Ан Маккафри
Драконова песен (3)

Глава 2

На драконите почести въздайте

В мислите, постъпките, в словата!

Размахът на крилете им решава

Да живее светът или да изгори

На хората от Уейра почести въздайте

В мислите, постъпките, в словата!

Кой може животът им да промени

Но, само мъжеството им решава

Да се спаси светът или изгори докрай.

Отначало на Менолли й се струваше, че ще й бъде лесно да не съчинява. Много й се искаше да не посрами Петирон — нека новият менестрел види, че децата безпогрешно са затвърдили задължителните песни. Хлапетата се занимаваха с удоволствие, да се учат беше къде–къде по-приятно отколкото да чистиш риба, да кърпиш мрежи или натягаш примамки. Освен това, студените зимни бури, такива не беше имало няколко Оборота, не пускаха риболовната флотилия от пристанището и ученето помагаше срещу скуката.

Докато лодките оставаха в Корабната пещера, Янус неведнъж се появяваше на прага на малката зала, където Менолли провеждаше занятията и внимателно наблюдаваше дъщеря си. За щастие той не оставаше задълго — децата се смущаваха от неговото присъствие. Веднъж Менолли забеляза, че баща й потропва в такт, но след като усети, че е разбрала се намръщи и веднага излезе.

Три дни след погребението, Янус изпрати лодка към холд Иген. Новините, които донесоха гребците не представляваха никакъв интерес за Менолли, но възрастните явно се развълнуваха — до момичето стигнаха слуховете за безчинствата на Старовремците. Но тя го пропускаше покрай ушите си — това не я интересуваше. Екипажът донесе и гравирана дъсчица — послание адресирано до Петирон, подпечатано с личния печат на Майстор Робинтън.

— Бедният Петирон, — каза на Менолли една от лелите й като въздишаше и триеше сълзите си. — Той така чакаше тази вест от Главния Менестрел. А сега писмото ще трябва да изчака до появата на новия менестрел. Той ще знае как да постъпи.

На Менолли и трябваше немалко време да разбере къде са скрили гравираната дъсчица — оказа се, че е на полицата в хранилището на Летописите на баща й.

Момичето беше уверено — в посланието имаше нещо и за нея, за песните й, които Петирон беше изпратил на Главния Менестрел. Тази мисъл така не й даваше покой, че тя се осмели да пита майка си, защо Янус не отваря посланието.

— Какво? Да отвори запечатано послание, изпратено на покойния от самия майстор Робинтън? — Мави недоверчиво се взря в дъщеря си, сякаш тя беше казала нещо кощунствено. — Баща ти никога няма да го направи. Писмата на менестрелите не са наша работа!

— Просто си спомних, че Петирон изпрати послание до Главния менестрел. И си помислих, че в отговора има нещо за новия заместник. Само исках…

— Аз също чакам с нетърпение новия менестрел, мила моя. Че с това твое преподаване съвсем си си навирила носа.

Следващите дни Менолли не можеше да си намери място от безпокойство — помисли си, че майка й ще убеди Янус да я отстрани от занятията с децата. Но това разбира се не стана поради същата причина, заради която й беше разрешено да ги обучава. Но Мави успя да се наложи в друго — още щом занятията приключеха, на момичето се струпваше най-гадната и най-противната работа, която можеше да се измисли. А Янус придоби навика всеки ден да се появява на уроците.

Но ето че времето се оправи и жителите на Полукръглия до изнемога преработваха улова от сутрин до мрак. Хлапетата бяха освободени от занятия и събираха по брега изхвърлените от щорма водорасли. Жените ги варяха в огромни котли и изготвяха гъста воняща отвара, която беше добро средство срещу всякакви недъзи и болки в ставите — във всеки случай така твърдяха старите лели. Но те бяха майсторки в намирането на добро и в най-голямото зло и зло в най-голямото благо.

„А главното зло във водораслите е тяхната отвратителна миризма.“ — размишляваше Менолли, чиято работа в последните дни беше да стои до котлите и да разбърква вонящата отвара.

