Ивайло Дичев
От принадлежност към идентичност (13) (Политики на образа)

Идентичността откъм субекта

Идентичностната еротика е най-видима във вицовете, така любими в мултинационални пространства, където има едновременно взаимодействие и диференциация. Другият е сведен до бързо разпознаваема фигура^[1], която лесно може да се различи — шотландецът е стиснат, ирландецът е тъп, англичанинът е сноб. След края на Студената война например незабелязано традиционните вицове за бай Ганьо, немеца и французина се преориентираха към социалистическия „блок“, включвайки руснака, чукчата, грузинеца, румънеца и пр. С разпадането на блока изчезна и интересът към тези вицове — няма вече (морална?) забрана, която да бъде трансгресирана. Подобен процес е на път и във взривеното миниатюрно интернационално пространство на Югославия. Гъделът, който подобни вицове произвеждат, е в политическия, или да кажем политико-параноическия подтекст на междунационалните взаимоотношения. Защото зад официално прокламираните братски взаимоотношения между социалистическите народи, стои вечното питане за това кой какво на кого дължи и кой кого всъщност експлоатира: дали богатите (като Словения) помагат на бедните (като Македония) чрез преразпределението на националния продукт, или неразвитите бедни биват експлоатирани от индустриализираните богати чрез неравностоен обмен? Псевдо-дисидентският Меморандум на сръбската академия на науките (1986), станал крайъгълен камък на национализма в тази република, е прекрасно свидетелство на този фантазъм на „даваме-повече-отколкото-взимаме“.^[2]

Националната принадлежност има отношение към онова, което Ървинг Гофман^[3] нарича „отборно начало“ (team performance). На Балканите и до днес от индивида се очаква много висока степен на солидарност, когато в присъствието на чужденци се засягат теми със символическо значение за „въобразената общност“. През времето на комунизма и различните балкански диктатури представянето на страната в лоша светлина често беше разглеждано като престъпление и наказвано с лагер. След обрата през 80-те^[4] натискът на групата върху индивида намаля, но не изчезна. Основните свещени табута и ритуали продължават да са в сила. Можем да кажем, че тук принадлежност и идентичност до голяма степен продължават да функционират в синкретично единство.

Да вкараш другия в предполагаемия му облик и да не му позволяваш да мърда от там на Балканите не е само естетическа дейност. В този жест прозира етимологическия смисъл на думата „идентичност“, тръгнала от насочения към другия показалец: „този същият там“. Обявявайки източния (югоизточния) си съсед за безнадежден балканец, православен или мюсюлманин, а себе си — за последен рубеж на западната цивилизация фактически всяка една от страните се мъчи час по-скоро да се отърве от регионалния баласт и да се приближи до модерността, обикновено наричана „Европа“. Много наблюдатели подчертават, че разпадането на бивша Югославия беше стимулирано от обещанието (?) за „влизане“ в ЕС. И ако евро-модерността се е превърнала в централен телос на културата, става разбираемо защо строежът на идентичности почва да се мисли като съревнование, проявяващо дълбинната амбивалентност, характеризираща процеса на идентификация.^[5] Упоритата, подмолна съпротива срещу всички призиви за регионално сътрудничество, на които западните донори настояват през последните дванайсет години, е един от изразите на тази амбивалентност. От една страна държавите се боят да не бъдат хванати в капана на балканската идентичност (правете си ваша, балканска Европа…), от друга те всички възприемат модернизацията като един вид игра с нулева сума, където ако едните печелят, другите трябва да губят.

След многобройните примери от времето на класическото национално строителство съперничеството между двете кандидатки за членство в ЕС, България и Румъния, е удивително: правителството на ОДС от 1997 мобилизира всичките си сили да откъсне страната от пакета, в който я бяха вкарали евроекспертите със северната й съседка. Когато през декември 2000 г. Съветът на министрите обяви отмяната на туристическите визи за българи, основната радост беше в това, че „изпреварихме румънците“. А студеният душ от Лаакен 2001, където стана ясно, че оставаме на опашката с Румъния при формулата 10+2, порази в зародиш кълновете на някакво ново национално самочувствие. В западна посока демократичните промени в Белград бяха посрещнати от софийските медии с известна боязън, защото се появи подозрението, че сега те ще получат много повече внимание от Запада и парите ще отидат при тях; някои наблюдатели изразяваха опасението, че сега и Сърбия ще влезе в балканския пакет и ще трябва да чакаме и тях да се подготвят за членство^[6].

Най-сигурният знак на балканска идентичност, това със сигурност е срамът от балканското.^[7] Основната енергия на националните строители от региона е насочена към скъсване с регионалните традиции; така цитираният вече Николае Йорга ще твърди, че „румънците са повече съседи на Париж, отколкото на Белград и София“.^[8] Затова предците са колкото се може по-древни и автохтонни, практически несвързани с настоящето. Затова отношението към наследството се раздвоява между войнствена идеология и туристически кич. Всъщност маркерите на национална идентичност се произвеждат първо за големия чуждоземен Друг, който да отсъди кой е най-добър от всички. Ако чужди политици и генерали чертаят^[9] границите, чужди учени ще чертаят разграничителни линии между отделните култури, чужди експерти ще решават дали страните „напредват“ по разните критерии, а чуждо обществено мнение ще преценява дали дадения „народ“ заслужава независимост — от сръбските въстания до Армията за освобождение на Косово.

