Ан Маккафри
Драконова песен (7)

Глава 6

Владетелю на холда погрижи се

чист, каменен да блесне твоят дом

стени дебели и врати железни

В това се мери твоята безопасност

Нишковалежът отдавна приключи и отрядите с огнеметите се завърнаха в холда. И едва тогава забелязаха липсата на Менолли. За нея се сети Селла — въобще не й се искаше да се занимава със стария дядо. Старецът отново бе получил пристъп и някой трябваше да го наглежда.

— Така и така, тя вече не става за нищо друго, — изнедоволства Селла и като срещна неодобрителния поглед на майка си продължи, — само знае да се скатава от работа, оправдава се с ръката си, сякаш е някаква скъпоценност. А ние сме затрупани с истинска работа… — Селла лицемерно въздъхна.

— Млъкни! Стигат ни неприятностите за днес. Само като си помисля, че някой беше оставил вратите на холда отворени, и то преди самия Нишковалеж… — Само от мисълта за подобна немарливост Мави настръхна. Стана й противно, като си представи, че гадните, извиващи се Нишки могат да проникнат в холда. — Върви и намери Менолли, й кажи какво да прави, ако старецът пак направи припадък.

Села търси сестра си почти цял час, докато най-накрая се убеди, че я няма никъде. Нито в холда, нито сред жените, които слагаха примамки. При отряда с огнеметите също я нямаше. И изобщо, никой не помнеше да е попадала пред очите им.

— Няма начин да е отишла да бере билки — замислено каза една от възрастните жени. — Нишковалежът започна точно когато раздаваха сутрешния клах. И в кухнята я нямаше. Горкичката, толкова добре ни помагаше, въпреки че е с една ръка.

Отначало Селла просто се ядоса. Типично за Менолли — да изчезне някъде, точно когато всички я търсят! Мави се отнасяше прекалено снизходително с това момиче! Ако сутринта не е била в холда, значи е попаднала под Нишковалежа. Това ще й бъде за урок!

Но после, момичето се притесни и разтревожи. Ако Менолли се беше оказала под открито небе по време на Нишковалежа… Но трябваше… поне нещо да остане от нея… След като се справи с гаденето, предизвикано от прекалено живата, ужасяваща картина, изникнала в мислите й, Селла намери брат си, който оглавяваше отряда на огнеметчиците.

— Алеми… не си ли забелязал нещо… нещо по-особено, докато оглеждаше околността?

— В какъв смисъл странно?

— Ами, например някакви следи…

— Следи от какво? Слушай, Селла, сега не ми е до гатанки!

— Искам да кажа, че ако някой е попаднал под Нишките, как ще разбереш…?

— Престани да увърташ!

— Менолли я няма никаква — нито в холда, нито на пристанището. Не е била и с никой от отрядите.

Алеми се намръщи.

— Да, не беше и с нас, но аз си помислих, че Мави я е оставила в холда.

— Да, ама не. Никоя от бабите не си спомня да я е виждала днес сутринта. И още — вратите на холда са били отворени!

— Мислиш, че Менолли е излязла рано сутринта? — Алеми знаеше, че такова високо, силно момиче, като сестра му спокойно можеше да се справи с резетата на вратата.

— Знаеш, че откакто си повреди ръката, все гледаше да се скрие някъде.

Алеми знаеше. Той обичаше сестра си, особено му липсваха песните й. И не беше съгласен с Янус, когато той реши да не казва на Елгион истината, още повече че сега, когато той можеше да я обучава.

— И сега какво? — нетърпеливият възглас на Селла го отвлече от размислите му.

— Не съм забелязал нищо.

— Но трябва да е останало поне нещо! Имам предвид, ако е попаднала под Нишките.

Алеми внимателно изгледа сестра си. Човек можеше да си помисли, че тя ще само ще се зарадва, ако с Менолли се случеше такова нещо.