После от небето се посипаха Нишки, внасяйки в живота малко разнообразие. Менолли се отегчаваше затворена зад дебелите стени, докато огнедишащите дракони браздяха небето, изгаряйки Нишките. Поне веднъж да можеше да зърне това със своите очи — не е като да пееш песни за дракони и само да си представяш какво се случва зад каменните стени и тежките железни врати на холда! Когато Валежът приключи, тя се присъедини към наземния отряд с огнехвъргачките, който претърсваше околността за заровили се Нишки, изплъзнали се от огъня на драконите. Наистина Нишките едва ли биха намерили храна в продухваните от ветровете гибелни тресавища и блата обкръжаващи Полукръглия, а по голите крайбрежни скали не растеше абсолютно нищо — нито през зимата, нито през лятото, но все пак трябваше да се проверят и блатата и пясъчните дюни. Ако случайно някоя Нишка се зарови в блатната трева или попадне в корените на храсталаците, или в пясъчна слива — като начало ще изяде всички корени, а след това ще почне да лапа цялата зеленина подред, докато не остане и една тревичка.

Времето беше хладно, но Менолли категорично предпочиташе да бяга с огнехвъргачка по брега, отколкото да седи затворена. Отрядът им се добра до самите Драконови камъни. Петирон беше споменал, че по-рано тези скали издигащи се над бурните вълни са били част от крайбрежния риф, прорязан от дълбоки пещери, както и целият този участък от скалистото крайбрежие.

Но най-голямата изненада я чакаше, когато се завърна в холда. Менолли разбра, че самият Ф’лар на бронзовия си Мнемент е наминал в Полукръглия, за да поговори с Янус. Разбира се, момичето не се осмели да се приближи да послуша за какво си говорят мъжете, но дори от почтителното разстояние, на което стоеше, тя усещаше миризмата на огнен камък носещ се от бронзовия великан. Виждаше проблясващите му очи, които преливаха в лъчите на бледното зимно слънце, мощните мускули, които играеха под меката кожа. И когато в един миг драконът величаво обърна глава към нея и очите му, въртящи се бавно, припламнаха в разноцветни огънчета, на Менолли се стори, че погледът на Мнемент се спря върху нея! Момичето даже затаи дъх — колко беше красив само!

Но вълшебният миг бързо отмина. Ф’лар леко скочи на гърба на дракона, хвана поводите, издърпа ги и седна между издатините на шийния гребен. Драконът разтвори огромните си, крехки на вид криле и по двора се понесе порив на вятър.

Миг — и вече беше във въздуха, стремително набирайки височина. Още един мах и изчезна, сякаш никога не е бил там…

Менолли си пое дъх. Да видиш дракон в небето — това беше рядък късмет. А да го видиш заедно с ездача му толкова близо, и да присъстваш на излитането му и прехода в Помежду — това беше просто подарък на съдбата!

Веднага всичките песни за драконите и техните славни ездачи се сториха на Менолли бледи и неизразителни. Тя тайно се промъкна в малката стаичка в женската половина на холда, която деляха със Селла — искаше й се да остане сама. Извади своето съкровище — малка тръстикова свирчица. Момичето започна тихичко да свири — беше й необходимо да изрази своето вълнение с музика, своя възторг, предизвикан от дивното зрелище.

— Хванах те! — в стаята влетя Селла, лицето й червенееше и дишаше тежко. Изглежда беше бягала нагоре по стълбите. — Ще кажа всичко на Мави! — тя измъкна свирката от ръцете на Менолли. — И защо се криеш тук? Отново съчиняваш?

— Не Селла. Това е стара мелодия, — излъга Менолли и си прибра свирката.

Селла сърдито сви устни.

— Да бе, стара! Виждам през теб миличка! Само едно знаеш — да се измъкваш от работа. Хайде, марш към кухнята! Там отдавна те чакат.

