Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (24)

23
Българска лютеница и черен германски хляб — ужасна комбинация

Започвам с важна констатация — българска лютеница и черен германски хляб е ужасна комбинация. Никакъв кеф. Направо убива вкуса. Язък! Затова не изневерявайте на традицията и я похапвайте с бял, а най-добре като гарнитура към кюфтаци.

Тъй като всички знаем, че „Рънътъ прай бурбътъ“, а от родното по-хубаво няма: „домашно“ приготвена от месарина отсреща пастърма, два суджука, кашкавал, парче сланина, бутилка червено вино и литър ракия. Тази класическа комбинация от продукти си донесохме от България при едно от прибиранията ни в Германия. Много им треперихме, защото пътуването ни продължи 26 часа заради сложната снежна обстановка в Европа. Преди това, след подобни климатични катаклизми, се оказахме без багаж, та този път ми беше притеснено за безценното ни.

Дали ще ми пристигнат кулинарните богатства, или някой ще се облажи с тях по почти безкрайния път?

Но не, всичко си беше по местата, грижливо увито, за да не се счупи. Там си бяха и бурканът с мед, истински, не от онези с глюкозата, и приказно вкусните ябълки без парафин, от знайна градина.

Както виждате, не правя изключение от повечето нашенци, които са готови да си изхвърлят дрехите от куфара, но да си донесат късчета родина. Повярвайте, има разлика! Не само във вкуса, но и в аромата. Мнозина ще ми се надсмеят, но нека. Отворя ли хладилника, душата ми се сгрява, а рецепторите ми тънат в блажено предчувствие за наслада. Не трае вечно, но е повече от нищо.

Винаги обаче се намира какво да ти развали кефа!

И моят, както на повечето хора, ден започва с чаша кафе. Но ето че този път нещо се обърка и вълшебната течност имаше вкус на заблатена местност. Или по-скоро на водата от току-що събутите и накиснати да се перат чорапи на динозавър, на който това му е единственият чифт и много мрази да го сваля от краката си. Веднъж годишно майка му го заплашва, че няма да види фейсбук до следващото си прераждане или поне до следващата серия на „Джурасик парк“, и успява да ги врътне в пералнята. Така получената течност, незнайно по каква божия промисъл, се оказа изсипана в моята чаша.

Нямаше как да не споделя новината с верни приятели. Това предизвика огромна дискусия и събуди куп спомени, свързани с едно друго кафе, което преди години често пиехме на едно друго място.

Онова беше също толкова отвратително, но с времето послевкусът му се е изчистил и е останало само доброто усещане.

Подобно е положението с храната.

Често ме питат:

— Каква е?

— Вкусна ли е?

— Скъпа ли е?

— Какво ядете?…

Благодарение на турските магазини, а и на руския, не ни липсва почти нищо от продуктите, с които сме свикнали. Или поне липсата им не е драстична. Вярно, няма разнообразие. Българските бяло саламурено сирене и кашкавал са само един вид, но турските никак не са лоши. Има дори кори за баница. Е, те всъщност са за баклава, т.е. по-тънички са, но пак стават. А и в немските магазини все по-често зареждат източноевропейски хранителни стоки. Пуснаха дори айран, така любим на детето.

Не че не можем да си го направим и сами.

В кварталния супермаркет има кисело мляко, произведено в Германия, на което пише българско. И да ви кажа и то не се разваля, колкото и дълго да стои в хладилника. Нали разбирате, съвсем като нашенското си е. Често се чудя защо изобщо си правят труда да му слагат срок на годност!

Само боза няма, засега.

Та както става ясно, проблемът не е в асортимента, а във вкуса и стандарта. По-добър — по-лош — не мога да кажа. Всеки харесва повече това, с което е свикнал.

Знам, че доматите са точно толкова пластмасови, колкото са и в България през зимата. Разликата е, че тук са такива целогодишно. В тази част на света, където слънцето е кът, малки производители почти няма, а и то какво ли вирее?

Ягоди през пролетта.

Ябълки и круши, тикви и цвекло през есента.

Това е!

