Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (23)

22
Приятелството, Санчо, е на върха на копието

От време на време здравата я закъсвам емоционално.

Никой не ме пита как е минал денят ми. Той просто е минал. В мрежите му не се е закачила дори празна консервна кутия. Не съм интересна. Нямам дори спомени, които да крепят старините ми. Живея чрез другите. Техния живот. Моят явно е взет назаем от грешния доставчик.

От всичко най-тежко се свиква с празнотата.

Вероятно трябва време, за да я запълниш. Необходимостта от комуникация на всеки изгнаник, бродещ по чужди земи непознати, е различна. За някои тя не е важна, но на мен ми липсва физическият контакт с хората, с които имам общи спомени, трупани с години, безцелните разходки и протяжните кафета.

Останали са ми само мечтите за безкрайни вечери, прекарани в безсмислени спорове по измислени, но задължително „важни“, от гледна точка на изпития алкохол, теми.

Тук съм като монах, дал обет за мълчание. Ако бях последовател на Питагор, щях да проповядвам, че мълчанието е висша форма на духа, но не съм.

Хората в България не могат да ме познаят. Никога не са ме чували да говоря толкова. И как да не, след като месеци наред съм мълчала.

Събрала съм много за приказване.

Но няма с кого.

— Намери си приятели — е съвет, който често получавам, при това напълно безплатно, че и непоискано. Вероятно тези, които ми го дават, тайно се надяват най-после да престана да им досаждам с желанието си да се прибера в България, да се кротна и да живея щастливо в Германия, поне през следващите 100 години.

Добре, но къде да ги намеря?

За това историята, а и те, мълчат. Едната теория, която според мен издиша отвсякъде, е да излизам по-често. Не знам как да стане, освен ако не се превърна в пленник на улиците, както казваше бабата на една състудентка. Но това ми се струва леко притеснително както за самата мен, така и за семейството ми.

И все пак да приемем, че започна да кръстосвам града по-настоятелно. Какво да правя после? Да питам всеки изпречил се пред погледа ми германец на развален немски:

— Искате ли да бъдем приятели?

Сещам се за котарака Леополд от едноименната руска анимация, който не спираше да приканва мишоците да бъдат друзья (приятели на руски), а те му се присмиваха и му късаха нервите.

Преди време възрастна жена с колело ме спря, за да ме попита незнайно какво. Обясних й, че не говоря немски. Тя моментално превключи на английски и започна да ми разказва как, когато била дете, играели по улиците, без да се притесняват, защото през войната само нейният баща от целия квартал имал правото да кара кола. Бил е лекар.

Сподели и за водната кула наблизо и още куп интересни подробности за района. Може би тя беше моят шанс да си намеря немски приятел, но аз с лека ръка го проиграх, защото бързах.

Дано да имам втори.

Друга теория гласи, че няма как да не омагьосам с българския си чар и познания за езика някоя майка на съученичка на дъщеря ми. Това действително не е невъзможно. Така се запознах с А. от Беларус, Л. от Венецуела, К. от Италия, Ю. от Корея, М. от Полша… Както подразбирате, до един немски граждани.

Дали поддържаме връзка?

Не, езиковата бариера ни пречи.

В апартамента под нас се нанесоха нови наематели — баба и дядо, германци. Симпатични. Веднага дойдоха да се представят и да ни огледат, разбира се. Заявиха, че ще ни поканят на гости веднага след като поставят пердетата. Половин година по-късно още чакахме. Забавлявахме се с тези прословути пердета, чудейки се откъде точно им ги носят.

И вече почти ги бяхме забравили, когато се звънна на вратата. Пред нея стоеше фрау Ш., съседката. И веднага ме емна — приказва, приказва, приказва, пък аз мигам на парцали, мигам и все така продължавам да мигам. Явно съм подсилила мигането и с празен поглед, защото тя побърза да заяви:

— Не се тревожи, всичко съм ти написала — обясни вече на английски, подавайки ми малко листче, на което бе надраскала деня — след месец, и часа на срещата.

Поканени бяхме само аз и детето.