— От никъде не се измъквам! Цяла сутрин се занимавах с децата докато не свърши Валеж. А после бях с наземния отряд.

— Оттогава мина половин ден, а ти още не си се преоблякла! Мотаеш се тук с мръсни вонящи дрехи, цялата стая умириса! Изчезвай веднага в кухнята или ще кажа на Янус, че отново съчиняваш!

— Ха! Та ти не можеш да различиш една мелодия от друга!

Но въпреки това Менолли побърза да свали работните дрехи — от Селла можеше да се очаква всичко. На Янус нямаше да каже, защото и тя избягваше да се появява пред погледа му. Но като нищо можеше да я изпорти на Мави, че е свирила в стаята си. Постъпка, сама по себе си доста подозрителна.

От друга страна никой не беше искал Менолли да се закълне, че няма да съчинява песни — тя просто беше обещала, че няма да изпълнява песните си пред хората.

За щастие, тази вечер всички в холда бяха в добро настроение. Как иначе — самият Ф’лар удостои Янус с внимание, а и ако времето се задържеше същото, утре можеше да се очаква богат улов. След Нишковалеж рибата винаги изплуваше на повърхността, за да се храни с падналите във водата Нишки, а този път фронтът на Валежа мина над Нератския залив. Значи, сутринта рибата щеше да се придвижва на пасажи. Хората в холда бяха радостни и спокойни. Нито една Нишка не беше паднала на земята. Така че не беше чудно, че извикаха Менолли да повесели събралите се. Тя изпя две дълги сказания за драконите, а после песен прославяща бенденските предводители на Крила — в морския холд трябваше да познават своите ездачи.

„Полукръглият се намира прекалено далече, размишляваше момичето, — в уейра може да е имали Излюпване, а ние да не знаем“.

Но Ф’лар би съобщил за такова събитие на Янус. Само че дали той щеше да каже на Менолли? Тя не беше менестрел и не й се полагаше да знае такива неща. Рибарите искаха още песни, но момичето се умори. Запя им песен, който те можеха и сами да изпълнят и всички я подхванаха със загрубелите си от морските ветрове гласове. Тя видя как баща й погледна недоволно към нея, макар да пееше с останалите. Може би не искаше момиче да пее мъжки песни? Защо? Та тя ги изпълняваше по-рано, когато Петирон беше жив. При мисълта за тази несправедливост от гърдите й се изтръгна въздишка. Интересно, какво ли би казал Ф’лар, ако разбереше, че в Полукръглия задълженията на менестрела се изпълняват от момиче? Всички казваха, че той е човек справедлив и далновиден, и освен това е превъзходен ездач. За него и неговата съпруга се пееха песни.

Тя ги изпя в чест на днешната визита на Предводителя на Уейра и забеляза, че лицето на Янус леко се проясни. И пя дотогава, докато почувства, че вече не може да издаде и звук. Колко жалко, че никой в холда не можеше да я отмени дори за кратка почивка. Менолли огледа събралите се — не, никой от тях не можеше да бие дори и барабан както трябва, какво оставаше за флейта или китара.

Затова още на следващия ден започна да обучава едно от момчетата на изкуството да бие барабан — под съпровода на ударния инструмент можеха да се пеят доста песни.

А едно от двете хлапета на Сорил можеше да усвои тръстиковата свирка.

Но ето че Селла незабавно доложи за нововъведението на Мави.

— Беше ти забранено да съчиняваш!

— Но да уча децата да бият барабан не е никакво съчиняване…

— Да учи децата на музика е работа на менестрела, а не твоя, мила моя. Бъди благодарна, че баща ти е в морето, защото щете да ти удари един хубав бой. Така че, хайде без повече глупости.

— Нима това са глупости? Ако вчера вечерта ми бяха помагали барабанчик и тръбач…

Майка й предупредително вдигна ръка.

— Разбра ли ме? Никакви волности!

Така приключи разговорът.

— А сега се заеми със светилниците, преди рибарите да са се върнали от морето.

