Сергей Герджиков
Философия на относителността (25)

§ 489

Понятието е реално осмислен виртуален знак. Без понятие знакът е празен, а без знак понятието е неопределено. Понятието е форма във виртуално пространство, осмислена в реално перцептивно пространство-време като ‘форма’ или ‘процес’. Понятието е осмислена езикова единица, която се отнася към феномен (референция) и към други понятия.

Дефиниция 6. Виртуално: определеност на смисъл.

Знак: виртуална форма за о-предел-яне, отнесена към друг знак и към означавана реална форма (референция).

Реална относителност на знакови форми: смисленост на знаковите форми като моменти от човешки жизнен процес.

Без разграничаване на виртуално и реално разликата между знак и понятие е неуловима. Понятието е ментална форма, в която се осмисля, оживява знака пред лицето на сетивната форма. Понятието за число прави редицата от цифри реално число пред множеството форми. ‘Ирационалните числа’ са реални, но неопределими пълно, а ‘имагинерните числа’ са виртуални и имат функции в изчисленията, чрез които са реални.

Двойката ‘виртуално–реално’ замества метафизичната опозиция ‘идеално–реално’ и избягва недоразуменията на семиотичното ‘заместване’ и идеалистичното хипостазиране в ‘същността’.

§ 490

Виртуалният знак се мисли като реален момент. Понятието е мисл╒м знак — артефакт, а не жива форма. Понятието се мисли, но не мисли по простата причина, че е наше създание.

Артефакт. Човешко създание: дума, число, понятие, оръдие, градеж, инструмент, машина, картина, музика.

Като артефакт понятието не е живо и не може да се ‘самосъздава’ и ‘самоосъществява’ (Хегел) вън от потока на човешкия живот (реална относителност), а още по-малко да живее самостоятелен живот като субект — илюзия на немската класическа философия.

Двойката ‘феномен–ноумен’ (‘сетивна–мислима форма’) на античните пиронисти. Секст Емпирик, възпроизвеждайки Пироновите положения в едноименния си труд (II–III в.), пише: „Скептическата способност (δύναμιζ) е онази, която противопоставя по всякакъв начин явлението (ϕαινόμενον) на мислимото (νοούμενον) (феномен на ноумен); оттук, вследствие равносилността (ισοσθενεια) в противоположни неща и думи ние достигаме първо до въздържане от съждение (έποχή), а после до невъзмутимост (άταραξία). Явление ние наричаме ‘сетивното’ (αίσθετά) и затова му противопоставяме ‘мислимото’ (νοητά).“ (Секст 1976 I, [4] 8–9).

Двойката понятия phänomenon–noumenon е използвана широко от Имануел Кант и има централно значение в Критика на чистия разум. Тя се фундаментализира в ‘свят на явленията’ и ‘интелигибелен свят на мислимите същности’ (Кант). Този ‘интелигибелен свят’ спонтанно се субстанциализира като свят на ‘всяко разумно същество’ и с това се откъсва от ‘света на явленията’ на човешките същества. Реално няма никаква гаранция, че други мислещи същества ще имат сравними с нашите понятия. Дори ‘мисленето’ не може да се екстраполира за други форми на живот, защото е изцяло отнесено към нашия сетивен свят във формата му на човешки живот.

Понятията като създания не могат да имат самостоятелна реалност в никакъв ‘свят на идеите’ (Платон). Това важи и за математическите понятия. Няма понятия вън от човешкото мислене.

§ 491

Понятийна относителност.

Нито едно понятие не може да се определи без друго. Но ето какво пише Хегел в ‘Учението за понятието’ на Науката Логика: „Определеността като такава принадлежи на битието и на качественото; като определеност на понятието тя е особеност. Тя не е граница, така че да се отнася към нещо друго като към нещо отвъдно за нея; както току-що се оказа, тя е по-скоро собственият иманентен момент на общото; ето защо в особеността последното не е при нещо друго, а е чисто и просто при самото себе си“ (Хегел 1967, 49). Но ‘собственият иманентен момент на общото’ е все пак отличѐн от ‘собствения моментен момент на единичното’, за да се определи.

Нищо не е определено безотносително. Няма определеност сама по себе си. Даже елементарните квалии: болка–удоволствие, топло–студено, синьо–зелено, се разпознават само взаимно. Формите са неопределени като неща и събития преди езика.

Когато вникваме в един-единствен феномен, ние сякаш не се нуждаем от отнасяне към друг. Но не можем да схванем нищо от него, ако не го о-предел-им вътрешно чрез анализ. Когато вникваме в едно-единствено понятие, отново не можем да го схванем, ако не го анализираме. „Може би най-голямата част от дейността на разума ни се състои в анализи на понятията, които вече имаме за предметите“ (Кант 1967, 80). Феноменът се разтваря в неопределеност, ако се фокусира без граници. Съзнателно или несъзнателно, ние го полагаме във вече налична мрежа и търсейки най-точната дума и определение, неизбежно го съотнасяме, като използваме нашия необятно сложен и в силна степен неосъзнат език.

Твърдението съотнася понятия и по този начин взаимно ги определя и няма друг начин за определяне на понятия. „Причината поражда следствие“ означава също: „Причина е това, което причинява следствие. Следствие е това, което следва от причината“. „Предметите имат свойства“. Какво е ‘свойство’? Онова, което е свойствено на предмет. А какво е ‘предмет’? Онова, което има свойства. Вън от тези чисто дефинитивни отношения е необходимо реферирането в сетивна област.

§ 492

Виртуална и реална понятийна относителност.

Дефиниция 7. Виртуално отношение: определеност в два или повече знака. ‘Това’ е заедно и различно от ‘онова’.

Виртуална отнесеност: определеност на един знак към друг или към система от знаци в координатната система (език). Доколкото определянето е отнасяне, различни отнасяния дават различни определения. Неотнасянето е неопределеност. Безотносителното е неопределено.

Виртуална (езикова) относителност: Знак, дума, изказване; понятие, твърдение, описание са определени в координатната система на локален език.

Формата на света е една и съща за един локален език и не е определена вън от езиците.

Не е смислено определянето на нещо абсолютно срещу свят — без изходен език. По подобен начин не е смислено определянето на положение или скорост без отнасяне към координатна система.

Ето как работят дефинициите и принципа на виртуалната относителност относно понятията. Понятията се определят взаимно — виртуална относителност, и се отнасят към света, реферират — реална относителност. Така стигаме до положението:

Относителност на понятията е съвместна, взаимна определеност на две или повече понятия в рамките на концептуална схема и спрямо момент от жизнен процес.

Виртуална понятийна относителност. Всички определения се правят в местен или изкуствен език. Категориите и техните системи, заедно с всички понятия, са неминуемо част от системата на естествени или изкуствен език. В езика се осъществява избор, ограничаване на възможните изкази. Система от правила или граматика определя формата на тази подредба. Ако понятието остава поливалентно, то още не е определено и не може да се мисли ясно.

Едно отнасяне дава единица определеност (например a>b). Всяко отнасяне определя и така степента на определеност е равна на множеството от отнасяния. Това напълно отговаря на понятието ‘количество информация’.

Реална отнесеност/ относителност: определеност на моменти в жизнен процес, смисленост.

Всички определения в концептуалните схеми са отнесени пряко или непряко към феномени, характерни за човешката форма. Формалните понятия в изкуствените езици също са отнесени към представи (нагледи — Кант). „Едно понятие никога не ще се отнася до някакъв предмет непосредствено, а до някоя друга представа за него“ (Кант 1967, 142).

Реалната понятийна относителност е мислимост и подреждане на понятията във формата на мислене, описване, обясняване, планиране, дейност. Тъй като различните култури имат различни жизнени форми, смислите на понятията са културно специфични и строго непреводими. Но смисълът е разбираем за чужденец, който сподели местните жизнени процеси. Това е постижимо, защото човешкият свят е споделен в понятията от различни схеми на различни общности, изградени на базата на глобално споделимо възприятие. Затова няма непреодолими бариери в трансферите на понятия между естествени езици.

Ето как се изпитват понятията за общностна и глобална реална относителност.

Локална реална относителност: Знаковите синтези се правят в местен език и имат местен смисъл чрез местен живот. Смислите в една общност са определени в тази общност чрез формите, в които тя живее.

Глобална реална относителност. При отчет на различията езиците са разбираеми, смислите са съобщими и светът е един за всички езици в една форма на живот — човешката форма.

§ 493

‘Framework’ — Карнап. Рудолф Карнап в „Емпиризъм, семантика и онтология“ (1950), дава брилянтна формулировка на това, което тук се определя като ‘виртуална относителност’. Той решава въпроса за ‘абстрактните същности’ така: въпросът, дали съществуват числа, класове, пропозиции, е въпрос на езикова мрежа (framework). Понятията за такива същности са валидни по силата на решение да създадем или да разширим езикова мрежа (framework) и тяхната смисленост се състои в ефективността им за решаване на проблеми (Carnap 1952). „Веднъж приели този език на нещата и с това мрежата на нещата, ние можем да повдигаме и решаваме вътрешни въпроси, например «Има ли лист бяла хартия на бюрото ми?», «Живял ли е крал Артур?», «Са ли еднорозите и кентаврите реални или просто въображаеми?», и други подобни. Тези въпроси трябва да се решават от емпирични изследвания… От тези въпроси трябва да разграничаваме външните въпроси за реалността на света на нещата само по себе си. Противно на вътрешните въпроси, този въпрос не се задава нито от човека на улицата, нито от учените, а само от философите… Той не може да бъде решен, защото е формулиран по погрешен начин. Да е реално в научен смисъл означава да е елемент на мрежа; оттук това понятие не може да бъде смислено приложено към самата мрежа. Онези, които задават въпроса за реалността на самия свят на нещата имат предвид не теоретичен въпрос, както формулировката изглежда внушава, а практически въпрос относно структурата на нашия език. Ние трябва да направим избора дали да приемем или да не приемем и използваме формите на израз за въпросната мрежа“ (ibid., 23).

В цитирания пасаж от „Емпиризъм, семантика и онтология“ се вижда, че има две отнасяния в двата типа въпроси: вътрешно отнасяне на понятие към мрежа и външно отнасяне на мрежа към ‘свят сам по себе си’, неразрешимо, или към цел, проблем, решение. Трябва да разпознаем в тези две отнасяния виртуална и реална относителност.

§ 494

Понятията за светови форми се осмислят в естествен език, отнесен към перцепциите. Обикновеният език е най-развитата система за определяне на понятия. Дори математическата физика придава смисъл на понятията чрез естествен език. Това не е произволно решение, а схванат извор на смисъл.

