Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (3)

2
В безвремието на времето

Емигрантските неволи, страдания или радости не са ми по-вкуса или поне не бяха, докато не ми се случи. Никога не съм ги и търсила. За разлика от много мои познати и съученици, мечтаещи за живот на Запад, за работа на Запад, за съпруг от същия този Запад и т.н., на моя милост и през ум не й е минавало да търси щастието си другаде. И както се оказа впоследствие — с право.

От мен емигрант НЕ става!

„Какво ти трябва — бърза кола, билет за някъде, всяко място ще е по-добро, няма какво да губиш“, пее Трейси Чапман и аз се опитвам да й пригласям. Така правят по американските филми. Когато им заври чайникът, хващат пътя. Звучи страхотно, чак нереално.

За съжаление, не съм от тези, които лесно се разделят с вещите и с уюта на познатото, хвърлят всичко в багажника и поемат свободни по света. Умирам си да трупам — спомени, желания, боклуци от всякакъв род. Неща, които едва ли някога ще погледна отново.

Съзнавам, че днешното време не е за такива като мен. То е за мобилните, за тези, чийто живот се побира в куфар и които не страдат от раздялата със „собствеността“ си. Но преместването ни в Германия постепенно ме научи да изхвърлям. И най-важното — да бъда изхвърляна. Бавен и болезнен процес, който ми донесе редица душевни страдания, но и който ме държи будна.

Бях попаднала на изследване, твърдящо, че работата и съответно средата трябва да се сменят на две-три години. След изтичането им започваш да се отегчаваш и удоволствието от това, което вършиш, изчезва. Преставаш да си ефективен. Трябва ти промяна, което само по себе си е супер. Ако си сам — окей, но какво се случва, когато имаш семейство? Да имаш жена и дете е минус, просто ненужно голям багаж, който те прави трудноподвижен.

Къде да избягаш?

И стиска ли ти да го направиш?

Има хора и хора. Едни цял живот мечтаят да се махнат от тази скапана държава България, но не им стиска, а други дори не са сънували да емигрират, а ето че го правят. Свят голям и пъстър, каквито са и причините да се решиш на подобна крачка.

Непрекъснато някой прокламира, че повече не се издържа и ще бяга. Родните терминали трябва доста да са ги разширили, че да поемат целия българопоток на кандидат-търсачите на щастие. Е да, но да се заканваш във фейсбук и да каканижеш „умности“, без да мислиш, не е като да го направиш.

Пък като го направиш, какво?

В другите страни от чешмите мед и масло тече…

Чувала съм, че Германия прелива от пари.

Седем години вече ги търсим, досега не сме се спънали в тях. За съжаление никой не казва къде точно е заровено ковчежето, че животът минава.

Въпреки всичко твърдо вярвам, че човек трябва да опитва. След като толкова не издържа, длъжен е да си потърси мястото под слънцето, пък дано го намери. Вероятността да се разочарова е голяма, но поне следващия път ще знае какво точно псува и защо.

Мнозина се престрашават. Предвид числата след последното преброяване на населението на България, явно са далеч повече от предполагаемото.

Често си мисля, че по-голямата част от тези смелчаци в моите очи просто нямат какво да губят. За тях емиграцията е възможност за живот, какъвто в България не могат да имат. Това са хора, вярващи, че навсякъде ще е по-добре от тук, където са притиснати от недоимък и неосъществени мечти. Битието им е трудно, а желанието за нормален живот ги прави дейни.

Дали действително получават такъв?

Отговор на този въпрос всеки може да даде само сам за себе си. Въпреки това, съдейки от редките случайни срещи с хора от този тип, мисля, че да. Не са малко тези, които са постигнали своето разбиране за добър живот, чувстват се спокойни и това, което имат, напълно ги удовлетворява.

Има и такива, които са поели на Запад, защото поради една или друга причина са изгубили това, което са имали, и бъдещето е станало твърде неясно. Налагало им се е да работят каквото и да е. Не защото нямат образование, а защото това е положението. На тях им е дошло до гуша да ги мачкат професионално, дошло им е до гуша от компромисите, от финансовата нестабилност и интелектуалното затъване. Там, където са, вече не се чувстват удовлетворени. Закономерно, те не виждат светлина в тунела и съвсем естествено идва мисълта да опитат някъде навън, където евентуално да си намерят нещо по специалността. Те са достатъчно смели или пък отчаяни, за да се чувстват готови за голямата крачка.

Но има и друг тип емигранти — тези, които са реализирани и у дома. Това са хора с образование и ценз. Те са постигнали някакъв свой връх и на родна територия, но искат повече. Амбициите им ги карат да гледат напред, т.е. към чужбина, където са „големите“ пари. Мащабите са различни, нали така? Често тяхната цел е да издържат до немската пенсия, която после да харчат у дома.

През седемте години в Германия съм срещала какви ли не типажи. Някои убедено твърдят, че никога няма да се върнат в България, а други само се чудят как да се измъкнат от този рай и да се приберат в родината. Май съм от вторите. Но не съжалявам, или поне не непрекъснато, че ми се случи. Така имам оправдание за цял живот за проваленото си бъдеще. Мога да лежа на това рамо вечно, но тъй като то вече здравата се схвана, възнамерявам да се поразмърдам, но лекичко, че да не ми дойде много изведнъж. Без резки движения, само върха на пръстите, колкото да ви разкажа своята история, за да знаете: