Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (22)

21
Вие от България ли сте?

— Вие от България ли сте? — ни запита симпатична жена в супермаркета по средата на „задълбочен“ диалог — защо не взехме количка и да купим ли тези репички?

И така, стоейки там, до зеленчуците, набързо си разменихме житейски истории и телефони.

И. е българка. Преди четири години, тогава, решава, че в родината не се издържа повече и тръгва. Каца на германско летище, без да е наясно, къде точно отива. Друга нашенка й помага да започне работа в малко курортно градче в северната част на страната.

Дори няма време да мине през стандартните курсове за научаване на езика. Усвоява го в движение. Доскоро е работела на две места, но след проблеми с шефката на единия обект напуска и сега е в кухнята на някакъв хотел.

Няма намерение, а и желание, да се връща в България. Казва, че нищо вече не я свързва с нашата държава, освен дъщеря й. Съжалява единствено, че не е присъствала на раждането на внучето си. Вижда го само по скайп и когато се прибира за две седмици през отпуската. Ако не са те, изобщо няма и да се връща.

Преди И. само двама събратя бяха проговаряли на български, и то за да кажат „Добро утро!“ на съпруга ми, виждайки регистрационния номер на колата. А нашенка от Сливен, женена за турчин, под сурдинка го беше посъветвала да не купува от тези маслини. И то първо се огледала да не я чуят, защото не й позволявали да говори на български. Това е в един от турските магазини, от които понякога пазаруваме. Повече не сме попадали на нея.

Наскоро открихме, че собственикът на друг турски магазин всъщност не бил от Турция, както предполагахме по презумпция ние, а от Азербайджан. Забавно.

При едно пътуване пък срещнахме чичото от Плевен.

— И аз съм от България — обърна се той към нас.

Изненада, приятна, разбира се. Неведнъж сме чували родна реч — омайна, сладка, но рядко някой проявява желание за контакт. Обикновено ни подминават. А да питаш някого дали е българин, когато той ясно и недвусмислено показва, че не иска да те знае, е глупаво. Толкова, колкото и да се правиш, че не си от тия, но… това не е тема, която ме вълнува.

Зарадвах се, че този път не беше така.

Мястото, на което се проведе този разговор, тоалетна на бензиностанция с непрекъснат поток от хора, не предразполагаше към кой знае какъв диалог.

— Откъде си? — попитах го, но за името забравих, за което се извинявам.

— От Плевен — отвърна той.

— Ние сме от Варна. Как си? — поинтересувах се най-сърдечно.

(Как да е??? Наближава 60-те, не знае език или го поназнайва, колкото да не е без хич.)

— Третират ни като роби, нас и румънците — отговори ми тъжно той и започна да ми разказва.

Неговата история не е от радостните. Прекарва в тоалетната по 12 часа на ден за 800 евро. От тях за квартира плаща 600.

— Добре че и жената работи, та успяваме да се справим някак си — обясни ми още той.

Въпреки това няма да се прибират. Ще кретат в Германия. Не се чувстват добре тук, но имат работа — лоша, но работа, а в България — нищо.

П. също е от България. Продава печени пилета в една от камионетките, които веднъж седмично застават пред определен супермаркет в града. Понякога, когато ме домързи да готвя, купувам готово пиле от тях. Та единия път продавачът ми беше непознат, затова вкарах в употреба моя така прекрасен и звънък немски.

— Може ли едно цяло пиле? — поредното трудно изречение, нали?

От следващите думи на продавача се усъмних, че май не ще да е тукашен.

— От България ли сте? — запитах го на чист български.

— Уф, така кажи, де, че да не се мъчим и двамата с този немски — издиша той видимо облекчен и ми заразказва:

Преместили се преди осем години. Брат му бил във Варна. И той живял няколко години край морето, но после решили да дойдат тук. Харесвало му. Имали едно дете, в момента чакали бебе. Никакво намерение нямат да се прибират в родината.

Заплатата не е кой знае колко голяма. Виждала съм обяви, че търсят хора за тези пилета, но той каза, че се справят добре и са щастливи. В крайна сметка, какво е по-важно от това?

А с К. се срещнахме в индийски ресторант. Работеше като сервитьорка там. Съпругът ми я „подуши“, че е от нашите, по мартеницата на ръката. Няма грешка, въпреки че тази традиция съществува и в Румъния. Разликата е, че там мартеници носят само жените и момичетата.

Но К. си е българка, родом от Петрич. Тя е от малцината, с които случайната среща прерасна в някаква форма на приятелство. Понякога се виждаме за кафе и не можем да се наприказваме.

Омъжена е за германец и си имат прекрасно момченце. Знам, че България й липсва и най-вече средата, родителите и приятелите й, но нейният дом вече е тук, където са и любовта, и сърцето й.

С А. пък се намерихме в гръцки ресторант, собственост на руснак. Отново беше март, та дори и първи, и отново видяхме мартеницата на ръката й.

Дошла тук сравнително скоро с приятеля си, но бързо се ориентирали. Намерила си работа, той май още не беше се уредил, но ще си опитат късмета.

