Сергей Герджиков
Философия на относителността (35)

§ 768

Дескриптивна ентропия. Описанието, взето реално, като описване на неща и процеси, е потопено в неопределеност по силата на неопределеността на езика спрямо света и на жизнения процес спрямо спонтанния процес на разпадане.

Неопределеност. Няма определеност сама по себе си. Даже елементарните квалии: болка–удоволствие, топло–студено, синьо–зелено, се разпознават само взаимно. Формите са неопределени като неща и събития преди езика.

Ако това е така, то фактите са неопределени спрямо данните. Различни данни и комбинации от данни индуцират и се опитват от различни факти.

В хода на синтеза на едно описание обикновено срещаме бариера. Тогава променяме линията на описанието и бариерата е преодоляна. По новата линия отново срещаме бариера и отново променяме линията в някой пункт. Така във формата на проба-грешка приспособяваме описанието. Но то винаги е изложена на риск от неуспех и нова промяна.

Информацията спонтанно намалява с времето. Споменът избледнява, очакването не е ясно, действието е проблематично. Описанията са непълни, вариантни, индивидуално относителни, културно относителни. Те са интерпретации, а преносите на описание от човек към човек, от общност към общност ги променят. Описанията се натъкват на опровергаващи наблюдения или на невъзможност за наблюдение.

Във всяко съобщение е налице освен информация и шум. Във всеки синтез на описание е налице непълнота спрямо релевантните данни. Във всеки превод е налице неопределеност. Тя е толкова по-висока, колкото по-голяма е разликата в езиците.

§ 769

Хаос и ред са относителни и са въпрос на описание. Редът е хаос и хаосът е ред. Констелацията на небесни тела е хаотична и подредена. Тя се описва абстрактно от закона за гравитацията, но конкретно дори система от три тела е нерешима. Такива системи се описват с числени методи, които допълват теоретичното описание.

„Реално ‘ентропия’ е определима спрямо жив процес. Ентропията, взета като недостиг на информация за описание на системата, е относителна спрямо акта на получаване (създаване) на информация. Ентропията като неопределеност е относителна спрямо определеността, която отново е акт на получаване (синтез) на информация. Данните, които получаваме на нашите измерителни уреди, са неизбежно зависими от нашите сетива (жива форма). Понятията, които създаваме в нашите теории, са зависими от нас“ (§ 57).

Може ли една и съща съвкупност от данни да се опише с различни формули? Историята на науката потвърждава такава хипотеза.

Може ли всяка хаотична съвкупност да се опише с формула, като подредена? Историята на науката по-скоро потвърждава такава хипотеза. Изглежда, че всяко описание е обхващане на хаос в една форма и един и същ хаос може да се обхване в различни форми. Това е като ‘съзвездие’ — форма, която се ‘разпознава’ в произволно струпване на звезди на небосклона. Тази релативност трябва да има и има граница — не са възможни всякакви описания.

Разбирането за ‘дескриптивна ентропия’ в контекста на философията на относителността осмисля семейство факти: ‘непълнота на аксиоматиките’ (Гьодел), ‘погрешност на теориите’ (Попър), ‘възникване на факта’ (Флек), ‘аномалии’ (Кун), ‘несъизмеримост’ (Кун), ‘зареденост на фактите с теория’ (Файерабенд). Това понятие свързва в едно цяло разкъсаните концепции за познанието като ‘обективно’ и ‘субективно’. То свързва ‘наблюдението на Природата’ и ‘социалното конструиране’ в едно поле на осмисляне.

§ 770

Дескриптивната относителност открива общо място на естественонаучните описания и хуманитарните интерпретации. Един от философските смисли на дескриптивната относителност в тази позиция е да разтвори опозицията ‘науки за Природата–науки за Духа’ като противопоставяне на реалности, философии и идеологии. Няма реалности ‘Природа — Дух’. Няма обосновани форми: ‘Наука за природата’ и ‘Наука за духа’. Ние обитаваме една описана реалност и постоянно създаваме виртуалности, които обаче са винаги моменти от нашия живот. Онова, което се нарича ‘Дух’, е сфера на нашите създания, виртуалното, а онова, което се нарича ‘Природа’, е изпитването на света в неговата реалност. Разграничението не касае делението на науките, защото поначало науката е виртуална и поначало тя се отнася до реалното.

Радикалните проекти за обосноваване в метафизиката, логиката и математиката са утопични в степента, в която описанията като най-общи схеми са неопределени спрямо потока на света. Радикалните критики на рационалното описание са погрешни в степента, в която смисълът на описанието се създава в жизнен процес, ‘в свят’, в който са неотделими природа и култура.

§ 771

Έπιστ ήμη–δόξα. На Запад е направено ясно разграничение между хаоса на мненията и знанието, макар че разликата между приемливо и неприемливо, вярно и невярно е прокарана и в санскритските текстове, и в Китай. Специфично поле на осмисляне на темата в гръцката антична философия е λογοζ, противопоставен като разумен ред в мисленето и в света (κοσμοζ). Тук редът и хаосът на описания са съпоставени в опозицията δοξα–έπιστ ήμη (мнение–знание). Платон в диалога Менон пространно изяснява чрез Сократ значението на Έπιστ ήμη в сравнение с δοξα. „Защото правилните мнения, колкото време остават такива, все са нещо прекрасно и създават всякакви блага. Но те не желаят да останат дълго време, ами бягат от душата на човека, така че не струват много до момента, в който някой не завърже умишлено самите им основания. А това е, приятелю Меноне, припомнянето, както се съгласихме в предишната част на разговора ни. Те, след като бъдат завързани, първо, стават знания, а после устойчиви. И поради това знанието е нещо по-ценно от мнението и се различава от правилното мнение по свързаността си“ (Платон 1982, 97е–98а).

Мнението е неопределената индивидуална позиция, а знанието е постижение на изследване като ‘завързване на основания’. Монографично изследване по въпроса е налице в нашата философия: Платон и философията на знанието (Карагеоргиева 1999). Може да се каже, че научната нагласа, епистема, възниква от и срещу наличната ентропия на мненията, „бягането им от душата на човека“, докса. ‘Припомнянето’ се опитва да подреди хаотичната мрежа от мнения като хаос от релативни истини и неистини.

Аристотел във Втора Аналитика развива концептуална позиция по въпроса за знанията като доказателства. „Ние предполагаме, че знаем всяко нещо безусловно, а не софистически, по привнесен начин, когато предполагаме, че знаем причината, по силата на която то е, че тя наистина е причина и че иначе не може да бъде… Тук ще кажем, че имаме знание и посредством доказателство. Под доказателство аз разбирам научен силогизъм. А под научен аз разбирам онзи силогизъм, посредством който знаем благодарение на това, че имаме този силогизъм. Затова ако знанието е такова, както ние установихме, то и доказващото знание трябва да изхожда от истинни, първи, неопосредствани, по-известни и предшестващи [предпоставки]… В същност силогизмът може и без тях, но доказателството не може, тъй като [без тях] не се създава наука. И така, [тези предпоставки] трябва да са истинни… От първите недоказуеми предпоставки [трябва да се прави доказателството], защото иначе не биха ги знаели, нямайки доказателство“ (Аристотел 1997, 71в, 9–28).

Тук, при анализа на доказателството, Аристотел неизбежно стига и до границата, на която приемаме недоказаното. Дедукцията ни води към лоша безкрайност, защото трябва да извеждаме и началата. Аристотел решава въпроса чрез непосредственото знание: „спираме на нещо неопосредствано, — то това неопосредствано е необходимо недоказуемо. А затова ние казваме така: има не само наука, а и някакво нейно начало, благодарение на което ни стават известни определенията“ (цит.пр., 72в, 24–25). Анализ на тази ситуация като генезис на западната наука съм направил в Граници на науката (Герджиков 1995, § 34).

Забележително е, че създателят на европейската наука поставя началото извън науката. Това е понятие за граница. Можем да кажем, че въпросната граница е хоризонт на научното описание, от линията на който се вижда не-науката. Редът е ограничен от хаос и непосредствено преминава в него, защото началните положения могат да са различни.

Науката като изтръгване на ред от хаоса на обикновеното знание е ограничена в успеха си. Ентропията на мнения расте спонтанно. Тя нараства в хода на дебата, експанзира с включването на нови мнения и спира да расте при изчерпването на дебата, в състояние на максимална ентропия. В този контекст дебатите са безполезни. По-полезно е фиксирането на едно относително добро решение.

§ 772

Описанието има формата на жизнен процес. То е реално отнесено към живота така, както животът се ‘изтръгва’ от хаоса. Описанието представя нещата и формите като факти в свят, обитаван от нас. Описанието подбира феномените за описване и синтезира фактите във форма, която позволява собствената ни ориентация и експанзия.

„‘Неопределеността на референта’ е плод на поставянето на ‘език-свят’ като два реда структури от елементите ‘знак–обект’. Тя е проблем на лингвистичното описание, а не на живото общуване. В живото общуване няма език срещу свят, а включване на общуването в живота на общуващите като жив момент. Тук референтът е определен и обикновено това се нарича ‘контекст’. ‘Контекстът’ — това е ситуация, живо състояние, жив процес. Това е разпознато от Витгенщайн във Философски изследвания като ‘форма на живот’, ‘езикова игра’.

Речта и писмеността организират общностен живот. Речта и писмеността синтезират форми, предназначени да организират местен живот. Разговорът е обмен на информация, който прави възможен смислен съвместен акт. Без обмен на съобщения няма как да се осъществи координирано усилие или конкуренция в борбата за оцеляване“ (§ 205).

Тъй наречената ‘theory-ladennes’, теоретична зареденост на наблюдението във философия на науката е неговата

синтезираща форма в потока на живота. „Това, с което е заредено наблюдението, това, което то носи със себе си, е въобще цялата «игра», цялата форма на живот, в която то има смисъл“ (Янакиев 2002, 52).

§ 773

Описанието-мнение е его-форма. Описанието като развита нагласа, мисловен и речеви навик, е его-форма и носи случайността на его. Его е в позиция за описване, уникална за това индивидуално его в място и момент (реална позиция). Ние описваме нещо, излагайки собствена позиция, мнение, възглед, убеждение в ситуация. Нашето описание е жив акт в уникален жизнен процес — биография. Мислене-говорене действие-поведение-дейност е верига на разгръщане на индивидуален човешки жизнен процес. В тази последователност животът се самоорганизира или разпада — тя е синтез или разпад в зависимост от веригите ситуации, в които сме поставени. В това разгръщане срещаме бариери или правим пробиви. В зависимост от тези варианти ние пазим или променяме описанията си. В тази верига се синтезира его като социална форма на индивидуалния живот — биографията.

В този процес откриваме инертността на нагласите-навиците-описанията-обясненията-действията. Откриваме и разривите между звената в тази веригата. Хората често описват нещата по един начин, а действат по друг. Това говори, че описанието има самостоятелен смисъл и адаптира човек към констелация на общуване с други, а не пряко към цялостен ресинтез. В индивидуалното поле на осмисляне се оформят групи описания според гравитацията на Его като жива форма.

§ 774

Обяснението-мнение е его-форма. Обяснението на мое или чуждо поведение е его-проекция. То служи да запази и ресинтезира нашата идентичност и да попречи на нарушаването й чрез признаване на чуждо превъзходство или собствена загуба. Така обяснението затъва в заблуда и става все по-безжизнено и безсмислено. Ние обясняваме, защитавайки мнение или убеждение. Можем да открием неконсистентности между различни области на нашите убеждения. Откриваме, че прилагаме различни стандарти, обяснявайки свои и чужди мисли, постъпки и дейност.

Това е така, защото различни ситуации изискват различни обяснения за ресинтеза на его и така се натрупва хаос от ‘принципи, правила и норми’, които не се следват, когато станат бариери в ре-синтеза. Разбира се, в нови ситуации самата тази несъгласуваност става бариера. Така се обяснява ентропията на мненията.

§ 775

Фиксация. Индивидуалните и общностните мнения и убеждения се фиксират. Това е дескриптивна инерция и за нея важи:

„Виртуална инерция. Позицията се запазва в покой или дрейф — тя не се променя без сила. Позицията се мести спонтанно и несъзнателно (аналог — ‘праволинейно движение’) — дрейф.

Позицията се променя съзнателно — решаване на познавателен или комуникационен проблем.

Позицията се преопределя чрез отстраняване на бариери. Позицията може да се трансформира — променят се основни понятия, визии, светоглед, език. Позицията не е трансцендентална — тя е област на група знакови редици, генерирани на едно място“ (§ 76).

Инерцията става инертност, защото живата форма се стреми към ре-синтез и се възстановява срещу разпадането. Въпреки че са неадекватни в много ситуации, нашите мнения стават убеждения (мисловни навици) и трудно се променят. Въпреки неадекватността си, нашите постъпки и форми на дейност се фиксират с времето си. По-добре някакви форми, отколкото постоянна неопределеност. Така се оформя постоянния баланс или напрегнатото равновесие между реда и хаоса в познанията, както и в живота като цяло. Ясно е, че описанията се развиват като живи форми, а не като чисти неутрални знания. Епистема и докса вървят заедно и са относителни.

„Инертност (реална относителност). Нагласата е инертна, масивна, ‘тежка’. Тя се запазва, привличайки към наличните мрежи от форми на мислене и реч нови мисли и изрази. Тя оформя мисли, изкази и речи в своята форма (мрежа от форми). Това са мисловните и поведенчески навици.

Навик (на мислене, на говорене). Навик е устойчива форма на мислене и поведение. Чрез мрежи от навици нагласата е инертна позиция (на ума) и очевидността е устойчива единица изказване“ (§ 139).

Превъзмогването на тази ентропия води до адекватно, гъвкаво и развиващо се обяснение, свободно от его-фиксация и готово за изпитване.

§ 776

Дескриптивната инертност е езиково-мисловната форма на ‘съдбата’. Усещането за безконтролност на личния живот и за безизходност от една сякаш предначертана негова линия е обяснимо чрез инертността на живите форми. Това е начин те да се пазят постоянно от разруха, въвличайки се във все по-неразрешими констелации. Животът се обърква, опитвайки се да се запази в постоянното течение на фона на хаоса.

Поведението е его-проекция. Поведението е продължение на описанието и обяснението в процеса на общуване. То проявява инерцията, инертността и несъгласуваността на описанието и обяснението. Поведението е его-процес и синтезира първо егоформата. При системен неуспех поведението се променя заедно с промяна на описанието и обяснението.

Биографията като ‘съдба’. Животът на Его е толкова инертен, че придобива все повече видимост на ‘съдба’ — предопределеност или случване по незнайна ‘програма’. Мозъкът пази постоянни вериги и мрежи от връзки и те стават все по-фиксирани. Умът втвърдява нагласите си и в същото време с това ги забравя, губи от съзнаване. Начините на говорене се оформят трайно. Описанията и обясненията се повтарят. Навиците стават все потвърди и неотстраними. Оформят се убеждения за цял живот. Постъпките следват фиксирани модели и биографията се превръща в съдба. Ние осъзнаваме, че животът ни се случва по едни и същи начини и ни поднася едни и същи бариери и провали. Това се отнася и за пробивите и успехите, но ние ги приемаме като нещо естествено, за разлика от бариерите и провалите. Такава е ентропията на биографията.

§ 777

Описанията се пазят, коригират и създават. Тази верига може да се обърне: описанията се създават, пазят и коригират. В процеса на дескриптивен ре-синтез могат да се отделят две форми на дейност: ‘ремонт’ и ‘проект’. Под ‘ремонт’ тук се разбира ре-синтеза на готова дескриптивна форма. Ние се стремим да потвърдим, защитим и да коригираме, ако е нужно, нашите описания. Ние възстановяваме нагласи, навици, описания, обяснения, его-идентификация. Под ‘проект’ тук се разбира пробив отвъд сегашните дескриптивни и поведенчески граници, преодоляване на его-форми, промяна на обяснения, описания, мнения, навици, нагласи. В науката този процес е същият като извън науката, но степента на рационалност е много по-висока. И все пак в сферата на науката постоянно е налице неопределеност на факти спрямо данни, постоянно се интерпретира и се коригират интерпретации.

В Структура на научните революции (1962) Томас Кун илюстрира промените в научните описания така: „Подобни трансформации, макар и обикновено по-постепенни и почти винаги необратими, постоянно съпътстват научното образование. Когато гледа фотографирани траекториите на йонизирани частици в мехурчеста камера, студентът вижда неясни и начупени линии, докато за физика това са онагледени процеси, които се извършват в ядрото. Едва след многобройни подобни трансформации на виждането студентът заживява в света на учения и започва да вижда онова, което вижда ученият, и да реагира на него, както реагира ученият“ (Кун 1996, 128).

§ 778

Човек намира път отвъд хаоса на мнения. Нагласата за себесъздаване е мощна проективна сила, която, ако е свободна от его-зависимост, може да бъде движеща сила на свободата. Степента, в която ‘проектът’ е его-идентичност, той е зависим и несвободен и измества спонтанния процес на развитие към изграждане на Его-образ.

В ентропийната ситуация се възпроизвежда релативизъм, скептицизъм, агностицизъм. Но тя има решение и се преодолява постоянно, доколкото хората все пак се ориентират и ресинтезират своя живот. Затова границата на релативизма е постоянно налице. Само светът или по-точно ре-синтезът на формата на живот са отвъд нарастването на ентропията.

Дупките в описанието индуцират усилия за запълване. Въпросите се разискват, темите се подлагат на обговаряне. Изследователската нагласа се сблъсква и се опитва да разкъса хаотичната мрежа от местни мнения като с хаос от релативни истини и неистини.

§ 779

Науката генерира дескриптивен ред. Тя също е пронизана също от ентропия, но налага локален контрол върху нея. Проверката, наблюдението, експериментът, понятието, усилват реда на описанието. И все пак това е относителен ред. Намесата на изследователската нагласа в морето от визии и произтичащите от това интерпретации увеличават ентропията. Натрупват се независими една от друга мрежи от дескрипти. Те се препокриват и разминават, като една и съща дума получава неограничен набор от определени значения. Оформят се различни позиции за описване и описания в рамките на една култура. В науката се множат теориите за едни и същи феномени.

Наблюденията като рационални единици на научно описание са вътрешно относителни. Те попадат във властта на различни теории. В крайна сметка не съгласието и несъгласието, а реалното изпитване в света имат стойност. Никога не е достатъчно привеждането на различните гледни точки с цел одобрение или опровергаване. Реална стойност има откриването на нов феномен, нова форма, нов експеримент. Ето как гледната точка на реалната относителност осветлява доминирането на изследването над дискусията.

§ 780

Относителна граматична непълнота. Анализираната в началото на тази глава ситуация ‘седене пред компютър’, описана в друг език, ще съдържа други синтаксически определения — например полът на седящия, близостта на компютъра, видът седене и т.н., и ще отстранява налични определения като числото на субекта (Аз), време на глагола (седенето), падежите на обектите (стола, компютъра).

Следователно във всяко описание на феномен са налице относителни непълноти, произтичащи от граматиката на езика.

Различните езици изискват различни граматични елементи. Онези елементи, които липсват в една граматика, са налице в други. Така езикът диктува какво да се опише и какво да се остави неописано в граматическа форма. В дескрипциите на всеки език са откриваеми съвсем определени непълноти спрямо друг език и тези непълноти могат да останат невидими преди съпоставката с друг език.

§ 781

Празноти в местното описание. В големите описания, представящи ‘света’ в живота на една общност, са налице големи празноти, процепи, пропасти в описването на света. Това са непримирими, необединими части, между които има напрежение. Напрежението предизвиква непрестанни опити за определяне, които се провалят.

Такива са пропастите в ‘Аз–ти’, в ‘тяло–душа’, в ‘свято-светско’. Не може кохерентно, в една мрежа от понятия и термини, да се опише ‘тяло’ и ‘душа’. Тази фундаментална за много езици двойка, е живо противоречие. Душата и тялото са неотделими, и все пак душата и тялото са коренно различни. Душата е непространствена, тялото е пространствено. Как тогава в едно описание непротиворечиво да кажа ‘душа и тяло’, или ‘одушевено тяло’, или ‘въплътена душа’? Ако елиминирам душата, как ще опиша мисленето или чувстването? Не ги намирам и ги няма в мозъка. Ако елиминирам тялото, как ще опиша усещането, цвета, формата? Няма ги в ‘душата’ без тяло.

Описанията пропадат в подобни ‘дупки’, защото са хлабаво съединени от разнородни парчета по силата на несъзнавани нагласи и представи. Така се извършват и ‘априорните синтези’. Едното парче в случая е ‘съзнанието’, а другото — ‘мозъкът’. Когато говорим за нашите усещания, чувства и мисли, ние предаваме един тип опит в един тип лексика и семантика. Аз наричам тази цялост ‘перцептивен хоризонт’. Когато говорим за дървета, светлина, лъч към окото ми, става дума за един хоризонт. И когато говорим за нашите очи, нерви и мозък, налице е втори хоризонт. Различието между тези хоризонти не е ясно и не е ясно дали може да се преодолее. Но така или иначе, то е налице. Където е отделено дървото като видяно, там не може да става дума за нашия мозък. Където е възприет мозъкът, там не може да става въпрос за дървото и за съзнанието за дърво. Където е отделено съзнанието за дърво, заедно с чувствата, които поражда, не може да се намери самото дърво и мозъкът ми.

Но каквито и трудности да създава проблема ‘душа–тяло’, осъзнаването, че има чисто дескриптивни несъпоставимости, чието приемане за реалии вече е проблем, облекчава проблема.

§ 782

Описанието не работи прецизно. Ако кажем: „Морето е променливо“, в това няма нищо необичайно. Но ако го анализираме с цел кохерентен изказ, навлизаме в типично философско тресавище. Не може нещо да е нещото и да е променливо. Ако морето е променливо, как така продължава да е море. Ако нещо в морето е променливо, а не самото море, защо казваме, че именно морето е променливо?

Не е въпросът в ‘противоречивостта на движението’ и парадоксите на Зенон, а в световата несъстоятелност на израза „А се променя“. Противоречивостта е несъстоятелна, защото светът е съвсем различен от описването си в език. Не е вярно, че в един и същ момент и в едно и също отношение морето е това и друго. Но не е вярно и обратното: „Морето не е нито същото, нито различно“, защото тогава морето е нищо.

Изказът на покоя пък е тавтологичен: „Морето е море“. Но ако и движението, и покоят се изказват неконсистентно или тривиално, тогава какво се изказва въобще?

Дали някакви други предикати вън от движението и покоя са консистентни и валидни за света по очевиден начин.

§ 783

Несъизмеримост. Разликите между визираните феномени в различни описания на фрагменти на света във философията на науката са означени от Томас Кун с термина ‘несъизмеримост’ (incommensurability). Хиперболизира се разликата (семантична) в понятията (като дължина в Нютоновата и Айнщайновата механика). Не се забелязва, че двете теории са проверявани заедно, при измерване на отклоненията на светлината от звездите, която преминава край Слънцето.

В своите забележителни разсъждения за научните революции Кун често използва израза: ‘нов свят’, в смисъл че визиите на учените оформят цялост, в която се влиза като в свят. „Лекотата и бързината, с която астрономите виждат нови явления, наблюдавайки стари обекти със стари инструменти, може да ни накара да кажем, че след Коперник астрономите живеят в различен свят. Така или иначе, като се имат предвид промените в техните изследвания, случаят изглежда точно такъв“ (Кун 1996, 133–134). Тук и на още няколко места използването на думата ‘свят’ не е със статуса на научно понятие, но не е и метафора. Става въпрос за философско понятие за развитието на науката.