Понятията не ни издигат на равнище над и не проникват под сетивната реалност, в ‘същностите’. Понятието ‘солено’ не задълбочава, а определя сетивното възприятие, ‘мисли’ усещането за солено. Виртуалният знак, думата ‘солено’ не дава смисъл, а получава смисъл от реалното — соленото. Ето едно напълно измислено определение: „Пипата е мипа с един евир“. Ако определим ‘пипа’ като мекотело с определена форма, а ‘евир’ като характерен израстък с определена форма, тогава думата придобива живота на понятие.

Световото съдържание на понятията се опразва до границата на константните сетивни форми. Несводимите до други цветове, основните цветове, не са симетрични спрямо другите цветове. Те са светови форми, а не същности и понятия.

Абстрактните понятия не съдържат материя, независима от пространство-времева представа. Със силата на знаците и анализа се изтъкват определени страни и се отстраняват други. Тези страни се обединяват в едно общо качество за неопределено голям клас. Така се получават категориите.

§ 495

Относителност на субекти и предикати. Нещо е ‘малко’ или ‘голямо’ само в контекста на двете — малкото и голямото (‘двуместен предикат’). В понятието ‘двуместен предикат’ обаче не влизат единичните предикати, които са неопределени в това двойно съ-отнасяне, например хем ‘вътре’, хем ‘вън’. Има съвсем обикновени неща, които не са определени като вътре или вън (устната кухина, ноздрите, химена). ‘Ляво–дясно, ‘пред-зад’, горе–долу’, са взаимно относителни. Трите измерения на пространството са взаимно относителни.

Вън от определено отношение предикатите нямат смисъл.

Различни предикати в различни отношения към субекта не могат да се сравняват, поне в ситуации като: „Гущерът е по-зелен, отколкото дълъг, защото е зелен и на дължина, и на ширина“. Но: „Гущерът е по-дълъг, отколкото зелен, защото е дълъг и откъм гърба, и откъм корема“.

Предикатите са неопределени без субекти. Взети самостоятелно, те са определими само чрез други предикати, чисто относително. Така спонтанно възникват двойките, като единият полюс се определя по формата на отрицанието и може да бъде чисто виртуален, без светова форма пред него. Например крайното се отрича и балансира от фиктивното безкрайно, неналично в опита.

Субектите са неопределими без предикати. ‘Това’, мислено без предикати, не е нещо определено. Едно ‘това’ може да е едно или друго в зависимост от предикатите, които се отнесат към него. Лист хартия може да е материално тяло, документ, символ.

По-нататък се оказва, че смисълът на понятието се запазва при трансформация от предикат към субект. Зеленото и зеленината имат един и същ смисъл, изразен в различна граматическа форма. Ако това е така в общия случай, то понятията са смислово независими от граматиката. Референтите не са граматически. На ниво смисъл тогава не е проблем преводът на понятия между различни граматики. От това следва също, че спекулативните понятия-предмети не могат да се разграничават смислово чрез субстантивиране на прилагателни.

§ 496

Спекулативно е понятие без самостоятелен референт. Когато понятието получава определеност само в координация с друго понятие, без референция извън понятията, то е чисто виртуална единица, реално неосмислено и потенциално фалшиво. По смисъла на виртуалната относителност понятие от типа на ‘безкрайност’ има референти в някои изкуствени езици, но няма референт в какъвто и да е феномен. То е производно имагинерно понятие, създадено по принципа на симетрията от реалното понятие ‘крайност’. Спекулативното понятие „създава само̀ своя предмет“ (Хегел), но винаги в представа. В Критика на чистия разум Кант отбелязва: „Понятията на разума са само идеи и нямат никакъв предмет в който и да е опит, но затова те все пак не отбелязват измислени предмети“ (КЧР, 695). Ето един пример за спекулативно понятие от Хегеловата Философия на природата: „Пространството представлява следното противоречие: то притежава отрицание, но го притежава така, че това отрицание се разпада на равнодушни едно на друго трайни състояния“ (Енциклопедия, § 257).

§ 497

Реални и виртуални понятия. Понятията винаги са реални по отношение на чистите знаци. Но те могат да се отнасят пряко към сетивни форми, или към други понятия, които се отнасят към реални феномени.

Реално понятие е онова, с което се мислят феномени — (възприемаеми форми или процеси). Реално понятие е ‘вероятност’, ако реферира честота на случване. Виртуалното понятие не представя феномени, а други понятия. Виртуално понятие е ‘възможност’, доколкото няма феномен, който то да реферира: няма феномени на възможност, а само на действителност. Но възможността може да се отнесе към вероятността и тогава става осмислено понятие.

С такива понятия е пълна математиката Те са функционални и определят въображаеми обекти, съзнателно отделени от реалността. Математическите понятия все пак трябва да могат да се мислят, а това не става без представи, получени от реалния свят. Такова виртуално понятие, мислимо само отрицателно, но използвано за обяснение на нещо реално, става спекулативно и повлича верига от безсмислени дебати. Така става с понятието ‘значение’.

