Ан Маккафри
Драконова песен (8)

Глава 7

Минаха три дни докато Менолли намери подходящ камък, с който можеше да изсече искри, за да запали огън. Затова пък, имаше достатъчно време, за да изсуши водорасли, да събере сухи съчки за подпалки и даже да направи малко огнище до далечната стена на пещерата, където имаше естествен комин. За постеля си набра голяма купа дъхава трева, а след като разпори чувала, от него се получи чудесно одеяло. Наистина, то беше малко късичко, но огнените гущери спяха до нея и я сгряваха с телата си. А когато успееше да разпали огън ставаше идеално. Менолли намери горичка млади дървета клах, и макар отварата от кората им да се получаваше малко горчива, я ободряваше не по-зле от тази, която правеха в Полукръглия. След това тя отиде до глиненото находище, от което грънчарите в холда вземаха глина за посудата и скоро момичето се сдоби с чаши, чинийки и груби делви за съхраняване на припаси. А след като замаза с глина отвътре един порест кух камък — се получи чудесен котел за вода. Не изпитваше недостатък на риба — цялото море беше на нейно разположение — така че момичето се хранеше не по-зле отколкото в холда. Единствено хлябът и липсваше…

Менолли даже успя да отъпче пътечка по стръмния склон — изкопа стъпала и опори за ръцете, за да може безопасно да се спуска и качва.

Но най-важното — сега тя имаше компания. Около нея постоянно хвърчаха девет огнени гущера.

На сутринта, след зашеметяващото приключение, Менолли, едва събудила се, не можа да разбере какво става — върху нея се беше струпало нещо меко и топло. Момичето даже не успя да се изплаши — гущерите излетяха и тя с всичка сила усети мислите им — в тях имаше остър глад и любов, и нежност към нея.

Бързайки да ги нахрани, тя се спусна по коварния склон към морето и започна да събира морски звезди в малките локви останали от отлива. Когато не можеше да ги достигне изпод големите камъни, тя ги показваше на гущерите и те пускаха в ход своите дълги езици. Когато мъничетата най-после се наситиха, Менолли усети такава умора, че дори не си направи труда да търси кремък, за да запали огън, а утоли глада си със сурова риба. После заедно с гущерчетата се върна в пещерата и отново заспа.

Дните минаваха и на Менолли се налагаше да се отдалечава на по-голямо разстояние от пещерата, за да храни огнените гущери, отколкото би го направила, за да удовлетвори собствения си глад. В резултат, тя нямаше свободно време да съжалява за миналото или да се тревожи за бъдещето. Налагаше й се да храни, да забавлява и да успокоява своите нови приятели. Трябваше да се грижи и за себе си, доколкото й стигаха силите, а както се оказа сили, имаше повече, отколкото някога е предполагала. Постепенно момичето започна да се замисля за неща, които в холда се подразбираха от само себе си.

Тя винаги беше твърдо уверена, както впрочем и всички около нея, че да останеш под открито небе по време на Нишковалеж е сигурна смърт. Но на никого не му идваше наум, че ездачите прочистват небето, без да дават на Нишките да достигнат земята. Постепенно битуващото в холда мнение беше прераснало в нерушимо правило, гласящо: „Нямаш ли покрив над главата си по време на Нишковалеж — значи си мъртъв“.

Въпреки получената независимост, Менолли след време можеше и да съжали и да се върне в холда, но компанията на огнените гущери и радостта, която и носеха, разсейваха самотата. И освен това, те харесваха музиката й!

Да се направи тръстикова флейта не беше проста работа, но тя искаше да свири по-сложни мелодии — приятелите й обожаваха музиката — сядаха около нея и слушаха, поклащайки в такт изящните си главички. А щом Менолли запееше, започваха да й пригласят. В началото не съвсем в ритъм, но постепенно се спяха, така че се получи нелош хор. Момичето им изпълни всички учебни балади, включително и тези, които възхваляваха драконите. Може интелигентността на гущерите да не беше по-голяма от тази на малко дете, но слушайки песните за драконите, те всеки път кряскаха и размахваха криле, сякаш разбираха, че се пее за техните роднини.

