Ан Маккафри
Драконова песен (5)

Глава 4

Няма по-черна от тази бездна

В безмълвие светът е застинал

тъмнината на Между, а над нея

Само крехкият мах

на крилете на дракона

Въпреки че Мави много внимателно проми раната, вечерта ръката се поду и Менолли се замята в треска.

До постелята й седеше една от възрастните жени. Тя сменяше студените компреси и тихичко напяваше нещо изпод носа си, за да успокои болната. Но пеенето имаше обратно действие — даже в бълнуванията си Менолли за миг не забравяше, че музиката вече е забранена за нея и още повече стенеше и се мяташе. Най-накрая Мави не издържа и й даде вино със силна сънотворна отвара. Така момичето отново изпадна в безсъзнание.

Това беше за добро, защото ръката й така се поду, че стана ясно, че слузта на главока е попаднала в кръвта. Наложи се да извикат жена, която разбираше от такива неща. За щастие на Менолли решиха да отпуснат шева, за да може заразата да изтече. Постоянно й даваха сънотворна отвара и на всеки час слагаха на ръката топли компреси.

Отровата на главока беше опасна и Мави ужасно се боеше да не се наложи да отрежат ръката, за да не може възпалението да плъзне нагоре. Тя не се отделяше от постелята на дъщеря си.

Менолли никога не беше получавала такова внимание — но тя беше в безсъзнание и не можеше да оцени майчинската грижа. За щастие към вечерта на четвъртия ден зловещите алени ивици избили на подпухналата ръка започнаха да изчезват. Отокът постепенно спадна и краищата на страшната рана избледняха и придобиха здравословния цвят на заздравяваща тъкан.

В бълнуванията си Менолли непрекъснато молеше някого да й позволи да посвири още един път, за последно, толкова жално, че сърцето на Мави се късаше. Но тя, както никой друг знаеше, че безпощадната съдба не остави на дъщеря й никакъв шанс. Китката й завинаги щеше да остане сгъната. Може би така беше и по-добре, новият менестрел непрекъснато досаждаше на Янус с въпроса „Кой е разучавал с децата задължителните песни и балади“. Отначало Янус си беше помислил, че Менолли е допуснала някаква грешка в обучението и беше казал, че с тях временно се е занимавал един от възпитаниците му, който малко преди да пристигне менестрела се е завърнал в холда си.

— Момчето има данни да стане добър менестрел, — отбеляза Елгион. — А и старият Петирон беше истински учител.

Похвалата хвана Янус неподготвен. Той не можеше да вземе думите си обратно и не можеше да признае, че става въпрос за момиче. А после реши — нека всичко остане както си е. Момичетата не ставаха менестрели. Менолли беше на възраст, на която вече не трябваше да посещава занятия, а той щеше да проследи тя да има достатъчно работа, докато музиката започне да й се струва детска забава. Добре, че не беше опозорила холда.

Жалко, че дъщеря му толкова неудачно се поряза, и не само защото холдът загуби добър работник. От друга страна, сега тя щеше да се държи по-далече от менестрела докато не забрави глупавата си страст към съчиняване. Вярно, няколко пъти, докато Менолли боледуваше, той си спомни гласа й — колко нежно и чисто звучеше, когато с Петирон пееха в дует. Но Янус бързо изхвърли от главата си тези мисли. Жените имаха друга работа, не само да пеят и да дрънкат.

А и имаше по-важни дела. Съдейки по сведенията, които новият менестрел му съобщи на четири очи, в холдовете и в Уейровете се случваха небивали неща и сериозни неприятности. Всичко това бързо отвлече вниманието му от такова незначително събитие, като болестта на дъщеря му.

Един от въпросите, които менестрелът му задаваше често се отнасяше до отношението на морския холд към Уейра, към Бенден. Елгион се интересуваше още дали обитателите на Полукръглия се срещат с Древните в Иста. Какво Янус и неговите холдъри мислят за ездачите? За Предводителя на Бенден и Стопанката Лесса? Не възразяват ли, че ездачите правят Търсене на младежи и девойки за Впечатване в гилдиите и холдовете? И бил ли е Янус някога поканен в Уейра на Излюпване?

