Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (8)

7
Оставете децата да дишат

Може би за хората тук нищо не е на всяка цена.

Така например, ако детето иска да стане фризьор, ще го подкрепят. Вероятно не всички, но тези, които съм срещала, биха го направили.

— Това не означава, че някой ден, ако реши да учи за адвокат, няма да го направи — заяви наш приятел от Полша, когато дойде време да избират къде да продължи дъщеря им след четвърти клас.

— Но това е важно за бъдещето й — недоумявах аз като типичен представител на амбициозната българска средна класа, за която под гимназия не съществува нищо друго.

— Здравето й е най-важно — физическо и психическо! Защо да й създаваме излишен стрес? — категоричен беше той.

Тогава не го разбрах, но с времето започнах да схващам. В крайна сметка не на всекиго му се отдава учението. Защо тогава да не се подготвя за това, в което ще е добър и което ще го прави щастлив?

Ето например във втори клас заместиха „скучната“ наука с цирково изкуство. Класната стая се приюти под светлините на истинско шапито, а циркови артисти заместиха учителите. В продължение на седмица упражняваха номера по избор под вещото ръководство на професионалистите. Както във всеки уважаващ себе си цирк имаше клоуни, въжеиграчи и т.н. А детето, за мой тих ужас, си избра да върти огнен обръч.

„Обучението“ приключи с мащабно представление, с костюми и много грим, донесло на деца и родители незабравима емоция.

— Какво научиха? — ще попитат веднага скептиците.

— Нещо много важно! — ще отговоря без дори да се замисля. — Научиха се да бъдат щастливи! Да се усмихват широко! Да се забавляват! Защо трябва да бързат да пораснат? Къде е живот, все пред тях е. Има време и за уроци. Няма да избягат.

Оставете децата да дишат!

На това ме научи немското училище, за което му благодаря от все сърце. Но не мислете, че достигнах и до това прозрение бързо и лесно. Съвсем не. Дълго време буйствах срещу мотото — БЕЗ СТРЕС! което символизира образованието в тази страна, а и не само него. Не го разбирах, мислех, че лекотата днес обрича тяхното утре.

Като възрастни на тях ще им е тежко да се справят с предизвикателствата, които животът и най-вече трудовата среда ще им поднесат — разсъждавах аз, — защото на Германия й трябват работници, а не лидери — мислех си тогава и негодувах.

Грешала съм!

И седем години по-късно си отговарям:

— Че какво лошо има в това?

Всъщност въпросният цирк работи по програма на германското правителство и обикаля от град на град, от училище на училище, приобщавайки децата към своето изкуство. Правейки ги съпричастни, позволявайки им да съпреживеят живота на другите, те им дават реален поглед към една различна действителност.

Стават толерантни.

Учат ги и на нещо изключително важно — работа в екип, да можеш да се доверяваш на другите. Това е умение, което ще им е от полза, когато някой ден попаднат на трудовия фронт.

Беше вълшебно преживяване, наситено с магия и безброй усмивки. И не, никое дете не хвърли раницата и не отпътува с цирка, мечтаещо за кариера на акробат.

Този пример е само парченце от образователния пъзел, илюстриращо свободата, която имат в учебната програма.

И тук, вероятно както навсякъде, четенето е болна тема за мнозина хлапета. И за да стимулират желание и интерес към него, ежеседмично децата имат часове по четене, които прекарват в училищната библиотека. В по-горните класове дори работят в нея през голямото междучасие. Те са тези, които играят ролята на библиотекари, дават книги, записват кой ги е взел, приемат връщаните заглавия.

На няколко пъти им организираха запознаване с Градската библиотека под формата на игра, превръщайки ги за ден в търсачи на съкровища. Задължителният елемент, съществуващ у нас и познат като „Списък със заглавия, които трябва да бъдат прочетени през лятото“, липсва. Ваканциите са за релакс.

Дъщеря ми е вече осми клас и до този момент само два пъти са изучавали предварително подадена от учителя книга, и то в учебно време. Използваха ги по-скоро, за да усвоят чрез тях преразказа, да се види доколко четат с разбиране и дали могат да запомнят прочетеното.

Веднъж годишно всеки си избира любимо заглавие, което да презентира пред съучениците си. Това събужда любопитството да се срещнеш с нещо, което до този момент ти е убягвало от погледа.

Като цяло изкуството е силно застъпено в програмата, почти наравно със спорта. Музиканти и други творци гостуват в часовете им. Редовно ги водят на театър и оперета, правят им опознавателни обиколки на града, организират им нощ в училище. Понякога пренасят заниманията в кухнята, където приготвят различни традиционни лакомства, а веднъж, по Рождество, истински шеф готвач ги учи как да сътворят вкусни коледни сладки. Водят ги да карат кънки на лед и къде ли още не.

