Сергей Герджиков
Философия на относителността (27)

§ 549

Неопределеността е ефект на реална отнесеност. Доколкото понятията се мислят в жив поток, те са и просмукани с неопределеност или потопени в неопределен фон. Концептуалното мислене е определяне в неопределен ментален поток. Определянето е насочено в отнасяне към други понятия и вън от това понятията са неопределени. Не е определена несъзнателната нагласа, реалната позиция, в която се мислят определените понятия.

Пълна определеност може да е налице само на ниво чисти знаци или по-точно единици. Така е в цифровото смятане. „Информацията е лишена от енергия.Тази виртуална информация няма енергиен аспект, лишена е от енергия, и в този смисъл тя е нереална. Като лишена от енергия, информацията не причинява нищо. В този смисъл тя е недействителна“ (§ 45). Виртуалното като не-реално по дефиницията тук е свободно от енергия и не се подлага на ентропия, не се разпада спонтанно. По този начин виртуалните обекти, които създаваме с ума си, са неподвластни на хаоса — те са ‘идеални’.

Но като понятие, а не като чиста поредица от знаци, понятието, например числото, е неопределено. Това е така поради навлизането на неяснота в понятието чрез представата в акта на мисленето и жизненото осмисляне.

Ние сме пълни с хаос от понятия — нашите понятия не са определени и не са подредени, освен в определени тесни сфери. А това значи, че отстраняването на понятия не е самоцел, а жизненоважна, смислена дейност. Там, където намираме излишни, неясни и неподредени понятия, е най-добре да ги отстраним. Това е ново обяснение на ‘Окамовия бръснач’.

§ 550

Поток на понятия. Понятийната относителност процесуално е мисловна динамика. Новото понятие е резултат на преход от старо понятие. Най-прекият ход е към най-близкото понятие (асоциация), а то е отрицателното, симетричното. Това е акт на първична рефлексия, буквално отразяване. Едно понятие се определя при преход от друго. Така се обяснява рефлексията.

Спонтанно мисленето следва път подобно на река и преминава през понятия, които се подреждат и определят верижно в траектории на синтез: разбиране, обяснение, рационално действие.

Светът, (в) който живеем заедно, дава живот на понятията. Един човек мисли с думи, когато живее с друг, с който споделят свят. Своят човек, човекът от същата общност, говори същия език и на него не му се показва кое какво е, а се тематизира ситуация, обсъжда проблем, проектира се акт. Гостът от друга езикова общност се въвежда, учи се на езика и обичаите, като му се показва. Показването и изказването е възможно, защото другият също е човек и живее в същия свят. Когато му се показват значенията на думите и се предават с жестове, той се включва, извършвайки крос-културен преход. Ето как работи ‘общата относителност’ в областта на понятията.

Така, умствените интенции и тяхната смяна водят към синтези на понятия в тяхната последователност и относителност. Елементарните интенции са две: показване на нещо в света с дума и свързване с друга дума — остензия и асоциация.

§ 551

Светова неопределеност на понятията. Между езика и света, думата и феномена има пропаст, която тук наричам ‘неопределеност на езика спрямо света’. Нито една дума не може да се ‘закрепи’ към ‘нещото’, защото речта е несъизмерима със сетивния поток както видимата форма с чутия звук. Нито едно понятие не е свободно от тази неопределеност и затова за ‘едно и също нещо’ намираме различни понятия. Нещо повече: намираме варианти на ‘неща’ там, където сме сигурни, че има едно определено нещо. Слънчевият диск е еднакво видим от всички, но различни общности виждат там различни неща: божество (Ра, Тангра), огнено кълбо, водородно-хелиева сфера.

Понятието няма ‘пресечна точка’ с усещането и думата не може да се съ-поставя с квалията и това е неотстраним източник на неопределеност. Колкото и прецизна да е дефиницията на едно понятие за светова форма, при положение че всички думи в дефиницията са отнесени към светови форми, и с това несравними с реалността, понятието си остава ‘просмукано’ с неопределеност.

Коренната неопределеност на понятието може да се изкаже и така. „Не мога да мисля ‘червено’ като чисто и напълно определено понятие“. Не мога да обясня на сляпороден какво е ‘червено’ и ‘цвят’, въпреки че мога да обясня какво е ‘електромагнитна вълна с определена дължина’.

