Сергей Герджиков
Философия на относителността (12)

§ 230

Относителност в именуването на феномените. Цветният спектър е континуум и всеки цвят постепенно преминава в следващия. Но ние налагаме граници; обособяваме ‘червено’, ‘оранжево’, ‘жълто’, ‘зелено’, ‘синьо’ и ‘виолетово’. Тези дискриминации се индуцират от споделено зрително усещане на хората, но са езикови и в този смисъл са произволни. Това следва от разработваната тук теза за езиковата относителност. Ако релативната теза е вярна, трябва да намерим различни именувани цветове в различни езици. И наистина в различните езици имената на цветовете не са паралелни. Нито на испански, нито на италиански, нито на руски, нито на български, нито на японски има една дума за английското ‘blue’(небесно синьо).

По подобен начин са относителни и думите за пространствени форми: в испанския има две думи — ‘esquina’ и ‘rincon’, със значение за вътрешен и външен ъгъл. Това изисква използването на повече от една дума в български, руски, английски и повечето езици, за да се изрази същото.

Щом езиците на различни народи отделят различно даже такива постоянни за хората феномени като цветовете в спектъра и пространствените форми, то за непостоянните и зависещи от начина на живот и стратегиите за оцеляване на определено място на планетата феномени това трябва да важи в още по-висока степен. По израза на Сепир езиците разпределят нашата цяла действителност, която е ‘калейдоскопичен поток от усещания’ в напълно произволни класове.

§ 231

„Фоновият език е отправна система“ — Уилърд Куайн. Родният естествен език е естествена координатна система за описание на света и другите езици и култури, но дори в него е налице индивидуална относителност. Това разработва Уилърд Куайн под името ‘онтологическа относителност’. „Тази мрежа от термини, предикати и помощни средства е, на езика на относителността, нашата отправна или координатна система. По отношение на нея можем смислено да говорим за зайци и части […], като различаваме едните от другите, и действително го правим… отношението знак — референт е безсмислица, ако не е отнесено към някаква координатна система. В този принцип на относителността се крие решението на нашето затруднение… Безсмислено е този въпрос (за референта — С. Г.) да се задава абсолютно: ние можем да го поставим смислено само по отношение на някакъв фонов език… Фоновият език придава смисъл на въпроса, макар и само относителен смисъл; смисъл по отношение на свой ред на този фонов език. Да се пита за референта в по-абсолютен смисъл би било все едно да се изисква абсолютно движение или абсолютна скорост, вместо положение или скорост по отношение на дадена отправна система. Това също много прилича на въпроса дали нашият съсед не вижда по систематичен начин всичко обърнато с главата надолу или със съответно разменени цветове, което никога не може да се установи“ (Куайн 2000, 176–177).

Куайн не цитира нито Боас, нито Сепир, нито Уорф и сякаш не ги познава, защото отбелязва, че лингвистите биха се придържали тук към абсолютистка универсалия (цит.пр., 173). Статията му, написана на основата на лекции, е посветена на Джон Дюи и неговото прагматично разбиране на езика. Все пак, сродството между тези концепции е очевидно. Става въпрос за културна относителност, за това, че културите са описуеми смислено само от позициите на „отправни системи“, каквато е една култура. Няма абсолютна гледна точка за превод и оценка извън която и да е култура.

§ 232

‘Sapir–Worf Hypothesis’ (‘Хипотеза на Сепир–Уорф’). Едуард Сепир развива тезата за относителността в направлението език–мислене. Хипотезата, потвърждавана в теренните изследвания сред индианците, е, че различните народи в своите езици разделят света по различен начин чрез граматическите категории.

Това разбиране е продължено и развито от ученика на Сепир — Бенджамин Уорф и така се ражда ‘Сепир-Уорф хипотезата’ (Sapir-Worf Hypothesis, SWH). Най-често SWH се илюстрира със забележителния пасаж на Сепир от 1929 г.: „Хората живеят не само в обективния свят и не само в света на обществената дейност, както обикновено предполагат; те в значителна степен се намират под влиянието на онзи конкретен език, който е станал средство за изразяване за даденото общество. Би било погрешно да предполагаме, че можем напълно да осъзнаем реалността, не прибягвайки към помощта на езика, или че езикът се явява средство за решаване на някои специални проблеми на общуването и мисленето. В действителност ‘реалният свят’ в значителна степен безсъзнателно се строи на основата на езиковите норми на дадена група… Ние виждаме, чуваме и възприемаме така или иначе едни или други явления главно поради това, че езиковите норми на нашето общество предполагат дадена форма на изразяване“ (Сепир 1993, 261).

У Бенджамин Уорф срещаме по-категорична формулировка: „Този факт е много значителен за съвременната наука, защото той означава, че никой не е свободен да описва природата абсолютно независимо, а сме принудени да правим това в определени начини на интерпретация даже тогава, когато смятаме себе си за най-свободни. Човек, по-свободен в това отношение, отколкото другите, би се оказал лингвист, запознат с множество най-разнообразни езикови системи. Обаче до днес такива лингвисти не е имало. Ние сме въведени в нов принцип на относителност, който гласи, че наблюдателите не стигат от една и съща физична реалност към една и съща картина на Вселената, освен само при сходство или поне калибриране на езиковите системи“ (Whorf 1956, 214).

§ 233

Лингвистичната относителност е формулирана от Франц Боас. Въпросната ‘хипотеза на Сепир-Уорф’ не е на Сепир-Уорф. Ето какво пише учителят на Сепир и Уорф Франц Боас през 1920 г: „Мнозинството хора нищо не знаят за категориите, лежащи в основата на езика и оставащи неосъзнати преди систематическото изучаване на граматиката. Но въпреки това именно лингвистическите категории ни заставят да виждаме света от гледна точка на определена система понятия, прилагани от нас, поради незнание на законите на развитие на езиците, за обективно-дадени категории и на свой ред въздействащи върху формите на нашето мислене. Произходът на тези категории е неизвестен, но те, очевидно, нямат нищо общо с феномените, съставящи предмета на психоаналитическите изследвания“ (Боас 1997, 525–526)

§ 234

Факти на езикова относителност. Въпросната ‘хипотеза на Сепир-Уорф’ не е хипотеза. Непредубеденият читател, запознавайки се с различни езици и лингвистични изследвания, намира серия факти на езикова относителност:

А. Поразяващо различие между индоевропейските и китайската граматика е неопределеността на ‘части на речта’ в собствен смисъл в китайския и оттук липса на онтологични универсалии от типа: предмет–свойство–отношение или необходимост-случайност. Друго важно за философията отличие е фиксираната китайска дума (йероглиф) (‘изолиращ език’). В този език няма трансформации и субстанциализации и затова не могат да се създават производни думи и в частност характерните за спекулативната философия съществителни от глаголи и прилагателни: битие, същност, абсолют, субстанциалност, човечност и т.н. Тук доминира образно и прагматично мислене.

