Ивайло Дичев
От принадлежност към идентичност (7) (Политики на образа)

Мъчнотиите с идентичността идват от обстоятелството, че в основата й лежат два противоположни принципа. От една страна трябва да се различаваш, да се противопоставяш на другия по някакви белези. От друга обаче, за да получи това различие смисъл, трябва да участваш заедно с него в едно общо поле на сравнение, сиреч да притежавате някакви общи белези. С други думи различаваш се дотолкова, доколкото си подобен.

Този малко отнесен принцип става видим в момента, в който тръгнете да пътувате. Всички затънтени места си приличат. Беднотия, еднообразие, прахоляк, рудиментарни удоволствия. Разбира се всяко място има своите естествени специфики, но трябва да сте професионален етнолог, за да ги забележите или пък за да ви станат интересни. В момента, в който мястото се отвори за света — в който там нахлуят туристи, инвеститори, изследователи, художници — неусетно започва едно задълбочаване, та дори измисляне на местните особености. Веднъж попаднали в картините на Търнър, лондонските мъгли стават по-гъсти^[2], наклонената кула в Пиза се поддържа в наклонено състояние с парите на общината за радост на чуждестранните гости, а африканският шаман е научил какъв ритуал да представи на белия антрополог, за да получи подаръци.

Съизмерването със себеподобните става възможно през погледа на универсалната култура; именно той позволява засилването на локалната „уникалност“. Можем да го кажем по друг начин. Различията в затворената локална общност са много важни от вътрешна гледна точка — различия между статути, поколения, региони, полове и тъй нататък. Универсалната външна гледна точка е сляпа за тях; за нея е интересно да различи тоталността на тази локална култура от други такива локални култури. Оттук пак двоен процес: от една страна хомогенизация на локалната култура (свързана с опростяване, обедняване), от друга диференциация на тази локална култура по отношение на съседните й (водещо до ново, образово обогатяване).