Сергей Герджиков
Философия на относителността (30)

§ 635

‘Правилните категории’. Правилните категории са вариантните местни категории, с които заедно описваме дадена предметна област. Те са координирани и следват отблизо граматическите категории. Така Аристотеловите категории в първото деление — ‘казано без връзка’ и ‘казано във връзка’ — са съответно части на речта и прости изречения с формата субект-предикат. Типовете казано без връзка са субстанция, количество, качество, отношение, място, време, действие, страдание, и съответстват на субекти и предикативи — съществително, прилагателно, числително, определение, обстоятелствено пояснение, глагол.

§ 636

Категории — координати. Има категории, които работят добре като координати за определяне. По сфери на реалността категориалните определения ще бъдат:

Пространство: измерения х, у, z. Напред–назад, нагоре-надолу, над–под, наляво–надясно; вън–вътре, късо–дълго… Всички те са дименсии и форми на изказ на телесни диспозиции.

Време: сегашно–минало–бъдеще, преди–след; временно-вечно (безвременно). Времевите категории са очевидно определения на човешки жизнен процес, а не на някакво обективно време.

Цветове: бяло–черно. RGB скала: червено–зелено–синьо. CMIK скала: циан–магента–жълто–черно. Всички тези системи в съчетание дават всевъзможни цветове от видимия спектър. Нито един от основните цветове не е безотносителен спрямо останалите.

Логически константи: тъждествено, и, или, ако–то, не. Индукция–дедукция–(традукция). Тези константи представят връзки за синтез на твърдения.

§ 637

Гилберт Райл: Системата на Категориите е утопия. „А именно, предполага се, че съществува краен брой категории или типове, например точно десет (или осем) тирове термини или точно дванадесет форми на съждението, също както съществуват точно двайсет и шест букви в английската азбука и точно шестдесет и четири клетки на шахматната дъска. Това е чиста проба мит. В шахматната теория са известни много гамбити, но няма техен пълен списък, и макар че в английския език има много разнообразни граматически конструкции, тяхната пълна класификация е невъзможна.

Схоластиката е вяра в съществуването на свещен скрижал, на който са изброени всички категории, но не са ми известни никакви основания за подобна вяра. В края на краищата аз не мисля, че някакъв символизъм на формалната логика е достатъчен, за да обхванем всички възможни различия на типове и форми“ (Ryle 1938). Това може да се покаже за различни типове случаи, както се и показва за системите на Аристотел, Кант, Хегел, ранния Витгенщайн.

Дали категориите са добре определени на ниво изследване? „Но разбира се, определен символизъм може да бъде напълно адекватен за представянето на всички различия на типовете, с които се сблъскваме в хода на някакво конкретно изследване“

(ibid.).

Преди всичко ако има категориална неопределеност, тя трябва да е налице и на ниво конкретно изследване. Изследването се натъква на неопределености по самата си природа и няма гаранция, че ще се проведе само с онези понятия, които са предварително определени.

Райл добре осъзнава категориалната неопределеност и на ниво логически променливи. „Ако знакът за пропуск допуска различни категориални запълвания, то сам той се явява категориално двусмислен, което би могло да се избегне с по-съвършен символизъм. Иначе казано, ние се сблъскваме с антиномии“

(ibid.).

„Някои типове са официално признати и снабдени с фирмени знаци като ‘качества’, ‘състояния’, ‘субстанции’, ‘числа’, ‘логически конструкции’, ‘категории’ и т. д. Бихме могли да ги наричаме ‘категориални думи’“ (ibid.).

§ 638

Категориална неопределеност. Райловият ‘фактор’ — израз с неопределим статус, съдържа семантичната неопределеност, с каквато е характерен всеки език и особено естественият език. Езиците не предлагат определена и ограничена сфера на ‘универсални понятия’. В едни и същи форми на конструкция срещаме различни значения и те не са изчерпателни.

Категориалните понятия са семантични и не зависят от езика неговата граматика: „И доколкото само съчетанията от символи могат да бъдат абсурдни или не абсурдни, дотолкова категориалните изказвания са семантически. Не съществуват английски категориални изказвания, различни от немските, западни, различни от източните“ (пак там). Проверката на това изказване в различни езици показва, че не е вярно. Това се прави тук в частта „Езикова относителност“. Тук е достатъчно да се отбележи, че семантиката е смесена със синтаксиса и че няма поле на нашия опит, в което съвсем независимо от езика с неговата граматика се разпознават категориите.

