Сергей Герджиков
Философия на относителността (20)

§ 411

Глобалност на логиката — рационален синтез на твърдения. Дали следването на едни изказвания от други е общочовешко? Разумният отговор е ‘да’. Защото тъкмо затова и тъкмо така хората говорят.

Всички хора са смъртни.

Сократ е човек.

Следователно Сократ е смъртен.

Аристотел: „Силогизмът е слово, при което от приемането на нещо с необходимост произтича нещо друго, различно от допуснатото, по силата на наличието на приетото“. (За тълкуването, I, 24а15).

Но какво ново се добавя с това, че Сократ е смъртен към това, че хората са смъртни? Често се отбелязва липсата на нова информация в силогизма. В такъв случай той би бил безсмислен. Но нова информация има и тя не е в необходимото автоматично следване, а в синтеза на предпоставките.

Разбира се, има нещо в Аристотеловата логика, което е ‘универсално’. По-точният термин е ‘глобално’, ‘общочовешко’, и това е определеността на говоренето и писането като синтези на изказвания с оглед описване, обясняване и действие.

От определеността на голямата предпоставка и малката предпоставка, която въвежда средния термин, се получава границата — не може да се утвърждава и да се отрича в една и съща реч една и съща субект–предикативна връзка. Това би трябвало да е налице във всички езици.

И това наистина е така — няма познат език без определеност на утвърждаване и отрицание на предикативи спрямо субекти. Независимо дали граматиката е сравнима или не с нашите граматики, винаги можем да намерим утвърждаване и отрицание на нещо спрямо друго. В действителност има езици с по-висока и други с по-ниска определеност. Например японският не е достатъчно определен за формулиране на логика от типа на Аристотеловата (Nakamura).

§ 412

Аристотел не различава граматика, логика и онтология. Това е естествено преди самото им разграничаване във философията. Той свободно говори едновременно за казването, мисленето и съществуващото. Формата на следването се отъждествява с правилността на говоренето и с необходимостта в света. Това смесване, характерно за античните гърци, е културен архетип — ‘логос’. Това е дълбока мисловна нагласа, затова остава несъзната преди отнасянето с други нагласи. Оттук илюзията за ‘универсалност’, ‘обективност’ и ‘необходимост’ на ‘логическото’, което с това става и ‘онтологическо’. Това е извор на превръщането на културния архетип логос в европоцентристка идеология. Подробен анализ по въпроса се съдържа в De-cogito.

Но огледът на далечните езици свидетелства за локалност на тази логика. Макар и близка до индийските логически системи, тя е чужда на китайските схеми на правилно говорене и писане. Това трябва да се съзнава ясно. Универсалността на ‘законите на логиката’ отвъд тъждеството и непротиворечието (даже и тук непълна) е утопия и наивен западоцентризъм.

§ 413

Непротиворечието у Аристотел — формулировка. „Не е възможно за едно е също нещо да бъде и да не бъде… т.е. не е възможно в едно и също време да е вярно да се каже за едно и също нещо, че е човек и че не е човек“ (Метафизика IV, 1006 b

19ff).

Аристотел е безусловно прав и не би трябвало да има език, който да не съдържа това правило.

Но дали това е наистина така в реалните общности? Леви-Брюл има цяло изследване (Първобитното мислене), в което се утвърждава ‘предлогичност’. По този повод Куайн отбелязва, че привидната формална противоречивост с формата p и не-p не може да се демонстрира извън превод, а преводът, който представя фразата „q ka bu q“ като противоречие, трябва да е погрешен: „пред-логичността е признак, въведен от лоши преводачи“ (Quine 1983, 357). Разбира се, когато има емпирично изследване, трябва да се вярва на него, а не на логическата интерпретация. Въпросът за мен остава открит, но аз също смятам, че едно противо-речие е непонятно за чужденеца и няма как той да е сигурен, че е разбрал, че туземците си противоречат, а не говорят за различни контексти. Във всеки случай, една цялостна несъгласуваност на описанията в едно племе е нещо нормално и това е налице не само в ‘дивите’ племена. Достатъчно е да погледнем в собствената си култура и ще намерим много несъгласуваности в големи масиви на описанието на света.

Аристотел греши, и това се възпроизвежда в европейската класика, когато пренася формата на езика в света и окачествява ‘битието’ и ‘небитието’ с логическата форма. Хераклит е на по-прав път, но отново греши, описвайки потока на света във формата на противоречието.