Това занимание неизменно довеждаше Менолли до стаята на Петирон. Тя стоеше пуста, от вещите принадлежали на стария менестрел не беше останало нищо. Момичето си спомни за запечатаното послание, което чакаше своя час в бащиното й хранилище на Летописите. Ами ако Главният менестрел очакваше от Петирон отговор за композитора на песните? По някаква причина Менолли беше уверена, че в писмото става дума за нея. Но нямаше полза да мисли за това? Дори и да го знаеше със сигурност нямаше какво да направи. И все пак, когато минаваше покрай стаята на Янус, не можа да се сдържи и хвърли един поглед на лежащия на полицата пакет.

Въздъхна огорчено и сви зад ъгъла. Навярно Главният менестрел е изпратил замяна, след като е узнал за смъртта на Петирон. Може би новият менестрел ще отвори посланието и ще прочете нещо за нея. Може би, ако там се казваше, че песните й не са толкова лоши, Янус и майка й ще престанат да й се карат за композирането, съчиняването и другите неща…

Вече се виждаше края на зимата, а Менолли все още скърбеше за Петирон. С времето чувството за загуба само се усилваше. Само той я беше поощрявал да прави това, което сега й забраняваха. Но независимо от всички забрани, музиката продължаваше да звучи в душата й, да блика от крайчеца на пръстите й. И тя продължаваше да съчинява — за себе си. Това никой не й го беше забранил.

Тя стигна до извода, че Янус и Мави се безпокоят повече за това, децата, които обучаваше, да не си помислят, че нейните песни също са към задължителните балади и сказания дадени им от Гилдията на менестрелите. Но ако родителите й смятаха, че измислиците й са толкова добри, каква вреда можеха да нанесат?

Важното беше да не изпълнява произведенията си пред хора — някой можеше да ги запомни, а след това да ги повтори някъде не на място.

Менолли не можеше да разбере, какво лошо има, ако просто записва новите мелодии? И започна тихичко да ги просвирва в класната зала, след като децата се разотиваха и й се отваряше свободна минутка преди ежедневните задължения.

Записките си криеше на стелажа, където се пазеха нотите. Там нищо не ги заплашваше — до пристигането на новия менестрел нямаше кой друг да пипа там.

Но даже и това малко нарушение на строгата забрана наложено от баща й на любимото й занимание не можеше да спаси Менолли от растящото униние и самота.

Момичето не очакваше, че майка й ще следи всяка нейна крачка забелязала признаците на зараждащия се бунт. Мави не искаше холдът им да се покрие с позор. Тя се опасяваше, че Менолли, чиято глава се беше завъртяла от похвалите на Петирон е все още твърде малка и може да допусне някаква глупост. А и Селла се оплакваше, че малката й сестра съвсем се е отпуснала. Вярно, че оплакванията й бяха породени по-скоро от завист, но когато й каза, че Менолли е решила да учи децата да свирят на музикални инструменти, Мави реши да се намеси. По-добре тя да я стегне навреме, защото ако Янус и с едно крайче на ухото си дочуеше…

Наближаваше пролетта, а с нея и ясното време. Може би скоро щеше да пристигне и новият менестрел.

Настъпи първият топъл и слънчев ден. Вятърът носеше през отворените прозорци аромат на цъфтящи дървета. Децата пееха с пълен глас, сякаш колкото по-силно пееха, толкова по-добре щеше да се получи. Те изпълниха дълго старинно предание, вярно не сбъркаха нито дума, но сложиха в песента повече въодушевление, отколкото изискваха правилата. Може би именно това въодушевление се предаде на Менолли и й напомни за мелодията, която се опитваше да нахвърли миналата вечер.

Замислено, девойката докосваше струните забравила, че мелодията излизаща изпод пръстите й не е признато творение на гилдията на менестрелите.