Ако това е така, е налице релативизъм — не живеем в един и същ свят. Този релативизъм не е нито опровержим, нито доказуем, но е неприемлив поради огромните произволи, които внушава. Самият Кун дописва и доизяснява позицията си след критиките: „Мнозина от тях смятат, че съм убеден в следното: поддръжниците на несъизмерими теории изобщо не могат да постигнат общуване помежду си; ето защо, когато се обсъжда избор на теория, никой не се позовава на разумни съображения; теорията се избира по съображения, които са изключително лични и субективни; за фактически взетото решение отговорност носи някаква мистична аперцепция… Разсъжденията върху избора на теория не може да бъдат облечени във форма, която да бъде напълно идентична на логическо доказателство“ (цит.пр., 213). Тук Кун повече не говори за ‘различни светове’.

Корекцията спрямо пасажите за научните революции е явна, но остава онтологичен релативизъм: „Често се казва, че следващите една след друга теории се доближават все по-близко или се приближават все повече до истината. Очевидно подобни обобщения се отнасят не до решаване на главоблъсканици и до конкретни предвиждания, извлечени от дадена теория, а по-скоро до нейната онтология, т.е. до съответствието между същностите, с които теорията населява природата, и онова, което ‘реално е там’.

Може би съществува друг начин да се спаси понятието ‘истина’ за прилагането му към цели теории, но това, което току-що изложихме, не може да го направи. Според мен няма никакъв независим от теорията начин да се реконструират изрази като ‘реално е там’; представата за съответствие между онтологията на една теория и нейното ‘реално’ подобие в природата сега ми изглежда по принцип илюзорно. Освен това като историк ми прави впечатление неправдоподобността на този възглед. Аз например не се съмнявам, че механиката на Нютон е по-добра от механиката на Аристотел и че теорията на Айнщайн е по-добра от теорията на Нютон, в смисъл че дават по-добри инструменти за решаване на главоблъсканици. Но не мога да видя в тяхната последователна смяна една след друга никаква ясна насоченост на онтологичното развитие. Точно обратното, в някои важни аспекти, макар в никакъв случай във всички аспекти, общата теория на относителността на Айнщайн е по-близка до теорията на Аристотел, отколкото всяка една от тях до теорията на Нютон. Въпреки че изкушението подобна позиция да бъде обявена за релативистична е разбираемо, струва ми се, че това мнение е погрешно“ (Кун 1996, 220–221).

В това изследване многократно става въпрос за релативизми и този тип релативизъм, силно подобен на Куайновата ‘онтологическа относителност’, е разгледан. Той събужда симпатия и спонтанно съгласие, но неговите следствия относно общуването и съвместния живот на хора с различни описания са негативни, а в самата наука действащите учени не го приемат, защото измества смисъла на научния прогрес. Учените предпочитат да споделят по-догматичния и неверен реализъм, и тази ‘религия’ въпреки заблудите обезпечава рационалност.

Това е колизия и тя е разрешима, както бе показано в това изследване по други поводи. Определянето на относителностите отстранява релативизма. Отказът от фундаменти и абсолютни реалности отстранява недоразумението за ‘различни светове’. Просто трябва да се откажем от всичко окончателно и да признаем реалността на неопределеното, на неизказаното и постоянно разпадащото се, сред което обаче продължава да се запазва и да се разширява една форма, един ред, едно взаимно разбиране, които са непостижими, ако нямаше един свят и една човешка форма. В понятието за жизнен процес това пронизване на реда от хаос е консистентно и не се разпада в дилеми между релативизъм и реализъм и между ‘рационализъм и ирационализъм’.

Разбира се, няма и няма как да има насоченост на ‘онтологичното развитие’. Няма също така никаква програма или Метод, по който да се описват научно феномените или да се избират различните теории. Ясно обяснение на този феномен се съдържа в ‘гравитацията’ на описанията към един свят. Описанията са сходими, но не са изводими от един език, от едни принципи, от едни и същи данни или онтологии.

Ентропията на описанията няма край в самите описания, но е овладяна колкото трябва на по-ниско ниво, в наблюденията. Тук самият свят ни предлага възможност за обединение, сравнение, избор на едно от две описания пред съда на наблюдението. Измерваните координати на светлите точки на фотоплаките покрай затъмненото Слънце не са нито ‘релативистични дължини’, нито ‘класически’. Те са просто измерени координати и отклонения според предсказаното от двете теории отклонение. Каква несъизмеримост има тук, когато двете теории дават съизмерими следствия за стойността на отклонението?

Все пак трябва да имаме винаги наум относителността. Всяка концепция е поне толкова несигурна, че да не я следваме като единствена, защото сигурно ще изпуснем важни неща от проумяването на света.

§ 784

Ентропията е налице още в обикновените описания. Дескриптивните празноти са налице в най-обикновени описания като: „Столът е дървен предмет за сядане“. Тук има процепи между ‘дървен’, ‘предмет’ и ‘за сядане’. Ако се опитаме да направим от тази фраза познание на нещото ‘стол’, се натъкваме на следното: Има не-дървени столове. Столът вън от функцията сядане предмет ли е? Стол ли е? Ако го занеса в палатката на бедуин, той ще го смята ли за стол? Японците не са седели на столове хиляди години. Как ‘за сядане’ стои в предмета ‘стол’? Ако сядането беше в предмета ‘стол’, тогава всеки стол щеше да се използва за сядане. Очевидно ‘за’ тук не е в самия стол, а е вид ментално отнасяне, т.е. ние сме научени, че столът служи за сядане. Как тази ментална съставка се съчетава с дървената?

Така оказва се, че кохерентното описание даже на най-обикновено ниво е утопично. И това не намалява разбираемостта на фразата: „Седя на стола“. Изглежда, че въпросното кохерентно описание интересува само философите, защото те търсят подобно описание на света.

Светът е дотолкова зле описуем в една езикова мрежа, че изглежда невъзможен за мислене съгласно обикновените описания, ако ги анализираме строго. Така ние работим всеки ден с фрагментарни описания. Описание на нещо няма като нещо пълно, а само като хлабаво свързани думи, чиято връзка се обезпечава от синтаксиса, а не от света. Дескриптивните групи от изрази с хлабави връзки са ясни само в ситуация на общуване и дейност, но не и като ‘познания’.

§ 785

Хетерогенности в научните описания. Описанията не са под контрол, макар че в крайна сметка се самоорганизират. Царството на описанията е истинска анархия в оптиката на една строга изследователска нагласа. То е разкъсано на владения и те нямат установени отношения помежду си. Това внася нагласа на релативизъм и скепсис, които на мен лично не са ми свойствени и се стремя да ги избягвам.

Ето един фрагмент от хетерогенно описание. „Зрителният нерв отвеждат светлинния сигнал от окото до мозъка и след това сигналът стига до съзнанието като цвят“. Виждате ли нещо нередно? С такива описания е пълно всекидневието и науката. Те индуцират големите въпроси и силните напрежения. Как така? Защо?

Това описание е сбъркано и грешката е трудно видима. Ако се подведем по свързването на ‘мозък’ и ‘съзнание’ в изказването, ще формулираме метафизически проблем (mind–body). Историята показва, че този проблем не се решава. Самата нерешимост трябва да изправи философа пред понятийната и в крайна сметка езикова ‘връзка’. Може ли нещо да отиде от мозъка в съзнанието? Няма възприятие, няма опит, няма и смислено понятие, което да покаже това. Никой никога не вижда, нито мисли, как от мозъка нещо преминава в съзнанието. Защо тогава говорим и пишем така?

Разпознаването на зрителния център в мозъка не може да се осъществи, без някой жив човек да каже какво съзнава, какво вижда, когато определени електроди пускат ток в определена област на мозъка му. Този фрагмент е момент от комуникация, а не от вникване в самия свят. Защото то е ясно за събеседниците, но представя неясно света или синтезира неща от различен порядък.

Работата е там, че ‘_мозък’ и ‘съзнание’ са думи от различен порядък_. Те описват различни перцептивни хоризонти. Когато отворим черепа или го сканираме, ние виждаме мозъка и можем да регистрираме нервните токове, но не можем да намерим съзнанието и съзнавания цвят. И философът заключава: „Съзнанието не е обект“, без да се пита дали изобщо има нещо такова като ‘съзнание’, отделно от видимия обект. Възможно е той да се подвежда от самото наличие на думата ‘съзнание’ отделно. Това се потвърждава от постоянния неуспех да се намери референт на тази дума отделно от мозъка и преживяването-на-цвят.

Но дори и да има отделно такъв план, в който всичко се преживява и нищо не е обект, това не значи, че има връзка между него и обектите. Такава връзка не се изпитва и не се намира граница между ‘синьо’ и ‘съзнание за синьо’. А защо тогава тя е налице в едно изречение? Описанията, в които има думи от различни фрагменти на описването на света, чиито референти не могат да се намерят заедно в пространството, създават проблеми. Дали това е така и в далечните нам езици? Може би нашият език носи отговорност за тези проблеми, които стоят в нашата култура като гигантски трудности в разбирането на света и не могат да се разрешат вече две хилядолетия и половина. Това е проумяно от Витгенщайн, но той не се е сетил да провери доколко такова местно свързване е характерно и за други култури.

§ 786

Описанието плава в океан от неизвестност. Описанието, колажирано от своите парчета, плава в океан от неописан свят — див живот. Неописаният свят е и невидим в обикновения живот. Той изниква в граничен за човека живот, който е непознат за описанието и така несподелим. Човек сънува странни сънища, вижда халюцинации, припада, изпада в кома и вижда какви ли не неща. Хората пътуват и стигат границите на възприетото. Описаният свят е живот в цялост, гарантиран с единството на общността. Ако сме в гранична ситуация, вън от формите, описани от общността, ние се потопяваме в дивото. Тук е страхът и ужасът. В нормално състояние на културна адекватност ужасът отсъства, а страхът е овладян и описан като опасност, която при определени действия се отстранява. Ние лесно попадаме в дива ситуация — всяка нощ заспиваме и сънуваме, прилошава ни на улицата, колабираме в лекарския кабинет, изпадаме в афект, извършваме невероятни неща. Понякога рискуваме живота си. Човек на война е в подобна ситуация.

§ 787

Перманентна ‘херменевтика’. Ситуацията на познание и на действие е ‘херменевтична ситуация’ (Гадамер). Описанията не висят в празно пространство, нито стоят сами срещу света. Те са текстове, отнесени към други текстове. Не може да се постави граница на интерпретациите. Текстовете се натрупват и се създава неопределеност относно оригиналния текст. Доколкото този текст е налице, неопределеността винаги може да се игнорира, игнорирайки интерпретациите.

В дескрипциите винаги има интерпретация. Ние изказваме форма в света и с това определяме какво е налице. Този акт е мисловно-езиков и по силата на нашето решение да разделим реалността и да назовем наличното, е налице интерпретация.

Тази първична интерпретация може да се от-страни чрез декогитация, от-мисляне, от-казване. Това може да се нарече и деинтерпретация.

§ 788

‘Окончателното описание’ е утопия. Светът няма мнение относно своите определения. Той не е нито краен, нито безкраен; нито временен, нито вечен; нито атомен, нито полеви. Всички тези определения са плод на описания и съответно езикови конвенции.

Описанията се натрупват без контрол върху едни и същи граматични матрици. Интензивността на тази ентропия зависи от напрежението на описанието. Където са налице големи празноти, описанията са най-много и най-разнообразни. Необозримо множество от описания са създадени в собствената ни култура по темата дух (душа)–тяло. Когато няма понятие, определящо и дух и тяло, описанията се разкъсват по линията на делението. Възниква истински философски проблем.

Изглежда мираж постигането на едно окончателно описание на света. То е ограничено от границите на наблюдението, от местната граматика и от математическия език в науката. В това е дълбокият смисъл на неуспеха на ‘редукцията’, която предприема и теоретичната физика в последните 20–30 години.

§ 789

‘Антиентропийни’ философии. Реакции на философията срещу ентропията на описанията са постоянните негативни философии, които целят ‘изчистване’ от спекулативни описания: античният скептицизъм, номинализмът, емпиричният британски скептицизъм, критиката на познанието, феноменологията, логическият емпиризъм. Забележителни са Кантовото отстраняване на синтетичното априори относно невъзможния опит, емпиристкото отхвърляне на субстанцията, ‘елиминирането на теоретичните същности’, декогитацията.

Утопизмът на усилията за изчистване на знанието е в коренно погрешното виждане на света като трансцендентен обект или трансцендентален субект. Жизненият процес обаче не е нито обективен, нито субективен. Той е постоянно незавършена съпротива срещу постоянно разпадане и така светът не е установен, освен като поток на човешки живот с човешка форма.

В този поток текат усещанията, възприятията, представите, мислите, чувствата, спомените и въображението на хората. Те не могат да образуват някакво непрекъснато ‘тяло’, завършена форма, ‘идеален език’ или ‘обективно знание’.

§ 790

Неистинност на описанията. „Реката на това място не се движи направо“. Правата е най-късата отсечка между две точки. Дори това първично описание не е истина от позицията на физичното понятие за най-малкото съпротивление. „Реката се движи по най-късата крива, която релефът позволява“. Така че ‘завой’ е геометрична форма, но е най-къса линия, т.е. права в конкретен физичен смисъл.

Всяко описание се прави в позиция. В друга позиция, в светлината на друг проблем, то е неистинно.

Големи маси хора в продължение на векове поддържат описания и обяснения, които се оказват илюзорни в друго време и в очите на други общности. Фабрикуването на митове е постоянна активност на общностите по силата на инерцията на колективните описания. Не е възможно тези описания да се проверяват от всички — те се приемат на доверие и без съзнание за заблуда и манипулация. В наше време медиите оформят колективните описания, а научните изследвания остават в периферията. Медиите следват масивни колективни нагласи по силата на гравитация на общности, като ги проецират в актуални описания и обяснения.

Никое емпирично твърдение не е безпроблемно вярно. Това е така, защото опитът е импрегниран с понятия и думи и в различни понятия и думи един и същ опит може да се окаже и верен, и неверен. Самият ‘опит’ преди описание, разбира се, не е верен или неверен, той е реален, той е преживяване. Пол Файерабенд въвежда за тази ситуация понятието ‘theory-ladenness of the fact’. Теорията ‘товари’ факта, ‘просмуква го’ в самото му изказване. Но това не пречи да се наблюдава неутрално. Има разлика в степен между формулиран факт и наблюдавани (измервани) величини. При това се установява, че едната теория по-точно съответства на наблюденията (Теорията на относителността). Тук явно не може да става дума за зависимост на света от теорията — мястото на една звезда в небето никак не зависи от това в коя теория и с какви единици го установяваме. И по Птолемей, и по Нютон, и по Айнщайн се дават координати на небесни тела в определени моменти. И те се сравняват с измерените. И се предсказват повече или по-малко точно лунни и слънчеви затъмнения.

§ 791

Неопределеност в микро и мегаплан. Има нещо удивително, в което си приличат диаметрално противоположните прониквания на науките в астрофизиката и микрофизиката. И в двете посоки усилването на наблюденията чрез все по-силни телескопи и микроскопи в една област се ‘пречупва’ и настъпва разтваряне, разпадане, загуба на форма и определеност. Същото важи и за теориите. Теориите за атома и за Вселената стават все по-силни, прониквайки в микро и мега сферите. Но на една граница те се ‘чупят’, физическият смисъл се разтваря и разпада и остава чиста математика плюс виртуални понятия.

Същото виждаме и в описанията, и във възприятията преди науката. Нещата престават да са тези неща, ако ги гледаме прекалено отблизо. Събитията престават да бъдат тези събития, ако ги следим прекалено детайлно. Формите са тези форми само в своя мащаб. И няма начин да се срещнем в нашия свят с някаква абсолютна форма: истински вечен а-том или цяла Вселена. Това явно свидетелства за човешка форма и нейните граници. Описанията пропадат отвъд границите на човешката форма и това е граница на науката. Подробно обосноваване на тази позиция се съдържа в Граници на науката и Научното обяснение на света.

На микрониво и на меганиво расте неопределеността в онтологичен и епистемологичен смисъл. Самото съществуване става несигурно, неопределено, виртуално.

§ 792

Трусове в колективното описание. Хората фиксират колективните си мнения и се разтърсват, когато тези мнения се оказват заблуди. Западното описание на света неведнъж е изпитвало подобни трусове. Това показва, че колективните описания са силно инертни и твърди, без да са гарантирани в определеността си, подобно на на земната кора.

Западните интелектуалци намериха своя светоглед разтърсен от създателите на квантовата механика. Малко от европейците са прониквали в нейните дилеми, но посланието разрушаваше очевидни опори на мисленето в западна форма:

А. Нямаше вече определеност на нещата и процесите и обикновеният език се оказа неадекватен за описването на обектите в света: квантовите ‘вълни’ не са вълни и квантовите ‘частици’ не са частици, а микросветът не е свят.

Б. Оказа се несъстоятелно едновременното определяне на такива обикновени и очевидни за западното съзнание и философия неща: местоположение и скорост. Обект, който не се намира някъде, не преминава през определена траектория и няма определена енергия независимо от измерването е нещо немислимо за обичайния светоглед на западния човек.

В. Дискредитирана беше причинността като необходима зависимост на следствието от причината при определени условия.

Г. Нямаше вече субстанция — очевидната за обикновеното мислене всеобща и абсолютна основа на съществуващото — неделимите атоми във физичен вариант.

Д. Нямаше вече определени съществуване и несъществуване — квантовите обекти съществуват само в момента на експериментално взаимодействие с макроуредите.

Всичко това постави и въпроса за езика, с който си служим.

Оказа се, че нямаме друг смислен език за описание на света, освен обикновения, част от който са думите ‘вълна’ и ‘частица’. А точно той се оказа съвсем несъизмерим с реалностите, които откриваме ‘в основите’ на света. Просто там няма такива неща — те се появяват като такива само в резултат на взаимодействие в сложни експериментални аранжименти.

