Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (19)

18
Социални контакти завързвам всякакви

— Къде ще празнувате Коледа? — попита десетината присъстващи на курса по немски, когато се озовах за втори път на него, вечната хипарка Уте, заклет доброволец и самоотвержен преподавател.

Да стоиш вкъщи е доста досадно.

Бях от последните, които трябваше да отговорят на въпроса й.

— В България! — заковах без излишни обяснения.

Из стаята се разнесе дълго и протяжно:

— Оххх!

Десет тъжни глави се обърнаха като една към мен, двайсет очи се впериха с неприкрита завист в моите. Не гадна, а такава една… откровена и първосигнална.

Стана ми неудобно. Никой от присъстващите освен мен нямаше да си бъде у дома за Рождество.

— Поне да имаше сняг за Нова година — въздъхна с надежда Б. — Никога няма. Това празник ли е? А при нас как беше?… С човешки бой — говори сама на себе си тя, изпаднала в блажена меланхолия.

Б. е на около 60. Идва от Република Коми, намираща се в северната част на Русия. В Германия е от 18 години.

— Тук е много хубаво за деца и пенсионери, за другите е скучно, няма какво да се прави — продължава да споделя мисли тя. — И дъщеря ми иска да ходи някъде другаде, ама аз къде да се местя? Допреди три години не беше така. Всичко много се промени — коментира Б., нищо че сме в час.

Моя милост пристигна в Германия точно преди въпросните три години, след които тази държава не е същата. Тогава в европейската версия на страната на „неограничените“ възможности освен нашето тричленно семейство се изсипаха още над милион човешки души и тела от цял свят. Затова не знам как е било преди това, но й вярвам, когато казва, че всичко се е променило и че нищо вече няма да е същото. Обикновено става така, когато статуквото бива разчупено от нови хора, с нови идеи, навици и визия как трябва да се живее този живот.

Първия път, когато се записах на този курс, колегите бяха основно млади момчета от Афганистан и Косово. Но сега, три години по-късно, ето ти изненада. Няма и следа от това, което беше.

Явно бежанците са научили немски или просто не са издържали на тукашната действителност и са хванали първия полет за дома.

Местата им се оказаха заети от рускоговорящи, предимно от Украйна. По това време войната още не беше започнала. И възрастовата граница рязко беше скочила, средно с 40-ина години, че и нагоре. За цвят в групата си имахме младо момиче от Бразилия и млад мъж от Того. Другото изключение бях аз, но понеже говоря руски по-добре, отколкото немски, се чувствах прекрасно. И честно казано, настоящият състав ми допадаше повече. Не че научих нещо, но поне се забавлявах. Те не млъкваха. Бъбреха почти през целият урок — питаха се кое какво означава, водеха диалози помежду си, задаваха въпроси, не винаги по темата, смееха се. Всичко провокираше в тях любопитство и желание да разкажат как е при тях или какво е било.

Споделяха щедро.

Не мога да кажа, че Уте беше изключително щастлива от курсистите си и средата на дисонанс, която създаваха около себе си, но тя е добра и изключително търпелива душа.

— „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ — ме посрещна от вратата един ден Вал, и продължи — На Богомил Райнов, чел съм я.

Беше нисичък мъж на към 70. Придвижваше се с проходилка. Идва от Украйна. Чудех се, за какво му е този курс, но както ми обясни Б. на изпроводяк:

— Идвам тук за социални контакти!

Та и аз така, социални контакти завързвам всякакви. Остава ми само някоя дама да изиграя с някого, но няма с кого.