Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (18)

17
Как аха да се интегрирам, ама друг път

— Учиш ли немски?

— Научи ли немски?

— Говориш ли вече немския? — в известни вариации са най-често задаваните ми въпроси. Превърнаха се в нещо като стандартното: — Как си?

В началото все се надявах, че Германия е временно явление в моя живот и след някой друг месец ще изчезне от него яко дим. Но пушилката се разнесе и стана ясно, че тази, която си я мисля, няма да я бъде или поне няма да се подреди така, както на мен ми се иска. Затова свалих гарда, превъзмогнах вътрешната си съпротива и с подвита опашка се запътих към курса по немски.

Интеграционните се пукаха по шевовете, изпаднали в невъзможност да поемат целия поток от желаещи да започнат на чисто. И тук съдбата ми поднесе поредния парадокс. Тъй като не съм бежанец, за мен място в интеграционните курсове нямаше. За сметка на това случайността ме изпрати на този за бежанци, където ме приеха с отворени обятия.

Животът може да бъде и забавен, нали?

Съдбата винаги е била милостива. Курсът за бежанци беше точно като за мен. Там я дават лежерно. Два пъти седмично за по час и 15 минути, а не като останалите, всеки ден от 8 до 12 часа. И да те няма, никой не ти трие сол на главата, а другите не дават да отсъстваш. Подобна свобода ми се нрави. А и колегите ми допаднаха.

Бяхме събрани буквално от кол и въже, всякакви възрасти, цветове и националности. Непрекъснато идваха и си тръгваха хора, така че картинката винаги беше цветна и пъстра и никога не беше скучна. Когато започнах, имаше от Косово, Армения, Нигерия, Алжир, Полша, Финландия, Китай… с превес от Афганистан. От там пристигнаха първо три момчета на около 18–19 години. Пеша, през Булгаристан, както радостно ми обясни едното, когато разбра, че съм от България. По-късно към групичката им се присъедини мъж на около 60. И на мен ми е труден този пусти немски, обаче на него му беше направо невъзможен. Всичко трябваше да му се обяснява по 100 пъти. Останалите го гледаха с насмешка, но той беше щастлив, интегрира се.

Кой ли вятър го беше довял пък него, на стари години да ходи мил и не драг по земи чужди, непознати?

Госпожата, със звучното име Уте, видя в мен „млада“ надежда, но бързо разбих тази нейна илюзия, при това без да се старая. Просто мама винаги ми е казвала да гледам умно. Така и правя, но все в някакъв момент става ясно, че външността лъже.

Уте е „стара“ хипарка. Изглежда „замръзнала“ някъде в 1968 година, типично дете на Слънцето, иначе ми е набор. Добра душа, идваща от някогашната Източна Германия и обикаляща света, доброволно жертвайки се да „набива“ пустия немски език в главите на нищо неподозиращи хорица. Говори руски, и тя като нас го е учила в училище, поназнайва английски, както и някоя и друга дума на италиански, френски, та дори и на китайски.

Дълго време се потисках от мисълта, че нашево събрата от малцинствата шпреха и хич не му пука, а аз толкова време залягам над бумагите и ни напред, ни назад. Тази граматика, онзи речник, глаголи, падежи, акузативи, инфинитиви… компютърът ми се задръсти от помагала, а в главата ми каша. Едно изречение не мога да подредя като хората, извън:

— Бих желала средно лате макиато за из път, моля!

И така, месец след месец немският мъчи мен, аз него, изобщо:

Голяма мъка има на този свят!

Колкото повече четях, толкова повече затъвах.

В началото се старах да попия всичко казано от госпожата, но някъде към четвъртия месец ме стегна шапката. Започна и да се постопля, доколкото е възможно в тази част на страната, така че работата с полиглотството се отложи за друг път, а с него и интеграцията ми.

Няма език, няма интеграция!

Това е положението. Добре го запомнете.