Като част от задължителната програма до четвърти клас ежегодно посещават велополигон. Там усвояват не само как да карат колело, тук се качват на велосипед още преди да проходят, но и пътните правила, за да бъдат пълноценни участници в общото движение. Затова тези занятия са изключително важни. Последната година държаха изпит — листовки и велообиколка по градски маршрут. Успешно издържалите го получиха шофьорска книжка. Все пак трябва да има какво да ти отнемат, когато не спазваш правилата, а тук такива има за всички и всичко.

Сред практически насочените курсове е и този по самозащита, който продължи седмица и се водеше от професионалисти в областта. Обясниха им как да реагират, ако станат жертва на отвличане или някой ги дразни, например в киното, както и много други полезни неща. Имаха такъв и по оказване на първа помощ.

За съжаление, когато пристигнахме, им провеждаха учения за реакция при пожар, сега, 7 години по-късно, ги замениха с терористична заплаха…

О, времена, о, нрави…

Светът се променя, а заедно с него и германското училище. Не може да им се отрече, че са в крак с новите тенденции. Надявам се да усетите сарказма ми.

В трети клас започнаха да ги образоват най-обстойно по въпроса що е това секс и има ли той почва между момчетата и момичетата, при това със стресиращо откровение. И за да е още по-истинско, приключиха обучението с нахлузване на презерватив върху дръжката на нищо неподозиращата училищна метла. Резултатът беше, че никой повече не искаше да докосва това средство за летене, ако си вещица, а ако не си — за измитане на боклуците от пода. В пети клас им припомниха наученото. Доколкото знам в осми ще затвърдят знанията. Все пак сексът е важна тема, но силно се надявам да не я приключат с показно кое как точно се прави.

Със същата сериозност, дори бих казала делово, се отнесоха и към писането с химикал. За моя огромна изненада децата използват писалки. За щастие, мастилото не е това, което беше, почти не цапа и има шанс да бъде изпрано. По-озадачаващ за мен бе фактът, че държаха изпит, и то на третата година, за да получат разрешение да пишат с химикал. Не че някой използва такъв.

Иначе да пишеш с перо е готино. Изтънчено някак изглежда написаното, дори когато не е четливо.

До четвърти клас нямат право да носят мобилен телефон не само в училище, но и когато отиват на класни екскурзии. Забранени са дори смарт часовниците. Затова официално първия си GSM дъщеря ми получи в пети клас. Отново използването му на територията на училището не е позволено. А марката никого не интересува.

Живото общуване е по-важно или поне беше, преди светът да затвори врати.

И тук идва любимата ми част от немската образователна система: т.нар. „активитис“. Това са най-разнообразни занимания, които се предлагат от самото училище на символична цена (около 20-ина евро на срок) или пък безплатно. Шах, йога, шев и кройка, грънчарство, волейбол, хор, китайски, връзване на възли, театър, рисуване на манга комикс, цветарство и какво ли още не. Дори сладки приказки на чаша чай веднъж седмично. За тези, които не се справят много добре с уроците, има и помощен курс.

Всяка година и във всяко училище са различни. Провеждат се след часовете и можете да се запишете на колкото искате, стига да има свободни места.

Сред нещата, които харесвам, са и малките празници или еднодневни фестивали, които им организират през годината. Повечето от тях им служат за набиране на средства. Децата изнасят програма или измислят игри. И като написах програма, веднага в главата ми изникна образът на фрау Г. Възрастна, симпатична дама, която преподаваше музика. Тя е от Русия. Благодарение на нея „звездата“ на всяка училищна забава бяха „Калинка“ и „Катюша“ („Расцветали яблони и груши“), при които германците изпадаха в див възторг, ставаха от местата си и започваха да пляскат възторжено. Някои дори се опитваха да припяват за моя най-голяма забава. Никой не оставаше безучастен.

Характерно за тези училищни празненства е почерпката, осигурявана от родителите. Всеки носи каквото му е на сърце, предимно сладки неща. Децата ги разпродават по евро парчето. Събраните пари са за купуването на материали за стаите за игра. Да, децата имат стаи за игра.

В тях прекарват часовете за занималня, когато времето е твърде лошо, за да са навън. Като се има предвид, че дъждът не плаши душите техни, особено момчешките, това не е много често. Помислено е и за това. Има играчки и за двор, извън дежурните катерушки, пързалки и люлки, като кокили, чашки, колички и др.