Б. Относителност на съществително и глагол и свързаното с това различно възприемане на ‘времето’: „В езика хопи ‘мълния’, ‘вълна’, ‘пламък’, ‘метеор’, ‘дим’, ‘пулсация’ са глаголи, тъй като всичко това са краткотрайни събития и именно затова не могат да са нищо друго, освен глаголи… По такъв начин виждаме, че в езика хопи е налице класификация на явленията (или лингвистично изолируемите единици) по продължителност, нещо съвсем чуждо на нашия начин на мислене… За ‘къща’ може да се каже и ‘къщата е налице’. Тези думи приличат на глаголи, защото те получават флексии, предаващи различни оттенъци на трайността… ‘стара къща’, ‘временна къща’, ‘къщата, в която съм бил’, ‘къща, която започна’ и т.н.“ (ibid., p. 215)

В. Езикът хопи, както го вижда Уорф, минава без субектпредикат ориентацията и описва реалността главно в термини на явления.

Г. Езикът навахо няма дума за ‘време’ като обективна насоченост или промяна. За тях е непонятен часовникът.

§ 235

В навахо няма понятие за обективно време. Бар Тьолкен (Toelken 1979) разказва: „Вече бях прекарал няколко месеца с едно семейство навахо — на стареца Малката каруца, когато една сутрин рано той любезно ме попита какъв е този шум, който правя всеки ден с ръката си. Аз се опитах да му обясня, че часовникът ми е средство за измерване на времето, но, разбира се, тъй като навахо нямат дума за времето, както ние го разбираме, и тъй като още изучавах езика навахо, нямаше начин да му обясня. Първоначалният ми импулс беше да сметна, че просто мога да опиша какво е това време и защо е важно да знаем часа и в какви случаи имам отношения с времето, но изведнъж ми стана ясно, че нищо от това, което можех да кажа на стареца, нямаше да му говори каквото и да е. Аз му показах как се движат стрелките по циферблата, разграфен на равни промеждутъци. После му казах, че като гледам къде са стрелките, мога да определя какви неща мога да правя. «Какви неща?» — попита той на навахо. «Ами, кога мога да ям. Той ми показва кога да ям.» «Хората от народа ти не ядат ли, когато са гладни? Ние ядем, когато сме гладни, ако има храна.» «Да, ние ядем, когато сме гладни; всъщност не, ние ядем три пъти на ден и не се полага да ядем между часовете за ядене.» «Защо не?» «Ами, не е здравословно.» «Защо?» И така нататък. Опитах друг начин. Казах, че тази машина ми показва, кога трябва да правя тези неща, които са необходими, за да си изкарвам поминъка (на навахо няма дума за работа отделно от други полезни и нормални неща, които човек може да прави). Старецът попита: «Това не са ли неща, които така или иначе правиш? Какво ти казва да правиш, което не би направил иначе?» «Ами, той ми казва кога да изляза и да търся скали [по онова време в навахо нямаше дума за уран] и тогава компанията ми ще знае колко да ми плати.» «Искаш да кажеш, че ако загубиш тази машина, ще престанеш да търсиш скали?» «Ами не, мисля, че няма да престана.» Накрая, отчаян, аз казах, че часовникът е моята отправна точка към един по-обширен процес, който протича навън и това изглежда задоволи стареца. Но по-късно, когато бяхме навън следобеда, той ме спря, хвана ме за лакътя и попита: «Къде е то. Това, което става навън?» Като се почувствах още повече извън релсите, аз казах: «Добре де, слънцето изгрява и залязва, нали?» «Да», съгласи се той в очакване на продължението. «Ами, струва ми се, че не мога да ти обясня. Тази машина не е нищо. Всичко е вътре в часовника. Цялата му работа е да се върти и да вдига шум.» «Така си и мислех», каза той“ (по Крейпо 2000, 37–38).

§ 236

Кратък поглед към китайския език и мислене. Моят поглед не е на познавач, а на философстващ изследвач на относителности, затова се доверявам на познавачи. Но този поглед е напълно достатъчен, за да разпознае слепотата спрямо собствената относителност и спрямо чуждата езикова природа. Ето как Хегел обяснява китайската писменост и реч в Енциклопедия на философските науки: „Йероглифният знак възниква не от непосредствения анализ на сетивните знаци, подобно на буквеното писмо, а от предшестващия анализ на представите“ (Хегел 1997, § 459). За него писмеността на китайците е подходяща само за „застиналостта китайския духовен живот“ (пак там). „Известно е несъвършенството на звуковия език на китайците;… така че в разговора различието се отбелязва само с ударението, интензивността, тихото произнасяне или вика… Съвършенството се състои тук в правилото parler sans accent, което в Европа правилно се изисква от културната реч“ (пак там). „Един йероглифен писмен език е изисквал също така застинала философия, както е застинала културата на китайците изобщо“ (пак там).

Това размишление (донякъде обяснимо преди два века, когато китайската култура е все още слабо позната в Европа), е цитирано и прието в края на XX в. от деконструктора на рационалната модерност Дерида в За граматологията (Дерида 2001, 44) и този факт поразява с дълбоката вкорененост на етноцентризма в континенталните мислители и отказът да се разбере каквото и да е от големи далечни култури.

Китайската реч е ‘несъвършена’, китайците изказват значения с ‘ударения’ — какво ‘варварство’ (Хегел). По тази логика японците трябва да са по-цивилизовани от европейците, понеже говорят без ударения. Нормално е европейските философи да не доразбират Китай, но е симптоматично, че го поставят така ниско, вместо да се опитват да обогатят собствената си мисъл в усилието за едно уважително разбиране. Затова нека потърсим изследовател от самия Далечен Изток. Спирам се на японския изследовател (световно признат авторитет по въпросите на източните езици, култури и менталности) Хаджиме Накамура (Ways of Thinking of Eastern Peoples: India-China-Tibet-Japan, 1964).

