Ивайло Дичев
От принадлежност към идентичност (11) (Политики на образа)

Балканското^[1] въображаемо изплува неочаквано след края на Студената война. По-рано регионът беше разделен между различни типове фантазми. Едни виждаха в него потвърждение на марксистко-ленинските теории за чудодейното индустриализиране и урбанизиране на изостанали аграрни страни. Други проецираха върху неговата южна част каузата на достойната защита на свободния свят срещу съветското варварство. Трети откриваха в югославското работническо самоуправление и необвързана политика някакъв трети път между бюрократичния сталинизъм и джунглата на пазарния капитализъм. Дори миниатюрна Албания имаше своите фенове — фракция на маоистите, със собствена книжарница в Латинския квартал на Париж: за тях Енвер Ходжа беше единственият лидер на изток, останал верен на комунистическия идеал.

Окуражени от вниманието (придружено със сериозна икономическа и военна помощ от съответните геополитически спонсори) балканските страни се надпреварваха да заемат мястото на желанието на Големия друг^[2]. Така Румъния, очаквайки западни заеми, настояваше на предполагаемия си латински произход, България шумно се биеше в гърдите, че е най-верния славянски брат на Русия, а тихомълком реекспортираше съветски нефт, Гърция, кандидатстваща за членство в Европейската общност, тържествено позираше като люлка на европейската цивилизация.

С края на идеологическата ера Балканите отново се върнаха към онова, което си бяха преди Втората световна война, сиреч периферия: в най-добрия случай културна целина за цивилизоване, в най-лошия — гето за удържане на нежелани популации от потенциални емигранти.^[3] Балканите реагираха бързо, интериоризирайки новото статукво на глобалното въображение. Новият идентичностен дебат на 90-те беше изцяло доминиран от темата „да бъдеш или да не бъдеш балканец?“

Вече е станало общо място положението, че Ориентът е рожба на западния поглед.^[4] Интериоризацията на този престижен поглед постепенно се превръща в „съдържание“ на местните стратегии на самопреживяване, чиято цел става едновременно прелъстяването и предизвикването на другия. В смисъла, в който другите изследователи употребяват това понятие, идентичността^[5] е винаги резултат от напрежението между приписвани и приети характеристики.^[6] Еротичното напрежение — да кажем ли структурното несъвпадение^[7] — е основен елемент от общностното взаимоотношение. Съзнателното или несъзнателно неразбиране на другия е в основата на взаимодействието: твърде много херменевтичност рискува да подкопае идентичностите и ролевите отношения, свързани с тях.^[8] Вземете познатата възпитателна стратегия, при която родителят повтаря на детето, че е добро, за да бъде то добро; вземете стереотипите и клишетата на старата колкото културата „война на половете“.

В случая на полунезависими държави като балканските националните играчи са непрестанно разкъсвани между, от една страна, стремежа да паснат на визиите, разказите, нормите, ключовите думи на геополитическите спонсори, от друга — да се диференцират и се сдобият със собствено съществуване в универсалното въображение на модерността. Балансът между тези двете е твърде деликатен, защото твърде много съобразяване с изискванията размива образа на страната и я прави трудно „продаваема“, но пък твърде много идентичност може да я извади от системата на международен обмен. През 90-те години България, „добър (или поне старателен) ученик“ на прехода беше пример за първата тенденция, Сърбия, стигнала до там да предизвика Запада на истинска война — за втората.

Технологията за изграждане на национални идентичности е била завършена и стандартизирана към края на XІX, когато на разположение на всяка нация, желаеща да утвърди себе си вече има набор прости, универсално валидни символически операции.^[9] Те включват не само установяването на реални институции на суверенитета като армии, парламенти и училища, но въображаеми такива — велики предци и митове за произход, литературно наследство и музеи, централизиран фолклор и типични национални пейзажи. Пластът на въображаемото се е автономизирал и технологизирал, тъй да се каже.

Идентификацията тече на две нива: на нивото на въображаемото аз се идентифицирам с конкретния обект, който искам да бъда, на нивото на символичното — със субекта на погледа, който създава полето на възможните обектни идентификации.^[10] На първото ниво групата (в случая — новосъздадената балканска държава) се идентифицира с обектите на желание, възникващи на универсалната сцена на желанието (престижни предци, нобелови лауреати, вълнуващи географски карти, военни победи…). Тези обекти са фигурални, защото не предполагат морална промяна, аз се проецирам върху тях, оставайки „себе си“. И тук в сила е общото положение, че обектът не е желан заради своите собствени качества, а защото го желаят други, откъдето „миметичното насилие“^[11] възникващо по необходимост в процеса на идентификация. Строежът на национална идентичност в условията на закъсняла модернизация, догонване и наваксване поражда яростно съревнование за дребни разлики, свръхинвестиране на своето и агресивно игнориране на чуждото.^[12] Но свое ли е всъщност това „свое“, или пожелано чуждо?

На второто ниво групата се идентифицира със самото (международно) поле, в което се конструират идентичностите и със специфичното правило, което ги произвежда. Тук фигурална е самата представа за „културните народи“, на които подражаваме, на които се приписват качества, манталитет, страсти, интенции. Ситуацията се усложнява още повече поради обстоятелството, че и на двете нива на идентификация тече процес на бурно историческо развитие, при което старите форми на само-преживяване не изчезват, а се трупат, влизайки в странни констелации с новите. По този начин въображаемите взаимодействия стават многомерни, а собственият облик — проблематичен, поради съ-съществуването на противоречиви стратегии за неговото изграждане.

В този смисъл, струва ми се, че станалата модна (прогресивна) критика на „есенциалистките“ употреби на идентичността, които я свеждат до факт, ако не до природен феномен, не е достатъчна: необходимо е интерпретирането на комплексни ситуации на въображаемо взаимодействие. Изобщо предпочитам да не използвам термина „есенциализиране“, защото той предполага, че би могла да съществува такава знаковост, която не е есенциализираща, че някакво игриво усещане за произволността на знака би могло да ни предпази от това да приемаме твърде на сериозно качествата, които приписваме на себе си или на другите. Според мен всеки път, когато припишем някакъв облик на някого, ние вършим едно и също: съкращаваме неговата екзистенциална пълнота и го правил затворник на идеалната вечност на знака. Ефектът на „произволност“ — на ирония, на релативизиране — като че ли е вторичен резултат от мултиплицирането на противоречащи си атрибути, от овладяване на тънкостите на идентичностния език.^[13] В този смисъл есенциализиране и деесенциализиране се оказват разположени на съвсем различни нива: първото е свързано със самия начин, по който знакът функционира, второто — с една сложна и фина културна стратегия, ограничена в историческото време и културното пространство. За мен начинът да се релативизират (или, ако искате — деесенциализират) идентичностите е те непрекъснато да бъдат поставяни една до друга в своите конкретни проявления.