Янус отвръщаше на въпросите немногословно и засега менестрелът изглежда беше доволен.

— Полукръглият винаги навреме е плащал десятъка си на Бенден, даже преди да се появят Нишките. Ние знаем дълга си пред Уейра, а те знаят своя. Откакто започнаха Валежите, а това са седем Оборота, нито една Нишка не е паднала на наша земя.

— Древните? Е, нашият холд е под закрилата на Бенден и рядко виждаме хора от другите Уейрове. Но в Керун или Нерат е друго — там често се случват Валежи на границата между двата Уейра. Помня само, че се радвахме, когато Древните дойдоха от миналото да ни помогнат.

— Ездачите винаги са желани гости в Полукръглия. А жените от Уейра са тук всяка пролет и есен да събират билки.

— Не съм срещал лично Стопанката на Уейра. Само понякога съм я виждал след Валеж как прелита с Рамот. А Ф’лар, Предводителят на Уейра е човек на място!

— Търсене? Е, ако в Полукръглия се намери някой подходящ младеж, за нас ще бъде велика чест. Разбира се, ще го пуснем.

В интерес на истината, такъв проблем никога не се беше появявал пред Морския управник. Никой от Полукръглия никога не беше забелязван при Търсене. Но може би така беше по-добре. Ако бяха взели някое момче, всяко второ щеше да е недоволно, че изборът не е паднал върху него. А в морето трябваше да се работи, а не да се мечтае за глупости.

Другата неприятност — гадните гущери се появиха на Драконовите камъни. Добре че никой не можеше да се добере до там, за да ги улови, така че особена вреда от тях нямаше засега.

Първоначалното мнение на новия менестрел за Янус беше, че холдърът е ограничен работар, лишен от всякакво въображение. Но годините учене го бяха подготвили напълно за това. Той прекрасно беше усвоил задачата си — постепенно, стъпка по стъпка да подготви промените, нищо че в началото щяха да са едва забележими. Главният Менестрел искаше всеки холдър, всеки майстор от гилдиите да излезе от тесните рамки на потребностите на своя холд, гилдия, хора.

Менестрелите бяха не само певци и разказвачи. Те бяха и съдии, доверени съветници на холдърите и майсторите, възпитатели на младежите. И сега, повече от всякога беше необходимо да се променят закостенелите навици и възгледи, да се накарат всички, започвайки от младежите и завършвайки със старците, да мислят от позицията на целия Перн, а не само за своето парче земя. Трябваше да се преразгледа и промени много. Ако Ф’лар Бенденски не беше почнал да нарушава Традициите, ако Лесса не се беше решила на този фантастичен полет на четиристотин оборота в миналото, за да доведе петте Уейра, сега Перн щеше да гъмжи от Нишки, не би оцеляло и едно островче земя! Благодарение на Предводителите на Бенден, всички Уейрове разцъфтяха, а с тях и целия Перн. И нито холдовете, нито гилдиите щяха да загубят, ако възприемеха новите тенденции и възгледи.

„Полукръглият може да се разшири, — размишляваше Елгион. Сега тук е голяма теснотия. Хлапетата казваха, че в околните скали е пълно с пещери. А и Корабната пещера може да смести повече от сега наличните тридесетина лодки.“

Но въпреки това, менестрелът беше доволен от видяното тук — все пак това беше неговото първо назначение. В холда му дадоха отделна, добре обзаведена стая, храната беше достатъчно, а обитателите на Полукръглия бяха мили хора, макар и малко мрачни.

Един въпрос обаче не му даваше мира — кой толкова безукорно беше обучил децата? Старият Петирон беше пратил на майстор Робинтън съобщение, че в Полукръглия има даващ надежди съчинител на песни и беше приложил две простички мелодии, които направиха на главния менестрел голямо впечатление. Съобщаваше още, че споменатият съчинител има проблеми в холда и че новият менестрел — когато Петирон пишеше това писмо, вече знаеше, че няма да живее още дълго, — трябва да намери към него специален подход. Полукръглия беше доста отдалечен холд и държеше на старите порядки.