Тук е налице грамадна разлика и прилагането на европейски стандарти води до недоразумения. „Важно е да се знае в каква степен езикът, говорен и писан от китайците, разкрива връзките на тяхната култура с традиционните начини на мислене. Много общи подходи са завършили с неуспех. Логическите изследвания върху китайската граматика не са обяснили достатъчно особените проблеми, лежащи под неговата структура, което се дължи главно на усилията на част от изследователите да прилагат стандартите на западните езици към китайския. Тези изследвания не са плодоносни“ (Nakamura 1964, 175).

§ 237

Китайският език показва изразително вариантите и фазите на нещата. Строго казано, китайските думи по силата на писмеността не са обособени като типове части на речта: имена, глаголи, прилагателни. Но, от друга страна, както Стенцел отбелязва: „във всеки език, казано общо, глаголите, прилагателните, местоименията, причастията и т.н. са били в началото имена, изразяващи ‘неща’, но са се променили, за да станат други части на речта; загубвайки своето независимо значение, те понякога са ставали допълнителни части на речта (наставки). Този процес на трансформация се смята за най-явен в изолираните езици, специално в китайския“ (ibid., 177).

§ 238

Накамура за китайското мислене. Хаджиме Накамура пряко потвърждава изследванията на Боас, Сепир и Уорф, очевидно без да ги познава. Затова неговите наблюдения върху относителността са особено важни. „Влиянието на езиковата структура върху мисленето може да бъде видяно в начина, по който са направени буквите. Китайските букви са, разбира се, оригинално йероглифни. Знакът, който символизира слънцето, е извлечен от кръг; друг знак означава огън чрез представянето на пламък… Китайците се придържат към тези типове знаци, даже когато превеждат чужди думи с китайски букви“ (ibid., 178).

Тук намираме формулировка на езиковата относителност, специфична за езиковите знаци — китайските йероглифи. Накамура продължава: „Отличителният характер на китайската мисъл е тясно свързан с особеностите на китайския език. Думите, съответстващи на предлозите, съюзите и относителните местоимения в западните езици, са много редки. Няма различие между единствено и множествено число. Един знак (например жън) може да означава ‘човек’, ‘някой човек’, или ‘човечество’. Няма фиксирани единични термини за изразяването на време или лице (mood) на глаголите. Няма падежи. Една дума може да бъде съществително, прилагателно или глагол. Този вид неопределеност обяснява защо екзегезата на класиките е създала огромно множество интерпретации, много от които са пряко противоположни по смисъл на други“ (ibid., 186).

§ 239

Конкретност на понятията в китайския. „От друга страна няма дума, която да съответства на западния термин «обща/абстрактна идея». Поради техния синтетичен и обособен характер китайските думи са по-скоро собствени имена, отколкото нарицателни имена в западните езици — например, многото думи за ‘реки’: хо, джиян, и т.н.…

Китайският начин на изразяване на понятията е конкретен. Така за термина ‘епиграфия’ китайците използват графично конкретния израз ‘писане върху метал и камък’…

… В изразяването на атрибутивни качества те клонят към използване на конкретни числа, така за ‘бърз кон’ те използват ‘циен-ли-ма’ (кон добър за хиляда ли (едно ли = 1890 фута); за човек, надарен с ясно виждане те използват израза ‘циен-ли-йен’ (хиляда-ли-зрение). Тези числа не се използват в обикновения количествен смисъл, а означават качества, които са изразени в западните езици с по-абстрактни термини. Двата йероглифа ‘мао-шун’ (алебарда и щит) образуват компаунд, използван за да означава ‘противоречие’, и нито един друг компаунд не е използван за изразяване на това понятие.“ (Ibid., 179)

§ 240

В китайския не е налице граматичната опозиция субект-обект. В европейските езици просто изречение като „Имам кожено палто“ е добре структурирано по оста субект–обект и субектът е името (‘Аз’), а обектът е прилагателно-съществително (‘кожено палто’). В китайското изречение „Wǒde dàyî shì pí de“ („Имам кожено палто“), ‘имам кожено’ играе ролята на съставното сказуемо. Обособяването на израз като ‘имам кожено’ като синтактична единица е немислимо за мислещите в нашите граматики — то е смес между ‘част от субект’ и ‘част от обект’.

§ 241

В китайския не е налице граматичната форма субекткопула-предикат. В мандарин се използва думата 是, ‘shì, шъ’ и значи ‘да’, ‘е’, ‘има’. В изречението тя може да играе ролята на ‘копула’, като свързва подлог и сказуемо (субект и предикат), както в изречението: „Wŏde péngyou shì xuésheng“ („Моят приятел е студент“). Но тя не е задължителна като в българския. В изречение с качествено сказуемо: „Nĭde dàyī hǎokàn“ („Твоето палто е красиво“) копула няма и няма глагол.

Липсата на структурата ‘субект-копула-предикат’ в китайския език означава липса на логическата единица ‘твърдение’ в смисъла на западната (Аристотелова и съвременна) логика. Това на свой ред значи неопределеност на китайския спрямо онтологически и спекулативни твърдения за ‘битието’ и за логически вериги от тези и аргументи.

Семитските езици: арабски, еврейски — не съдържат копула и с това формата ‘субект-копула-предикат’.

§ 242

Езиковата относителност е и мисловна относителност. Няма съмнение, че мисленето с думи и езикът имат една форма, и когато твърдим, че езиците са относителни, с това твърдим също, че и словесното мислене е относително. Но ако продължаваме в посока детерминация, със сигурност грешим. „Формите на мислене определят формите на езика“, както и „Формите на езика определят мисленето“, са неистинни. Това е спекулативна сфера и се обезсилва в опитна проверка, защото, най-малкото, са потвърдими и двете посоки на зависимост. В това се състои и слабостта на ‘Сепир-Уорф хипотезата’. Затова критиците й с право отхвърлят еднопосочната зависимост на формите на мислене от формите на езика (детерминизъм). Впрочем Уорф пише съвсем ясно: „Моите собствени наблюдения ми дават право да твърдя, че езикът, въпреки неговата огромна роля, напомня в някакъв смисъл външно украшение на по-дълбоки процеси в нашето съзнание, които вече са налице, преди да възникне каквото и да е общуване с помощта на система от символи или сигнали“ (Уорф 1960, 190–191). Но и обратната теза (Фреге) е чисто спекулативна. Исторически и антропологически нито е възможно, нито е нужно, нито е вярно да се търси ‘произхода на езика’ (Хумболт), както и ‘произхода на мисленето’ във формата на пораждане на езика от мисленето.