— Ако е попаднала, от нея не е останало нищо. Но нито една Нишка не е успяла да се измъкне от бенденските Крила. — С тези думи той рязко се обърна и се отдалечи, оставяйки Селла с отворена уста.

Странно, но увереността на брат й не й донесе облекчение. Но тъй като Менолли я нямаше никъде, тя не можа да не си направи удоволствието да доложи това на Мави, добавяйки своите предположения, че сестра й е извършила чудовищно престъпление, оставяйки вратите на холда отворени.

— Менолли? — Когато Селла се появи с новините, майка й и главния готвач разпределяха морската сол и подправките. — Та какво казваш за Менолли?

— Няма я никъде. Изчезнала е. Никой не я е виждал. Навярно тя е оставила вратите на холда незатворени и то точно когато наоколо падат Нишки!

— Когато Янус видя, че вратите са отворени, Нишките още не бяха започнали да падат! — машинално поправи дъщеря си Мави. Тя потръпна от мисълта, че някой, бил той и непокорната й дъщеря може да попадне под сребристия порой Нишки.

— Алеми казва, че нито една Нишка не се е изплъзнала от драконите, но пък откъде може да знае?

Майка й не отговори, докато не приключи с подреждането на подправките и не затвори шкафа. После се обърна към Селла.

— Ще предам на Янус. Ще поговоря и с Алеми. А ти се заеми с дядото.

— Аз?

— Разбира се, това не може да се нарече истинска работа, но пък много ти подхожда на характера.

Янус дълго мълча, след като изслуша подробностите относно изчезването на Менолли. Той не обичаше, когато се случваха непредвидени неща, например, като оставената отворена врата на холда. Това произшествие не му даваше мира по време на целия Нишковалеж, а и дълго след това. А всеки знаеше — мислите на морския владетел не трябваше да се отвличат от неотложните дела. Сега, когато загадката се разреши, той изпита някакво облекчение. И в същото време — тревога — ама че непокорно момиче! Каква глупост! Да избяга от холда толкова рано. Откакто я наказа, тя през цялото време само се мусеше. Изглежда Мави не й беше намерила достатъчно работа, иначе отдавна щеше да е изхвърлила от главата си нелепите приумици.

— Чух, че крайбрежните скали са пълни с пещери — вметна Елгион. — Може момичето да се е скрило в някоя от тях?

— Напълно е възможно, — поривисто каза Мави, благодарейки мислено на менестрела за това разумно предположение. — Менолли познава крайбрежието като петте си пръста, пролазила е всяка цепнатина.

— Значи ще се върне — каза Янус. — Изглежда е набрала страх по време на Нишковалежа. Като се опомни и ще се върне. — След като направи този извод, той напълно се успокои и се зае с по-малко обременяващи дейности.

— Сега все пак е пролет, — промълви Мави, по-скоро на себе си, отколкото към събеседниците си. И само менестрелът забеляза оттенък тревога в гласа й.

Но когато Менолли не се върна и след два дни, целият морски холд се разтревожи. Никой не я беше виждал от деня на Нишковалежа. Хлапетата, които обикаляха да събират ягоди и клещозъби също не я бяха срещали — нито в блатата, нито в пещерите.

— Защо трябва да се размотават хората напразно? — каза един от корабните майстори, уверен, че риболовът е по-необходим отколкото търсенето на глупаво едноръко момиче. — Или е жива и здрава, но не иска да се връща, или…

— Ами ако е паднала някъде и се е наранила, ако е получила изгаряне, ако си е счупила крак или ръка? — намеси се Алеми.

— Във всеки случай е странно, че е излязла кой знае къде, без да предупреди никого, — корабният майстор погледна изкосо Мави, но тя не прие упрека му.

— Менолли често ходеше за билки сутрините, — каза Алеми, виждайки, че освен него, никой не иска да се застъпи за сестра му.

— Тя имаше ли нож? Или колан с метална тока? — попита Елгион. — Нишките не докосват метала.