§ 498

‘Отрицателното’ е виртуално. Думите с представки не– или без– са логически отрицания, функции от своите партньори без тази частица. Много от тях са смислени: ‘не-зависим’, ‘неопределен’, ‘без-вкусен’, ‘без-образен’… Смислеността им се получава от отрицанието на предикати, доколкото твърденията за света са утвърждаване или отрицание на предикати. Отрицанията на субекти обаче най-често са имагинерни и неопределени: ‘не-ябълка’, ‘не-форма’, ‘без-крайност’, ‘не-битие’. Има понятия без експлицитно отрицание, но все пак отрицателни, доколкото се мислят само като отрицания на налични феномени: ‘съвършен’, ‘всемогъщ’, ‘всеобщ’, ‘всичко’, ‘нищо’. Те лесно подвеждат и се вземат с помощта на неясни представи за реални понятия.

‘Не-битие’ е производно понятие, което няма референт, защото ‘битието’ има за референт всичко, което е налице.

§ 499

Форма на понятието. Понятията имат формални свойства или ‘форма’. Формата на понятието като езиков знак е първо граматическа. Понятието за ‘къща’ в хопи е глагол — аналогия на ‘къщее’ и тук то има форма на ‘процес’, а не с ‘нещо’. Формата определя типа относителност. Съществителните не се разполагат в полярни двойки и изглеждат неотносителни.

Безотносителна ли е ‘ябълка’? ‘Ябълка’ като съществително не е поляризирана. Тя притежава друг тип относителност: по линията на вида. Нека да вземем само ‘ябълка’, без другите плодове. Тогава ябълка ще значи ‘плод’. Разликата е в простотата на ‘голям’ и комплексността на ‘ябълка’. ‘Ябълка’ е пространствена форма, а ‘голям’ не е.

Формите на понятията най-добре се подреждат като граматически форми, според граматическата си функция, като части на речта и на изречението. Това подреждане е локално, то е определеност на местен език. Така понятията в естествените езици са виртуално относителни, което влече и реална относителност.

§ 500

Понятията са валидни в общности. Те се използват в жизнени процеси: мислене, говорене, описване, обясняване, в общности, които споделят концептуални схеми или най-широко в езикови общности. Отнасянията на понятията са актове на общуване — реална относителност. Всяко актуално понятие е подбор на отнасяния към други понятия и към феномени от кохабитанти — хора от една общност. Понятието в науката се дефинира като част от теория, приета за смислена от научна общност. Учените от тази общност (‘мисловен колектив’ — Флек) са кохабитанти за осмисляне на това понятие — те общуват с него. В областта на всекидневието един изказ и мисъл са определени в човешките взаимодействия по повод всекидневни дейности. Така те са ясни интуитивно за хората от общността. Такова понятие е например ‘услуга’, което е разбираемо интуитивно между кохабитанти от нашата култура и чрез описание от хора от други култури.

Но не е възможно да знаем докрай в какво точно нашите индивидуални понятия си съответстват и в какво не.

§ 501

Несъзнаване на относителности на понятията. Относителностите не могат да се държат постоянно под око, защото изискват мисловни интенции, в които въпросните отношения се мислят. Понятията се мислят в ситуация или контекст, в които мислещият е в позиция на яснота заедно с евентуалните си събеседниците си. Когато яснотата е само мнима, а не реална, възниква неразбиране и недоразумение.

Дефиниция 9. Виртуална позиция: момент-място на знаков акт в центъра на координатна система на език: ‘тук–сега–означавам–това’.

Запазване на позицията тук значи инертност на системата на езика с присъщите му категории и основни, ‘големи’ понятия.

Тази позиция се променя спонтанно в резултат на случайни и неопределени процеси, но се трансформира само в криза или колапс.

С понятието ‘виртуална позиция’ тук се осмислят понятия от философията на науката и културата: ‘мрежа’ (Карнап), ‘концептуална схема, фонов език’ (Куайн), ‘парадигма’ (Кун) (§ 24).

Относителностите се разкриват в (мисловен) опит, в който се натъкваме на тях в общуването с други хора и особено на чужденци. Потопени в описан свят, няма как и няма за какво да съзнаваме, че всяка дума в нашата реч оживява, отеквайки в другите думи. Казвайки: ‘този стол’, ние вече отнасяме себе си или събеседника си към голяма сфера на нашата култура. Ако сметнем, че ‘този стол’ е една самостоятелна вещ, ние вече сме в илюзия — вземаме виртуалното за реално. Илюзията е несвобода, защото лишава от дистанция и избор на описание.

В науката понятия като_‘същността на’, ‘природата на’_, са приемани за безотносителни, което свидетелства за несъзнавана относителност. Това е предпоставка на неопределености, въображаеми референции и ненужни спекулации. Големи понятия като ‘енергия’, ‘сила’, ‘поле’ във физиката и ‘символ’, ‘смисъл’ и ‘интерпретация’ в хуманитарните изследвания са такива. Те лесно получават смисъл във формула или в текст, но рядко имат определени реални референти. Това несъзнаване на отнесености или липса на определеност води до заблуди.

§ 502

Понятията не реферират, а синтезират същности. Една същност би била безотносителна към понятието, а това я прави имагинерна. Мисленето на Безотносителното е невъзможно. В света не намираме нито една самостоятелна същност: всяко ‘нещо’ или ‘процес’ са преливащи се феномени, означени с думи и осмислени в понятия. Употребата на ‘същност’ вън от понятието е спекулация по силата на ‘виртуалното понятие същност’, произведено от ‘явление’, в класическото мислене, което предполага скрити зад явлението същности. Употребата на ‘същност’ легално може да се отнесе към ‘същност на понятие’ — неговите най-трайни определения. Но такава употреба вън от контекст става пречка, защото затваря понятието само до някои определености, т.е. някои отношения. Вместо ‘същност’ може да се използва ‘дефиниция’.