Относителността на езиците и формите на мислене е близък до ума факт. Той обаче не се съгласува със стремежа към универсална теория на ‘езика’, универсална граматика (Ноъм Чомски, ‘генеративна граматика’). Впрочем, културната антропология формулира както универсални твърдения за културите (като проява на човешката природа), така и уникални, развити в културния релативизъм. Ако относителността на културите е основен факт и принцип в антропологията, как може да се твърди, че езиците и формите на мислене не са относителни? Тук е уместно да се каже, че ‘универсална граматика’ може да се построи, но това е аналогия на връщането към Нютоновата механика. По-рационално е да се развие аналогия на Специалната и Общата относителност, в която универсалността се отнася към човешкия феномен ‘реч’ и по същество е извън езика, а не към ‘граматиката’ като система от универсални категории. Това е моят вариант, който се опитвам да развия в този труд.

§ 243

Универсализъм в отговор на релативизма. Лингвистична относителност значи, че дистинкциите, кодирани в един език, са уникални за този език. Но че „няма граници на структурното многообразие на езиците“, е релативизъм и само̀ е релативно твърдение. Без съмнение има граница на това многообразие, ако потърсим абстрактни общи форми, приложими към всеки език, като субект-предикатив или друга елементарна универсална граматика. Това е донякъде априорна процедура — няма никаква пречка да кодираме различията като прояви на една проста абстрактна форма, както и постъпват мнозинството лингвисти спрямо многообразието от езици. В крайна сметка решение на лингвиста е да създаде една или друга система, която може с голямо приближение да опише въпросното многообразие. В тази посока са и критиките срещу релативизма. Развива се универсална, ‘генеративна граматика’, интензивно разработвана от Ноъм Чомски и последователите му. Това е елементарно истинна позиция, иначе нямаше да има преводи.

Но неминуемо тези общи форми са абстрактни и представляват понятия, а не първични дадености. В живите езици не се вижда границата на многообразието — тя е обаче налице в сетивното възприятие. Уорф преекспонира факта, че сетивното многообразие е ‘неразчленен поток’, който само езикът подрежда, и тук намирам неговия релативизъм като непризнаване на ‘човешката форма’ на възприятието.

§ 244

Спекулативни ли са граматическите категории? Тук съзнателно избягвам чисто лингвистичния дебат относно класификациите на категориите. За изследването ми е важно какво лингвистите казват относно статуса на универсално–уникално, коренно–историческо, метафизическо–феноменално относно категориите на езика (езиците), и се фокусирам върху дименсията ‘безотносително–относително’. Друг интерес за мен е отношението между логика и граматика.

Джон Лайонз отбелязва: „Философите често казват, че Аристотеловата теория на ‘категориите’, особено неговото разграничение между ‘субстанция’ и ‘акциденция’, е просто отражение на граматичната структура на гръцкия език и че ако Аристотел е говорел на език със съществено различна граматическа структура, то той би установил съвсем друг набор от ‘категории’ и, вероятно, друга система на логиката. Граматистите, от друга страна, са склонни да твърдят, че някои от разграниченията, прокарвани в традиционната граматика, носят чисто ‘логически’ характер (например, разграничението между собствени и нарицателни съществителни имена) и не могат да бъдат потвърдени от фактите на гръцкия и латинския езици. Съсъществуването на тези две гледни точки навежда на мисълта за това, че отношението на традиционната граматика и ‘аристотеловата логика’ вероятно е много по-сложно, отколкото обикновено се смята“ (Лайонз 1978, 289–290).

Аз не намирам достатъчно ясно съзнание у философите за езиковата относителност на категориите, освен като постмодерен релативистки възглед. Не е достатъчен преди всичко конкретен анализ на относителностите и връзките между граматики и логики, освен когато се изследват далечни техни форми като в синологията.

Но и във философията и логиката, и в лингвистиката и граматиката, спекулативният момент е прекалено силен и заедно с него върви европоцентризмът. Цяла серия изследвания на ‘китайската логика’ и на ‘индийската логика’ се правят от позициите на съвременните символни системи, развивани на Запад.

Категориите по идея са нещо спекулативно. В такъв случай научен смисъл им придава само интерпретацията с емпирични наблюдения върху езиците.

§ 245

Субект–обект и субект–предикат са относителни. В класическата си работа: Language. An Introduction to the Study of Speech (1921), Едуард Сепир пише: „Най-простият или поне най-икономичен метод за изразяване на граматическо понятие е да подредим две или повече думи в определена последователност между тях. Нека да поставим две прости английски случайни думи, да кажем sing praise (пея възхвала). Това не предава завършена мисъл на английски, нито ясно установява отношение между идеята за пеене и тази на възхвала. Въпреки това е психологически невъзможно да чуем или видим двете думи така разположени, без стремеж да им дадем мярка за кохерентно означаване… Забележителното е, че веднага щом две радикални понятия са поставени пред човешкия ум в непосредствена последователност, той се стреми да ги свърже заедно чрез свързване на някакъв тип стойности. В случая с пея възхвала различни хора сякаш ще стигнат до различни резултати. Някои от скритите възможности за свързване, изразена в задоволителна форма, са: sing praise (to him)! (за него!) Или singing praise, praise expressed in a song, (пеене възхвала, изразена в песен) или to sing and praise (да пея и възхвалявам), или one who sings a song of praise (to him) (някой, който пее песен на възхвала (за него). Теоретичните възможности за вариране на тези две понятия в значителна група от понятия или дори в завършена мисъл са неопределено много. Нито една от тях не е завършена мисъл на английски, но има много езици, в които един или повече от тези изрази е привичен. От природата на един език зависи съществено каква функция е вътрешно присъща на определена последователност от думи.

Някои езици, като латинският, изразяват практически всички отношения чрез модификации вътре в самата дума. В тях словоредът има по-скоро реторично, отколкото граматическо значене. Дали ще кажа на латински hominem femina videt или hominem videt femina, или videt femina hominem, има малка или никаква разлика. The woman sees the man (Жената вижда мъж) е идентичното значение на всяко от тези изречения. В чинук, индиански език от река Колумбия, отношението между глагола и двете съществителни е толкова фиксирано, колкото в латинския. Разликата между двата езика е, че латинският позволява на съществителните да установят отношенията си и към глагола, докато чинук поставя тежестта на формата в глагола, пълното съдържание на който е адекватно изразима чрез: she-him-sees («Тя-го-вижда»)… Латински и чинук са в едната крайност. Езици като китайски, сиам и анамит, в които всяка дума попада на точно определено място, са на другия полюс“ (Sapir 1929, IV, 6–7).

Изводът е, че структурата: субект–действие–обект не е фиксирана в граматически категории, а е семантично обособена и определена в различни езици с различни категории.

По-нататък Сепир анализира субектно-предикатната граматическа структура. В изреченията „The farmer kills the duckling“ („Фермерът убива патето“) и „The man takes the chick“ („Човекът взема пилето“) „се използва една относителна дума (the) (-ът) в аналогични позиции, аналогична последователност (субект–предикат, състоящи се от глагол и допълнение) на конкретни термини на изречението и употребата на окончанието –s в глагола“ (ibid., V, 4). Тази форма е променлива чрез промяната на мястото на члена the и окончанието -s.

§ 246

‘Свойство’ не е различимо референтно от ‘предмет’. Тук отивам отвъд релативностите на двойките субект–обект и субект–предикат. Не ми е известно някой да го е забелязал, но прилагателното няма референт в сетивния свят като нещо преди самото прилагателно. В пространство-времето не се забелязват ‘свойства’, нито ‘качества’. Нещата и процесите са видими форми, а свойствата и качествата са въпрос на дефиниране. Нека проверим на сетивно ниво дали са налице свойства в света. Да попитаме дали бялото е неотстранимо свойство на предмета — носител на цвета.

„Снегът е бял“. Е ли белотата в самия свят като свойство, качество? Тук задаваме въпроса в план, различен от метафизическото питане дали свойствата са преди възприемането.

Първо. Нека пробваме да обърнем твърдението на сто и осемдесет градуса (операцията рокада, прилагана в De-cogito): „Белотата е снежна“. Това изречение не е лишено от смисъл, както в израза ‘снежна белота’.

Второ. Можем да си представим и възприемем бял цвят и без да е ‘бял обект’ — например цялото ни зрително поле може да усетим като бяло и тогава няма как бялото да е свойство.

Трето. Ако бялото е свойство, то не може да се явява като форма — например променлива ивица в началото на спектъра, превръщаща се без ясна граница в сива и черна.

Четвърто. Белият цвят не е ограничен и определен в някаква ясна линия от сивия.

Ако сенсибилиите не са свойства или ‘предикати’, това с по-голяма сила важи за останалите феномени и съответно за поабстрактните прилагателни с референти свойства или качества като: ‘голям’, ‘еднакъв’, ‘различен’, ‘единичен’, ‘множествен’, ‘добър’, ‘лош’, ‘истинен’…

§ 247

Няма твърдо определена граматична категория ‘прилагателно’. В някои езици няма прилагателни, различими от съществителни или глаголи. Извън индоевропейското семейство намираме, че прилагателното съвсем не е фиксирано като граматическа категория — то е идентично със съществителното: hēi на китайски значи и ‘чернота’, и ‘черен’. В йероглифите няма разлика между съществително и прилагателно. Относителните прилагателни се получават от съществителни с частицата -de: mùtou дърво, mùtoude дървен. Освен това, прилагателното невинаги е определение. В китайския прилагателните изпълняват две синтактични роли: на определение и на именна част на сказуемо. Като прилагателни за качество, определения, те се употребяват с и без притежателната частица -de, за да се отнесат към съществителното: hēi(-de) ‘черен’, gāo(-de) ‘висок’. Като именна част на сказуемо прилагателното се употребява само -de: „Wǒde pibāo shi dàde“ („Моят портфейл е голям“).

В японския език прилагателното също не е идентично с нашето прилагателно. То се спряга като глагол: oishii ‘вкусно’ има минало време: oishikata ‘беше вкусно’. Тук се вижда, че дори няма ясно определена категория ‘прилагателно’, различна от ‘съществително и глагол’.

§ 248

Куайн не различава границите на ‘онтологична относителност’. Уилард Куайн (Quine 1968) прави от езиковата относителност онтологична относителност. Той я радикализира, доколкото ‘радикалният превод е невъзможен’. Референт вън от отнасяне с език няма, оттук няма и ‘реалност’ вън от отнасяне към език. Това е релативизъм, както и сам Куайн признава. Наистина: „На практика, разбира се, ние приключваме регреса на координатните системи с нещо от рода на посочването“, (Куайн 2000, 176). В такъв случай прагматикът, какъвто е в тази статия Куайн, би трябвало да ‘затвори’ относителността с този акт, но това не става: онтологията остава двойно относителна: спрямо теорията и спрямо начина й на превод.

Това е повод да се запитаме доколко онтологичната относителност е подобна на относителността на Айнщайн и отговорът е, че тя е сравнима само със Специалната относителност, но не продължава в Общата, където е налице обобщение на всички системи — и инерциални, и неинерциални, в една система от уравнения, зависима от една безотносителна мрежа гравитационни полета.

Радикален превод няма, но и ‘радикално изказване или теория’ също няма. Няма абсолютно изказване, защото езикът се включва в света, а не стои отстрани като негово описание. Езикът и светът във възприятието все пак са две различни неща, никое от които не може да замени другото. Това не се признава или не се познава в релативистичната онтология.

Куайн обръща явната асиметрия, че езикът съществува поради света-живот, а не светът поради езика. Референцията е отнасяне на думите към нещо несловесно и поради това те са думи. И ‘заек’, и ‘част от заек’, и ‘поява на заек’ имат смисъл само ако някой е видял появяващ се заек с различни части.

Куайн прозира ясно и изказва с подробна рефлексия невъзможността в езика да се установи нещо обективно и абсолютно. Но да смятаме, че езикът е единственото обиталище на схващането на света, е непълно. Да отказваме реалността на живеенето на света поради ‘онтологическата относителност’ на езика е признак за радикално и безнадеждно за философията отказване от или отхвърляне на света и замяната му с езика.

Онтологията може и да е относителна, но светът не е. В света съществува нещо ‘абсолютно’, т.е. надхвърлящо рамките на индивида и общността, на човешкото отнасяне и избор. Само поради това езикът е възможен, защото само поради това, че живеят един свят, хората могат да предават и приемат помежду си нещо. Разбира се, на друго ниво самият този свят е краен и с това относителен като човека.

§ 249

Има ли универсални граматични категории?

Експеримент на Сепир. Сравнение между граматични категории от далечни езици.

Задача: Да се провери дали има необходими, присъщи на всеки език граматически форми (понятия). Да се провери дали далечни езици имат еднакви, подобни, съизмерими или несъизмерими изрази за:

— универсални реалии като време и пространство;

— универсални логически и онтологически форми като субект–(копула)–предикат (S–(е)–P);

— универсални онтологически форми като субект–(действие)–обект.

Ако отговорът е положителен: — съществуват ‘еднакви’ или ‘подобни’ форми, това означава, че човешкият израз и мислене са едни и същи и това някак трябва да отговаря на света преди и вън от езика. Ако отговорът е отрицателен: формите на езика са ‘несъизмерими’ или ‘съизмерими, но радикално различни’, това значи, че в ‘езика’ и ‘мисленето’ на хората няма общи категории.

Анализът на граматическата форма, проведен от Едуард Сепир в Language с изреченията „The farmer kills the duckling.“ („Фермерът убива патето“) и „The man takes the chick.“ („Човекът взема пилето“) води до резултата:

„I. Основни понятия:

1. Първи субект на израза: farmer. 2. Втори субект на израза:

duckling. 3. Активност: kill — анализируеми в:

Коренни понятия: 1. Глагол: (to) farm. 2. Съществително: duck. 3. Глагол: kill.

Производни понятия: 1. Agentive (окончание за деятел) –er.

2. Diminutive (окончание за деепричастие) –ling.

II. Релационни понятия:

…

3. Субективност на farmer (фермер), изразена в мястото на farmer преди kills и чрез окончанието –s

4. Обективност на duckling (пате): изразена чрез мястото на duckling след kills.“ (Sepir 1929, V 9)

„В китайското изречение ‘Човек–убивам–пате’, което може да се разглежда като практически еквивалент на ‘Човекът убива патето’, в съзнанието на китаеца по никакъв начин не присъства това детинско, несигурно чувство, което изпитваме в буквалния английски превод. Трите основни понятия — два обекта и едно действие — са пряко изразени в едносрични думи, които са в същото време коренни елементи; двете релационни понятия — ‘субект’ и ‘обект’ — са изразени единствено чрез мястото на твърдите думи преди и след думата за действие. И това е всичко. Определеността и неопределеността на референцията, числото, лицето, като съществени черти на глагола, граматическото време, да не говорим за рода — всички те нямат израз в китайското изречение, което, поради това, е съвършено адекватно съобщение — разбира се, заедно с контекста, фона на взаимното разбиране, който е необходим за пълноценната смисленост на речта. Нищо не се казва, например, в английски, немски, йана или китайски за пространствени отношения между фермера, патето, говорещия и слушателя… Този тип демонстрация е чужд на нашия начин на мислене, но е много естествен и неизбежен за индианския език куакиутл.

Какви, тогава, са абсолютно необходимите понятия в речта, понятията, които трябва да бъдат изразени, ако езикът е задоволително средство за общуване? Очевидно трябва да имаме, преди всичко, огромен запас от базисни или коренни понятия, постоянни средства на речта. Трябва да имаме обекти, действия, качества, за които да говорим, и те трябва да имат съответните символи в независими думи или радикални елементи. Нито едно изречение, колкото и абстрактно да е неговото съдържание, не е възможно без свързване на един или повече знаци за конкретния сетивен свят. (Курсив мой: С. Г.) Във всяко смислено изречение трябва да бъдат изразени най-малко две от тези коренни идеи, макар че като изключение една или две може да се подразбират от контекста. След това идват релационните понятия за свързване на коренните едно с друго, за изграждане на определена, фундаментална форма на изречението. В тази фундаментална форма не може да има съмнение в характера на отношенията между коренните понятия. Ние трябва да знаем какви коренни понятия са пряко или непряко съотнесени, и как. Ако искаме да говорим за едно нещо и едно действие, трябва да знаем дали те са координирани едно с друго (например: «Той е привързан към виното и хазарта») или едното нещо е начално, ‘деятел’ на действието, (както е обичайно да се казва, ‘субектът’, към който се предицира действието), а другото е крайна точка, ‘обект’ на действието… Основните синтаксически отношения трябва да са явно изразени. Мога да си позволя да не определя време, място, число и много други типове понятия, но не мога да намеря начин да избегна посочването на това, кой извършва убиването. Няма известен език, който може или наистина избягва това, освен ако успява да каже нещо без употреба на символи за коренните понятия.

Така ние осъзнаваме разликата между съществени (неизбежни) релационни, и заменими понятия. Първите са универсално налични, а вторите са само локално развити в някои езици (курсив мой — С. Г.) и в невероятно изобилие в други. Но какво ни гарантира, че няма да ‘хвърлим’ заедно с тези ‘незаменими’ релационни понятия голяма група от производни, характеризиращи понятия, които вече обсъдихме? Има ли, в крайна сметка, фундаментална разлика между характеризиращи понятия като отрицанието в unhealthy (нездрав) и релационни понятия като числото в books (книги)?“ (ibid., V 13–14)

„Това, че не можем да кажем предварително точно къде да поставим дадено (граматическо) понятие, се дължи на нашата концептуална схема, която е по-скоро плъзгава скала, отколкото философски анализ на опита. Ние трябва да се освободим, с други думи, от добре подредена класификация на категории… Всеки език има свой специфичен начин или начини за свързване на думите в по-голямо единство“ (ibid., V 27–28) „Нашата конвенционална класификация на думите в части на речта е само неопределено, променливо приближение спрямо консистентно извършваната инвентаризация на опита. Ние си представяме, че, например, всички ‘глаголи’ са вътрешно отнесени към действия като такива, че ‘съществителното’ е има на определен обект или личност, която може да се нарисува в ума, че всички качества са необходимо изразени чрез определена група думи, към които ние адекватно да прилагаме термина ‘прилагателно’. При проверка на нашия речник ние откриваме, че частите на речта са далеч от съответстващи на един прост анализ на реалността. Казваме: ‘червено е’ и определяме ‘червено’ като качество или прилагателно. Ние намираме за странно да мислим за еквивалент на ‘е червено’, в който цялата предикация (прилагателно и глагол за съществуване) да се вземе за глагол, по същия начин както мислим за ‘разполага се’, ‘лежи’ или ‘спи’ като глаголи… Никой няма да отрече, че ‘it reddens’ (‘червенее’) е нормален глагол като ‘спи’ или даже ‘ходи’. Все пак ‘то е червено’ се отнася към ‘почервенява’ подобно на ‘стои’ към ‘става’ или ‘изправя се’. Просто е въпрос на английски или общо казано на индоевропейски идиом, че ние не можем да кажем ‘it reds’ (‘червенее’ в смисъл на ‘червено е’. Има стотици езици, в които това може да се каже (на български също, бел. С. Г.) ‘Червено’ на такива езици е производното ‘червенее’, както нашето ‘спи’ или ‘ходи’ са производни на първични глаголи“ (ibid., V 35). „Резултатът от такова изследване би бил да се почувстваме убедени, че ‘част на речта’ отразява не толкова нашия интуитивен анализ на реалността, колкото нашата способност да композираме тази реалност в множество формални модели. Част на речта вън от ограниченията на синтактическата форма не е нищо повече от ‘will of the wisp’. Поради това нито една логическа схема на частите на речта — техния брой, природа и необходими ограничения — не представлява и най-малък интерес за лингвиста. Всеки език има собствена схема. Всичко зависи от формалните разграничения, които той разпознава“ (ibid., V 37).