— Да, щяха да ги намерят, ако се беше случило нещо с нея, — отвърна Янус.

— Щяха да ги намерят, ако я бяха застигнали Нишките, — мрачно отбеляза корабостроителят. Той предполагаше, че щом са се появили Нишките, момичето се е паникьосало и е паднало в някоя пукнатина или от склона. — А тялото й може да е отнесено от теченията към Драконовите камъни. Морето изхвърляше там всякакви неща.

Мави конвулсивно въздъхна, но въздишката й прозвуча като сподавено ридание.

— Не познавам момичето ви — побърза да каже Елгион, виждайки мъката на Мави, — но ако, както казвате, е пребродила цялата околност, надали е паднала от склона.

— Нишките са такова нещо, че от страх, всеки може да се побърка… — отбеляза корабният майстор.

— Но не и Менолли! — така ожесточено възкликна Алеми, че всички учудено го погледнаха. — Тя достатъчно добре знае какво да направи ако Нишките я застигнат на открито.

— Прав си — съгласи се Янус и стана. — Но, ако беше жива и здрава, отдавна щеше да се е върнала. Отсега, всеки, който излиза от пределите на холда да се оглежда внимателно за следи. И на сушата, и в морето. А сега, като морски владетел, честно казано не мога да направя нищо повече. Всички по лодките. Приливът започва.

Макар Елгион да предполагаше, че морският владетел надали ще прати всички да търсят изчезналото момиче, решението на Янус доста го удиви. И най-странното беше, че Мави се примири с него и сякаш дори се зарадва. Човек можеше да си помисли, че момичето е било в тежест на всички. А корабният майстор явно беше доволен, че владетелят не се е поддал на бащинските чувства. И само в Алеми, младият менестрел забеляза признак на тъга. Когато всички тръгнаха към изхода, той направи знак на младежа да остане.

— Аз имам свободно време. Къде според теб трябва да я търся?

В очите на Алеми проблесна надежда, която почти веднага се смени с обреченост.

— Според мен е по-добре Менолли да остане там, където е в момента…

— Даже мъртва или ранена?

— Не, разбира се! — младежът въздъхна дълбоко. — Искрено й желая щастие и дълъг живот.

— Така, значи ти мислиш, че тя е жива, но просто предпочита да не се връща в холда?

Алеми спокойно посрещна удивения поглед на менестрела.

— Вярвам, че е жива и където и да е сега, се чувства много по-добре, отколкото в Полукръглия. — Младият моряк тръгна след останалите, давайки на менестрела интересен повод за размисъл.

Той самият не се чувстваше зле в Полукръглия. Но Главният менестрел не беше сбъркал, когато предположи, че на Елгион ще му се наложи да се приспособява към порядките и живота в морския холд.

— Пред теб стои важна задача, — беше му казал майстор Робинтън. — Да разшириш тесния кръгозор и ограниченото мислене на тези отрязани от света хора.

Но сега Елгион започна да се съмнява. Не беше ли надценил Главният менестрел неговите способности — не можеше да накара морския владетел и семейството му дори да се опитат да потърсят детето си изпаднало в беда! Но по-късно, като си припомняше разговора, той разбра, че Менолли с нещо много е досадила на своето семейство и то не само с ранената си ръка. Колкото и да се стараеше менестрелът да си спомни как изглежда момичето, не можеше да сети, въпреки че смяташе, че познава в лице всеки обитател от холда. Сега той прекарваше много време да навестява семействата на рибарите, да обучава децата в малката зала на холда, да беседва със старците.

Стараеше се да си спомни как изглежда момичето с наранената ръка, но в паметта му се беше съхранило едно мимолетно впечатление — високо, непохватно момиче, което изскочи от залата, когато свиреше. Менестрелът не беше видял лицето й, но беше сигурен — ако види отново тази фигура, задължително ще я познае.