§ 414

‘Възможен свят’. В логиката се обсъжда понятието ‘възможен свят’. Класическото разбиране е, че законите на логиката са валидни във всеки възможен свят — Лайбниц. В една своя известна лекция („Naming and Necessity“) Сол Крипке обсъжда понятието ‘възможен свят’ във връзка не с логически константи и форма, а вероятности за реални условия. „Всеки възможен свят е даден чрез описателните условия, с които го свързваме“ (Kripke 1972, 267).

Ако ‘възможните светове’ се определят от възможните описания, тогава има ‘множества възможни светове’ за всяка от логическите системи. Това е релативизъм. Представите за други състояния на нещата или различните описания на едни и същи състояния на нещата са потопени в един-единствен свят — този, в който говорим, мислим и виждаме. Ако логиките са всевъзможни, и световете са всевъзможни. Такава линия на разсъждение няма нищо общо с реалния свят или светове. Илюзия е, че логиките определят светове.

§ 415

Зенонови апории. Зенон перфектно демонстрира несъстоятелността на буквалното разбиране на изразите за движение. Но той не осъзнава, че това са ограничения на логиката и езика, свързан с нея. Нали и елементарното изказване: „Костенурката се движи“, е условно. За да има смисъл, трябва да съзнаваме, че костенурката там и костенурката тук са една и съща костенурка. Но в действителност не е така. Ако примерно тя е изминала сто километра, без съмнение нейните клетки през това време вече ще са изцяло други. В този смисъл тази костенурка въобще не е достигнала от там тук.

Изразът е перфектен за обикновеното описание. Но той е объркващ и неадекватен за движения, достатъчно бързи, за да има смисъл изобщо да говори за запазване на нещото. Така например в анихилацията позитрон и електрон изчезват и се превръщат в два фотона. Тази израз е изцяло метафоричен, защото буквално няма как електронът да е налице, докато се превръща в светлина. При това актът е неделим. Ако не може да се каже това по-добре, е явно, че езикът има граници на определеност.

Опасното в тази ситуация не е, че езикът не е буквален, а че подобен израз може да се използва подвеждащо като например: „Аз съм се променил изцяло — сега съм друг човек“. Ясно е, че съм се променил радикално, но не е ясно дали съм друг човек и самият израз е объркващ, защото говоря за себе си като за същия аз. Това ме подвежда да си мисля за нещо неунищожимо в мен, което ще се запази до смъртта ми. Но никакви усещания, възприятия, наблюдения и данни не говорят в полза на това. А въз основа на това подвеждане се строи спекулативно понятие за ‘трансцендентален Аз’.

Не само движението в изказа си, а всяка определеност в изказа е вече неадекватна на себе си. Защото ако нещо е изменчиво, то е вече нещо друго, а ако е в покой, то е безотносително и не е определимо.

„Нещото е същото“ е една тавтология, от която обаче може да се мисли понятие за тъждество. Нормалното понятие за запазване или трайност се трансформира в категория, която вече не изказва нищо конкретно.

§ 416

Диалектическата форма на Хераклит. „В една и съща река влизаме и не влизаме, ние сме и не сме“.

Това изречение е емблема на диалектичното Платон не приема подобна диалектика: „… И особено онези, които, както ти е известно, са се занимавали с противоречиви изказвания и накрая са решили, че са най-мъдри от всички и че никой освен тях не е разбрал, че няма нищо здраво и надеждно нито в нещата, нито в изказванията, а че всичко съществуващо, съвсем като у Еврип, се обръща [обратно и тече] насам-натам и нито за миг в нищо не се спира“ (Федон, 90 b–с).

Аристотел също гледа на този вид изказ като на екзотика. „Освен това, виждайки, че цялата тази природа се намира в движение, а по отношение на движещото се няма никаква истина, те [са приели], че [най-малкото] за онова, което се изменя във всички отношения, не може да се каже нищо истинно. От това разбиране е произлязло и най-крайното от споменатите мнения — споделяно от философите, които определят себе си като последователи на Хераклит, и възприето от Кратил, който достигнал дотам да смята, че нищо не трябва да се говори, а само помръдвал пръст и упреквал Хераклит за казаното, че в една и съща река не може да се влезне два пъти, като самият смятал, че това не е възможно и веднъж“ (Метафизика, IV 5, 1010а).