Малини и боровинки, домати, краставици, салатки… — всичко е от парници. Раснало като нас тук — на изкуствена светлина. Досега съм видяла едва на две места посадени корени домати — в съседски двор и на една тераса, като последните бяха в саксия.

Това, което можеш да купиш от „фермерския“ пазар, който работи три дни седмично до обяд, освен че е на тройни цени, но е и абсолютно същото като това в супера.

Затова няма как да не ми липсва онзи вкус, разтапящ се с всяка хапка в устата ти… Градински домати със сирене. Мирис на слънце. Само докато го пиша, и споменът превзема сетивата ми. Усещам го така ясно, сякаш току-що съм отхапала от него. А краставиците… Боже, как ми липсват те! Може би най-много от зеленчуците. Тукашните са дебели колкото ръката ми. С тях можеш да изхраниш цяло семейство за поне три дни. А вкусът… Колкото и да ги овкусяваш, по-добре не става. То и оцетът един… със захар. Всичко е захаросано. Вероятно за да убие всичко друго.

По обясними причини положението с плодовете не е по-цветущо. Черешите, ах как обичам, обикновено са безвкусни, а не падат под 6–7 евро за килограм, прасковите също не струват, динята е леко странна — набита и без семки. Смокините, внос от Турция, нямат нищо общо с това, на което сме свикнали. Тук са мънички, смачкани и загниващи, а се продават на бройка и вървят средно по 50 цента, колкото е и едно киви. Пъпешите тотално не стават за ядене.

За съжаление и местният сорт зеле не отговаря на нашите „стандарти“. Има конусообразна форма и не е подходящо за сарми. Кръгличкото пък съвсем. От него не можеш да отделиш листа. Всичко е сбито в обща маса. За него не страдам особено, защото не обичам сарми, но пък зелевата салата ми е сред любимите. За късмет, понякога в руския зареждат с „нормално“ зеле, така че по този параграф не се оплаквам. Обаче има един друг, който отваря огромна празнина в моята кулинарна същност.

Чушки, или пипер по варненски, и камби.

От първите турците носят, но са тънки и не така вкусни. За вторите не са и чували.

Но най-най-най-лошо от всичко е, че няма пресен чесън — никъде. А сега някой да ми обясни защо? Кой нормален човек доброволно се лишава от това изкушение, красящо върха на хранителната пирамида?

Няколко пъти се опитахме да си засадим в саксия. Дори след тоталния провал първия път си донесох разсад от родината. Резултатът — три нефелни стръка, които пазехме като очите си. Да има за детето.

Опитахме и туршия да сътворим. Класическа — с карфиол и моркови, с тукашните цветни пиперки, вместо камби, чесън и целина. Уж всичко същото, а вкусът различен.

Трудно ми се получава и с ресторантите. СКУКА, е думата, която най-точно ги описва.

Всичко е сведено до немския вкус, а те за мен нямат такъв.

Нека не се сърдят, не искам да ги засегна, но когато вурстът и пържените картофи от фризера са националната ти кулинарна гордост, какво друго да си помисли човек?

Както се казва:

Останалото е мълчание!

Но тъй като не съм много по мълчанието, все пак ще споделя наблюдения.

Във фирмата, в която по някое време работех — голяма международна компания, от време на време отделите ходят на обяд за сметка на шефа. Както можете да се досетите, когато друг плаща, цената няма значение. Избират се само „квалитетни“ заведения. И каква беше изненадата ми, когато цялата банда от двайсетина души, едвам издържали да удари 12-и обеден час, за да сложат якетата и да хукнат за… За къде мислите?

За най-специалното заведение в града. Ако можеха, само там щяха да ходят. Заведение, в което трудно се намират места. Заведение с главно З. Гордостта на града ни.

И кой е специалитетът, който предлагат в него?

Къривурст по „древна“ берлинска рецепта със сос и полуфабрикатни пържени картофи, поръсени за разкош с червен пипер.

„Магията“ всъщност не е в самата наденичката, а в соса, както ми обясниха. Него Херта Хьовер забърква, докато през 1949 г. се опитва да приготви кетчуп, използвайки сос „Уорчестър“ и къри на прах, предоставени й от британски войници. Към тях прибавя и други подправки и — voilà — ражда се една германска кулинарна класика — голяма, ако не колкото свинското джоланче, то поне равностойна. Няма събиране без каравани, предлагащи димящи вурстове и хлебче. А когато ги дават за обяд в офиса — опашката се вие по всички коридори.