Заключението на Сепир е категорично: не съществува универсална система на частите на речта (езикова схема), която да изразява еднозначно ‘структурата на реалността’.

§ 250

Модели на езикови универсалии. В лингвистиката се разработват множество модели на езикови универсалии. Джозеф Гринбърг разработва универсални модели на структурата S–V–O (субект–глагол–обект) (Grinberg 1963).

„Огромното множество езици имат по няколко варианти на ред, но един доминантен. Логически има шест възможни редове: SVO, SOV, VSO, VOS, OSV, and OVS. От тези шест обаче, само три нормално са налице като доминантни. Останалите три не се появяват изобщо, или поне изключително рядко: VOS, OSV, and OVS. Те имат обща форма — обектът е преди субекта. Това ни дава нашата първа универсалия:

Универсалия 1: В декларативните изречения с именни субект и обект, доминиращият ред е почти винаги такъв, че субектът е преди обекта“ (ibid., 78).

Това е истинска форма на говорене: хората поставят себе си, говорещият, в началото на изказването. Но това не е лингвистичен феномен и не означава нищо константно за самото изречение, а само ‘доминантно’. Константното е извън езика — в индивидуалното възприемане на света и действането в света от индивида ‘в първо лице’. Това насочва към съседни на лингвистиката области, каквато е психолингвистиката.

Психолингвистът Роналд Лангакер (Langacker 1991) изтъква зависимостта на езиковата форма от феномена: „Едно явление е концептуално зависимо vis-à-vis съставляващите си. Например не може да се концептуализира акта на пляскане без да се прави някакъв вид ментална референция към нещото, извършващо плясването и нещото, което го получава…, ако те отсъстват изобщо, концепцията е некохерентна“ (ibid., 286). Лангакер нарича тези отношения ‘тематични отношения’, а конституентите — ‘тема’ (ibid., 287).

Подобни понятия имат смисъл, но не и стойност на езикови константи. ‘Универсалията’ в примера с пляскането на нещо върху нещо е видимост, пряко определена от конвенционална граматика, оформяща субект–обект. Но дори в рамките на тази граматика подобни съставляващи не са неизбежни. Когато казваме: „Огънят гори“, „Духа вятър“ или „Боли ме зъб“, очевидно не разделяме явленията на нещо, което прави нещо на нещо (субект–действие–обект). В други езици тази форма съвсем липсва, както намират лингвисти.

Всякакви опити за определяне на езикови константи изглежда се провалят пред лицето на езиковото многообразие и контекстуалност на изказите на феномени. Устойчивите форми на говорене са зависими от възприятието и асиметрията между възприемащ (действащ) и възприемано (обект на действие). Това означава семантика в лингвистиката: „Аз напълно осъзнавам, че определяйки такива явления в езиците като отличаване на структура, в основата си приемаме семантични критерии“ (ibid., 74).

§ 251

Граматиката е форма на изказ на пространство-времеви релации. В много граматики по света все пак се срещат едни и същи категории, определими като съществително и глагол, макар и в по-неопределено отнасяне за по-далечни езици. Близо е до ума, и е забелязано от лингвистите, че референтът на съществителното, ако не е отглаголно, разбира се, е пространствената форма, а на глагола е времевият процес. Но с това не казваме нищо ново, а само разгръщаме дефиниции. Самото определяне на тези единици като съществителни и глаголи за далечни езици може става по критерия на пространствеността или временността. (Тук не бива да тълкуваме временност и пространственост като философски категории.)

Естествено лингвистиката се стреми да открие универсални граматически категории. Централна в тази интенция е схемата S–V–O (субект–глагол–обект), варираща в S–O–V, или V–O–S. Няма особена пречка тя да се демонстрира като универсална, защото изразява ситуация на човек в пространство-време, действащ с обекти, които пък взаимодействат един с друг.

Това е елементарна форма на изказ на пространство-времеви феномени.

Но тази схема е все пак виртуална, защото реални са само онези граматични категории, които се припознават и са задължителни за речта в съответната езикова общност.

§ 252

Има ли универсални изрази? Да се провери дали далечни езици имат еднакви или подобни изрази за:

— универсални реалии като време и пространство;

— универсални логически и онтологически форми като субект–(копула)–предикат (S–(е)–P);

— универсални онтологически форми като субект–(действие)–обект.

Ако отговорът е положителен: — има еднакви или подобни форми, това значи, че човешкият израз и мислене са по форма едни и същи и това може да отговаря на света преди и вън от езика.

Ако отговорът е отрицателен: — формите са несъизмерими или съизмерими, но различни, това значи, че в езика и мисленето на хората няма неизбежно общи форми.

В този отговор се търсят не конвенции в теорията, а живи значения в езиковите общности. Ако в много далечни езици се намерят едни и същи езикови форми на реч, както пространствени и времеви категории, то има някаква универсална граматика. Ясно е, че няма да е съвсем определено дали ние сме проецирали въпросните форми, или те са налице.

Приведените анализи от класически изследователи, ясно осъзнаващи проблема и провели компетентни изследвания на различни и далечни езици, показва: отговорът е по-скоро отрицателен. Формите са несъизмерими или съизмерими, но радикално различни. Общите форми са по-скоро наши теоретични конвенции. Това значи, че в езика и мисленето на хората няма универсални форми, ако се изключат теоретичните конвенции в самата граматика.