И трябваше само в този момент Янус да мине под отворения прозорец. Той неочаквано се появи на прага и нареди на хлапетата да отидат на брега да помогнат при разтоварването на улова. След това мълчаливо с жест заповяда на Менолли да свали ризата си и да легне по лице на високата маса на менестрела.

Когато приключи с „екзекуцията“, момичето рухна на колене, хапейки устни, за да не се разплаче. Никога не я беше бил толкова жестоко. Кръвта така оглушително бучеше в ушите й, че дори не чу как Янус излезе от залата. Мина немалко време докато може да облече ризата си върху нашарения с кървящи ивици гръб. И едва когато се изправи, Менолли забеляза, че баща й е взел китарата. И й стана ясно, че бързият му съд е окончателен и безвъзвратен. И несправедлив! Тя успя да изсвири само няколко такта… и то само защото последните акорди на учебната балада сякаш от само себе си преминаха в нова мелодия. Нима от такова съчинение може да има някаква вреда? Децата бяха разучили добре всички задължителни балади, които трябваше да знаят! Не, тя съвсем не смяташе да наруши забраната нарочно.

— Менолли! — майка й се появи на прага, в ръцете си държеше празен чувал. — Свършила си рано? — Тя спря рязко и погледна момичето; на лицето й се изписаха гняв и досада. — Значи все пак се насвири! Казвах ти — не смей да съчиняваш…

— Не исках, Мави, наистина не исках! Песента… сама ми влезе в главата. Изсвирих само няколко такта…

Но майка й не желаеше да слуша оправдания. Във всеки случай, не сега. Когато Менолли разбра, че Янус е взел китарата й, я обхвана отчаяние. А сега при тази хладна неприязън у майка й, то стана просто непоносимо.

— Вземи чувала. За кухнята трябват пресни зеленчуци — равнодушно каза Мави — Потърси златожила трева, вече трябва да е израснала.

Менолли безропотно взе чувала и разсеяно го метна през рамо. И се задъха от болка — той с размах се удари в разранения й гръб.

Майка й със замах смъкна ризата й и от устните й се откъсна сподавен възглас.

— Ще трябва да те намажа с обезболяващ мехлем. — Мави овладя гласа си.

Менолли рязко се дръпна. Каква полза ако първо те бият, а после те лекуват. В майка й нямаше искрица състрадание, единственото, което искаше, е момичето да е здраво, за да работи повече.

Тежките мисли я караха да крачи из дома, макар всяко движение болка прорязваше разранения й гръб. Но тя не забавяше крачка — трябваше да пресече обширния холд и колкото по-бързо го направеше, толкова по-добре. Не искаше някоя леля да я спре и заразпитва, защо децата толкова рано са приключили със занятията…

За щастие не срещна никого. Хората бяха или в Корабната пещера, да разтоварват рибата, или се стараеха да се скрият от погледа на Морския управител, за да не ги накара да помагат в това начинание. Менолли бързо мина край къщите на рибарите, разположени в края на холда, покрай пътя и сви по пътечката, която обхождаше Полукръглия от юг. Нямаше търпение да избяга по-далече, за щастие този път съвсем „законно“ — нали я бяха пратили за билки.

Крачейки по пясъчната пътечка, момичето търсеше с очи островчетата свежа пролетна трева, мръщеше се от болка, но продължаваше да ускорява ход.

Веднъж Алеми, големият й брат, беше казал, че тя бяга не по-лошо от момчетата в холда, а на дълги разстояния можеше да надмине всяко от тях. Защо ли не се беше родила момче… Тогава, след като Петирон умря, тя можеше да го замени. А и Янус никога нямаше да бие момче, ако то си беше съчинило и изпяло някоя песен.

Открилата се пред нея низина пъстрееше с розови и жълти цветя. Тук-там се виждаха черни обгорени места — следи от пламък, които бяха оставили драконовите кралици, когато летейки над самата земя ловяха Нишките изплъзнали се от Крилата.