Поради тази причина, следвайки съветите му, Елгион не бързаше. Очакваше, че момчето рано или късно ще се появи само. Музиката му говореше сама за себе си и съдейки по двете песни изпратени в гилдията, малчуганът явно имаше дарба. А ако действително беше възпитаник и в момента го нямаше в холда, щеше да се наложи да почака докато се върне.

За кратко време новият менестрел успя да обходи всички малки холдове, приютили се на бреговите скали на Полукръглия и да се запознае с обитателите им. Момичетата се заиграваха с него, а когато вечерите пееше в Главната зала, тъжно го заглеждаха и въздишаха.

Откъде можеше да знае Елгион, че Менолли е именно човекът, който му трябва? Янус внушаваше на децата, че на новия менестрел няма да му хареса, ако разбере, че тях ги е учила момиче, и че ще опозорят холда си, ако се раздрънкат. А, когато Менолли така ужасно нарани ръката си, започнаха да разправят, че тя никога няма да може да я използва отново, и че ще е много жестоко, ако я накарат да пее.

Когато момичето се оправи от болестта и ръката й заздравя, но пръстите не се разгъваха, околните се стараеха да не й напомнят за музиката. А и тя сама не се появяваше в главната зала. И доколкото вече не можеше да върши тежка работа, изпращаха я да събира зеленчуци или ягоди самичка.

Първоначално Мави се чудеше на неразговорчивостта и затвореността на по-малката си дъщеря, но после го приписа на дългата, тежка болест, а не с раздялата й с музиката. Тя знаеше, че времето е най-добрият лекар и единственото, което правеше, е да следи Менолли да не стои със скръстени ръце. Мави обичаше да кипи работа и Менолли се стараеше да не попада пред очите на майка си.

Да събира ягоди, билки и зеленчуци напълно устройваше момичето. Целия ден прекарваше далеч от холда и хората. Утрините, когато всички наоколо се суетяха и бързаха да нахранят рибарите, които се готвеха да излязат в морето или се връщаха от нощен риболов, тя сядаше в ъгълчето на огромната кухня, спокойно изяждаше парче хляб с риба и изпиваше купичка клах. После слагаше в торбичка рибени кюфтета, мрежа или кожен чувал и докладваше на старицата, която отговаряше за склада, къде отива. И тъй като паметта на старицата беше като продупчено сито — тя съвсем не помнеше дали Менолли е ходила там вчера или ще ходи утре.

Пролетта беше в разгара си, блатата се покриха със зелен килим, цветята разцъфнаха, дойде времето, когато клещозъбите излизаха от морето да снасят яйцата си в плитчините. Тези месести морски раци бяха покрити с твърда черупка, но имаха чудесен вкус и младите обитатели на холда, включително Менолли, въоръжени с мрежи и капани тръгнаха на лов. За четири дни очистиха всички околни заливи и се наложи да търсят по-далечни места. Но тъй като се очакваше Нишковалеж, не беше безопасно да се отдалечават от холда.

Още една опасност грозеше крайбрежните жители — този Оборот донесе необичайно високи приливи. Нивото на водата в Корабната пещера се вдигна толкова, че два от най-големите кораби не можеха нито да влязат нито да излязат, без да свалят мачтите си.

Гледайки отметките, които с цели две педи надвишаваха предишното рекордно ниво моряците само клатеха глави. Наложи се да проверят долните пещери на холда, да не се е получил теч, а долната част на стената обграждаща пристанището укрепиха с чували с пясък. Ако се случеше по-силен щорм всички диги щяха да бъдат отнесени от раз. Янус беше толкова загрижен, че даже се отби при стария дядо и дълго беседва с него, надявайки се той да си спомни подобен случай, когато е управлявал холда. Старецът беше радостен да си поговори с някого и се впусна в пространни разсъждения за влиянието на звездите върху приливите, но когато Янус заедно с Елгион и двама опитни корабни майстори се опитаха да извлекат нещо полезно от разказите му, се оказа, че той не им казва нищо ново.

Никой не се съмняваше, че приливите се управляват от двете луни, а не от трите ярки звезди.

Тогава изпратиха съобщение за тези необичайни приливи в холд Иген — с молба да бъде препратено час по-скоро във Форт холд в Главния морски холд. Янус не искаше да загуби големите си плавателни съдове и затова внимателно следеше приливите, твърдо решен да не ги вади от Корабната пещера, ако нивото на водата се вдигнеше с над една педя.

Когато хлапетата отиваха да ловят клещозъби, им беше нареждано да следят за необичайни неща, например за нови отметки на нивото на приливите по околните заливчета.

Само страхът от Нишките удържаше най-палавите хлапета да не забегнат по-далеч от дома. Менолли знаеше това и непрекъснато им го напомняше, макар самата тя да предпочиташе да изследва отдалечените места самичка.

Когато премина последния Нишковалеж и всички отново се отправиха за клещозъби, Менолли се постара да се измъкне от компанията хлапетии.

„Страхотно е все пак, да си тичаш ей така“ — помисли си тя, след като изпревари с още едно възвишение останалите. Но теренът стана каменист и й се наложи да забави ход. Оставаше и крака да си счупи. А да бяга бързо, може даже и момиче с повредена ръка…

Не, тя нямаше да мисли за това. Менолли си беше измислила начин — за да не мисли за нищо, трябваше през цялото време да брои. Сега например броеше крачките. Така тя бягаше все напред и напред, внимателно гледайки под краката си. Беше отишла толкова напред, че момчетата нямаше как да я настигнат, но продължаваше да бяга, усещайки радостта от ритмичното движение, броейки на глас, докато хълбокът не я заболя и краката й не запулсираха.

Тогава премина в крачка, предоставяйки разгорещеното си лице на прохладния вятър и дълбоко вдъхна свежия морски аромат. Менолли се огледа и се учуди — беше се отдалечила твърде много. В далечината отчетливо се виждаха Драконовите камъни и момичето изведнъж си спомни за малката кралица. За беда си спомни и песничката, която беше съчинила този ден — сега момичето разбираше, че това е бил последният ден от безоблачното и доверчиво детство.

Тя закрачи нататък, покрай крайбрежните скали и от време на време се поглеждаше надолу, за да провери линията на прилива по каменния склон. Сега приливът не достигаше и половината си височина. Високо над водата се виждаха следи оставени от прилива, а този залив беше доста дълбок.

Нещо премина над главата й и за миг заслони слънцето. Менолли погледна нагоре — ездач облиташе крайбрежието. Тя му помаха с ръка въпреки че знаеше, че няма да я забележи и дълго стоя, наблюдавайки как драконът плавно изчезва в далечината.

Веднъж сестра й и беше казала, че Елгион няколко пъти е летял на дракон. Селла даже настръхна от ужас и възторг и се закле, че никога в живота си няма да се осмели на такъв подвиг. Не че някога щеше да й се отдаде възможност.

Сега всичко, за което говореше, а и мислеше сестра й, се въртеше около новия менестрел. И не беше само тя. Всички момичета в холда направо се бяха побъркали по него.

Отново чу огнените гущери. По развълнуваните им писъци си пролича, че нещо се е случило. Менолли приклекна и на четири крака припълзя до самия край на скалата, надвиснал над плоския бряг. Само че от брега нищо не беше останало — гущерите се виеха над тясна ивица пясък, току под мястото, където се беше притаила Менолли.

Тя се примъкна още по-близо до края и погледна надолу. Кралицата пикираше над пенещите се вълни, сякаш искаше с бясно пляскащите криле да ги спре. После отстъпваше, а останалите огнени гущери продължаваха да кръжат объркано на място, като изплашено стадо, почувствало хищник. Кралицата издаваше резки повелителни крясъци, сякаш призоваваше останалите да направят нещо. Менолли, която никак не можеше да разбере причината за бъркотията се наведе още повече. И внезапно корнизът под нея се отчупи.

Напразно момичето се опитваше да се задържи за буните с острица. Тревата само остро поряза пръстите й, измъкна се от дланите й и Менолли рухна долу. Мокрият пясък смекчи удара, но тя още няколко минути лежа оглушена от падането без дори да има сила да диша. После се претърколи и отпълзя по-далече от надигащите се вълни.

Погледна нагоре и зашеметена разтръска глава — беше паднала от височина, колкото дължината на възрастен дракон. Интересно, как щеше да се изкачи обратно? Но като огледа скалистия склон, тя се убеди, че той не е толкова непристъпен, както изглеждаше на пръв поглед. На места се издигаше почти отвесно, но се виждаха издатини и вдлъбнатини на места доста дълбоки. Само трябваше да намери по-надеждни опори и щеше да се изкачи. Менолли отръска пясъка от дланите си и се запъти към далечния край на залива, за да потърси по-удобен път. Но не успя да измине и няколко крачки, когато нещо с яростен крясък се метна в лицето й. Момичето прикри очите си с ръце, но малката златна кралица продължи безстрашно да се мята отгоре й. Странно се държаха тези огнени гущери — сякаш защитаваха нещо и от нея и от вълните. Менолли се огледа… Оказа се, че едва не е настъпила люпилото на огнения гущер!

— Прости ми, прости ми, моля те! Не видях. Не се ядосвай толкова — завика Менолли, но малката кралица не и даваше да мръдне. — Престани! Няма да ти взема яйцата!

За да докаже искреността си Менолли тръгна към скалистия бряг и се скри под нисък скален корниз. Но трябваше само да се покаже обратно и малката кралица отново се нахвърляше върху нея като фурия. Момичето се скри навътре и се опита да се настани удобно. Огледа склона над главата си. Тук-там се виждаха някои издатини, които можеха да се използват за изкачване. Момичето внимателно се измъкна навън и се опита да се качи на първия подстъп.

Но кралицата беше на стража.

— Махни се! Изчезни! Аз не те закачам. — Острите нокти я цапнаха по бузата.

— Моля те! Не ми трябват яйцата ти!

Кралицата отново се хвърли в атака и Менолли отново се прибра под корниза. От дългата драскотина потече кръв и тя я изтри с края на блузата си.

— Имаш ли поне капка разум? — попита Менолли невидимия противник. — За какво ми са глупавите ти яйца? Дръж си ги при себе си! Искам просто да си ида вкъщи!

„Може би, ако седя и не мърдам, тя ще ме забрави?“ — помисли си момичето и сви коленете си към брадичката. Но стъпалата и лактите й все пак стърчаха навън.

Внезапно отнякъде се появи бронзов самец и врещейки развълнувано закръжи над люпилото. Кралицата излетя и се присъедини към него. Значи все пак е била на корниза, чакайки Менолли да се покаже.

„А съчиних толкова хубава песничка за теб — помисли си момичето, наблюдавайки как огнените гущери се суетят над гнездото. — И това беше моята последна мелодия. Къде е твоята благодарност?“

Тялото й започна да се схваща от дългото седене, но въпреки това тя не можа да се стърпи и да не се разсмее. Ама че глупаво положение! Трябваше да седи сгъната на три под корниза, спасявайки се от мъниче с размер не повече от лакът!

Щом чуха смеха й, огнените гущери изчезнаха. Нима се изплашиха? Неслучайно Мави обичаше да повтаря, че усмивката и смехът предвещават успех.

Може би, ако се смееше през цялото време, те щяха да разберат, че не им е враг? Или пък щяха да се изплашат и да избягат? Нима само смехът можеше да я спаси?

За всеки случай Менолли старателно започна да хихика — забеляза, че водата се покачва доста бързо. Измъкна се изпод корниза, метна чувала на рамо и се закатери.

Но се оказа, че да се катери и да се смее едновременно е практически невъзможно — не й достигаше въздух. А сега и двата огнени гущера се нахвърлиха върху нея. Целеха се в лицето й, вкопчваха се в косите й. Крехките на вид криле се оказаха опасно оръжие.

На момичето вече не й беше до смях. Завря се обратно под корниза и се замисли, какво да прави.

Ако смехът ги беше изплашил, може би си струваше да пробва с песен?

„Ще им изпея някоя моя песен“ — реши Менолли. Запя, но гласът й не звучеше много уверено. Е, може би огнените гущери щяха да разберат, какво иска да им каже. Обаче се оказа, че е пяла напразно. Огнените гущери бяха изчезнали.

— А, така! — промърмори Менолли. — Никой вече не се интересува от моята музика.

Тя забързано се измъкна от укритието си и за малко да се сблъска с двойката огнени гущери. Момичето бързо се дръпна назад, после крадешком погледна към корниза, но гущерите ги нямаше. Изчезнаха…

А беше сигурна, че за секундата, когато ги погледна, в погледа им имаше любопитство и неподправен интерес.

— Хей! Ако ме чувате… може би ще си поседите там, а аз ще си тръгвам. А, някой ден ще се върна и ще ви пея цял ден. Само ме пуснете, моля ви!

Менолли отново внимателно изпълзя от укритието си и запя песен прославяща драконите. Обаче, не успя да се изкачи и на пет стъпки, когато се появи кралицата с помощника си и пронизително пищейки я подгони обратно надолу.

Седейки под корниза, момичето чуваше драскането на ноктите им по камъка. Тя се усмихна тъжно — най-после се бяха появили слушатели за песните й, но по-добре да не се бяха появявали.

Тя подаде внимателно глава навън — от корниза я зяпаха вече около десетина чифта въртящи се очи.

— Хайде да се уговорим! Аз ще ви изпея една дълга песен, а вие ще ме пуснете. Съгласни?

Очите продължаваха да се въртят.

Менолли прие това за съгласие и запя. Огнените гущери зачирикаха удивено и развълнувано. Нима по някакъв начин разбраха, че в песента се говори за благодарните холдове, почитащи славните ездачи? Когато завърши и последния куплет, стана свидетелка на удивително зрелище: кралицата на огнените гущери и деветте бронзови възторжено размахаха криле.

— Свободна ли съм? — попита момичето и постави ръка на корниза.

Кралицата стремително протегна шия.

Менолли се отдръпна.

— А аз си мислех, че сме се разбрали…

Кралицата умолително изчирика и Менолли разбра, че не я заплашват. Просто не й дават да си тръгне.

— Не искаш да си тръгвам? — стори й се, че очите на гущерчето заблестяха по-ярко.

— Аз наистина трябва да тръгвам! Ако остана, ще потъна, виж как се надига водата! — Менолли се опита да обясни с жестове.

Внезапно кралицата гръмко изписка, за миг увисна във въздуха, а после, съпроводена от бронзовите полетя към песъчливия бряг към своето люпило и започна да кръжи над него и пронизително и настойчиво запищя.

Бързо покачващата се вода, която така безпокоеше Менолли, вече съвсем се беше приближила до гнездото, заплашвайки да го залее. Бронзовите също се мятаха насам-натам в паника. Най-смелите подлитаха към момичето, покръжаваха над нея и отново се връщаха над яйцата.

— Искате да се приближа? И няма да ме нападате повече? — Менолли направи няколко крачки.

Пищенето леко утихна и момичето се забърза. Когато се приближи, малката кралица с труд хвана едно яйце и отчаяно махайки с криле се вдигна във въздуха. Бронзовите се виеха около нея, пищейки тревожно, но бяха прекалено малки, за да й помогнат.

Едва сега Менолли видя, че подножието на скалата е осеяно с черупки от яйца и разбити телца на дребни неродени гущерчета.

Кралицата пусна яйцето на един корниз, който Менолли по-рано не беше забелязала. Той се намираше на височина половин дракон от морската повърхност. Момичето видя, как кралицата пусна яйцето на корниза и с предните си лапки го търколи навътре — изглежда в скалата имаше отвор. След малко, отново се появи на корниза и се спусна надолу, плъзгайки се над разпенените върхове на вълните, които почти бяха стигнали до гнездото. После изведнъж се стрелна към Менолли и замра пред лицето й, врещейки, като стара свадлива леля.

При това сравнение, момичето не можа да сдържи смеха си, но сърцето й се изпълни с жалост и възхищение — мъничето се опитваше да спаси потомството си съвсем самичка! Загиналите крилати гущерчета бяха почти сформирали се, значи излюпването можеше да стане в следващите няколко дни. Нищо чудно, че кралицата едва се справяше с яйцата.

— Искаш да ти помогна да пренесеш яйцата? — досети се Менолли.

Момичето нерешително се доближи до гнездото, готова веднага да отскочи, ако се окажеше, че неправилно е изтълкувала настойчивостта на кралицата, и взе едно яйце. На пипане беше топло и съвсем твърдо. Менолли знаеше, че яйцата на драконите отначало са меки, а после постепенно се втвърдяват, лежейки на горещия пясък на Люпилната площадка. Значи, малките огнени гущери съвсем скоро ще се излюпят.

Внимателно държейки яйцето в осакатената си ръка, Менолли започна бавно да се изкачва нагоре по скалата, внимателно избирайки опора за ръцете и краката си. Най-накрая се изравни с корниза и сложи яйцето върху него. Малката кралица веднага кацна до него, положи собственически лапка върху му и се наклони така, че момичето съвсем отблизо видя фантастичното въртене на фасетъчните преливащи очи. Мъничето нежно изчирика и затъркаля яйцето по-далеч от края, като едновременно с това властно изпищяваше към момичето.

На втория заход Менолли успя да занесе три яйца. Но видя, че едва ли ще успее да изпревари стремително настъпващата стихия — оставаха още прекалено много яйца.

— Ако дупката беше малко по-широка — каза тя на малката кралица, полагайки на корниза поредната партида яйца, — бронзовите можеха да ти помогнат.

Но кралицата, без да я слуша, деловито местеше яйцата едно след друго.

Менолли се опита да погледне в дупката, но гущерчето заслоняваше прохода. Ако корнизът беше по-широк, може би щеше да успее да пренесе останалите яйца в чувала.

Стараейки се да не счупи издадения край на скалата и така да засипе кралицата заедно с яйцата, Менолли започна внимателно да разширява входа. Надолу се изсипа поток пясък.

Кралицата започна да се кара на момичето, но то без да обръща внимание на свадливите крясъци на гущера продължи да смита от корниза пясък и боклук. Изглежда по-нататък имаше твърда каменна порода. Менолли разчисти входа, докато не се получи достатъчно просторен тунел с широк вход.

След това, въпреки протестите на кралицата се спусна надолу и започна да развързва чувала. Но щом огненият гущер забеляза, че Менолли прибира яйцата в чувала изпадна в бурна истерия и се нахвърли върху нея, драскайки й лицето и ръцете.

— Виж какво скъпа, — строго каза момичето. — Яйцата ти не ми трябват! Опитвам се да спечеля време, за да ги спася. А за това ми е нужен чувал, а не само ръце!

Менолли изчака малко, гледайки на пърхащата пред нея кралица.

— Разбра ли? — Менолли показа вълните, стремително настъпващи към брега. — Водата се надига. Даже драконите не могат да я спрат, камо ли ти. — Тя продължи внимателно да прехвърля яйцата в чувала. — И дори и така, ще се наложи да ги пренасям на два или даже три пъти, за да не ги разбия. Ще ги сложа ето там, — тя махна с ръка към корниза. Сега разбра ли, глупава главо?

Изглежда гущерчето разбра, във всеки случай, тревожно пищейки, тя влетя на корниза и размахвайки полуразтворените си криле, започна да наблюдава действията на Менолли.

Сега, когато и двете й ръце бяха свободни, момичето можеше да се катери по-бързо. А също така успя внимателно да търколи яйцата по-навътре в тунела.

— Да беше извикала бронзовите на помощ, а то на корниза скоро няма да остане свободно място.

Наложи се да се връща още два пъти, последният път водата се плискаше на две педи от гнездото.

Малката кралица организира всички бронзови — Менолли чуваше как свадливите й писъци с ехо се отразяваха в стените на тунела. Съдейки по всичко, там трябваше да има доста просторна пещера. Нищо чудно — всички крайбрежни скали бяха прорязани с ходове и кухини. Менолли хвърли последен поглед на заливчето. Водата в него беше вече до колене. После погледна нагоре. Тя се намираше на половината път от върха на скалата и имаше достатъчно сигурни опори за ръцете и краката по спокойно можеше да се изкачи.

— Ами, прощавайте и довиждане! — провикна се тя.

В отговор се раздадоха многогласни трели и Менолли прихна, като си представи, как кралицата кара бронзовите да слагат правилно яйцата.

Да се добере до върха на скалата не се оказа толкова лесно, на няколко пъти Менолли за малко да падне. Най-накрая, тя изнемощяло се тръшна върху жилавата трева поникнала на края на обрива. От непривичното усилие лявата й ръка сякаш щеше да се откъсне. Момичето полежа малко, поемайки си дъх, докато сърцето й не спря с опитите да изхвръкне от гърдите й. Духащият откъм морето вятър охлади лицето й, а и нея самата. И веднага усети празнина в стомаха си. От разправията с яйцата, питките се бяха превърнали в трохи, но това не й попречи да ги изгълта наведнъж.

Внезапно тя погледна на приключението си отстрани и не знаеше как да реагира — да се смее ли или да се чуди. За да си докаже, че всичко това се е случило наяве, Менолли внимателно припълзя към края на скалата. От пясъчния бряг не беше останало нищо. На мястото на гнездото, където се бяха грели яйцата, се плискаха вълни. Парчетата камъни и боклук срутили се заедно с нея, бяха отнесени от прилива. А когато водата се отдръпнеше, на брега нямаше да остане и следа от нейните отчаяни усилия да спаси себе си и люпилото на огнения гущер. Момичето успя да разгледа издатината на скалата, под която се намираше убежището на кралицата, но самата тя не се виждаше. Момичето преведе поглед към морето. Вълните яростно се биеха в Драконовите камъни, но на фона на мрачните стръмни скали не се виждаха проблясващи малки криле.

Менолли опипа бузата си. Драскотината, оставена от ноктите на огненото гущерче се беше покрила със засъхнала кръв и пясък.

Значи, все пак се беше случило!

Откъде малката кралица знаеше, че ще я разбере?

Но нима някой беше казал, че огнените гущери са глупави? Колко Оборота вече избягват ловко примки и капани. И се държаха толкова хитро, че хората започваха да се съмняват дали съществуват наистина. Макар че болшинството все пак вярваше, че не са измислица.

Менолли можеше да се закълне, че малката кралица я разбра. Иначе нямаш да може да й помогне. Ето ти го и доказателството — тези мъничета бяха съвсем разумни. Във всеки случай — да се скрият от хлапетата от холда, които горяха от желание да ги хванат… Тази мисъл ужаси Менолли. Да хванат огнен гущер? Да го затворят в клетка? Впрочем, момичето веднага с облекчение си помисли, че огнените гущери не биха търпели такова отношение — достатъчно беше да скочат в Помежду.

Защо тогава малката кралица не се скри в Помежду с яйцата си, вместо да ги мъкне едно по едно с толкова труд? Да, но Помежду е най-студеното място на света, а студът е гибелен за яйцата. Във всеки случай — за драконовите. А дали беше студено в хладната каменна пещера?

Менолли погледна надолу. Ако кралицата беше толкова съобразителна, щеше да накара ятото да седи върху яйцата до тяхното излюпване.

Момичето обърна чувала в надежда да намери на дъното някоя троха. Беше още гладна. Можеше да набере ранни ягоди и сочни корени, само че някак си не й се искаше да си тръгва. Макар че сега, след като опасността отмина, кралицата надали щеше да се появи.

Менолли се изправи и се протегна. От непривичното усилие цялото тяло я болеше. Болната й ръка пулсираше с тъпа болка, а белегът беше почервенял и леко подут. Но след като размърда пръсти, момичето се убеди, че вече й е по-лесно да свива и разгъва китката си. Да, значително по-лесно. Дори й се удаде почти напълно да изправи пръстите си. Болеше, но това беше здравословна болка, от разтягане, не от рана. Тя се опита да постави пръстите си така, сякаш свири на китара. Пак болеше, но напълно търпимо. Може би щеше да успее да разработи ръката си… Досега несъзнателно я щадеше. А е трябвало да я натоварва…

— Виждаш ли, малка кралице, ти също ми помогна — извика Менолли, размахвайки ръка. — Ръката ми вече е по-добре!

Никой не отговори — само вятърът тихо шумеше в жилавата трева и вълните се биеха в подножието на скалите. На Менолли й се искаше думите й да са били чути. Тя тръгна към дома, доволна и щастлива от късмета си.

Сега трябваше да се забърза и по-бързо да набере ягоди и билки. А клещозъби щеше да налови следващия път — приливът беше прекалено висок.