Тази неопределеност прави обречени опитите за формулиране на ‘очевидност’, ‘чист език’, ‘език на наблюдението’, ‘базово твърдение’. Тя прави неопределени и ‘началата’ във философията, доколкото философията търси начала с отношение към света, реални начала, а не чисто абстрактни понятия подобно на математиката. Тази неопределеност прави дискусиите незавършени. Тя също така прави чисто логическото постигане на реалността или на ново понятие невъзможно.

Въпросната неопределеност е позната, но явно не е съзнавана, щом търсенията на начала, очевидности и окончателни решения, формулирани в език, продължават. Ситуацията е аналогична на ‘вечен двигател’, който има КПД 100% и работи без разсейване на енергията в топлина.

§ 552

Няма понятие за квалия без други понятия за други квалии. Няма независимо понятие за ‘солено’. Това означава, че не може да се обясни соленото на човек, който не го е опитал, и не може да се усети соленото без другите вкусове. Това важи за всяка сенсибилия. Квалиите, макар и неуловими в понятията, все пак са техен извор (не казвам ‘основа’). Това ясно се вижда от невъзможността ‘квантовия обект’ да се обясни като нещо отвъд точките на фотоплака и звуците на гайгеровия брояч, а само чрез неадекватните сетивни представи за вълна и частица.

Сетивните възприятия не са ‘суров материал’, както приемат класическите рационалисти и съвременни философи като Куайн и Рорти. От тях се оформя в последна сметка самият свят. Те носят първите форми на нещата и те диктуват (доколкото нещо диктува) какви да са формите на нашите понятия.

Но какво са тези сетивни възприятия и защо са именно те? Това са моменти от жизнения процес на тялото и без тях не можем да живеем.

§ 553

Референцията е ‘неопределена’ (Куайн) — обяснение. Това значи, че дори посочването не гарантира пълна определеност. Обяснение: посочването с изговаряне на думата е поведенчески акт в ситуация на синтез на комуникация. В това посочване и осмислянето му отпада от определеност всичко, което не влиза в тази комуникация. Изяснява се смисъл, доколкото чужденецът го разбира, а това зависи от границите на ситуацията.

Неопределеността е ясна още в акта на избора на формата или вектора знак→референт. Референтът реално е форма, потопена в поток от квалии и нито една квалия не е отделена от другата, освен относително и непълно. Виртуално обаче знакът определя, ограничава. „Думите се намесват в света. Думите безсъзнателно се ‘намесват в света’, като отделят в потока на различените квалии групи с имена на неща и процеси. Ние не можем или много трудно можем да отграничим думата за нещо от самото нещо“ (§ 201). По силата на неразличеността между нещо и понятие, референт и знак, референцията е неопределена. За това говори постоянното разминаване в разговора даже между индивиди от една и съща езикова общност и с едно и също образование.

Това е ефект на реалната относителност — процесите, в които осмисляме понятията си, са потопени в относителен хаос.

§ 554

Посочването носи минимална неопределеност. Серия посочвания и други жестове свеждат неопределеността до минимум. Някои неща в света наистина могат да се посочат, защото са пред всички нас. Тогава можем да научим детето или чуждия човек на нашия език и това наистина става така. Но една отделна ‘остензивна дефиниция’ никога не е пълна, както забелязва Уилърд Куайн. Думата ‘гавагай’, която туземецът произнася при появата на заек, може да значи ‘заек’, ‘част от заек’, ‘поява’ (Quine 1968, 188). Посочването може да подлъже, а заедно с обговарянето може да обърка. Когато кажем на човек от далечна култура, сочейки към луната: „Това е Луна“, ние можем да го заблудим, че въпросното нещо в небето е ‘това-е-луна’. Изразът ‘кен-гуру’ на езика на аборигените означавало „какво е това“.

Нито едно друго определяне не може да даде това, което посочването дава, и нито едно описание на дума за нещо в пространство-времето не дава нейния референт, ако той не е посочен. Серията ситуации с посочване, съчетана с растежа на знанията за местния език, намества значенията и отстранява неяснотите, и никога не се стига до идеална определеност, защото такава няма. Това разтоварва референцията от напрежението на релативизма.

Неизброимо количество от думите се отнасят до непосочваеми неща. Ако едно понятие не може да се определи с посочване, то е проблематично. Тогава то се обяснява и в края на краищата го ‘_показваме’ с действия_. Например ‘справедливост’ може да се покаже с действия на разпределяне или размяна.

§ 555

Понятието варира спрямо квалиите. Това значи, че към една и съща група феномени (квалии) са относими различни мрежи понятия. Така за цветовия спектър са еднакво добри презентации системата RGB (red–green–blue) и системата CMIK (cian–magenta–yellow-black). За феномените на падане и на кръжене на планетите около Слънцето и на спътниците около планетите има две фундаментални понятия за гравитация: Нютоновото понятие за ‘гравитационна сила’ в Нютоновата механика и Айнщайновото понятие за гравитационно поле в Обща теория на относителността.

За ума и тялото има неограничен брой различни понятия: дух, ум, chitta, hsin; душа, psyche, ātman, cocoro; тяло, corpus, soma, carada.

Това е неопределеност, проецирана в езикова неотносителност.

§ 556

Неопределеност на границите. Категориите изказват определено неопределени граници между форми: качество, количество, възможност, действителност. При опит за прецизно определ-яне намираме преливане и неопределена граница.

Тези форми не са отделени в света.

Определянето става в конкретни процеси на идентификация, описване, обясняване, действие.

Човешките реални категории са неопределени вън от ситуация. Затова ‘онтологиите’ на хората са неясни, плаващи, неопределени и неосъзнати. Те се фиксират само в определени ситуации и отношения. Можем да забележим, че в една ситуация сме ‘детерминисти’, а в друга — ‘индетерминисти’.

§ 557

Неопределеност на ‘групите’ (‘семействата’). Няма начин да се определи границата на една група, която е множество подобни форми без дефинирана общност. Разделянето на групите (дивергенцията), както и тяхното обединяване (конвергенция) са актове на решение в зависимост от проблем.

Дефиницията на ‘семейство’ от форми свежда такава гъвкава група до обикновено множество. В този смисъл семействата от форми ‘по дефиниция’ не са определени — нямат фиксирана граница. Не е ясно дали дадена форма спада или не спада към дадена група, преди да е определена групата и нейната ‘форма’, което винаги е размито, неопределено, гъвкаво определение.

§ 558

Неопределимост на понятията за възникване. „Сложното се образува от простото“. „Атомните системи се образуват“. В процеса на разпръсване след Големия взрив от изходните водородни атоми се образуват хелиеви, по-нататък по-тежки атоми, и накрая най-тежките. Молекулите се образуват от атомите. Веществата се образуват от молекулите. От тях се оформят небесни тела. И т.н., и т.н.

Животът възниква в първичния океан от еволюцията на органичните полипептиди.

Растението пониква.

Човекът възниква от други примати.

Картината се рисува, създава.

Мелодията започва.

Програмата се стартира.

Каква е същността на възникването? Какво е изчезване?

Самият израз: „А възниква“ е противоречие, защото щом е А, няма какво да възниква, а доколкото не е А, значи не може А да възникне. Ако от А възниква Б, както наистина наблюдаваме, че от корена пониква цвете, или от какавидата излиза пеперуда, то какъв е статусът на А и Б — очевидно те не са битие или отделни съществуващи. Защото как съществува А, когато се превръща в Б? И как съществува Б, когато излиза от А?

Противоречието в изказа на възникването е подобно на изказа на движението. Както при движението, конкретното изказване за възникване: „Молекулата се образува от атоми“ има съвсем ясен смисъл. Обратната ситуация е „А съществува“. Това е тавтология, ако не се конкретизира. Например: „Русалките съществуват“.

Обикновеният език се справя със ситуация, в която теоретичното формулиране е спънато от противоречия. Защо в нормалната употреба тези противоречия се разтварят? Защото с естествените понятия не целим формално валидни дефиниции, а ясни съобщения. Ако тези понятия не бяха валидни, ние нямаше да общуваме с тях. Но щом те се използват успешно в общуването, тяхната логическа парадоксалност и неопределеност не означават безсмисленост. Просто смисълът е ситуационен.

§ 559

Неопределимост на ‘същностите’. Отстраняването на спекулативните понятия и специално на ‘същностите’ невинаги е нужно. Употребата на понятия за същности в естествения език спестява енергия, макар и понякога да препятства детайлно разбиране. В действителност ние разпознаваме всевъзможни ‘същности’ в едни и същи групи феномени. Тази неограничена вариантност на това, ‘какво всъщност нещо е’, прави есенциалното мислене безперспективно. Понятията интендират ‘невидими обекти’, примерно ‘елементарни частици’. И тъй като в интенцията ‘ноема’ (феномен — Хусерл) не е различима от ‘ноезис’ (понятийно схващане), понятието е неразличимо от мислима в света същност. Тъй като тази мислима същност не присъства във феномените по силата на несъизмеримостта на знаци и квалии, тя се визира навътре, в дълбочина на света, подобно на скрито ядро или основа.

Изход от тази ситуация няма, освен постоянното преопределяне на ‘същностите’ в ситуационни референти в процеси на рационално процедиране при осъзнаване на проекциите отвъд феномените. Същностите са добре определени за определени процеси на ресинтез: описания, обяснения, действия.

А-номалия на твърденията за ‘съществуване’.

„Розата съществува.“ е а-нормален тип изказване, присъщо на философията. Обикновените хора казват: „Онази роза е красива.“ Или „Тази роза цъфти по-рано.“

Защо твърденията за ‘съществуване’ са а-нормални? ‘Съществува’ без определение: усещане, възприятие, мислене, представа, е празна дума. Даже най-абстрактните изказвания и математически формули са смислени като познания за света, само ако казват при какви условия какви резултати от наблюдения ще получим.

Но ако кажем сега: „Тази роза съществува.“, не сме ли на прав път?

Не сме отново на прав път, защото е безсмислено утвърждаването на съществуване на ‘ето това тук’ — тъкмо ‘тази роза’ вече казва, че тя съществува сега и тук. Ако приемем емпирично значение на ‘съществуването’ на розата, какво може да е то? Да речем, че: „Розата е жива сега и тук.“ Това вече е смислено, дори да не е вярно. Розата преди десет години не е ‘съществувала’, т.е. не е била поникнала. След десет години същата роза може да умре.

Така става ясно, че твърдение от типа „Розата съществува.“ е безсмислено.

Дори като вид ‘розата’ не съществува така, изобщо, безотносително. Тя има история — появила се е в определен момент на определени места на Земята и ще изчезне в някакъв бъдещ момент.

Казаното за розата в пълна степен важи и за човека.

Човешко битие’ като нещо универсално и безотносително, е чиста фикция.

§ 560

Реферирането е ‘адаптация’. Ако между знак и феномен има пропаст, тогава как нещо знаково съответства на нещо реално? Как ‘1956’ съответства на съответния брой обекти? Семиотиката казва, че „знакът стои вместо нещото“. Ясно е, че от сетивно възприятие към понятие няма логически преход, както и обратно. Понятието е свободно създание на ума, но такова, че да ‘приспособява’ знанието ни към света, да усилва възприятието.

Това съответствие е отнасяне, определяне на отношение. Виртуално то е избор между варианти, а реално — решаване на проблем. Този избор или решение не е детерминиран пряко от целта, а непряко чрез много условия. Тези условия никога не са определими пълно.

§ 561

Референтите са ясни в границите на мислимото и възприемаемото — обща относителност. Има по-прецизна форма от тази на Куайн за демонстриране на неопределеността между знак и референт. Числото ‘1956’ е сложен знак в десетичната бройна система. Той може да се разложи на сбор от: една хиляда, девет стотици, пет десетици и шест единици. Това е сума от множества, подредени от десетичната система. Сега, еднакво ли е това понятие за различни бройни системи? Ако е еднакво, тогава трябва да има ясна умствена представа за числото независимо от бройната система. Такава не намирам в моя ум. В света пък не намирам същност ‘число’.

Знакът ‘1956’ е синоним на други знаци, получени от различни от десетичната бройни системи. А във възприятието е налице един и същ брой обекти. Колко е броят им извън знака? Толкова, колкото се виждат или чуват. Но това не е изказуемо и не е представимо неутрално, безотносително спрямо конвенцията (бройната система). Сетивното и концептуалното са в съвсем различни сфери — ако едното е в света, другото е в ума.

Какво понятие работи тук? Взорът на ума не може да вникне в броя като в определено понятие — това се вижда при брой, надхвърлящ нормалното възприятие, да речем 1956. Не може в банката да имаме неопределено количество пари — на ниво знак парите са определени, но пък не са реални, перцептивни, видими. Изглежда, че все пак няма ментално схващане на определения брой — има понятие за едно, за малко, за много.

Това говори, че референтите на понятията са толкова по-ясни, колкото по-ясно е възприятието и се размиват в неопределеност към хоризонта на възприятието. Тази неопределеност се превъзмогва в абстрактното понятие, неразривно свързано с бройната система. Така синтезът на понятията подреждане на хаос, ре-синтез на жива форма.

Следователно няма не само същност, но и определено понятие, независимо от знака. Не само в света, но и в ума няма ‘същност’. Понятието, еднакво със същността, е функция на знак. Знакът очевидно намалява енергията, която е нужна, за да удържи проумяването. Знакът намалява ентропията и увеличава хоризонта на живота. Понятието е умствена яснота относно знака с неговото значение, без да се осланяме само на сетивното възприятие. И все пак понятието има в корена си възприятието. Не можем да проумеем нещо тотално вън от перцептивната пространство-времева форма.

§ 562

Понятието ‘количество време’ е местно. Известно е, че Исаак Нютон въвежда абсолютно математическо време заедно с относително време: час, ден, месец. В езика си индианците хопи обаче не използват числа за цикли и периоди: „… нашият език често смесва две различни ситуации, тъй като за двете има един и същ начин на изразяване. Когато говорим за ‘десет крачки напред’, ‘десет удара на звънеца’ и за някаква подобна циклична последователност, имайки предвид няколко ‘пъти’, у нас възниква такава представа, както и в случая на ‘десет дни’…

Понятията за време губят връзка със субективното възприемане на ‘ставащото по-късно’ и се обективират в качеството на изчислими количества, т.е. отрязъци, състоящи се от отделни величини, в частност дължина, както дължината може да бъде реално разделена на дюймове. ‘Дължината’, ‘продължителността’ на времето се представя като ред еднакви величини, подобно, да кажем, на ред бутилки.

В езика хопи положението е съвсем различно. Множествено число и количествени числителни употребяват само за означаване на онези предмети, които образуват или могат да образуват реална група. Там не съществуват въображаеми множествени числа, вместо тях се използват редни числителни в единствено число. Такъв израз като ‘десет дни’, не се употребява. За еквивалент му служи израз, посочващ процеса на броене. По такъв начин, they stayed ten days («те стояха десет дни») се превръща в «те стояха до единайсетия ден», или «те тръгнаха след десетия ден». «Ten days is greater than nine days» («Десет дни е повече от девет дни») се превръща в «Десетият ден е по-късно от деветия»… Вместо нашата лингвистически осмислена обективизация на областта на съзнание, която наричаме ‘време’, езикът хопи не дава никаква форма, съдържаща идеята «става по-късно», същност на понятието за време“ (Уорф 1956, 140).

Дефиниция 9. Виртуална позиция: момент-място на знаков акт в центъра на координатна система на език: ‘тук–сега–означавам–това’.

Ние самите си представяме и даже възприемаме десет дни като налично в света количество, и това показва колко вкоренена е локалната позиция в преживяването на света.

§ 563

Неопределимост на света спрямо ‘битие–небитие’. Светът не е битие, нито небитие, нито битие-небитие. Няма онтологичен модус на битието или небитието, което да изрази света ‘строго’. ‘Е’, казано за света, е празно, както и ‘не е’. Да се каже, че светът се светува, че той бива живян, е нещо повече. Но за битието и небитието като категории се иска нещо окончателно. А животът не може да го предложи. Всичко в живота: и индивидуалното същество, и пространството, и времето, и нещата в света, плават и нещо в тях идва и друго се губи. Ако идващото и губещото се се определят, те нямат определен статус извън наличието си, като идващи и отиващи. Но това е важно като тяхна ‘природа’. Да се каже, че нещата са и не са, е празно, защото и обратното е валидно. Битие-небитие не казва нищо за уникалното наличие, поява и изчезване на зелените листа, облаците, младостта на лицето и реката пред нас.