§ 503

Понятието е оживено чрез референта си. Понятието ‘цвят’ няма отделен живот от усещането и не може да ‘създава’ своята реалност, сенсибилията червено.

Без референция знакът се разтваря като знак. Референцията се преплита с особената категория ‘_значение’_, която е център на съвременни спекулативни дебати и трябва да се избягва като понятие без референт.

Тук се придържам към понятия, които имат референти в пространството и времето и такова е ‘референт’, а такова не е ‘значение’, нито ‘същност’, нито даже ‘обект’ като различен и противопоставен на ‘субект’.

§ 504

Понятието ‘Аз’ е празно без отнасяне. При несъзнаване на едно отношение ние приемаме понятието безотносително и смесваме произволно определения от различни дименсии на отнасяне. Забележително е, че ‘ум’, ‘съзнание’ се отъждествява с ‘аз’. Но те не са очевидно едно и също. Съзнаването на нещо няма феноменална структура, която да включва ‘аз’. Азът е реално налице в отношение към ‘ти’. Ние постоянно се поставяме в относителности, без да ги съзнаваме. Най-обширно в нашата култура е полето на не/осъзнатата относителност на ‘аз’. При несъзнаване абсолютизираме относителното и излизаме извън определящи ‘аз’ отнасяния като ‘аз–ти’ и ‘ум–тяло’, в които отношения ‘аз’ има смисъл. Попадаме в измислена сфера, където ‘Аз’ е ‘субект’, ‘субстанция’, ‘абсолют’ — определения, получени от непроверими мнения, утвърдени в нашата култура. ‘Аз’ носи виртуален свят, ефимерен смисъл, понятийни ценности и непоносима трагичност на смъртта, защото е неопределен в света. Аз се интендира без граници, а телесният живот, извън който все пак аз не знае нищо, е краен.

§ 505

Понятията не участват в квалиите. Понятията като мислими знаци не участват в квалиите. Граница на участието на понятията в нещата намираме между понятието за квалия — ‘червено’, ‘тихо’, ‘солено’, ‘зъбобол’ и самата квалия. Тук понятието още не е оформено. Мисленето-с-език не участва в квалията. Така се намира пласта, на който думите стоят срещу това, което означават, без да се намесват в него. Така се открива границата на понятията.

§ 506

Понятията участват в ‘нещата’. Това е невидимият в наивната реалистична нагласа ефект на реална относителност.

Знаците ‘участват в референтите си’, като ги определят.

„Думите безсъзнателно се ‘намесват в света’, като отделят в потока на различените квалии групи с имена на неща и процеси. Ние не можем или много трудно можем да отграничим думата за нещо от самото нещо. Това е така въпреки цялата несъизмеримост между говорене и усещане. Касае се за несъвършенство на самото категоризиране на областите ‘език’ и ‘свят’. Реферирането създава определение: нещо-процес, знак–оръдие със значение, предназначение“ (§ 201).

Делението знак–референт, виртуално–реално е относително. Реално знакът става мислимо понятие, което определя ‘нещо’ или ‘процес’, използвайки материала на квалиите. В ‘нещото’ не е откриваема граница между знак и референт — думата ‘врата’ е смесена със своя референт — вратата по генеративен начин. Думата ‘врата’ прави вратата врата. Ако откажем тази дума заедно с отмисляне на понятието ‘врата’, остава само формата, цвета, твърдостта. Думата ‘ябълка’ прави ябълката ябълка. Без нея ябълката е нещо кръгло, кисело, твърдо, зелено. Затова няма ‘неща в себе си’ (Хайдегер, Хегел) и ‘неща сами по себе си’ (Кант).

Това е ново положение и е резултат от разбирането на виртуалното в неговото участие в реалното (реална относителност) на ниво понятие: мислене, интерпретация, култура.

§ 507

Името и ‘нещото’ са неразграничими. Името е отнесено към свой референт и в този акт стават неразграничими име и нещо. Наистина, макар и да не го осъзнаваме, думата и нещото са неразграничими. Ако някой не ползва врати, може да си създаде друго понятие за тази форма и да я използва за друго, да речем ‘покрив’. Така вратата става покрив и нищо не може да я задържи като ‘врата’. Реалното е пронизано от виртуално. Светът, навлизайки в потока на живота, се осмисля, но с цената на загуба на реалност, виртуализиране.

Всъщност какво значи ‘загуба на реалност’, след като именно виртуалното понятие за ‘врата’, включващо предназначението на тази форма като вещ, я прави реална? Губи се непосредствената сетивната форма, претопена в описанието и използването. С това се печели ‘вещта’, а без вещи не можем да живеем.

Категорията ‘пространство’ съдържа нещо като празно въздушно пространство, от което са отстранени твърдите тела, или съотнасяне на тела в перцептивното пространство. Така се създават две представи и категории за пространството: ‘абсолютно’ и ‘относително’. Самото пространство и време не са ‘всеобщи’, не са присъщи на всяко нещо. Мисленето е непространствено.