А ето и следа от огнемет, тук някоя Нишка бе успяла да се вкопае в земята. Менолли се закле пред себе си, че един прекрасен ден ще отвори стоманените прозорци на холда и със свои очи ще види как драконите изпепеляват Врага в полет. Това сигурно щеше да е незабравима гледка.

Но щеше да е и твърде рисковано. Веднъж и се беше наложило да наблюдава, как майка й обработва изгаряне от Нишка. Раната беше страшна — сякаш някой беше прокарал нажежен прът по ръката на рибаря. Остана дълбока бразда, а по края кожата се обгори до черно. Сега Торли цял живот ще носи сбръчкания червен белег — изгарянията от Нишките никога не заздравяваха както трябва.

Наложи се Менолли да забави ход. Изпоти се и разгорещеният й гръб нетърпимо гореше. Момичето свали ризата си, за да може вятърът да охлади раните й. Краката й я носеха сами — през блатото, на гребена на каменистия хълм, в следващата заблатена низина. Тук трябваше да се придвижва внимателно. Коварните подвижни пясъци бяха навсякъде. И никъде нямаше следа от трева златожилка…

Имаше наистина още едно място — зад двата гърбати хълма. Миналото лято там растеше толкова много, че можеше да се коси с коса…

Менолли чу странен звук и с ужас погледна към небето. Дракони? Започна уплашено да се оглежда, страхувайки се, че може да види сребърни отблясъци на изток — предвестници на приближаващ се Нишковалеж. Но в лазурното небе нямаше и следа от този коварен дим, шума на криле… Тя съвсем отчетливо чу свистене.

Дракони?

Не, нямаше начин, драконите не летят така. Те винаги летят в строй. А тук премятания, спирали, спускания. Менолли заслони очи от слънцето. Проблясъци в синьо, кафяво, зелено и… И разбира се, стремителен проблясък, като златна мълния — кралица! Но, толкова малка…

Момичето затаи дъх — беше изумена. Нима това беше кралица на огнени гущери? Наистина!

Само огнените гущери могат толкова да приличат на драконите, само че са много, много по-малки. Не можеше да са птици. Такива птици няма. А и птиците не се чифтосваха при полет. Ето такава картинка се представи пред очите на възхитената Менолли — брачен полет на кралица, следвана от пет бронзови.

Значи, огнените гущери не бяха момчешки измислици! Затаило дъх, момичето следеше стремителния, грациозен полет. Кралицата се издигаше толкова бързо, че по-малките мъжки — сини и кафяви постепенно изоставаха. Сега те кръжаха над земята като ято, като се стрелкаха и премятаха във въздуха, подражавайки на кралицата и нейните бронзови преследвачи.

Менолли беше запленена от красотата на невероятното зрелище. Ето какви са били — същински дракони, макар и много по-малки. Ненапразно беше назубрила учебните ръкописи. Кралицата на драконите трябваше да бъде златна, тя се чифтосваше с бронзовия, който я догони. Именно това събитие наблюдаваше сега, само че участници бяха огнени гущери.

Какво вълшебно зрелище! Кралицата се устреми право към слънцето, и сега даже Менолли, въпреки че имаше прекрасно зрение, едва можеше да различи малките точки във висините.

Тя вървеше все по-нататък, следвайки останалите огнени гущери. Момичето беше уверено — те щяха да я заведат до Драконовите камъни. Брат й Алеми разказваше, че миналата есен е видял там огнени гущери и ги е наблюдавал как са ловували морски звезди. Неговите думи тогава дадоха начало на поредната „треска за огнени гущери“, както я нарече тогава Петирон. Всички малчугани от Полукръглия мечтаеха да си хванат. И тормозеха Алеми да им разказва видяното отново и отново.

Добре, че от морето нямаше достъп до брега — дори и най-опитният гребец нямаше да рискува да влезе в битка с коварните течения. Но ако само някой надушеше, че тук се въдят огнени гущери…

Менолли си обеща, че няма да каже на никого. Нямаше да каже дори и на Петирон, ако беше жив. Старецът никога не беше виждал огнени гущери, но неведнъж разказваше на децата, че в Летописите често се споменава за тези удивителни създания.

— Могат да бъдат видени — беше й казал той, — но никога не могат да бъдат хванати! Макар хората да не престават с опитите откакто се е разпукало първото яйце.

— А защо не могат да бъдат хванати?

— Защото са много бързи и хитри. Тук са и изведнъж… хоп и ги няма!

— Изчезват в Помежду? Като драконите?

— Никой не знае, — отряза я Петирон, сякаш бе допуснала кощунството — да ги сравни с великите дракони на Перн.

— Къде другаде могат да изчезват? — продължаваше да пита Менолли. — И какво е това Помежду?

— Помежду е такова място, каквото няма никъде. — Петирон се наежи. — Нито тук, нито там, — той показа първо единия ъгъл на залата, после Морският пристан на другия край на залива. — Там е ужасно студено и няма нищо. Нито образи, нито звуци, нито усещания.

— Ти яздил ли си дракон? — попита поразената Менолли…

— Случи ми се веднъж преди много Обороти, — той отново се наежи, спомняйки си преживяното. — А сега, понеже стана въпрос за това, я ми изпей Песента загадка.

— Всичките й загадки отдавна вече са разгадани. Какъв смисъл има да я повтаряме отново и отново?

— Тогава я изпей заради мен, за да съм сигурен, че не си я забравила — избухна Петирон.

Менолли така и не разбра защо. Но тя знаеше, че той я обича. Както винаги, споменът за неотдавнашната загуба накара гърлото й да се свие. Може би и той е отишъл в Помежду. Както драконите, които загубят ездача си или от старост вече не могат да летят? Впрочем не, когато преминат в Помежду, от тях не остава нищо. След Петирон остана неговото тяло, което отдадоха на морската бездна. А на нея, като наследство останаха всичките песни, които пазеше паметта му, всички романси, мелодии. Нямаше такъв похват при свиренето на различните струнни инструменти, който тя не владееше, нямаше барабанен ритъм, който тя да не възпроизведе абсолютно точно. Но имаше нещо в живота, на което Петирон не успя или не можа да я научи. Може би имаше тайни, които са подвластни само на мъжкия ум — размишляваше момичето. Както и имаше женски тайни, които не може да разгадае никой мъж — това им беше казала веднъж Мави на двете със Селла.

— Ето и още една точка в полза на жените — каза си Менолли следвайки огнените гущери. Едно обикновено момиче успя да види това, за което всички момчета и мъже в Полукръглия само мечтаеха. — Брачен полет на огнени гущери.

Ятото вече не следваше кралицата и бронзовите, и сега играеше, стрелкаше се ту високо, ту ниско над земята. И изведнъж сякаш се провали в дън земя. Менолли не разбра веднага, че гущерите се скриха зад стръмния откос. Пясъкът се ронеше изпод краката й. Рискуваше да падне от склона или да пропадне в скрита пясъчна яма. Съвсем наблизо се чуваше шума от прибоя. Менолли реши да промени тактиката и започна да се придвижва като прескачаше от едно обрасло островче с блатна трева на друго. Там и почвата бе по-сигурна, а и гущерите нямаше да я забележат лесно.

Така тя се добра до върха на склона, зад който земята рязко се откъсваше чак до ивицата крайбрежен пясък. Съвсем близо, размити в обедната мараня от морето се издигаха Драконовите камъни. До Менолли достигаха писъците и глъчката на огнените гущери. Тя легна на тревата и пълзейки се приближи до ръба, надявайки се поне с едно око отново да ги зърне.

И наистина, отгоре всичко се виждаше отлично. Беше отлив и огнените гущери се суетяха в плитките води, измъкваха молюски изпод показалите се камъни или лудуваха по тясната полоса бял пясък — весело пляскаха в малките локви, а после разтваряха крехките си крилца и ги сушаха на слънцето. Тук-там имаше и сбивания — гущерите не можеха да разделят някое лакомо късче храна. Това впрочем беше и единствената им разлика с драконите — реши Менолли — не можеше да си представи, че драконите могат да се бият помежду си. Но беше чувала, че на драконите им трябват цели стада ездитни животни или птици, за да се наситят. Истински ужас! Добре, че не ядяха често, че иначе целият Перн нямаше да може да ги изхрани.

Интересно, обичаха ли драконите риба? — Менолли неволно прихна, като си помисли, че едва ли щеше да се намери в морето такава риба, която да удовлетвори драконовия апетит. Може би само приказната Цар–Риба, която по разказите на старите рибари винаги се измъкваше от рибарските мрежи. Полукръглият редовно изпращаше на Уейр Бенден положения десятък осолени, сушени и опушени морски дарове. А понякога ездачи идваха с молба за прясна риба за някой по-особен случай, пир или по повод поредното Излюпване. А през пролетта и есента жените от Уейра идваха да събират ягоди, да берат грозде от крайбрежните лози и да косят трева. Дори веднъж на Менолли и се падна честта да помага на Манора — главната управителка на Долните пещери. Тази жена беше прелест! Наистина момичето не се застоя дълго при нея — Мави изрита дъщеря си от стаята под предлог, че иска да говори насаме с Манора.

Ятото гущери се изви нагоре — тяхната кралица се беше върнала заедно с догонилият я бронзов. Двойката уморено се спусна в плитчините — изглеждаха толкова изнемощели — нямаха сили дори да си приберат крилете. Нежно преплели шии кралицата и бронзовият се полюшваха върху прибрежните вълни, а сините огнени гущери услужливо им предлагаха морски звезди и молюски.

Скрита между избуялата трева, Менолли очаровано следеше за всяко тяхно движение. Не можеше да откъсне очи — всичко й беше много интересно — как ядат, как се къпят, как си почиват. Постепенно, поединично или по двойки, огнените гущери започнаха да излитат и да се насочват към най-близките, обкръжени от морето скали и да се усамотяват в малки пещери — уейрове.

Последни, величествено полетяха кралицата и бронзовия. И летяха толкова близко, че почти се докосваха с блестящите си криле. Като едно цяло те се стрелнаха във висините, после по плавна спирала се спуснаха към Драконовите камъни и се скриха зад тях.

Едва тогава Менолли се опомни, усети палещите лъчи на слънцето върху изранения си гръб, пясъка забил се в крачолите и ботушите, и полепил се по потното й лице и ръце. Подпирайки се внимателно на земята, тя припълзя обратно.

Ако гущерите я забележеха, никога повече нямаше да се завърнат в залива. Така, че, дори и след като отпълзя на достатъчно голямо разстояние, тя дълго бяга приведена.

Ама че късмет — ликуваше Менолли — Все едно я бяха удостоили с покана в Уейр Бенден. Момичето изпадна в еуфория. После, като забеляза в блатото дебели стъбла острица, отряза едно, почти над самата вода. Е, можеше Янус държи китарата й заключена, но това нямаше да й попречи да измисли друго.

След като отмери правилната дължина, тя отряза края. Ловко направи шест отверстия отгоре и две отдолу, както я бе научил Петирон, и ето че вече си имаше тръстикова флейта.

И полетя лека, игрива, пърхаща мелодия — отглас от препълнилия я възторг. Мелодия за малката огнена кралица, която седи на скалата, слуша плясъка на вълните, гизди се и чака бронзовия си поклонник.

Отначало музиката не можеше да се вмести в необходимата форма, трябваше да се потруди малко, но след като я просвири няколко пъти, Менолли остана доволна. Музиката й се отличаваше много от тази, на която я беше учил Петирон, от всички традиционни произведения. И най-важно — звучеше като песничка на огнен гущер: лукаво, дръзко и малко тайнствено. Менолли остави флейтата и се замисли: дали драконите знаеха за съществуването на огнените гущери?