— Той също е българин, а този до него е от Сърбия — посочи ни тя двама мъже на съседната маса. — Има студио за татуировки в Хърватска, но сега е дошъл тук за малко, за да помогне в работата на тукашния си колега — продължи да ни обяснява тя за нашенеца.

Поздравихме се и с тях. Казахме си „Честитата Баба Марта!“ и си пожелахме здраве.

На Т. попаднахме в дрогерия. Чула ни да си говорим на български и ни заговори. Имала две деца. Влязла в магазина да купи дребни лакомства, че щели да имат събитие в училище и трябвало всеки да носи по нещичко. В момента карала курс за фризьорка. Трябвало да учи две години, ако съм запомнила правилно, преди да започне да практикува.

Х. пък ни спря на улицата. Вървяла зад мен и дъщеря ми и ни чула. Присъедини се към нас и започнахме да си говорим. Тя е по-възрастна жена. Живее отдавна в Германия. Тук е цялото й семейство — децата, внуците… Работи като камериерка по хотелите. Не усетих тъга и носталгия у нея. Може би, защото не е сама тук, а и има приятели — българи. Често се събирали. Докато стигнем до дома й, който се оказа на не повече от десетина минути от мястото, на което ни срещна, ни беше разказала не само собствената си история, но и тази на децата си, та и на внуците.

Симпатична жена. Дори веднъж ми се обади по телефона, за да ми предложи работа.

Странно е, колко неща можеш да научиш за някого, при това за не повече от 5 минути, когато си далеч от родината. Хората са склонни да излеят душата си пред непознати само заради радостта, че говориш с някого, който те разбира. Той автоматично ти става близък. Е, след тези 5 минути, всеки поема по пътя си, но този миг на щастие се запечатва с особена сила.

Веднъж, вечеряйки в италиански ресторант, собственичката, която е колега на съпруга ми, дойде при нас да ни помоли за помощ. Двойката на съседната маса ни били съотечественици, та да ударим едно рамо с превода. В следващия миг вече седяхме заедно, улисани в задушевен разговор. Бяха на туристическа обиколка в нашия град, идваха от Норвегия, иначе родом от Пловдив. Нищо вече не ги свързвало с родината, продали си апартамента там, купили си къща в скандинавската държава. Животът им вече беше напълно уреден, и то абсолютно задоволително. Имаха син, двайсетинагодишен, не му се учело особено, затова станал заварчик и бил много добре. Предстояло му да си купи собствен дом. Беше прекрасна вечер, не можахме да се наговорим. Поканиха ни на гости. За съжаление, така и не успяхме да се възползваме, поради пандемични причини.

Имали сме и други такива мимолетни срещи, но само една от тях прерасна в нещо като приятелство. Съдбата ни събра с две семейства от Варна, с които вече седма година „делим“ радости и тъга. Добре, че са те, иначе не ми се мисли. Вероятно щях да далдисам още по-дълбоко в блатото на самосъжалението. Друго си е да има с кого да общуваш, да седнеш на една маса за националните празници, да си размените мартеници, да се разходите и да споделите болките и щастливите си мигове.

Но българите в чужбина като цяло не сме си големи почитатели. Ако можем да се пропуснем, правим го.

В началото изпадах в детска еуфория всеки път, когато чуех българска реч. С времето пораснах. И в родината си не ставаш приятел с всекиго, когото срещнеш. Затова не ги коря. Всеки си има достатъчно свои проблеми, за да изгаря от желание да се занимава и с чуждите. С това пък оправдавам липсата на солидарност.

От друга страна, хора откъде ли не не пропускат възможността да завържат контакт с нас само щом чуят да говорим български. Поляци, често знаят руски, руснаци, хървати, турци… никога не пропускат да пообщуват. Дори иракчанин, чиято приятелка била украинка и усетил близостта на езиците, пожела да ни го сподели. Странно е защо те винаги се радват, когато срещнат хора от региона, а нашите ни избягват?

Може би се страхуват, че ще им искаме нещо?

Веднъж дори ударихме бърз лаф с аржентинеца, който продава аржентински сандвичи във фургон пред бензиностанция. Щом не си германец, значи си подходящ, защото можеш да плюеш местните на воля, както се казва — от сърце и с апломб, и знаеш, че ще срещнеш разбиране.

И неговото битие научихме, че и това на сестра му, която е предпочела да емигрира в Англия.

Но най-шокираща за мен беше историята на момчето от дюнера. Родом от Иран, той решава да бяга в Германия. Плаща 11 000 долара на нашенец да го извози. Пиша извози, защото са били наблъскани в каросерията на камион като добитък. Без да излизат за каквито и да било нужди, стигат до нашата скъпа родина. Свалят ги. Искали са им по 50 лева за един хляб и пиле…

Не таеше лоши чувства, макар да разказваше с възмущение. То не беше насочено към нас, а към онези хора. Въпреки това думите му ме накараха да се срамувам заради тези, другите българи. Зачудих се къде е разликата между тях и някогашните търговци на роби, а уж живеем в 21-ви век. Да трупаш облаги на гърба на чуждото нещастие, е, меко казано, нехуманно. А някога българите се славехме с гостоприемство. Поне така ни учеха в училище.