Любим ден от училищната програма е т.нар. Fasching, който наподобява на Хелоуин, но без задължителния плашещ елемент. Празникът датира от древни времена, когато се е вярвало, че зимните духове трябва да се изгонят, за да дойде пролетта. Децата се маскират и вместо „уморение“ имат игри и забавления.

Но личният ми фаворит е празникът на Св. Мартин, покровител на бедните и бежанците. В нощта на 11 ноември деца и родители обикалят из града със запалени фенери, обикновено изработени в училище. Колоната се води от ездач на бял кон, преоблечен като римски воин, какъвто е бил Мартин, преди да стане монах и епископ на Тур, и оркестър. След кратка лекция в църквата, носеща името на светеца, обиколката завършва в училищния двор, където почерпка очаква включилите се в празника. За родителите има пунш за сгряване. Силно емоционално изживяване беше първата ми такава вечер. Самото усещане, дарено ти от множеството светлини, греещи в нощта, беше зареждащо.

И завършването на учебната година тук е както започването — скромно, но от сърце. Учителите не получават скъпи подаръци, децата не ходят по кръчми и увеселителни центрове, облечени в най-новите си дрехи, но за сметка на това задължително ги черпят със сладолед и задължително ги водят да дивеят на някоя детска площадка.

Детските площадки заслужават малко внимание. В нашия град те са скрити от хорските погледи между обилна растителност или вътрешни дворове. Човек никога не би предположил, че точно на това място има площадка или поляна, понякога дори барбекю. Близо година и половина ми отне изнамирането на една такава, която е само на стотина метра от дома ни, при това по път, който използвам почти ежедневно. Появи се пред погледа ми едва когато подрязаха храстите около нея.

На тези финални събирания е достатъчно да има поляна за игра и някоя и друга маса с пейки за родителите. Почерпката пак е на принципа кой каквото донесе.

Та на едно такова парти открих кимбап. Това е корейско суши и между него и мен пламна силна и убедена съм, доживотна любов. Обожавам го! Ако не сте опитвали такова, не искам да ви го казвам, но много сте пропуснали. Благодаря на майката на Л., идваща от далечната и екзотична Южна Корея, и за нейното старание всеки път да радва вкусовите ми рецептори. Признавам си, че злоупотребявах. Опитвала съм още няколко пъти кимбап, но нейното е най-добро. Жалко че пътищата на децата ни се разделиха.

Носталгията по корейското суши ме подсети за фрау Л. и нейната китара, която неизменно съпътстваше всяка среща. Тя се присъедини към класа им през втората година и хлапетата моментално се влюбиха в нея. Защо? Защото фрау е умна жена, макар със структура на футболист, често практикуван от нежните половинки спорт.

А защо беше умна?

Защото знаеше как да „купи“ детското сърце, бързо и безапелационно. Тя раздаваше смайлита за всяка спечелена математическа битка. А когато събереш 10 усмивки, получаваш подарък по избор от вълшебната кутия с всевъзможни съкровища.

Кое дете би устояло на такова изкушение?

Хм, струва ми се, че не съм чувала за такова. Смайл!

Извън кулинарната фиеста тези партита бяха досадна необходимост за нас. Ако не беше корейското суши, е, и детето, бих си ги спестила, предвид факта, че рядко, да не кажа почти никога, някой общуваше с нас. Бяхме разделени по националности — групичка на германските родители, немалка на турските и ние двамата с баща й — Куку и Пипи.

Стояхме настрани, защото те не желаеха да говорят английски, а нашият немски не беше достатъчен за смислен разговор. Така и никой не прояви интерес към мебелите в къщата ни или пък към имената на плодовете и зеленчуците. Не се поинтересуваха и на кой етаж живеем, имаме ли градина или балкон, как стигаме до гарата или как да си поръчаме в ресторанта. И най-лошото от всичко… Никой не пожела да му спретнем някой глагол в датив, а защо не и в акузатив или поне в номинатив, за генетив да не говорим. Разбиваха ми сърцето!

Всеки път!

Оцеляхме!

Но така и не ни приеха!

Ммм, да… това, на което те учат на курса по немски, никак не е полезно при среща с германски родители на училищна среща, да не говорим за такава със самия директор.

Първият ми сблъсък с него беше челен. Дълго съжалявах, че нямах нещо, с което да го хлопна.

Случи се през втората година, когато преместихме детето в кварталното училище, с преобладаващо местно население, уж добро според някакви си статистики. Откраднаха й шала от шкафчето в коридора, където хлапетата си държат връхните дрехи и обувките, понеже в класните стаи и тези на занималнята се влиза с пантофи. Страдах, но го преглътнах. Но, когато й откраднаха и шапката, откачих.