Метеохит: „И Хераклит от Йония… изказва противоположни [предикати] за едно и също и представя колкото догматически положения, толкова и противоречащи им изказвания, имайки предвид постоянното течение и изменчивост на нещата, а също не смята за възможно да дава определения, да установява, да заключава с несъмненост и да прави категорични утвърдителни съждения за онова, чиято природа е да не остава неизменно“ (Филос. колекция 29, 197).

Псевдо-Плутарх: „Нима има и миг, когато в нас самите не присъства смъртта? Както казва Хераклит: «Едно и също в нас е живо и мъртво, бодърствуващо и спящо, младо и старо, защото тези [противоположности], променяйки се, са онези, а онези, променяйки се, са тези.»“ (Утешение към Аполоний, 106 D–F).

Иполит: „Хераклит казва, че всичко делимо е неделимо, роденото е неродено, смъртното е безсмъртно… За това, че Словото съществува вечно, изцяло и винаги, той казва така: «Но ето Словото е вечно.»“ (Опровержение на всички ереси, IX, 9, 1).

Хераклит, убеден по силата на самата антична нагласа, утвърждава, че само Словото (Логос) е вечно и движи света и със слово естествено може да се изкаже потока на света. Той избира противоречието за форма на правилен изказ, с което си навлича упреците, че разрушава речта и не може да каже нищо определено. Тези упреци са справедливи. И досега диалектиката няма коректна форма като език и като логика. Най-могъщата диалектическа система, тази на Хегел, не се прилага нито в науката, нито в живота.

§ 417

Силогизмът е виртуална екстраполация на определеност. Той е подобен на интерполацията на цвят в цифровата обработка на снимка. Цялата информация, която се добавя, за да се запълнят празните места, неопределени в снимката, е ‘измислена’ от програмиста, който добавя към всеки пиксел информация още няколко около него, същите по цвят.

Като философия това е налагане на формата на предишния опит като универсална форма върху следващия опит. Но няма никаква гаранция вън от нашето доверие в постоянството на света, че това налагане е валидно.

В света, който е пред всички езици, няма нито същността ‘Сократ’, нито ‘човек’, нито ‘смърт’. Има феноменално течащо разнообразие, в което хората в повечето езици се означават с имена. Някои езици обособяват съществителното ‘смърт’, съответно прилагателното ‘смъртен’, а изглежда е повсеместно познато името за нашето същество — ‘човек’. Сигурно е обаче, че и смърт, и човек са условни неща, особено същността ‘смъртност’, която извън наблюдаваното навсякъде умиране на човека, лишено от същност, не е ясно какво е.

Допустимо е, а според всички шамански, митологични култури е очевидност, че няма окончателна смърт и че има само превръщане на живи форми. Допустимо е, че умирането е трансформация, а не изчезване. Самото изчезване или унищожаване не е налично в ничий опит и няма как да бъде по ‘определение’. Но как е възможно да определим нещо, за което нямаме опит?

А и какво ново придобиваме, когато, обобщавайки досегашния си опит във формата на универсално твърдение, отново се връщаме към опита?

§ 418

Две ‘онтологии’ или ‘логики’: В Западната история на идеите можем да откроим две радикално различни типа ред, мрежа, строй на понятията, единият от които е развит до съвършенство и прилаган цели две хиляди и петстотин години, а другият — формулиран преди по-малко от един век, но действащ несъзнателно, негласно и налагащ се от някои научни и практически форми на мислене. Това са, по моя формулировка, формите на множествата и семействата.

Първата води началото си от антична Гърция и е развита от Платон и Аристотел. Втората е може би начената в Аристотеловата философия на формата и развивана в биологичното познание и хуманитарните знания. Тя е формулирана в определен аспект от Лудвиг Витгенщайн в идеята му за ‘семейните сходства’ на ‘езиковите игри’.

В съвременната биология мисленето е във формите на синтетични описания и обяснения на качества, на мрежи от подобни форми, които не могат да се подредят строго и изчерпателно, а в много случаи изобщо, под стройната схема на всеобщото, етажите на общите класове и единичното. Биологичните видове са подредени по подобие форми, които само абстракцията превръща в йерархия от класове. В класификацията има много изключения и проблемни случаи. Никаква теория не може да изведе формите на живот от ограничен клас, а не става и дума за една-единствена пра-форма. Теорията на еволюцията и популационната генетика вземат като дадени групите и по-големите единства от живи форми, функции и форми на поведение. Молекулярната биология взема като дадени свръхсложните структури от първичен, вторичен и третичен характер в макромолекулите.

§ 419

Множества и семейства. Нека дам следните формулировки на тези типове ред.

        1. Множества. Това е съвременното понятие за класовете или понятията в йерархията на общото. Аристотел го формулира в Аналитиките чрез определенията и силогизмите. Това е йерархията на всеобщо — общо — особено — единично’ (Аристотел). Единичното проявява всеобщото.

        2. Семейства (групи форми). Това са групи форми, които нямат дефинитивни граници, но могат да се подредят по подобие. Витгенщайн формулира този тип ред като ‘семейни сходства’ във Философски изследвания и в ръкописите, които ги предхождат. „И резултатът от това наблюдение е: Ние виждаме една сложна мрежа от прилики, които взаимно се застъпват и кръстосват. Прилики в голямото и малкото.“

„67. Аз не мога да характеризирам тези прилики по-добре, отколкото с думите ‘семейни прилики’; тъй като така се взаимопроникват и кръстосват различните прилики, които съществуват между членовете на едно семейство: ръст, черти на лицето, цвят на очите, походка, темперамент и пр. и пр. — И ще кажа: «Игрите образуват семейство»“ (Витгенщайн 1988, 66–67). Дали тези ‘семейства’ са ‘всъщност’ класове? Ако някой обаче иска да ми каже: „Значи всички тези образувания имат нещо общо, а именно: Дизюнкцията на всички тези общи свойства“, то аз ще отговоря: Тук ти само си играеш с думи. По същия начин би могло да се каже: „През цялото влакно преминава нещо, а именно: Непрекъснатото преплитане на тези нишки“ (пак там).

§ 420

‘Семействата’ са сводими до множества. Двете форми се допълват и съчетават. В тяхната чиста формулировка има несъвместимост, но реално те се преплитат.

Теорема: Всяка поредица семейно-сходни форми може да се сведе до множество еднакви.

Доказателство. Има неограничен брой степени на определяне и на една ниска степен лесно се открива ‘всеобщо’. При по-висока определеност се виждат различията и същата редица се вижда като ‘семейство’. Но всяко семейство също така е множество от еднакви обекти, примерно ‘Стефанови’. Ако сме съвсем прецизни, няма две еднакви неща.

Така че на практика и в двата случая избора на множество или семейство е въпрос на контекст, проблем, формулиран въпрос и удобство.

§ 421

Формата на света е предлогическа. Тя не се ‘отразява’ във формата на езика като синтаксис. Формата на света може да се представи в различни езикови форми. ‘Логическата форма’ няма фундаментална онтологична тежест. Светът може да се описва в различни логики, стига да запазваме значенията. Логиката е конкретна форма за локална описателна ситуация. Логическата форма е зависима от целите и така придобива формата на живот.

Това се потвърждава от наличието на многобройни различни логически системи, в които варират както конкретни форми на пропозиции, така и ‘основните логически закони’. Справката в съвременните логики е достатъчна. Но за по-голяма убедителност можем да привлечем и индийските системи като няя и будистката логика.

Логическото като определеност може да съществува в различна форма, в различни знаци — в йероглифи, в жестове, в обреди, дори в мълчание. Да определям логически, но западно, чрез логос, чрез думи, числа, учения, теории, да разбирам в науката, значи да се освобождавам от напрежението, което тя сама постоянно възпроизвежда, като ме води към нови и нови ‘загадки’, въпроси.

Езикът изразява формата на света и за тази цел не е нужно някак да изобразява тази форма, пък и не е възможно в езика да се изобрази света. Думата ‘червено’ никак не е образ на червения цвят, иначе всеки сляп човек ще види червеното изобразено в думата. Изречението „Розата е червена“ като ‘логически синтаксис’ не носи никакъв образ на света. В перцепцията на червената роза аз никъде не виждам субект и предикат.

§ 422

‘Логос’ — източник на образните визии. Проектът да се види формата и границата на света в езика е естествена кулминация на логосната нагласа. Защото в нея светът и езикът имат обща същност, самият свят е логосен. Схващането в Логико-философски трактат е показателно за Западния разум. Витгенщайн пристъпва към темата за границата така: „Следователно книгата иска да прокара граница на мисленето или по-скоро не на мисленето, а на израза на мислите: защото, за да прокараме граница на мисленето, би трябвало да можем да мислим двете страни на тези мисли (следователно би трябвало да можем да мислим това, което не може да се мисли)“ (Витгенщайн 1988).

Кант говори съвсем ясно и определено за граница, когато показва нерешимостта на антиномиите на разума. И за мисленето, и за израза на мислите, както впрочем и за виждането и за живеенето, прокарването на границата не е парадоксалното и невъзможно гледане отвътре и отвън. Границата на хоризонта се вижда като граница отвътре. Границата на живота се вижда като граница отвътре. Границите на езика се виждат ясно, когато думите стават празни. Границите на мисълта се виждат ясно, когато не можем да решим дилемите. Разбира се, добре би било да се видят границите и отвъд. Но тогава те едва ли ще се видят като същите граници. Отвъд просто светът ще е друг. За да се видят нещата отвъд, ни трябва трансценденция, а такава има само в напускането на този свят.

Абсолютизирането на езика като логическа структура и на логическата структура като светова форма е нереалистично и се отхвърля от Витгенщайн мълчаливо във Философски изследвания. Но то сочи важно тъждество: само в езика е възможно перфектното определяне, логическото идентифициране. А това значи, че само на равнище знак (напълно отделен от менталното и телесното артефакт) определението е възможно и оттук нелогичното, неопределеното просто значи лош език.

В своя Трактат Витгенщайн изказва и предлага решение на най-важния въпрос тук: за формата на света. Решението му е логическо-езиково и не е вярно. Логиката е просто приемане на тъждеството, на самоидентичността на определенията на тела, събития, качества. Да правя описания и обяснения, да действам чрез здравия си разум, значи да сведа промените до постоянни. Логиката не е образ на първата подредба, на реда на възприятията. Тя е израз първо на езиковите конвенции, характерни за всеки език и значи за всяка култура, и второ на споделено (местно, европейско) описание, в частност на това, че има обекти, свойства и отношения. Не всяка логика обаче е Аристотелова (предикатна), нито стоическа (съждителна). Не всяка логика значи ‘логос’ в Западния смисъл на думата. Логиката не значи непременно дума или число, учение или теория.

§ 423

Относителност на знаците. Точки, чертички и фигурки, йероглифи, цифри и букви са различно валидни като знаци. В техните всевъзможни редове те не съдържат магията да представят формата на света. Те са изказ и следват линията на смисленото съобщаване. За да се каже нещо, трябва да се спази някакъв ред. В това е силата на ‘логическата форма’. Такава в света няма нито в ледовете, нито в огъня, нито в зеленината, нито в синьото небе.

Формите на думите в речи и писмености задават форми на свързване на думите и оттук форми на езиково мислене (Уорф). Това е нормално и по същия начин става в нашите изкуствени езици. Математическите теории се осмислят със специфично мислене, както от друга страна музикалните произведения.

§ 424

‘Логосът’ слива езика със света. Като философия логосът може да се изрази така: „Има ред в света. Това е редът на превръщане на Началото и в крайна сметка връщане към Началото (предсократици). Този ред има йерархия и зависи от Абсолюта. Абсолютното е едно. То се разделя на двойка или двойки. Категориите изразяват видовете всеобщо, видовете същности в света.“ (Платон).

Понятията следват и са отражение на същностите в света. Твърденията следват фактите. Умозаключенията и обясненията следват причинните зависимости в света (Аристотел).

§ 425

‘Логосът’ е в крайна сметка ирационален. Да сметнем или да предполагаме като очевидно, че има ред в света, който е хванат от езика (‘логос’), е онтологизация на езика. Тя е израз на мисловна нагласа към отъждествяване, несъзнателно припокриване на реда в думите и реда в света. Западът чрез ‘логоса’ създава рационалното описание и обяснение, науката, като онтологично заредено със същности и причинност описание на света. Това описание се оказва силно, но не като философия, която въпреки огромното си развитие, не стига до никъде в различаването на познание от заблуда, а като опитна наука, където логиката е осмислена във феномените и общите понятия и твърдения са валидни само чрез своето емпирично значение.

Тази мисловна нагласа е сляпа за разликата между знаци и квалии, за условността на обектите и относителността на понятията, за отсъствието на същности в опита и значи в света, за разликата между мислене и преживяване на света, за бездънността и неопределеността, за тайнството и чудото на света, за относителността на Абсолютното, за условността и артефактуалността на категориите и понятията, за неизказуемостта на самия свят без описания и обяснения.