Самата Менолли изобщо не се съмняваше, че тези прелестни същества са свързани с драконите. Не знаеше как, но този въпрос особено не я вълнуваше. Затова пък знаеше: ако говориш с гущерите, както ездачите говорят с драконите, то те отговарят!

Постепенно тя се научи да разбира техните настроения и желания, и се стараеше да ги удовлетворява, доколкото е възможно.

Първите дни огнените гущери растяха с часове — толкова бързо, че момичето едва успяваше да ги нахрани. Старшата кралица заедно с бронзовите си често наблюдаваше Менолли и компанията й, кръжейки над главата й. А понякога започваше да ги мъмри — момичето не знаеше кого хока старшата кралица — дали нея или мъничето на рамото й.

Старшата кралица с бронзовите си, често наблюдаваше Менолли и компанията й, кръжейки над тях. От време на време даже започваше да ги гълчи, но може би недоволството беше насочено към мъничето на рамото на момичето — Менолли не можеше да разбере към кого е насочено нейното недоволство. Понякога златното мъниче налиташе на някой от младите огнени гущери и му се караше. Момичето никога не разбра защо, но дребосъците безропотно търпяха тези възпитателни мероприятия.

Менолли неведнъж се опитваше да предложи храна на възрастните огнени гущери, но те никога не я вземаха, ако момичето беше наблизо. В края на краищата тя стигна до заключението, това е за добро: иначе щеше да й се наложи ден и нощ да храни размързелували се гущери. Заради грижите за деветте, които беше впечатала, в края на деня се строполяваше от умора.

Веднъж видя, че на младата кралица започна да й се нацепва кожата, и се замисли: откъде може да вземе масло? Скоро всички мъничета щяха да имат нужда да бъдат мазани.

Нацепената кожа можеше да е смъртоносна за младите гущери — ами, ако им се наложеше да се крият Помежду?

Наоколо беше пълно с врагове — предимно хищни птици, но и хлапетата от близките холдове бяха проблем. Помежду беше единствения сигурен начин да се скрият.

Най-достъпния източник на масло се намираше в морето. Но тя нямаше лодка, за да налови тлъста дълбоководна риба. Налагаше се да търси по брега. Бродейки покрай ивицата на прибоя, Менолли намери изхвърлен от прилива главок. Тя внимателно го почисти, стараейки се да държи острието на ножа далече от себе си и изстиска мазнината в купа. Не беше най-приятното занимание! Мазнината стигна колкото да се покрие дъното на купата — жълта субстанция с противна рибна миризма. И все пак помогна. Кралицата може и да не ухаеше приятно, но от мазнината нацепената кожа бързо заздравя. За всеки случай Менолли намаза всичките си приятели.

Тази нощ, вонята в пещерата беше непоносима! Заспивайки, Менолли се чудеше как да реши проблема. Най-накрая, сутринта, тя се сети за единствения възможен начин да пресече миризмата на рибята мазнина, като добави към нея дъхава блатна трева. Истинско ароматно масло нямаше как да си набави — то се продаваше само в Нерат и се добиваше от сока на плодовете на тропически дървета, които растяха в изобилие в тамошните гори. Месестите стръкове на крайбрежния храсталак щяха да узреят едва есента. Можеше да пробва да добие масло от черните ягоди, но за целта щеше да отиде огромно количество. Не, по-добре да си ги изяде сама.

В съпровождението на крилатата си свита, Менолли предприе пътешествие в южна посока, към места рядко посещавани от жителите на морския холд — в сегашните неспокойни времена те предпочитаха да не се отдалечават много от дома.

Момичето тръгна на път на разсъмване и бързо закрачи напред, от време на време преминавайки в лек бяг. Тя реши да върви без почивка до обяд, а после да се върне назад — не и се искаше да остане далеч от пещерата, когато се стъмни.