Това се вижда и от едно последователно разкриване на неопределеността. Не може категориите да са логически относителни и непълни, а да са чисти от немски и английски, западен и източен език.

§ 639

Разтваряне на дихотомии — Куайн. Уилърд Куайн прави няколко решаващи анализи, в които разтваря дихотомии на аналитичната философия, наследени от Кант: ‘емпирично-теоретично’ и ‘аналитично–синтетично’ („Две догми на емпиризма“), ‘априори–апостериори’ („Карнап и логическата истина“). Но преди всичко в този контекст е важен анализа на двойката ‘реално–нереално’. Дали нещо съществува ‘реално’, не е въпрос на ‘обективно дадено’, нито на ‘преживяване’ — това е въпрос на означаване. Номинално–реално се показва като псевдопроблем. ‘Съществува’ е същото като ‘означава’: „Да кажем, че съществува такова нещо като апендицит, или че ‘апендицит’ означава нещо, е да кажем, че операцията на екзистенциално обобщение относно ‘апендицит’ е валидна, т.е. че тя води от истини само към истини“ (Quine 1939, 48).

§ 640

Семантично-граматични форми. Категориалните схеми са семантично-граматични форми в естествени и изкуствени езици, достатъчно добре определени, за да внасят ред във феноменални сфери и съответни сфери на общуване в една езикова общност.

Например битие–небитие и техните производни са достатъчно добре определени в християнската схоластика, за да описват генетично свързаните с тях теми за ‘Бога, Сътворението, Природата, живота, смъртта и безсмъртието’. Но те са много груби и непригодни да описват например феномените и експериментите в квантовата механика.

§ 641

Вариантни системи категории. Мрежите са координирани категориални групи, а категориалните системи са подредени според принципи. Големите класически системи на Западната философия са тези на Аристотел, кант и Хегел. Самият факт, че в тази философия са налице три различни големи системи с различни принципи на подредба е факт на относителност. Големи системи категории се разработваха в рамките на диалектическия материализъм.

Статусът на категориите е едновременно онтологичен, епистемологичен и езиков в логосната нагласа. В нея не се разграничават с различна форма свят, мислене и език. Те са още универсалии и техните системи са онтологии.

§ 642

Хегелова система според моментите на саморазгръщането на Идеята. Хегел позиционира категориите в една мега-система на разгръщането на чистото мислене Битие до Абсолютна Идея (Науката Логика). Този труд има две издания: като първа част от Енциклопедията на философските науки (1812–1817) и като самостоятелна работа (1816). Трите фази на това разгръщане са: битие–същност–понятие. Наличието на две редакции на този труд е благодатна почва за изследване на интенциите на автора по промените, които е извършил. Но самата първа редакция е претърпяла три издания още приживе на автора.

‘Битие–същност–понятие’ е верига, прекъсната в самостоятелния труд Науката Логика между същност и понятие и разделена на два дяла: Обективна и Субективна Логика. Първата книга: Битие, е разработена далеч по-прецизно. А това значи, че като цяло онтологията и системата на категориите на Хегел не бива да се разглеждат като завършени, освен в основни линии и по форма.

Принципът на категориите на Хегел е тъждеството на битие и мислене с диалектичното му саморазвитие по простия ритъм на теза–антитеза–синтеза. Коренът на този ритъм намираме още във Феноменология на духа. Това е зародишната триада: в себе си–за нас–в себе-си-за-нас. Анализ на тази генетична триада е направен в De-cogito (§ 338).

§ 643

Кантова система според функциите на съжденията. В Критика на чистия разум (1981) Имануел Кант отбелязва категориите на Аристотел като историческо начинание за философията. Той настоява категориите да се изведат необходимо и да се установят като завършени (Кант 1967, 141). Такъв принцип е ‘логическата функция на разсъдъка в съжденията’ мисловната форма: „намираме, че функцията на мисленето в съждението може да се подведе под четири заглавия, всяко от които съдържа в себе си три момента. Те могат да се представят удобно в следната таблица:

1. Количество на съжденията: общи–частни–единични

2. Качество: утвърдителни–отрицателни–безкрайни

3. Отношение: категорични–хипотетични–дизюнктивни

4. Модалност: проблематични–асерторични–аподиктични“ (цит.пр., 144). Кант отбелязва, че единичните съждения, макар и логически тъждествени на общите, имат различен обем познание — единично, и затова се отделят като вид (цит.пр., 145). Тук не виждам принципа ‘мисловна форма’ или ‘логическа функция’. От друга страна, виждам собствена мисловна форма в телеологичните съждения: цел–средство–резултат, но те не са изобщо споменати от Кант нито като рубрика, нито като отделен тип в модалните съждения.