Такова заключение е в конфликт с класическата западна философия от антично време до съвременността. В най-силна степен то противоречи на априорните допускания на континенталната модерна философия на рационализма от Декарт насам, приемаща за очевидно наличието на универсални, необходими, всеобщо-валидни форми на мислене и истини у всички хора: в ‘човешката природа’, ‘човешкия разум’, ‘обективния дух’ (Декарт, Спиноза, Лайбниц, Кант, Фихте, Шелинг, Хегел). ‘Онтологиите’ на далечните езикови общности са несъизмерими или просто далечни една на друга. Разбира се, няма чисти формиреференти вън от езиковото мислене и лингвистиката изследва именно него, а не феномени извън езика.

Това означава, че не само ‘думите за нещата’ са различни, а че самите значения, референти, неща, на които местната култура дели света, са различни. Това е ‘несъизмеримост’, но и сводимост, защото ако нямаше сводимост, нямаше изобщо да има преводи и речници. Дори когато формите са различни, можем да прехвърлим смисли от един произволно далечен език към нашия, но с неопределима загуба на мисловно и казвано съдържание, свързано с далечната форма. Опитът на учене на чужди езици потвърждава отдавна откритото не само от лингвистите: езиците имат различна форма. Учейки друг и особено далечен език, ние навлизаме в различни дескриптивни форми, в различни описания, начини на мислене, категории и ‘онтологии’.

Всички форми: фонетика, лексика, морфология и синтаксис, са различни. Не можем да изговорим някои звуци, много думи са непреводими без описание, и не можем да категоризираме в европейските граматики някои далечни форми. Например не можем да преведем без описание и без загуба двата субекта и времето на прилагателните, които се използват в японския.

§ 253

Как се изразява времето в далечни езици? — Бенджамин Уорф. Да потърсим и конкретно сравнение между далечни езици. Ето как Бенджамин Уорф описва подобно сравнение: „Преди всичко трябваше да се определи начина на сравнение на езика хопи със западноевропейските езици. Веднага стана очевидно, че даже граматиката на хопи отразяваше в някаква степен културата на хопи, така както граматиката на европейските езици отразява ‘западната’ или ‘европейската’ култура. Оказа се, че взаимовръзката дава възможност да се отделят с помощта на езика класове представи, подобни на ‘европейските’ — ‘време’, ‘пространство’, ‘субстанция’, ‘материя’. Тъй като по отношение на тези категории, които ще се подлагат на сравнение в английския, немския и френския, а също и в другите европейски езици, с изключение (а и това е много съмнително) на балтославянските и неиндоевропейскте езици, съществуват само незначителни различия, аз събрах всички тези езици в една група, наречена SAE, или ‘средноевропейски стандарт’“ (Standard Average European).

Уорф изследва детайлно и в сравнение мисловните специфики на Индоевропейските езици (SAE) и индиански езици от Северна Америка. „В езика хопи ‘мълния’, ‘вълна’, ‘пламък’, ‘метеор’, ‘дим’, ‘пулсация’ са глаголи, тъй като всичко това са краткотрайни събития и именно затова не могат да са нищо друго, освен глаголи… По такъв начин виждаме, че в езика хопи е налице класификация на явленията (или лингвистично изолируемите единици) по продължителност, нещо съвсем чуждо на нашия начин на мислене… За ‘къща’ може да се каже и ‘къщата е налице’. Тези думи приличат на глаголи, защото те получават флексии, предаващи различни оттенъци на трайността… ‘стара къща, ‘временна къща’, ‘къщата, в която съм бил’, ‘къща, която започна’ и т.н.“ (Whorf 1956, 215–216).

Семитски, тибетски и африкански езици демонстрират други категориални разлики спрямо SAE.

§ 254

Релативизъм на граматичната теория. Но където има теория, там има място и за друга теория. Доколкото правим теория от това, че граматиките са локални, същото положение може да се опише и от друга теория, че Граматиката е универсална. Това ще диктува относителността на самото научно описание като език. Дори да няма две еднакви граматики, дори да няма нито една граматична универсалия, това не значи, че в теорията няма място за ‘граматична универсалия’ или че в онтологията няма място за ‘универсални понятия’. Релативизмът изглежда безбрежен.

Нещата си идват на мястото само ако държим сметка за неопределеността между език и сетивност — за лингвистиката, и съответно мислене и сетивност — за онтологията. Парадоксално, но факт: точно релативността, видяна като неопределеност, поставя нещата на мястото им. Неопределеността позволява и в определени изследователски контексти прави смислено утвърждаването на граматични и съответно онтологични универсалии. Единственото, което изглежда безсмислено е да се трансцендират тези определени универсалии в някакъв обективен свят независимо от мисленето и езика.

Реалната относителност ограничава релативизма, позволявайки вариантност на граматичните и онтологичните позиции: в описанието на езиците абстракцията ‘Език’ е смислена, за да се описва и обяснява цялото многообразие на човешките езици, а в описанието на реалността ‘Свят’ е смислена област, за да се описва и обяснява цялото многообразие от феномени. Така, в ‘Езика’ и в ‘Света’ има универсалии, макар и не ‘същности’.

§ 255

Феномените нямат граматика.

Квалията изисква ли част на речта? Какво е бялото — акциденция, субстанция или действие? Предмет, свойство или отношение? Нека метафизиката отговори. Усещането за бяло може да се предаде с прилагателното ‘бяло’, със съществителното ‘белота’, с глагола ‘белее’. Квалията няма граматика, тя не говори и не индуцира част на речта. ‘Бяло’, ‘белота’, белее се’, са варианти на дума за квалия, сенсибилия, сетивно възприятие за този цвят, който събира в себе си всички цветове. ‘Нямат граматика’ формите, звуците, вкусовете, миризмите и за вътрешните усещания. Така че сетивният свят не ни предлага онтологични категории. Важи ли обаче това за възприятията, представите, мислите?

Частите на речта не са закрепени за неща, свойства, отношения, действия, въпреки опитите на онтологията да фиксира тези граматически категории като ‘категории в битието’. Подобна семантика е под въпрос винаги, докато може да се промени или излезе извън референция във феномените.

Ако наредим думите: ‘красиво’–‘красота’–‘е красиво’ пред света за рефериране на качество–субстанция–действие, сме в нерешим проблем поради неопределеността на красивото в сетивния свят: не е ясно дали то е качество, нещо или процес, и дали е усещане, възприятие или мислене. Затова не трябва да правим философски капитал от тези варианти на думата — не бива да изнамираме ‘категории на реалността’ от тях, защото ще се озовем в неясна сфера на виртуалност, в която се заличава отнасянето на виртуалните ни думи към реален свят, а с това и възможността философията да формулира онтологични положения относно същността, атрибута и битието в света.