Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (21)

20
За зора да си европеец

Винаги съм казвала, че съм турист, а не емигрант. Месец-два, дори година-две тук, после там, а накрая някъде другаде — да, но мисълта да съм закотвена трайно където и да е ми идва повече.

На едно място само до изчерпване на възможностите и забележителностите — това е моето мото.

Не знам дали не е, защото съм българка?

Българите сме ревльовци.

Само мрънкаме и недоволстваме.

Разглезена работа.

И най-зле са тези, които не са си подавали носа от родината си. Те най-добре знаят как е в Европата. Наясно са, защото са чували. Някой, който си е пекъл дупето една седмица някъде, им е разказал.

В другите страни няма корупция — не.

Ремонти на пътищата в пиков сезон не се правят — не.

Задръствания — не.

Катастрофи не стават — не.

Докторите им не са некадърни — не.

Децата им невъзпитани и агресивни — не.

Масата народ ниско интелигентен — не.

И т.н., и т.н.

Всичко е прекрасно!

Така е, но когато си турист.

Веднъж бяхме поканени на гости, след половин година уговорки, от колега на съпруга ми. Живеят на 90 километра от нас, в малко градче с около 12 000 жители. Приятно място. Ако обичаш тоталната тишина и спокойствие, направо е перфектно. Можеш да чуеш и най-плахата си мисъл. Освен някоя пчела, няма кой да бръмне.

К. е англичанин. Когато е на три, семейството му се мести в Южна Африка. Напускат я, когато бялото става „грешния“ цвят, както сам той се изразява. Заминава за Мелбърн, Австралия. Там среща бъдещата си половинка. Тя е германка. Премества се тук преди около десетина години.

Всеки ден пътува до работа и обратно средно около 3 часа, по час и половина в едната посока. Ползва влак. Най-близката му гара е на десетина километра, има и прехвърляне в Хамбург. И това му е ежедневие, както на мнозинството европейци, вероятно и не само на тях. Престанах да се чудя, защо през седмицата в 7 часа няма никого по улиците.

Въпреки че покрай съпругата си все пак има някаква среда, не може да свикне. Не харесва хората, не разбира как може да живееш един до друг с някого от 20 години и общуването ви да се свежда до:

— Здрасти!

Липсват му непринудените контакти, барбекютата, приятелските срещи. Надява се някой ден любимата да кандиса да се преместят в Австралия или Квебек.

На друг статусен полюс е А. Тя е от Беларус. Съпругът й е доктор, същият онзи уролог, който помогна на съпруга ми, когато я беше закъсал с бъбреците. Тя е била анестезиолог. За разлика от нас, българите, беларусците пребивават в Германия с визи. Интеграционните курсове са задължително условие. За да получи правото да работи в страната, първоначално трябваше да има завършено ниво на владеене на езика B2. Да стигне до него и да го вземе, й коства повече от година. Седмица след като успя, получи имейл, с който я уведомиха, че има нови наредби и вече и е необходим и C1. Най-близкият такъв курс се провеждаше в Хамбург, т.е. на 60 километра. Това я съсипа.

Дълго време ежедневието й минаваше в обгрижването на двете им деца (търчи от градината на едното да училището на другото, разстоянието е 40 минути), учене на език (от 8 до 12 всеки ден), пазаруване, готвене, шетане и т.н. Знаете как е. Типичната битова идилия. Трябва и да работи, защото парите не стигат. За двете им деца градината е излизала 800 евро. Сумата се определя от доходите на родителите. Те затова много хора бързат да си пуснат хлапетата на училище, безплатно е. Квартирите и те се по толкова, че и нагоре. Цените на всичко непрекъснато скачат. Само да вметна — за пет спирки дъщеря ми плаща 1,80 евро за автобус, моят билет възлиза на 3,40 евро, и то в рамките на града. И още нещо — и тук няма места в яслите и градините, и тук започват да подават документи още преди да са родили.

Въпреки всичко семейството на А. е от късметлиите. Тъй като са хора с ценз, са успели да се измъкнат от мизерията. Не й допада градът, в който са се преместили, но е далеч по-добре от това, което са имали или някога са щели да имат у дома. В Беларус с двете докторски заплати са можели да си позволят месо веднъж месечно, поне тя така ми е разказвала.

Примери и житейски истории има много. Мога да разказвам с часове. Разнообразието от типажи, събрани откъде ли не, е още нещо, което ми допада тук. Винаги съм била пристрастна, да не кажа пристрастена, към късчетата реалност, които правят нашия свят толкова вълнуващ.