На четирите мисловни форми съответстват чистите разсъдъчни понятия или категориите (цит.пр., 149). Те се делят също в четири групи: количество–качество-отношение–модалност. Първите три съвпадат поне номинално със съответните Аристотелови групи. Категориите се групират по три и отдавна е забелязано, че третата някак обединява първите две, които някак са симетрични, противоположни. Така на количеството категориите са: единство–множество–тоталност.

Кантовата интенция към завършена система под един принцип не е реализирана. Във всяка от четирите групи категории намираме въпроси и алтернативи, както и в самата четворка: качество–количество–отношение–модалност. Отбелязвано е, че всички тези рубрики са отношения. В самото количество категориите единство–множество–тоталност са разнородни. Единство–множество са симетрични и противоположни, а тоталност не е техен синтез, нито допълнение. Освен това на мястото на единство може да се постави единичното. На мястото пък на тоталност може да се постави безкрайност, и така да се получи: единично–множествено–безкрайно. Но и това е спорно, защото нулата също има място като категория.

Не по-различно е положението в качество: реалност-отрицание–ограничение. Тук вместо отрицание може да стои идеалност предвид на симетрията: реалност–идеалност. Ако пък остава отрицание, трябва първата категория да е утвърждаване. Кант не извежда категориите и даже не обяснява пълно защо постулира именно тези категории и в този ред.

При това става въпрос за „чисти понятия на синтезата, които разсъдъкът съдържа в себе си a priori и само благодарение на които е чист разсъдък, тъй като единствено чрез тях той може да разбере нещо в многообразието на нагледа“ (цит.пр., 152). Кант отново настоява, че тези категории са изведени от способността да съдим.

Както обикновено в немската философия, Кант хипостазира в ранг на универсална необходимост и всеобщност една конвенционална схема.

§ 644

Аристотелова система — според изказване-за-съществуващо. В Категории (367–347 пр. Хр.) Аристотел отнася категориите към ‘това, за което говорим’. Той определя четири вида на ‘съществуващото, което се изказва’. „От това, което говорим, едно е свързано, друго казваме без връзка. Във връзка е например: «Човекът бяга», «Човекът побеждава», а без връзка — ‘човек’, ‘бик’, ‘бяга’, ‘побеждава’.

От съществуващото едно се изказва за определен субект, без да е дадено в който и да било субект. Така [видът] човек се изказва за отделния човек, без да е даден в никой субект. Друго е дадено в определен субект, без да се изказва за който и да било субект (като ‘дадено в субекта’ разглеждам това, което е присъщо на нещо, без да е негова част, и не може да съществува отделно от него). Така едно конкретно граматическо знание е дадено в душата, но не се изказва за никой субект“ (Аристотел 1992, 1а 20–25).

Нагледно това е представимо така:

1. Изказва се за субект — не е дадено в субект (видът човек).

2. Не се изказва за субект — дадено в субект (конкретно граматично знание в душата или нюанс на бялото в тялото).

3. Изказва се за субект — дадено е в субект (знанието в душата и за грамотността).

4. Не се изказва за субект — не е дадено в субект (отделният човек, отделният кон).

Под ‘изказва се за’ Аристотел разбира явно предикат, а под ‘дадено’ — присъщо. Аристотел, първо, смесва дадено и казвано в ‘съществуващо’ — логосна нагласа, а после разделя съществуващото на различни видове според даването и казването.

Така, в 1 разпознаваме общото и то е определено като предицирано, но не дадено; в 2 е присъщото, но не предицирано; в 3 е присъщото предицирано и в 4 е неприсъщото непредицирано — единичният субект. Можем да кажем, че 1 е чисто езиково, номинално общо, 4 е чисто реално единично, последен субект, 2 е неизказано налично, а 3 е изказан реален предикат. Даденото, присъщото тук е неезиково за Аристотел — налично или феномен.

Аристотел продължава: Предикатът на предиката е предикат и на субекта. Средният предикат е и субект, напр. човек, и така предикат и субект са относителни и само в единичното е налице непредицируемост — своего рода логически атом.

Какво са категориите? Къде са категориите? „Всяко от казаното без връзка изразява или някаква субстанция, или някакво количество, или някакво качество, или някакво отношение, или някакво място (или ‘къде’), или някакво време (или ‘кога’), или някакво действие, или претърпяване на някакво въздействие. Субстанция, в общи черти, са, да речем, човекът и конят; количеството — дължина два лакътя и дължина три лакътя; качество — бял, грамотен; отношение — двойно по-голям, двойно по-малък, по-голям; място — в Лицея, на площада; време — вчера, през миналата година; положение — лежи, стои; наличие — обут, въоръжен; действие — режа, горя; претърпяване на някакво въздействие — режат го, горят го“ (цит.пр., 4 1b 25–2a 5).

Аристотел явно определя тези категории като езикови форми (те са ‘казано без връзка’, отделна дума), но изразяващи нещо, т.е. категориалните думи се определят по своя референт или значение. Така се припокриват език и свят. Не се поставя под въпрос самото рефериране или как думите изразяват неща извън себе си. Това значи несъзнаване на разликата или независимостта на свят и език. Така не се допуска даже мисловно за едно и също явление да могат да се използват различни думи и особено категории. Не се поставя под въпрос това, че ние говорим за света съобразно някакви конвенции и че граматическите форми могат да са конвенции. Не се проблематизира ‘субстанцията’ — кон или човек, дали е реално непредицируема или само в съответния език.

Аристотел разбира категориите като думи, но отнасящи се пряко към свят. Налице е припокриване на език и свят и не се поставя въпроса за конвенцията, случайността на граматичното вън от феномените, даденото, света. Аристотел също така внася логически определения в този анализ на думите — предикатът на общото е предикат и на единичното. Значи това, което по-късно е разчленено на онтология, логика и граматика, тук е едно цяло — нека го означим с логос.

Единичното е първична истинска субстанция, а видът и родът са вторични субстанции.

„Присъщо на субстанциите също така е и обстоятелството, че нищо не им е противоположно“ (цит.пр., 5 3b 24–25). Същото се отнася и за количеството. „Изглежда, че никоя субстанция не допуска различие по степен“. (цит.пр., 5 3b 30–35). Но: „Най-характерно за субстанцията, изглежда, е това, че бивайки самотъждествена и една по число, тя е способна да приема противоположностите“ (цит.пр., 5 4а 10–15). Така човек може да е бял, а после тъмен.

Количеството е дискретно (числото) и непрекъснато (линията). Малко–голямо са относителни и нещата могат да приемат противоположности, но не едновременно. „Също и от останалите [категории] никоя не приема противоположностите заедно. В противен случай би се оказало, че нещата са противоположни сами на себе си, защото, ако голямото е противоположно на малкото, а едно и също нещо е едновременно и голямо, и малко, то би се оказало противоположно на самото себе си. Това обаче е невъзможно“ (цит.пр., 5 6а 1–10). Аристотел влиза в противоречие тук с казаното по-горе: „В действителност понякога се случва едно и също едно и също да е и голямо, и малко, като спрямо едно нещо е малко, а спрямо друго е голямо“ (цит.пр., 6 5b 30–35).

Очевидно Аристотел се колебае относно противоположното в отношенията. Относителното не може да е противоположно, или ако е, то не е едновременно. Но нали е ясно, че малкото е голямо в друго отношение едновременно. Така Аристотел не разработва отношенията и относителността, централна тема за всички категории. В специалната категория отношение „са тези неща, за които се казва, че представляват това, което са спрямо нещо друго, или са съотнесени с него по някакъв начин. По-голямото например е такова, каквото е в сравнение с по-малкото“ (цит.пр., 7 6a 35–40) Но вторичните субстанции са отнесени към първичните, количествата са съотнесени в реда на числата и като дължини, а качествата са координирани. Така Аристотел игнорира относителността и специално относителността на единичното нещо, първичната субстанция. А това е зародишът на метафизичните илюзии.

Аристотел обаче не говори категорично за категориите и даже не използва думата категории. Той извършва наблюдение и казва ‘изглежда’, а не постулира и не строи аксиоматична система. Така че системата му не е нито необходима, нито универсална, освен като посока.

§ 645

Категориите преминават една в друга. Така качество прелива в количество (запад е определим като 270 градуса спрямо 0 за север, водород е определим като един електрон в орбитала), но езиковата форма на ‘какво–колко’ пази категориалната разлика.

Формата на въпроса: какво? насочва към форма на отговора. В доезиковия свят не можем да отличим какво от как, нещо от процес. Дори камъкът е процес, разгледан геологически. Разбира се, нашият живот изключва геологическите времена и затова камъкът е непроменливо нещо, а не процес. Но когато изригват вулкани, пред очите на хората в природата възникват скали. Има езици, в които и камъкът е процес. Най-добрият начин да определяме категориите е като следваме граматиките на естествените езици.

Но цветовете, звуците и другите сенсибилии са качества не в граматиката, а в собствената си сетивна определеност.

§ 646

Категориите полагат виртуални форми като реални. ‘Ειδοζ’ е дума за ‘гледане, гледка, изглед, вид, образ, фигура’, която Платон прави философска категория с твърде различно значение. Философията разработва категории, които обикновено се отделят от естествените категории и се осмислят като елементи на една теоретична концепция — онтология. Как се осмисля онтологията? Ако като теория, то тя трябва да обяснява своя обект — света. Ако се осмисля като практическа мъдрост, то тя трябва да работи в естествения език. Примерно: „Не бъди Das Man, бъди Existenz“, трябва да казва нещо на човека извън философията.

Субстантивирането е изкуствена трансформация в нашите езици. Употребата на прилагателното като съществително внася неопределеност и напряга езика. Този синтезиран субстантив не отговаря на нещо в пространството и времето, той е чисто виртуален. Не е ясно дали има в света ‘общо’, примерно ‘кон като такъв’, или това е само дума за всякакви коне (Аристотел срещу Платон). По форма ‘всеобщо’ не е нормално като ‘кон’, защото ‘всеобщо’ се отнася към един съмнителен референт: ‘кон-ност’. Категорията ‘кога’ е нормално понятие, докато категорията ‘време’ е проблематично. Субстанциализацията е ‘илегална’, изкуствена операция, която подвежда, защото полага като нещо налично в света една виртуална, мисловна и езикова форма.

Превръщанията на прилагателните и глаголите, както и останалите части на речта, в съществителни, е обикновен начин на обобщаване. Без съмнение той е успешен, иначе нямаше да се утвърди и разшири толкова. И все пак реално не може една вариантна категория да е нещо и процес, свойство и отношение. Затова трябва да се държи сметка за виртуалността на описанията с оглед граматиката.

Субстантивирането не е чисто откъм скрити опасности. От ‘красиво’ се получава ‘красота’ и се продължава спонтанно с въпроса: „Що е красивото?“ За да не се подведем по трудността на проблема за красотата, нека попитаме по-просто: „Какво е белотата?“, и ще видим, че въпросът е погрешен. Няма начин да отделим белотата от пространствената форма, която е бяла, или от ‘бялата светлина’.

§ 647

Вариантност на категориите. Различни категории могат да описват едни и същи сфери и форми. ‘Условие’ и ‘обусловено’ са неразличими от ‘причина’ и ‘причинено’. Преди всичко, категориите са неизбежни форми на изказ, граматика и носят граматична вариантност. Какво изказват категориите? Основни отношения в света, форми в света. Все пак категориите в различни езици са различни. В нашите езици са неизбежни: за глагола — време, лице, число, наклонение, вид; за съществителното — падеж или отнасяне чрез частица, число, род; за прилагателното — число, род. В други езици задължителни са други форми. В изречението за команда в един език се посочва числото, а в друг — не. Каквото и да кажем, в естествения си език нямаме избор относно правилния, приемливия изказ. Това не значи априори универсалност, всеобщност или глобалност. И все пак това, че формата е безпрекословна, е само условна всеобщност. Частите на речта се трансформират като части на изречението и така не можем да фиксираме категориите като части на речта с фиксирана граматична функция.

След това, категориите като форми на изказ не са единствените средства за изказ — можем да изкажем всичко, каквото се налага, и вън от формата, с друга форма, или по-точно с алтернатива в самата езикова форма. Ако в езика няма падеж, изказваме отнасянето към съществителното с предлог. Франц Боас подчертава, че граматическите категории не означават форми на културата, и че много информация в културата не е задължителна граматически, а се изказва лексически. Така например в китайския времето се изказва лексически, чрез описание, а не граматически, чрез граматично време.

§ 648

Категориите са контекстуални. В историята на европейската наука са развити три понятия за причинност: Нютонова механическа причинност, Айнщайнова релативистка причинност, квантова причинност. Трите типа причинност са съвсем различни по смисъл. Този смисъл се получава само в контекста на теорията, в която те са развити.

Значи ли това, че има три същности ‘причинност’?

Причинността е относителна. Тя не е нещо в самия свят, може да се изкаже по алтернативни начини (случайност-необходимост–съдба — поток на света — магическо намерение — провидение, промисъл)

§ 649

Онтологичните категории са изкуствени. Те не могат да работят нормално в естествен език. Онтологичните понятия са пределно абстрактни и затова се отделят и от естествените общи понятия. Но това веднага ги подлага на съмнение относно тяхната смисленост, разбирана като ‘референтност’ — отнасяне към нещо в света.