Жалко, че Полукръглия се намираше на такова глухо място — тук даже и барабанна връзка не можеше да се използва. Разбира се, можеше да пробва да подаде сигнал на някой прелитащ наблизо ездач и така да извести Уейр Бенден. Тогава всички дозорни щяха да предупредят холдовете по крайбрежието и покрай блатата и да търсят момичето. Елгион се съмняваше, че Менолли е могла да се добере толкова далече, но считаше, че е длъжен да направи нещо за нейното спасение.

Не стигна много далеч и в търсенето на младия съчинител. А майстор Робинтън беше настоял, колкото се може по-скоро да изпратят младежа за по-нататъшно обучение в гилдията на Менестрелите. Рядко можеше да се срещне толкова надарен музикант, който сам можеше да съчинява песни. За такива редки птици трябваше да се полагат сериозни грижи.

Елгион разбра, защо старият Петирон не беше казал името на младежа. Янус мислеше само за морето, улова и как да използва всеки обитател от Полукръглия — било то мъж, жена или дете в полза на холда. Всички те бяха отлично обучени за работа. Разбира се, Янус щеше да гледа с неодобрение на всеки младеж дръзнал да отдели повечко време за музика. Така се получи, че никой в холда не можеше да помогне на Елгион да развлича хората вечерно време. Едно момче имаше чувство за ритъм и менестрелът започна да го обучава на барабани, но повечето ученици бяха като вързани в ръцете. Вярно, учебните балади хлапетата знаеха наизуст, но музиката не ги влечеше.

Нищо чудно, че Петирон се беше отнесъл така със своя единствен талантлив ученик. Жалко, че старецът умря, без да получи вестта от майстор Робинтън. Тогава момчето щеше да знае, че в Гилдията на Менестрелите с радост ще го вземат на обучение.

Елгион изпрати с поглед излизащата от пристанището флотилия, после събра няколко малчугана, взе от кухнята пакет с провизии и ги поведе покрай брега под предлог, че ще търсят храна.

Той се познаваше с тях отдавна, но хлапетата за миг не забравяха, че той е менестрел и се държаха отчуждено, макар и с подходящото уважение. А в момента, в който им каза да гледат внимателно за следи от Менолли, отчуждението им, кой знае защо нарасна. Изглежда знаеха, макар Елгион да се съмняваше, че възрастните са им казали, че Менолли е изчезнала от няколко дни. И явно не искаха да я търсят или дори да загатнат на менестрела, къде може да е. Струваше му се, че нарочно не искат да я намерят. Тогава, за да спечели доверието им отново, им каза, че сам Янус е наредил на всички, които излизат от холда да се оглеждат внимателно за изчезналото момиче.

Върнаха се в холда с богат улов — клещозъби, ягоди, билки. Но единственото, което младите му спътници се осмелиха да кажат за Менолли беше, че тя винаги е успявала да хване повече клещозъби от всички.

Не се наложи Елгион да сигнализира на дозорния ездач. На следващия ден, при него в холда долетя бронзовият командир на крилото от Форт. Той приветливо поздрави Янус, а после помоли менестрела да му отдели няколко минути.

— Така, значи ти си Елгион, — каза младият водач. — Аз съм Н’тон, ездач на Лиот. Чух, че теб са изпратили тук.

— С какво мога да услужа? — Елгион предвидливо отведе бронзовия ездач по-далеч, за да не ги чува Янус.

— Чувал ли си за огнените гущери?

— Стари приказки! — Елгион недоверчиво погледна събеседника си, а после се усмихна.

— Не е приказка, приятелю, — възрази Н’тон. Въпреки веселите пламъчета в очите си, той говореше сериозно.

— Как така не е приказка?

— Ами ето така! Слушай, предполагам ще можеш да разбереш, ако тукашните хлапета намерят люпило на брега? Гущерите обикновено гнездят на пясъчни плажове. А на нас спешно ни трябват яйца.

— Наистина ли? Впрочем, синът на тукашния управител сподели, че е видял огнени гущери. А той не изглежда лъжец. Тогава не му повярвах, но той каза, че е заварил някакво ято над скалите — наричат ги още Драконовите камъни. Ето там, по-нататък край брега. — Елгион махна с ръка, указвайки посоката.

— Трябва аз самия да погледна. Ф’нор, ездачът на кафявия Кант беше ранен. — Н’тон се поколеба. — Накратко, той беше на лечение в Южния холд. И там намери и впечата… — Н’тон направи пауза, за да подчертае важността на казаното, — … кралица!

— Впечата? А аз си мислех, че само драконите…

— Огнените гущери са все едно дракони, но съвсем малки.

— Но, това означава, че… — от изненадата Елгион съвсем се обърка.

— Именно — с широка усмивка потвърди Н’тон. — И сега всички с нетърпение чакат да получат огнен гущер. Не ми се вярва обаче Янус да позволи на хората си да губят времето в търсене на яйца. Но ако наблизо са видени гущери, то гнездата им могат да се намират във всяко едно слънчево заливче, където има пясъчен бряг.

— Тази пролет приливите са толкова високи, че почти всички крайбрежни заливи са залети.

— Лошо. Но все пак пробвай да изпратиш тукашните хлапета да потърсят гнезда. Не мисля, че ще възразят.

— Разбира се, че няма. — Внезапно менестрелът разбра, че и Н’тон, сега смел ездач, някога също, както и сам Елгион, е мечтал да си хване огнен гущер. — Да предположим, че намерим люпило, какво да правим после?

— Щом намерите, веднага вдигнете сигнален флаг, дозорният ще докладва в Уейра. А ако приливът е прекалено висок, вземете яйцата и ги дръжте в топъл пясък или в нагрята кожа.

— Стори ми се, че каза, че при излюпването могат да бъдат впечатани?

— Надявам се, че ще ти провърви. Новоизлюпените трябва да бъдат нахранени веднага. Давайте им всичко, каквото ви се окаже под ръка и през цялото време трябва да им се говори. Така ще ги впечатате. Впрочем, ти навярно си присъствал на Излюпване? Значи трябва да си наясно — принципът е един и същ.

— Представи си само — огнени гущери… — Елгион още не можеше да се опомни.

— Само че, менестреле, постарай се да не впечатваш всички. На мен също ми трябва поне един.

— За да ти завиждат другите?

— Не, просто те са много забавни. Макар че по ум са далече от моя Лиот. — Н’тон погледна бронзовия си, който търкаше бузата си в пясъка. Обърна се отново към Елгион и забеляза групичка хлапета, които очаровано гледаха огромния дракон. — Мисля, че няма да имаш проблем с помощниците.

— Между другото командире, от Полукръглия изчезна едно момиче. Тръгнала е към блатата в деня на последния Нишковалеж и оттогава никой не я е виждал.

Н’тон тихичко подсвирна и съчувствено поклати глава.

— Ще предам на патрулните ездачи. Ако девойката е била достатъчно умна, е намерила укритие. Тукашните скали са пълни с холдове и пещери. Докъде са стигнали търсещите групи?

— Там е работата, че никой не си направи труда да я търси.

Н’тон се намуси и хвърли поглед натам, където стоеше морския управител.

— На колко години е момичето?

— Честно казано, не знам. Според мен е най-малката му дъщеря.

— Ех, има в живота и други неща, освен риба — усмихна се Н’тон.

— И аз така си мислех… преди.

— Не се отчайвай, Елгион. Ще се постарая да получиш покана за следващото Излюпване в Бенден.

— Ще ти бъда много благодарен.

— До скоро! — махна с ръка Н’тон и се запъти към бронзовия дракон.

Елгион го проследи с поглед. На душата му стана леко и спокойно. Бъдещето обещаваше приятни промени в еднообразния му живот в Полукръглия.