Ивайло Дичев
От принадлежност към идентичност (15) (Политики на образа)

Колкото повече отивате към периферията на християнския свят, толкова по-голяма тежест започват да имат дебатите върху това кои сме ние, какво сме дали на света, къде е нашето място и тъй нататък. С отдалечаването от големите индустриални метрополии подобна идентичностна проблематика измества философия, литература, история, социални науки — всичко се слива в една обща дисциплина, разположена между самопознанието и самоконструирането. Историк като Петър Мутафчиев търси аргументи за езическия корен на българина, философ като Янко Янев извежда трагичната проблематика на народния дух от дълбините на прабългарското начало, социолог като Хаджийски гради „оптимистична теория за българския народ“, литературовед като Тончо Жечев изследва архетипите на вечно завръщане към себе си, поет като Кирил Христов гради нацията върху расовата фантасмагория и т.н.^[1] Пред скоба стои, безвъпросно и аксиоматично, едно „ние“, от което се тръгва и до което се стига, но което рядко някой си дава труда да проблематизира. Ако да кажем утре някой седне да напише трактат за Бога, той непременно ще съдържа глава: „Български аспекти на божественото“.^[2] Разбира се тук има много големи разлики — едни помпат родното „ние“ с величие и гордост, други се срамуват от него и го критикуват за реални или преувеличени недостатъци; наред с героичния идентичностен патос на Вазов — скромността на един Захари Стоянов и срамът от родното на Алеко Константинов. Колкото и различни да са тези версии за българското, едно ги прави изключително подобни: приемането за единица мярка именно тази проблематична единица на националното „ние“.

Тук се случва едно двойно разминаване. От една страна в големите световни метрополии става все по-модерно става връщането към регионалните идентичности, все повече западноевропейци ще се самоопределят като свързани първо с региона, а после с нацията. Реабилитацията на „естественото“ местно в борба срещу донеслото войни и нещастия „изкуствено“ национално е един от идейните стожери на ЕС.^[3] От друга страна националното пространство играе много по-голяма роля в конкретния живот на западноевропейците, отколкото на българите, за които „преходът“ освен всичко друго доведе до рязко намаляване на социалната мобилност и националната солидарност, гетоизирайки все повече хората от провинцията. Българите днес повече се идентифицират с нацията си по-силно в плана на въображението, а по-слабо участват в нейните практики; обратно, в много от страните на ЕС националната фантасмагория е демоде, но националните институции, подсилени от европейските — по-силни от всякога.