Огнените гущери се радваха на разходката и без умора се носеха напред-назад, докато Менолли не ги успокои: нямаше нужда да хабят енергията си напразно.

Тук, покрай блатата нямаше почти нищо за ядене — само ягоди и кисели, недозрели сливи, така че те поред започнаха да кацат на раменете й и с лапките си закачаха косата й. Накрая така и досадиха, че тя ги разгони.

Скоро се озоваха в непознати места и Менолли забави крачка — трябваше да се оглежда внимателно, за да не попадне в тресавище. До обяд успяха да стигнат до средата на блатото, като момичето събираше в кошницата ягоди и дъхава трева за масло. Жалко, че кошницата се оказа малка.

Тъкмо се събираше да потегли обратно към пещерата, когато в далечината се дочу писък. Малката кралица кацна на рамото й и тревожно изсвистя.

Момичето й заповяда да млъкне и за учудване, мъничето се подчини. Притихнаха и останалите. Менолли се заслуша и безпогрешно разпозна писъците на попаднала в беда хищна птица.

Тя тръгна към звука и след като премина невисоко хълмче, видя птицата — тя протягаше шия и биеше с криле, но краката и тялото й бяха потънали в коварен плаващ пясък.

Под изплашените крясъци на огнените гущери, признали в хищника извечния си враг, Менолли извади ножа от пояса си и се хвърли напред. Изглежда птицата беше кълвала плодове от надвисналите над пясъците клони на ягодовите храсти и така беше паднала в тресавището. Момичето се приближи към опасното място, като внимателно избираше къде да стъпи. Успя да се приближи съвсем близо, без птицата да я забележи и заби ножа си в основата на шията й.

Последен крясък и птицата утихна, разперила мъртви криле. Менолли свали коланчето си и направи примка. После се хвана по-здраво за клоните на храсталака, протегна се и я надяна на шията на птицата. Затегна я и се опита да измъкне плячката си от тресавището.

Птицата не означаваше не само месо за нея и гущерите — под дебелата кожа имаше дебел слой мас — чудесна смазка за тънките кожи на мъничетата.

И отново, за учудване на момичето, кралицата явно разбра какво трябва да се направи. Тя впи малките си нокти в крилото на птицата и го измъкна на пясъка. След това пронизително започна пищи на останалите и докато Менолли се опомни, всички огнени гущери хванаха трупа и го задърпаха към храстите. След няколко съвместни опита, съпроводени с резките повелителни викове на кралицата, най-после успяха да измъкнат птицата на твърда почва.

Целия останал ден Менолли се занимаваше с одирането на дебелата кожа и разфасоването на трупа. Огнените гущери пируваха с кървавите остатъци. На момичето започна да й се повдига от тази гледка, но стисна зъби и се опита да не обръща внимание, как нейните приятели, обикновено така кротки и нежни, алчно се нахвърлиха на неочакваното угощение.

„Надявам се, че като се нахранят със сурово месо, те няма да изменят нрава си, — размишляваше Менолли. — Все пак драконите не озверяват, а те постоянно се хранят с дивеч. Значи, може да се предположи, че и гущерите няма да се променят. Затова пък, днес се наядоха до насита.“

Птицата беше голяма — явно се беше хранила в низините на Нерат, затова и месото й се оказа тлъсто и сочно. На север птиците не бяха такива. На Менолли се наложи два пъти да заточва ножа, докато се справи с кожата. После обезкости месото, и го зави в свалената кожа, като в чувал. Получи се доста обемист и тежък товар, макар да беше останало още месо по костите. Жалко, че нямаше как да каже на старшата кралица, къде ги оставят.

Момичето тъкмо завързваше с ремък чувала, когато над нея внезапно се появи ято огнени гущери. Пронизително пищейки от радост, старшата кралица и нейните бронзови се спуснаха върху птичите кости. Менолли бързо се отдръпна, опасявайки се да не би те да я нападнат, виждайки я, че прибира месото.