§ 508

Елементарно определяне. „S е P“. Определението става смислено, когато се положи в (срещу) света. То се полага тук и сега, когато се изкаже: „Това a е A“. Сега вече А е определеност на форма в света, в пространство-времето. С този акт обаче веднага се синтезира и елементарната езикова форма на съотнасяне и определяне. „Това е кенгуру“ веднага значи: това животно с тази форма ние наричаме ‘кенгуру’. Това отношение нашата логика и граматика изразява в елементарната форма ‘субект–предикат’ (субект–предикатив), S–P. Субектът е ‘това’, а предикат/ивът е ‘кенгуру’. Разбира се, всяка членоразделна реч, състояща се от две думи или даже от една дума, придружена с посочване, може да се постави в тази форма: субект-предикатив. Това не бива да подвежда лингвистите и логиците да смятат, че формата субект–предикатив е някаква особена лингвистична субстанция или ‘същност на езика’, както и логиците да смятат, че това е елементарен акт на универсалното човешко мислене.

Това елементарното съ-отнасяне на думи и понятия е напрегнато поради своята о-предел-еност чрез наш (проблематичен) акт. Защото вместо едно ‘това’ мога да избера на същото място друго ‘това’.

§ 509

Определението е рефлексия. В Науката логика Хегел отбелязва: „Понятието не е неопределено, а определено в самото себе си; а подразделението изразява развито тази негова определеност; то е съждението за това понятие, то не е съждение върху някакъв външно взет предмет, а е съденето, т.е. определяне на понятието в самото него“ (Хегел 1966, 56).

Това разбиране е подобно на теорията за самопораждането на живот. Аз не намирам примери, в които едно определение да е само̀ по себе си и да поражда други определения. Подразделението винаги следва синтезирано в дефиниция определение и е синтез.

§ 510

‘Това’ без ‘онова’ не е нищо определено. По силата на виртуалната относителност без ‘онова’ това не е ‘това’. Без другото едно нещо може да е всякакво, защото не е нищо определено. С ‘това’ от-деляме нещо от друго. Ние възприемаме нещо определено само чрез различаване на форма спрямо фон. В психологията на възприятието се демонстрират много пространствени форми, които се възприемат различно в зависимост от други форми, от фона или от мисленото ‘нещо’. Една и съща отсечка изглежда по-къса или по-дълга в зависимост от разстоянието между пресичащи я прави. Светлото е светло на фона на тъмното. Напрегнатостта между съотнесените ‘това’ и ‘онова’ рефлектира в отрицанието.

§ 511

Определението е синтез и ре-синтез на референт. С утвърждаването на определение ‘А’ ние отделяме и с това напрягаме светова форма, полагайки я като референт на знак, на понятие. „А е А“ синтезира ‘нещо’. „А не е не-А“ ре-синтезира „А е А“, рефлектирайки в отрицанието. „Розата не е шипков цвят“. Но: „Розата не е просто не-шипков цвят, а роза“. Така с утвърждаването ние задаваме един следващ акт на отрицание, който укрепва, ре-синтезира А.

Без рефлексия, без различаване, еднокачественото ‘роза’ ‘слиза’ към неопределеното.

§ 512

Концептуална геометрия. Понятията могат да се изобразяват в нагледа на едно ‘логическо пространство’. Така се говори за ‘обем на понятията’. В логическото пространство определението е ‘точка’, твърдението е ‘отсечка между две точки’, а отрицанието е цялото останало логическо пространство.

Геометричните фигури могат да изобразяват форми на понятийна свързаност относно някаква координатна система, по подобие на аналитичната геометрия, в която линиите изобразяват формули.

‘Точка’ — определение (понятие). Строго казано, едно определение никога не е само̀, както в геометрията се изискват две числа за определяне на точка в равнина.

‘Отсечка’ — свързва две определения (понятия). Отсечка с определен център — свързва в симетрия две полярни определения.

‘Триъгълник’ — свързва три понятия, две от които могат да са полярни (триада).

‘Квадрат’ — свързва четири понятия със симетрични определения.

‘Мрежа’ — свързва неограничен брой понятия — концептуална схема.

Точките на свързване представят определените понятия. Линиите представят връзките (отношенията) между тях.

§ 513

‘Концептуална симетрия’ и ‘полярност’. Симетрия между две понятия спрямо определеност е полярност на едно определение. Полярността между понятия е симетрия между понятия спрямо център на неопределеност, които се разполагат в два ‘полюса’ — точки една срещу друга на еднакво разстояние от център. Двойките категории са симетрични и често полярни. Полярни са противоположните определения.

Двойка понятия са тъждествени в едно определение, като го притежават в еднаква или ‘огледална’ форма. Под ‘огледална’ форма имам предвид неща като ‘лява ръка’ спрямо ‘дясна ръка’. Същото важи за двойката ‘минус-плюс’. Така ‘електрически заряд’ се проецира като ‘положителен’ и ‘отрицателен’. Симетрията е обратимо отношение. Бъртранд Ръсел определя симетричното отношение по следния начин: „Някои отношения, когато са валидни между A и B, са валидни също между B и A. Такова, например, е отношението ‘брат или сестра’… Отношения от този тип се наричат симетрични. Така едно отношение е симетрично, ако, когато е валидно между A и B, е валидно също и между B и A“ (Russell 1995, 56–57).

Когато сме се отказали от нещата в пространството и времето и сме се фокусирали върху понятията, единствената опора, т.е. нещо определено, е другото понятие, а най-близкото друго понятие, което да послужи за опора, е противоположното понятие. Тогава А се опира на анти-А. В това се корени ‘единството на противоположностите’.

Но симетриите са релативни и зависят от приемането (разпознаването) на едно и също определение. Ако това тъждество варира, симетриите и асиметриите варират. И тогава се опразва ‘световото съдържание’ на понятията.

В чисто езиков и понятиен план общо и различно ‘преминават едно в друго’ и образуват ‘диалектическо единство’. Точното е да се каже, че се преливат и смесват по дефиниция. Но когато схванем две противоположни понятия и като единни, без да схващаме момента на неединност, ние попадаме в неопределеност.

§ 514

Концептуална асиметрия. Асиметрията носи светови смисъл и не допуска разтваряне на полярни определения в неопределеност. Тя е необратимо отношение — при обръщане отношението не е реално. Например: ‘малко–голямо’, ‘баща–син’. Това е несводим остатък от симетрията — ‘формата на симетрия’, например ‘ляво–дясно’, ‘плюс–минус’ ‘привличане–отблъскване’.

Ръсел: „‘Брат’ е не-симетрично, защото, ако А е брат на В, то може В да е сестра на А.

Едно отношение се нарича асиметрично, когато, ако то е валидно между А и Ф, то не е валидно между В и А. Така съпруг, баща, дядо, и т.н. са асиметрични отношения. Така са преди, след, по-голям, върху, отдясно и т.н. Всички отношения, които създават серии, са от този тип“ (ibid., 57).

Симетричните определения се ‘разтварят взаимно’ и остава асиметричният остатък. Такова разтваряне показва дали една опозиция има смисъл. Ако тя е напълно симетрична и обратима, то тя е напълно разтворима в неопределеност. Частта се разтваря в цялото и цялото се разтваря в частта, доколкото са симетрични, но доколкото не са — остава асиметричен смисъл: частта е част от цялото, а не обратно. ‘Кракът’ е крак само там, където има тяло, като част от него. ‘Малко–голямо’ е пространствена редоположеност, в която единият предмет е по-малък от другия и може да се ‘побере в него’, а обратното е невъзможно.

§ 515

Знаците означават съвместно — в езикова мрежа. Без други знаци един знак не е знак. В нито една езикова система, дори в най-примитивната пиктографична система, не намираме изолирани знаци. Защото за да бъде нещо знак, то трябва да е определено. Определението изисква многообразие — информация.

Така ‘червено’ означава червенината заедно със ‘зелено’ — ‘червеното’ не е ‘зелено’, стоейки редом до него. Без другите цветове един цвят губи своето качество. Без думи за другите цветове думата за един цвят губи своята определеност, защото определеността е граница. Понятието ‘врата’ е пълно заедно с понятието ‘стая’ — вратата е вход-изход на стая, и с понятието ‘прозорец’ — двете са граници на ‘стая’ като ограничено пространство за живеене.

Понятията — реалният еквивалент на знаците — се определят с други понятия, отразяват се взаимно, координират се и се субординират в групи, мрежи, езици, теории. Така 5 е ‘просто цяло число’ — ‘неделимо на други цели числа, освен на себе си и на 1’, а ‘права’ е ‘най-кратка отсечка между две точки’.

§ 516

Дума–понятие–определение. Думата е знак за нещо или процес — реално или виртуално. (Служебните думи имат чисто свързващи функции). ‘Значението’, референцията, идентифицира думата. Определението идентифицира понятието. Определението е винаги ограничаване, о-предел-яне и съ-отнасяне. Без остензия — рефериране извън език — няма определеност в света.

Без съотнасяне с други думи (понятия) няма определяне в реч.

Има различни схеми (‘логики’) на определянето, но преди всяка логика решаващо е посочването — остензията. Ученето на родния език неизбежно се базира на остензията.

§ 517

Няма разлика между отнасяне и определяне. Виртуална (знакова) относителност: определеност на знаци спрямо други знаци.

Логиците определят дефиницията като отношение между дефиниент и дефиниендум — дефиниращо и дефинирано. Дефиниендумът е момент от дефиницията. Определянето е ограничаване. А ограничаването е съотнасяне с друго. По същество няма разлика между отнасяне и определяне. Оттук следва, че ‘абсолютните понятия’ са фикции. Можем да разширяваме определението до практическа безкрайност, добавяйки нови отношения. С тези добавки ние можем да определяме, отграничавайки, нови понятия, свързани с изходното.

§ 518

Аристотелова дефиниция по род и специфика. Аристотел дава пример с: „Човекът е животно с два крака и без пера“. Този двучленен начин на определяне е само частен случай на определяне с n (произволен брой) определения, променливи.

§ 519

Определяне в множества. В светлината на съвременната математическа логика ‘род’ и ‘специфика’ са множество и подмножество. Йерархията на множествата не е ограничена до ‘род’ и ‘вид’. Понятието ‘множество’ е безотносително към метафизиката на ‘общо–единично’ и на ‘същността’.

§ 520

Определяне с променливи. Определя се точка във виртуално (или реално) пространство с n измерения.

Една точка в реалното пространство се определя с 3 променливи — x, y, z. Един цвят се определя с 3 числа за основните цветове R, G, B или с 4 за CMIK. Една точка на Земята се определя с две числа за географска ширина и дължина спрямо Гринуичкия меридиан и Екватора.

§ 521

Разпознаване в група (семейство). Една форма се разпознава като член на група от семейно сходни форми. Така се разпознава индивид като спадащ към семейство, етническа общност, култура. Така се разпознава една ДНК с уникална последователност като спадаща към определена група, популация, вид. Така се разпознават биологичните таксони, макар че формално те са йерархия от множества — границите на множествата са размити. Философски вариант на такова дефиниране е разработено в Логически изследвания на Витгенщайн за езиковите игри, които образуват редици без общ член, подредени по степен на сходство.

Реално феномените са групирани по подобие и съседство в пространство и време.

§ 522

Диалектическо определение. В отрицателното мислене формата на определянето е съотнасяне с отрицателното или противоположното — определено отрицание (Хегел). „Както се изисква, съдържанието трябва само да не си противоречи в съждението; но, както се оказа, то си противоречи във въпросното съждение“ (Хегел 1967, 90). „Положителното в безкрайното съждение, в отрицанието на отрицанието, е рефлексията на единичността вътре в себе си, една чрез която рефлексия единичността е поставена като определената определеност“ (цит.пр., 98)

Несъвършеното не е съвършено. Плюсът е противоположното на минуса.

§ 523

Определяне с променливи. Определя се точка във виртуално (или реално) пространство с n измерения. Една точка в реалното пространство се определя с 3 променливи — х, у, z. Един цвят се определя с 3 числа за основните цветове R, G, B или с 4 за CMIK. Една точка на Земята се определя с две числа за географска ширина и дължина спрямо Гринуичкия меридиан и Екватора.

§ 524

Разпознаване в група (семейство). Една форма се разпознава като член на група от семейно сходни форми. Така се разпознава индивид като спадащ към семейство, етническа общност, култура. Така се разпознават биологичните таксони, макар че формално те са йерархия от множества — границите на множествата са размити. Философски вариант на такова дефиниране е разработено в Логически изследвания на Витгенщайн за езиковите игри, които образуват редици без общ член, подредени по степен на сходство.

§ 525

Определяне в редица (‘четене’). Понятието се определя в редица — по подобие на буква в дума или на дума в текст. В РНК-веригата всяка поредица от три нуклеотида е кодон — ‘дума’, която кодира една аминокиселина.

§ 526

Определяне в конкретни отношения. Такова определение не е непременно дефиниция (относителност на дефиниция и изказване). Ние казваме: „Аз съм брат на Иван и син на Петър“. „Тази ябълка е откъсната от това дърво“. „Тази порода кучета е селектирана в Швейцария от еди-какви си породи“. Можем да разширяваме определението до практическа безкрайност, добавяйки нови отношения. С тези добавки ние можем да определяме, отграничавайки, нови понятия, свързани с изходното.

Тази дефиниция не предполага определен краен брой променливи. Тя може да се разширява (задълбочава) неограничено с прибавяне на нови отношения. Ако заменим този тип определение с Аристотелово, губим важна информация.

§ 527

Прогресивно (бинарно) определение. Това определяне има дървовидна структура. Казано класически: всяко понятие се полага в йерархия от нива. Казано съвременно: всяко определение е редица от алтернативни избори. Форма на такава редица е числото, определено чрез цифри на всеки ред — единицидесетици-стотици и т.н. Изборите могат да се разложат на бинарни. Перфектна бинарна определяща редица е числото (текстът) в двоична система: 01001001.

Класически вариант на такава дефиниция е Аристотеловата, която представя понятието в две нива, в две множества, от които едното е подмножество на другото: „Човек е двукрако същество без пера“. Тук елементарна е дефиницията само в едно множество. „Човек е двукрако същество“.

Всички типове дефиниции са в крайна сметка суми от определения на елементарни единици. Всяка от тези единици е елемент от отношение, връзка, множество.

§ 528

Пълно определяне. Пълното определяне е виртуално относително. То важи за абстрактни понятия или по-точно виртуални редици, а не за емпирични. То е представяне на всяка поредица от определения чрез знаци и техните съчетания — например 0 и 1. Това се прави в съвременната дигитална техника и то изглежда универсално приложима за всичко, което е определимо в произволно дълга поредица от знаци — единици.

§ 529

Групи понятия. Групата е множество без пълна определеност. За разлика от множеството: ябълки, което по дефиниция се състои само от ‘ябълки’ и така е виртуално, групата се състои от недефинирани строго ‘реални ябълки’, които са заедно на някакво време и място или в някакво отношение.

Така ябълките от една разновидност са група в смисъл че няма дефиниция на член тази група по подобие на единица на множество. Реалните ябълки не са определими изчерпателно. Всяка дефиниция по форма, цвят, размер и даже генотип ще е непълна и няма да е ясно за някаква част от ябълките на дървото дали са елементи на множеството: ‘ябълки от тази разновидност’.

Подобен смисъл влага Витгенщайн в понятието ‘семейство’.

Извън знаците не намираме определени множества от еднакви неща, а само групи, семейства, множества, които се разпадат в неопределеност и не могат да определят границите си.

Това е елементът на неопределеност в света или хаотичният фон на жизнения процес. То се обяснява с реалната относителност.