Не консумирам такива неща. Вероятно затова така и не се вписах в колектива. Въпреки че трябваше да останат доволни.

Споделиха си и моята порция.

Като цяло германската кухня, ако изобщо може да се нарече такава, е еднообразна.

Месо под някаква форма с картофи под някаква форма, понякога зеле.

Така най-общо може да бъде характеризирана храната, която тукашните си похапват с удоволствие и апетит. Струва ми се, че за тях не е толкова важно какво има в чинията, а колко е пълна.

Германците се хранят не с очите, а с устата, която поглъща завидни количества.

Количеството прави качеството.

Обяснявам си го с високите цени в заведенията и големите им семейства.

Първия път, когато отидохме на ресторант, тъкмо се бяхме преместили, наблюдавах вечерята на петчленно семейство на съседна маса. По бира за родителите, по безалкохолно за трите им деца и три порции за всички. Храната изчезна за броени минути.

Който колкото свари. А̀ си се разсеял, а̀ си си тръгнал гладен.

Сметката е съвсем елементарна. При цена средно около 15–20 евро за порция, по 3–5 евро за напитка… и семейният бюджет олеква със стотина евро. А след така наречената пандемия сложете поне 50 процента отгоре.

Тук вариантът първо салатата с ракията, пък после основното с виното или бирата и накрая десертът с кафето не работи. Освен това западният кулинарен свят не функционира в този ред. За моя огромна изненада салатата се консумира след основното ястие, а не преди него. Така процедират не само германците, но и англичаните, и поляците, а вероятно има и други.

Вариантите за бързо хранене, така любими ми при нас, т.е. домашна храна на нормални цени, не съществува. Наблягат на сандвичите. Най-разпространеният тип заведения са т.нар. пекарни, в които се предлага кафе на литър, хляб, кроасани, кухени, т.е. нещо като тестени сладкиши, и основното — сандвичи. След любимите са тези със сурова кайма и лук, моцарела и домат, както и с маринована или панирана риба, основно херинга или матиас.

За съжаление, в този край на света, въпреки че граничи с две морета — Северно и Балтийско, няма разнообразие от риба. Такова липсва и при приготвянето им. Порциите са стандартни — панирано филе с гарнитура от малко зелена салата с резен домат, краставица, лук, и картофи по избор, като възможностите са пържени или браткартофел. Последното представлява запечени картофи с кубчета бекон и нарязан на ситно лук. Отново се набляга на количеството. Германците обичат пълните чинии.

Морските дарове не ги броят за храна. Единствено скаридите присъстват, и то обикновено в салатата или ако са от съвсем дребничките, онези, които ние някога наричахме край морето морски череши — в някой сандвич.

За съжаление, са успели да интегрират не само хората, но и националните им кухни, до степен да не можеш да разбереш турско ли похапваш, или гръцко, китайско или филипинско, тайландско и т.н. Пица, спагети или бургери, при късмет ребърца, допълват кулинарното „многообразие“. Всичко е претопено и сведено до това какво обичат местните. Единствено японските и индийските ресторанти, за мое щастие, държат ниво.

Едно от най-посещаваните заведения в града е пицария. Не че е лоша, но най-голямото й предимство е, че пиците са с диаметър 40 см. Представете си малка кръгла масичка с плот от пица. За чиниите почти не остава място. До третото посещение е интересно, после става еднообразно.

Същото е положението и с друг хитов ресторант, само че предлагащ бургери. Винаги препълнен и много обичан. А в гръцкия порцията за двама я похапваме трима души два дни. Излиза ни на сметка. Само не знам защо му казват гръцки, след като това, което сервират там — о, изненада! — меса със зелена салата, дзадзики и ориз или пържени картофи по избор, се предлага и в турския?

Както вече казах, важно е порцията да засища. Германците са прагматици — като ще изсипваш една камара пари, поне да напълниш тумбака добре.