Хванах детето под ръка и право при директора. А той, знам че говори английски, но започна да общува с мен чрез нея, на немски.

— Майка ти защо не говори немски? Тук има много хубави интеграционни курсове — каканижеше с нагла усмивка господин директорът.

Мисля, че от устата ми започна да излиза пяна, но я забърсах, игнорирах го и продължих да настоявам да разбера нормално ли е в едно училище да се краде.

— В нашето училище не се краде много! — заяви той, гледайки ме пренебрежително.

Представяте ли си??? Не се крадяло МНОГО!

— Ами сложете ключалки на шкафчетата, щом не можете да осигурите по друг начин сигурността на вещите на децата — продължавах аз.

Той се правеше, че не чува претенциите ми, а аз неговите брътвежи, така всеки си водеше собствен монолог.

— Търсихте ли ги? Може някой да ги е хвърлил някъде! — предположи господинът.

Не е невъзможно, предвид личната хигиена на децата тук. Дрехи, обувки, раници… Въргалят се навсякъде по земята и това никого не впечатлява — нито хлапетата, нито преподавателите. Стъпват върху тях, подритват ги, но така и не съм видяла някой да се наведе да ги вдигне или поне да ги премести.

Разбира се, бяхме обиколили, преди да отидем при него.

И за да демонстрира колко е „ангажиран“ с проблема ми, стана и погледна зад вратата си, за да ми покаже как търси вещите ни.

— Ще разпитам — бе отговорът на класната й. — Никой нищо не е видял — заяви малко по-късно тя и с това сагата приключи, поне за нея, но не и за Директора с главно „Д“, който получи обаждане от „Човешки ресурси“ от фирмата на съпруга ми с искане за среща. Повярвайте ми тонът и поведението му вече не бяха същите. На следващия ден шапката се намери! О, чудо!

Какво да ви кажа, навсякъде е едно и също — кой кого познава и на колко високо ниво е този някой.

Не съм за едните шапка и шал. Не ме разбирайте погрешно. Отношението е важно.

— Абе, защо ще ме прави тоя мене на идиот бе, Велко!?? — питаше героят на Антон Радичев в „Оркестър без име“. Та и аз така.

Като цяло са непукисти.

В тукашните училища няма медицинско лице, няма охрана, няма камери, децата нямат мобилни телефони, а отговарящите за занималнята, когато са на двора, нямат задължението да ги вардят. В длъжностната им характеристика, по мои наблюдения, влизат единствено пиене на следобедно кафе и предъвкване на снакс, гарнирани със сладки приказки.

— Къде е М.? — питам един от петимата „пазители“, след като съм обиколила половината училище, за да я търся.

Хванах го неподготвен. Не можеше да свари да си сдъвче хапката. Гледа мен, гледа телефона си, гледа двора. На нито едно от трите места не откри обекта на нашето търсене. Обърна се с въпроса и към колегите си:

— Къде е М.?

А на мен вече стомахът ми се беше свил на топка. Защо? Защото наскоро дъщеря ми ми разказа, как влизайки в съблекалнята, две нейни съученички попадат на мъж с кърпа на лицето и кървяща ръка. Разказвайки го на някаква госпожа, започва споделяне на преживени истории, свързани с отвличането на деца. Не една и две. А от училището на сина на наши познати им изпратили предупреждение, че около сградата обикаля някакъв мъж, да си пазят децата.

И точно преди да припадна, тя се появи, щастливо подскачайки. Но ако си мислите, че това е проблем за някого другиго, освен за мен, грешите. Нищо извън нормалното.

Хубавото на човешката памет е, че е избирателна. Доста трудности срещнахме в това немско училище, но красивите моменти бяха повече. Тях ще запомним. И без това всичко е зад гърба ни, а това, което не ни убива, ни прави по-силни. Може би и по-самотни, но това е друга тема. Така или иначе, когато дойде време да се сбогуваме с този етап от живота ни, го направихме с трепет, известна доза тъга и немалко сълзи и сополи.

Прощалното парти се състоя на скатана поляна, отново, където децата играха, а родителите консумираха това, което си бяха донесли. С остатъка от парите от учебната каса настоятелството купи роза в саксия за класната. А за хлапетата изработиха тениски с имената на всички от класа на гърба. Великолепна идея и прекрасен спомен. Имаше слова, фрау Л. посвири на китара като за последно, децата пяха.

И самото изпращане в училище не беше фамозно, но за сметка на това наситено емоционално. Всички ученици пееха и направиха шпалир с вдигнати ръце, по който минаха като под арка четвъртокласниците в това свое последно преминаване през сградата.

И за нас започна един нов етап от живота, наречен: