Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (27)

26
За нещотърсачите и пластмасата на нашата алчност

Добре, нека погледна на цялата история от положителната й страна. Стига с тези негативи, казах си и аз! Все нещо хубаво трябва да има в Германия. Иначе защо целокупният български народ все към тази западна Мека драпа?!

И изпаднах в размисъл.

Три дни и три нощи сън не ме хвана, мислих, премислях и почти нищо за себе си не можах да измисля.

И докато се напъвах, взех че попаднах на материал в местния новинарски сайт, че ще приемат нов закон за боклука. Реших, че положението ще се оправи и кухнята ни ще престане да напомня на мини сметище. Ей, зарадвах се аз, на тези германци най-после им дойде акълът в главата, съдейки по заглавието.

Оказа се обаче, че целият зор и пропаганда да събираме разделно, защото отпадъците се рециклират, били кьорфишек. Реално тази съдба имали по-малко от половината боклуци или, ако говорим в проценти, едва 36 на сто. Останалите отивали в пещите за изгаряне.

Преди години, докато все още бях редови репортер, ме изпратиха на представянето на проекти за построяването на завод за битови отпадъци край Варна. Сред „творческите“ колективи имаше и германски. Екипът заяви, че от толкова години се мъчат с разделното сметосъбиране и още не са успели.

И все пак, след нададен вой от страна на зелените тук, ще имаме честта и удоволствието 63 на сто от грижливо събираните и пазени, при нас 2 седмици, защото на толкова време ги извозват, пластмаси да бъдат преработвани и впоследствие пригодени за вторична употреба, което си е сериозно постижение.

Съвсем в синхрон с горенаписаното, явно такъв ден ми е бил, взех че нацелих предаване, в което учеха четиричленно семейство как да намали използването на пластмаса. В дома им пристигна консултант по въпроса и започна да разглежда наличния боклук. Мина и през банята, където им разчете етикетите по шампоаните, които използват.

Естествено, навсякъде и във всичко имаше пластмаса.

След това посетиха заедно супермаркета, където дамата специалист им обясни как да пазаруват, така че в дома им да влиза минимално количество найлонови торбички. Носеха си стъклени буркани, в които да си пълнят бонбони, мюсли и ядки, а за нарязаните колбаси — пластмасови кутии от вкъщи. Вече нямаше да си купуват по три чушки, защото са пакетирани и по-евтини и ги замениха с такива на бройка, нищо че струват повече.

Показа им дори как сами да си правят крема сирене. Не ми стана ясно какво общо има с пластмасата, след като вътре слагаш йогурт, който така или иначе е в кофичка, но може да ми се е изгубило нещо покрай превода.

Целият репортаж беше в духа на добре познатата фраза, че това, което не се купува с пари, се купува с много пари, или в случая — щом досегашната пропаганда не е дала желания резултат, то трябва още пропаганда.

Вероятно по тази причина навсякъде има постери, показващи за колко време се разграждат различни типове отпадъци и вещи от ежедневна употреба. Освен това, за да снижат нивото на неприродосъобразния боклук, отговорните хора замениха хипермаркетите с натурални, био и т.н. магазини. Казват, че целта оправдава средствата, но да се пазарува по екотертип в полза на природата излиза мнооого скъпо. То пък кой ти гледа парите?

Само по себе си всичко показано беше прекрасно, но неефективно, според мен. Такова е не защото хората не искат и не са загрижени, а защото поне половината от продуктите, които се предлагат тук, са опаковани. И това, че на доста места замениха найлоновите торбички, в които си слагаш плодовете, с хартиени, едва ли ще реши проблема. Няма да се оправят нещата и със забраната на пластмасовата посуда, защото вреди не нанасят само хранителните вериги.

Боклуците са навсякъде, включително на гърба ни.

Те са втъкани в дрехите, които носим и за чието създаване е изразходвано огромно количество природен ресурс.

Попаднах на изследване на немска телевизия, в което бяха изведени изключително любопитни данни. Едва ли си даваме сметка, че 70 процента от тениските, които носим, са пластмаса.

Това е положението. Плуваме в океан от пластмаса и съвсем скоро очаквам да се удавим в него.

Какво пък, да живее ненаситната ни алчност!

Всъщност сметосъбирането в Германия е изкуство и е сред любимите ми теми. Дълго време за мен то беше мистерия, а тези жълти торби за смет, в които се кътат пластмасите, мира не ми даваха.

И до днес не винаги знам кой боклук в коя кофа да изхвърля, но внимавам, защото глобата не е никак малка, ако те хванат в издънка. Или поне внимавам да няма уличаващи ме следи, които могат да доведат проверяващите боклука до дома ни. Да, има такива хора, на които това им е работата — да следят правилно ли си разфасовате отпадъците.

Нищо тук не се изхвърля произволно. Редът е строг, за всеки град, дори за всеки квартал, различен, но вероятно справедлив. При нас битовите отпадъци се извозват в понеделник, пластмасата през четвъртък, събраното от градината отива в червената кофа, зелената е за общи боклуци. Ако не ги изкараш на улицата пред входната врата, няма да ги вземат, освен ако не си си платил за тази допълнителна услуга.

Всичко трябва да е в жълти чували с бяла връзка за стягане, каквито обаче не се продават в магазините. Вземат се от сметосъбиращата фирма.

Най-добре е да красят оградите, когато дойде ред да ги прибират. Два пъти месечно централната част на града грейва от множеството боклучени слънца, струпани на камари пред вратите, около стволовете на дърветата, по средата на улиците или по портите на къщите. Закъснееш ли с изваждането, ще си стоят там, където си ги оставил, до следващия път.

Това не е всичко.

Отделно от домашните кофи са големите контейнери, каквито има по комплект на каре, че и по-нарядко — за бяло и за тъмно стъкло, за хартия и за дрехи и обувки. Ровенето в тях е невъзможно. Изглеждат като големи метални сандъци с мънички отворчета, колкото да провреш ненужното ти. Няма как да скокнеш и да се напъхаш до кръста в боклука, така че само краката ти да порят въздуха. Все пак съществува един вариант, но той е за големите зелени училищни контейнери и е възможен само ако съучениците ти са те метнали вътре, затворили са капака и се заливат от смях.

Както сами разбирате, „студеният“ германски ум е свел възможностите за разцъфтяването на свободната професия клошар до минимум, силно усложнявайки работата им и обричайки ги на мизерно съществувание.

Въпреки това съм виждала такива. Действително рядко, но се намират. Починът, по който действат, е друг. Липсва им характерната за нашите клошари безцеремонност. Правят го някак дистанцирано, ала „ама какво прави тази ръка там“.

Да си нещотърсач в Германия, е задача с повишена трудност.

Наблюдавах мъж на средна възраст как, небрежно подсвирквайки си, се завъртя около кошче за боклук, до което младеж остави две празни бирени бутилки. Направи няколко кръгчета около него, лежерно гледайки в небето, след което дискретно, сякаш не е той, се наведе, взе ги и ги пъхна в найлонова торба. После все така бодро продължи по пътя си.

Усъмни ме и мургав събрат, когото мернах да си пали цигара до контейнер за стъкло. Запали я, качи се на колелото си и отпраши със скоростта на човек, който за никъде не бърза, което не е характерно за местното население. Бутилки подрънкваха от закачените за байка „дисаги“. След петдесетина метра пътищата ни отново се пресякоха. Беше забил нос в зелена кофа за смет. Та най-после ми просветна.

Бутилките!

Те са единствената възможна далавера от боклука, макар и непостоянна. Можеш да разчиташ само на нечий мързел или на препълнен контейнер. Всъщност от стъклото файда няма. Тя е в пластмасите, но рядко се намират, защото повечето хора си ги връщат. Има автомати във всеки голям супермаркет, не че тук има малки, и вървят средно по 25 евроцента парчето. Така че и тях си ги складираме вкъщи, редом до хартиите, пластмасите и битовите отпадъци.

Но с това типовете боклук не се изчерпват.

Няколко пъти годишно хората оставят ненужната покъщнина на тротоара пред къщите си. Това са основно вещи, които не могат да бъдат продадени, но понякога има и попадения. Важното е пръв да ги мернеш и да има с какво да ги пренесеш.