Още по-рано Специалната и Общата теории на относителността показаха, че обикновени понятия като едновременност, скорост, движение, пространство и време, са чисто условни измислени представи, коренящи се в Нютоновата физика и философията на Новото време.

§ 793

Пропасти в научното описание. Съвременното физично описание на Вселената е разкъсано между общата теория на относителността и квантовата механика.

Айнщайн опитва неуспешно в течение на четвърт столетие да запълни тази дупка със създаване на ‘Обща теория на полето’.

В последните тридесет години са предприети маса опити за обединяване на четирите типа взаимодействие, описани от Общата теория на относителността, квантовата механика и ядрената физика: гравитационно, електромагнитно, силно и слабо. Постигнат е успех в обединяването на електромагнитно и слабо взаимодействие.

Грандиозните проекти за ‘квантова гравитация’ досега не са довели до създаване на единна теория, потвърдена експериментално. Математическата теория за ‘струните’, предлагана и развивана с намерение да обедини в нова представа гравитационните и субатомните процеси, остава без никакъв проект за експериментална проверка.

Границите на описанието на света на ‘нива’ като ‘физично’, ‘биологично’ и ‘психично’ се виждат, когато например науката не може да определи дали ДНК е физична или биологична, дали емоциите са физиологични или психични и дали животинските семейства и стада са биологични или социални. Тези алтернативи са погрешно поставени и те издават онтологичната пристрастеност към това да се установява дали нещо е такова или друго според улегналите категории и разграничения в света. Тези граници се виждат и в разнообразието от деления на света в различните култури.

§ 794

Описанията се разпадат.

Реално информацията се губи. Като състояние информацията е подложена на ентропия — нарастване на неопределеността. При всяко копиране и преобразуване на информация тя не расте, а намалява. При всеки превод се губи информация и се създава нова.

Описанията постоянно се ре-синтезират, за да оцеляват, заедно с повтарянето на циклите на живота. Нашите описания остаряват, изостават спрямо напредъка на знанията, фиксират се и стават неадекватни. Истините стават заблуди.

Трудните места в описанието и разпадането му в характерни места са цената, която се плаща за фиксирането на местните граматики. Местният език със своята граматика носи местното описание и го развива, без да променя основната му форма. Въпреки гъвкавостта на граматиките огромно множество изрази става невъзможно в един език и с това изказите на света са ограничени радикално. Всички такива изкази, които са легитимирани като правилна употреба на естествения местен език, създават напрежения в граничните локални изкази, където говори неадекватно. Появяват се парадоксалните въпроси, които водят до многобройни и неотстраними трудности.

§ 795

‘Колапс’ на описанието. Всяка номинация или описание са ограничени. Те формулират определено многообразие върху неограничения и неопределен свят.

Описанията експанзират и спонтанно се екстраполират вън от хоризонта си на валидност. Границите на локалната валидност са предварително неопределени и ние се натъкваме на тях. Описанията срещат съпротива от страна на нови форми. Те се сблъскват със сложности и трудности, които преминават в невъзможности и несъстоятелности. Томас Кун нарича подобни фази от развитието на една теория аномалии. В такива ситуации описанието работи неадекватно, докато колапсира в някакъв момент. Максуеловата теория на полето предвижда равномерно разпределение на излъчването по честоти, но фактическите измервания показват зависимост на интензитета от честотата. Тук класическото описание колапсира, за да се наложи постепенно нова картина — квантувания микросвят. Ярки примери за дескриптивен колапс са квази-описанията на сингулярности като ‘Голям взрив’, ‘черна дупка’ и ‘колапс на Вселена’. Белег за невалидност на описанието е клоненето към нула на вероятността за описаните събития.

Описанията колапсират тогава, когато се къса живото отнасяне на дескрипт към референт, с което се губи смислеността им. Така колапсира описанието на ‘душа’ вън от тяло и на тяло вън от ‘душа’.

§ 796

Граници на описанието — човешки граници. Ровенето и взирането във Вселената и в атома е ровене и взиране в нас. Определянето, задълбочаването и разширяването, попълването с подробности на картината на света е и очертаване на формата на света. Но това не значи, че ние си създаваме тази форма. Ние просто се натъкваме на нея, на своята човешка форма на света.

Граничните описания пропадат извън езика. Граничните описания на гранични ситуации съдържат дилемите на света и езика, определеностите на формите на нашия свят, затова са особено важни за философията (Карл Ясперс). Такъв граничен опит е ‘опита извън тялото’ (Near-death Experence). Този опит ни показва как възприемаме при спряло сърце и дишане, как мозъкът се държи в кома и умиране, как пространството и времето се променят и формата на света се разпада. Опитът близо до смъртта е относително чест феномен, защото съвременната медицина повече от всякога може да върне към живот тялото, което е драматично увредено.

Този опит е и глобален, но виденията в него са заредени с локални образи. Тези феномени са странни, защото са налице възприятия извън тялото. Те са особено важни, защото са близо до истинското умиране. В тях не бива да се виждат откровения, ясновидство или проникване в друг свят.

Въпросните гранични описания непосредствено пропадат извън езика.

§ 797

Неописуеми ситуации. Има ситуации, които се описват превратно, противоречиво, несъстоятелно въпреки напредъка на изследванията. Такава ситуация е ‘психофизичното взаимодействие’. Делението на човека на две спрегнати реалности като ‘душа’ и ‘тяло’ създава рамка за неадекватното описание на преходи между светлина и визия, рана и болка, трептене и звук.

Става непонятно как командите на волята свиват мускула. Истинска загадка е невидимото психично, противопоставено на видимото физично. Неописуемата ситуация е създадена от смесване на различни планове и хоризонти: живият процес и наблюдението на този процес. Така понятията ‘душа–тяло’ внасят структура там, където такава не е налице. Този проблем е разгледан подробно в De-cogito (глава 7).

Основните думи и идентификации, които не изразяват споделени непосредствени перцепции, но са дълбоко вкоренени ментални форми, стават несъстоятелни описания.