— Нека си носи книга за четене — допълни фрау Ш., преди да си тръгне.

И ето че заветният ден дойде. Много се притеснявах да не го забравим. Спретнахме се, слязохме етаж надолу и плахо натиснах звънеца. Фрау ни покани да влезем. За моя огромна изненада, гостуването ни започна с опознавателна обиколка на жилището. Една от стаите беше превърната в кабинет, в който хер доктор на юридическите науки Ш., спретнат с риза и панталон, си четеше вестника. Блаженото му спокойствие веднага беше нарушено от неговата благоверна, която скорострелно го изпрати в кухнята да направи кафе. Самата тя обитаваше съседната стая, уютно превърната в дамско убежище. За мое щастие спалнята ни беше спестена. Седнахме в хола, чиято една стена беше заета от библиотека. По другите имаше стари маслени портрети, вероятно на техни предци.

Фрау е впечатляваща баба. Произхожда от богато бременско семейство. Напуснала го е още на петнайсет, за да последва любовта си в лицето на хер Ш. Винаги перфектно изглеждаща. Дори вкъщи ходи с обувки на ток. Изключително енергична и дейна. Тайно им завиждам за социалния живот, който имат. На 46 мога само да мечтая за такова натоварване.

Когато им идват гости, факли осветяват алеята пред къщата. Непрекъснато ходят на концерти, и то на по 300 км от дома, на пътешествия и в котидж къщата, която притежават. Имат три деца и не знам колко станаха вече внуците, но смехът им често се чува от долния етаж, което ме кара да си мисля, че това, което се твърди за германците и отчуждеността им от децата, не е точно така. Едната снаха често им използва пералнята — друго доказателство, разбиващо стереотипите, според мен.

Пак се отплеснах. Та да се върна към визитата. В наша чест фрау беше извадила сребърния сервиз и чешкия порцелан. Приготвила беше дребни сладки. Е, може и да ги беше купила, но това няма значение. След кратката реч, с която ни запозна със себе си и семейството им, дойде ред и ние да си кажем всичко. И разпитът започна:

— Във вашето семейство, когато ходите на пазар, кой носи торбите, мама или тате? — обърна се тя към детето.

Признавам, успя да ме изненада. Но това далеч не бе всичко.

— Ти, къде обядваш? — попита я фрау.

— Храни се в училище, защото посещава занималня — отвърнах вместо нея аз.

— Аха, а съпругът ти къде обядва? — продължи с въпросите тя.

— Имат стол на работа — обяснявам аз.

— А ти? — не спира фрау.

— Аз не обядвам — отвръщам с лека ирония, но без да прекалявам. Вече ми е смешно, но не върви да го демонстрирам.

— Ааа, ти затова си толкова слабичка — заключи Ш. и се прехвърли отново на дъщеря ми, която от скука вече почти беше влязла под масата. Толкова дълго на едно място, и то без да мърда — не е за нея. Не знам как издържа.

— Коя книга си донесла? Я ми почети — каза фрау и се започна.

И тя чете.

Харесва — не харесва — чете.

Фрау бая я поизмъчи, но пък остана доволна.

Впоследствие няколко пъти дойде на чай. Хер Ш. разговаря само с дъщеря ни, нас единствено поздравява, вежливо, но дистанцирано. За сметка на това съпругата му винаги се интересува как е малчо в училище, справя ли се, къде ще продължи, има ли приятели, какви са й оценките… Дори й подари прекрасен албум — история на града, в който живеем, за първия учебен ден в гимназията. Винаги е внимателна.

Прибирайки се от България след рождественските празници, пред вратата неизменно ни чака картичка с прекрасни пожелания за Новата година. Така постъпват и хазяите ни, които живеят на първия етаж. Тяхната винаги е съпроводена и с нещо сладичко, както се казва — за душата.

Но това са спорадични контакти. Извън това с хазяите общуваме с имейли или със съобщения в WhatsApp, нищо че живеем през етаж. В апартамента им за пръв път влязох на шестата година, когато отидохме да им дадем малък подарък като знак за благодарност, че ни гледаха цветята, докато ни нямаше през лятото.

Не че хората не са любезни, просто не изпитват необходимост от по-задълбочено познанство.

Сещам се как в прекрасен ранен летен ден съм седнала на стълбите пред залата за карате. Чакам да дойде треньорът и да отключи вратата. Хлапета по бели кимона се гонят на полянката пред мен. Капак на шахта играе ролята на къщичка. Стъпили на нея, са неприкосновени.

На пет-шест крачки от мен има същото стъпало и врата. На него е поседнала руса германка, то каква ли и друга да е… И както си седеше спокойно, скокна отривисто и се запъти към мен. Започна да бърбори още в движение. От всичко схванах, че за да не седи сама решила, демек, че си е намерила компания. Настани се до мен, като не спираше да чурулика безспир. Досмеша ме, но преди да успея да си отворя устата и да секна ентусиазма й, отнейде изскочи дъщеря ми, седна в мен и също така чуруликайки започва да разяснява ситуацията, която се обобщава със стройното изречение:

— Майка ми не говори немски!

Двечките си спретнаха бърз диалог, от който различих единствено думите:

Шайзе, България, шайзе.

Набързо да вметна, шайзе е жизнено важна дума за редовия германец, с нея щедро красят речта си дори учителите в училище. Тя беше и една от първите, които самоучителят по немски ми предложи да науча, при това дълго и упорито я затвърждавах. Казвам го, за да не си помислите нещо лошо и да се обидите.

И така. След краткия, но явно съдържателен диалог с дамата, златото пак хукна нанякъде и останах сама с майката, която нищо на този свят, а вероятно и на още пет-шест други, не можеше да откаже да комуникира с мен. Нищо че не я разбирах.

Това вероятно не беше важно.

Последваха дежурните въпроси, изстреляни със скоростта на светлината:

— Откога живеете тук?

— Какво правите тук?

— Харесва ли ви?

И т.н.

Монологът премина в диалог, изпъстрен отново със звучното шайзе, когато изяснихме, че дамата говори английски език.

След това стана лесно.

И, да, тя знае, къде е България. Преди седем години е била на Златните. Ама не си изкарала добре, защото била бременна и т.н., и т.н. Повече не се видяхме.

Та такова е положението. Няма опашка от местни, чакащи да дойде Боряна от България, за да се наливат с кафета и да обсъждат последните клюки.

А аз така се надявах…

Какво разочарование.

Но всичко това всъщност не е проблем. Истинският проблем са приятелите и познатите, които си имал до този момент и които един по един изчезват от хоризонта. Малко по малко ти напускаш живота им, вече не си част от това, което им се случва.

Спираш да им липсваш. С изненада откривам, че това все по-малко ме дразни.

Тъгата също изчезва, не съвсем, но вече не е така остра, както в началото.

В Германия свикнах да бъда САМА.

Станало ми е навик.

Още не си говоря сама, но за това никога не е късно, а и не го намирам за страшно. Забелязвам, че тук е честа практика. Мнозина го правят. Все пак кой би те разбрал по-добре от самия теб? А и вероятността за диалог е по-голяма.

Малцината ми останали познати, които все още се вълнуват как съм, често го правят от куртоазия, питат, но не изслушват. За сметка на това аз попивам техните житейски истории. Винаги съм умеела да слушам, така си мисля. Вълнува ме кой как е, как се справя с битието, щастлив ли е, какво му се случва, как са децата, какви са стремежите му… Съпреживявам, по детски вярвайки в приятелството и във взаимността.

Животът обаче продължава, с мен или без, така или иначе. И моето място в този на приятелите ми става все по-тясно и мъничко, докато един ден просто ще изчезне. За него ще напомнят единствено старите снимки от онези години, по-щастливите.

Не ми е лесно да приема това положение на нещата, но съм на 46 и ще се справя.

Нямам време за губене и излишни емоции. БАЛАНС му е майката!

Не думичка, а думище, нищо че е кратка.

Най-трудно постижимата.

Бленувана точно колкото и любовта.

Ех, Санчо, Санчо… приятелството е на върха на копието, делят пространство със свободата.