Пътят обратно не беше кратък, така че тя имаше достатъчно време да си поблъска главата над загадката на неочакваната им поява. Тя напълно допускаше, че младата кралица и другите мъници под опеката й са способни да разбират мислите й. Може би малката кралица беше повикала останалите? Или самата Менолли също имаше връзка със старшата кралица?

Питомците й не проявиха особено желание да останат със старшите и я последваха, като от време на време изчезваха или лениво описваха в небето сложни фигури. А малката кралица понякога кацаше на рамото й и нежно чирикаше.

Когато Менолли се добра до подслона си, вече отдавна се беше стъмнило. Само лунната светлина и познатият път й позволиха благополучно да се спусне по склона. Въглените в огнището мъждееха едва, едва и тя, преборвайки с труд умората, успя да разпали пак огъня. Силите й стигнаха само да завие парче месо в листа и да го закопае в горещия пясък до огнището — до сутринта щеше да е готово. После мигновено заспа.

Цялата следваща седмица Менолли топеше мазнината, и неведнъж съжали за липсата на по-вместителен котел. В кипящата мазнина, тя добавяше дъхави треви, а после я разливаше в глинени купички. Месото се оказа със забележим привкус на риба — изглежда глупавата птица беше обитавала крайбрежието, а не горите или далечните равнини. Затова пък, изстиналата мазнина благоухаеше на билки. Менолли подозираше, че огнените гущери изобщо не ги интересува на какво миришат — важното беше, да спре да сърби кожата.

Те обичаха, когато Менолли ги мажеше с мазнината — лягаха по гръб, разперваха криле за устойчивост и обвиваха ръката й с опашка. Докато тя обработваше гущера, той издаваше доволни звуци, а когато процедурата приключеше, всяко мъниче не забравяше нежно да потърка триъгълната си глава в бузата й, и в святкащите му очи проблясваха разноцветни искри.

Постепенно момичето започна да различава във всеки от своите девет подопечни, характерни, присъщи за всеки уникални черти. Малката кралица напълно съответстваше на ранга си, гонеше подчинените си и беше също така властна и взискателна, както морския лорд. Прислушваше се към думите на Менолли, както и към старшата кралица. На останалите не обръщаше внимание и искаше пълно подчинение. Непокорните ги очакваше сурово наказание.

В ятото бяха още два бронзови, три кафяви, син и две зелени. Менолли съжаляваше синия — останалите страняха от него, а понякога го тормозеха. Двете зелени почти непрекъснато свадливо го порицаваха. Тя го нарече Чичо, а зелените Първа Леля и Втора Леля. Втората беше съвсем малко по-малка от първата. Единият от бронзовите — по-силният, обичаше да измъква изпод камъните молюски, а вторият ловко се гмуркаше за морски звезди. Те получиха имената Здравеняка и Гмуркача. Кафявите много си приличаха и дълго останаха без имена. В края на краищата Менолли забеляза, че най-едрия от троицата заспива при първа възможност и го нарече Мързеливко. Вторият стана Преструванко, защото подражаваше на останалите, а третият — Кафявчо — той нямаше никакви особени качества.

Малката кралица беше наречена Красавица — то така си и беше, освен това тя винаги се стараеше да е красива и тънката й златна кожа изискваше повече внимание. Тя старателно чистеше зъбите си с нокти, излизваше невидимите прашинки от дългата си опашка, излъскваше до блясък вратния си гребен, полирайки го с пясък и трева.

Отначало, Менолли разговаряше с гущерите, просто за да чува собствения си глас. Но после забеляза, че те разбират думите й. Да-да, по всичко си личеше, че те я слушат съвсем осмислено: щом момичето замълчеше, те започваха да бучат и попискват, сякаш я окуражаваха или молеха да продължи. А пеенето и свиренето ги довеждаха до неописуем възторг. Всеки път, когато Менолли започваше да свири, гущерите започваха тихо да припяват.