С една дума само-измислянето е насочено към наваксването на историческото изоставане; всъщност от XІX век насам балканските страни отчаяно се мъчат да получат признание за огромните усилия, полагани за бърза и радикална промяна в посока на модерни национали държави. Оттук става ясно защо, както отбелязва Мария Тодорова, ако Ориентът се конструира като нередуцируема абсолютна другост, Балканите — като „кръстопът“, на „мост“, регион осъден на вечен „преход“, все определения, които те впоследствие гордо интериоризират.^[10]

Стратегическа задача на местните „високи култури“, легитимиращи държавните структури, е прекъсването на регионалния културен континюитет — в този смисъл компаратизмът тук, повече от където и да било другаде, е въпрос на политически ангажимент. Защото — отново, както навсякъде по света — всекидневната култура, телесните практики, хранителните навици, фолклорът и тъй нататък не спират на политическите граници. Из целия регион ще намерим едно и също кафе, наречено турско в Турция, гръцко в Гърция, „традиционно“ по времето на възродителния процес в България. Ще бъдем удивени, че ще ни напсуват по същия начин, ще ни нагостят със същия бюрек или гювеч, ще почнат да хвърлят същите гьобеци и т.н. Оттук и драматичния сблъсък на това, което Корнъл Уест нарича „идентичност отгоре“ и „идентичност отдолу“^[11] става една от най-характерните черти на региона. На практика високата култура се гради именно в процеса на изтласкването на срамното, ориенталско, телесно, аморфно „аз“. Именно този процес на само-дисциплиниране се предлага за одобрение на западния поглед. В този смисъл можем да разберем динамиката на идентичностите чрез напрежението между представително и срамно. С други думи официалната норма не може да бъде разбрана извън динамичната й връзка с онова, което изтласква, норма и трансгресия образуват една и съща система, предполагат се взаимно.

Както казахме обаче, ситуацията се усложнява още повече от обстоятелството, че стандартите и нормите, налагани от чуждестранния поглед се менят във времето: наред с обектите се променя и правилото за производство на обектите на желание. Ще подредим тези промени в три големи модернизационни вълни.

Исторически първо е желанието да се догонят културните народи като се основат (суверенни) национални институции. След първата световна война моделът за подражание се променя. Сега ще бъдат гонени развитите страни, задаващи пример за индустриализация, урбанизация и масова култура, но също така — на една войнствена идеологическа чистота, която произвежда цяла гама от диктаторски режими, като се почне от крайнодясно с Метаксас и Антонеску и се стигне до ортодоксалния сталинизъм на Енвер Ходжа. Третата вълна дойде през 80-те години^[12] с глобализирането на неолиберализма в стил Тачър и Рейгън. Неин естествен апотеоз беше падането на Берлинската стена. Неочаквано бедните балкански страни трябваше да вземат още един остър завой: развитието с неговите маси и димящите заводи се бяха озовали в историята, а на националната и културна хомогенност международните институции, загрижени за универсалните човешките права, бяха почнали да гледат с нарастващо неодобрение. Новото догонване на нормалните страни вече не беше мотивирано от желанието да бъдем свободни или произвеждаме, а да консумираме като тях.^[13]

В този нов свят бинарното напрежение (Хърцфелд) произвеждащо идентичностния ефект като че ли се оказва преобърнато, общото и единичното като че ли са си разменили местата — традиционната модерна култура на хроничен дефицит на универсалност^[14] е заменена от такава (постмодерна?) където непрекъснато недостига особеното, локалното. Така изведнъж „срамният“ мултиетничен характер на региона, наследен от Османската империя, се оказа символичен ресурс: „различието върви добре на пазара“.^[15] Градове като Солун, Истанбул, Сараево, Пловдив се саморекламират пред туристите или организаторите на международни мероприятия като кръстопът на култури; уебстраницата на Букурещ говори за „рапсодичния“ характер на традицията, за да подчертае смешението и липсата на център или завършек. Мултикултурализмът е избутан към „фасадата“ (Гофман), понеже западните спонсори виждат в него нещо автентично и ценно; националната хомогенност все повече се изтласква към „задния двор“ на идентичността, поради това, че днес тя се свързва с насилие и егоизъм. Променя се и стратегията на самопредставяне: в основата й вече не е патосът на универсалното, което героически се откъсва от единичното; сега естетизираното локално се съпротивлява на обезличилото се глобално.

Тази промяна, засегнала цялата планета, на Балканите отново е особено видима: нали идентичността тук винаги се е разглеждала като ресурс за привличане на геополитическия поглед отвън. „Жертвените капитали“^[16] (жертвите на комунизма, жертвите на сърбите, жертвите на албанците…) циркулират из медийния пазар, търсейки начин да се обърнат в реални финансови помощи. Някак цялата нагласа на региона е променена. На мястото на модернистки фигури като Йонеско, Кръстева или Ангелопулос сега той се прославя от изключителни представители на местната екзотика като Емир Кустурица, Исмаил Кадаре и Горан Брегович. Що се отнася до икономиката, краткият опит за индустриално развитие е окончателно изоставен и регионът възприема отреденото му място като сектор на услуги, земеделие, туризъм. На мястото на героическата модернизация — прагматическа културализация. Както пишат Комар и Маламид: „Онова, което преди беше светло бъдеще, днес е тъмно минало.“