Ненормалността на категория като ‘общо’ спрямо обикновената дума ‘общо’ в изречение като: „Между нас няма нищо общо“ е тази, че втората съдържа пряко отнасяне към възприятие, контекст и опит, а първата е плод на трансформация, тук даже граматическа — от прилагателно в съществително. И тя се нуждае от обратна трансформация, за да излезе към опита, при това твърде неопределена.

§ 650

Неопределеност на категории в обикновената реч. На въпроса: „За какво ходи в банката?“ — ‘телеология’, може да се отговори коректно: „Отидох, защото имах да тегля пари.“ — ‘причинност’. Нарушаването на категориалната форма не нарушава смисъла.

Полисемията и неопределеността, характерни и типични за езика, в немския и въобще в спекулативния философски дискурс се вземат за различни понятия и правят всяко аргументиране и контрааргументиране неограничени и непредвидими. Всяка теза може да се ‘докаже’ и ‘опровергае’.

Затова чисто понятийните аргументи и спорове са напълно безперспективни.

§ 651

Езикови релативности на категориите. Граматиките на езиците формулират в категории следните относителности:

— спрямо думата — партньор в двойка понятия: полярни прилагателни като голямо–малко];

— спрямо изречението, споделящо състояние на нещата, процес, действие: подлог–сказуемо–пряко допълнение–непряко допълнение–(определение);

— спрямо речта като част на речта: съществително–глагол-прилагателно–местоимение–числително и т.н.;

— спрямо логическата структура съюзи като и, или, не;

— спрямо възприятието: форми и цветове, звуци, вкусове, миризми, докосвания; нещо–процес действие–състояние и т.н.

§ 652

Реална относителност на категориите. Експеримент. „Вълната не е тъждествена на морето. Вълната не е различна от морето“. Следователно тъждественост и различие не са точни думи за случая.

„Елементарната частица не е делима (не се състои от други частици). Елементарната частица се трансформира в други елементарни частици“. Следователно ‘делимост–неделимост’ е неточна и безсмислена опозиция за материята.

Красивото, доброто, истинното, са реални, и само относителността ги прави реални, не абсолютизирането им. Красотата е възприятие на чудото на света. Когато през пелената на думите проблесне изненадващо със силно възприятие самият свят, и усетим тръпката на живота, сме в плен на красивото. Красотата не се изказва и описва, затова е и непостижима за обясняване. Тя просто завладява, разрушава описанието, прави го безсмислено. Красивото е тръпкаво, болезнено, изчезващо, отчайващо, безнадеждно, като живота.

§ 653

Културна релативност на категориите. Категориите са локални — те важат в културата, в която се създават и използват. Като такива те са основни дескрипти в локалните описания на света.

Тройката субстанция–причина–взаимодействие, формулирана от Кант като всеобща, е западно описание. В Индия намираме различна тройка: брахма–карма–самсара, а в Китай: дао-небе–земя.

На Запад намираме двойките: битие–небитие, живот–смърт, душа–тяло, свято–грешно. В Китай намираме двойките: ян–ин, дао–дъ, ли–чу. В Япония намираме спочифичната етична двойка гири–као (дълг–достойнство).

Свобода–несвобода. На Запад свободата е избор, решение и отговорност на независима личност. В далечния Изток свободата е отказ от избор и зависимост по линия на личността. Двете категории са несравними и донякъде обратни една на друга. В будистката традиция аналогични на ‘свобода’ са понятието за освобождение от самсара — ‘нирвана’.

Карма. Това е най-древното и всеобхватно понятие на Изтока и прониква от индуската и будистката цивилизация. Аналогията на Запад е съдба. Двете категории се смесват в масовото съзнание като предопределеност на човешкия живот.

Нирвана–самсара. Двойката нирвана–самсара е анализирана от Нагарджуна и е показана идентичността на двете. (Муламадхямака-карика). И това има огромно практическо значение за пътя на освобождението — свободата винаги е тук и не е нужно да трансцендираме света, за да я постигнем — тя е другото състояние на нашето същество — чисто от зависимост. Ако думата ‘нирвана’ е не категория, а само маркер, това трябва да важи и за ‘самсара’. Също като двойката ‘шунята — татхата’.

Има смислово покритие и преводимост между категории в различни светоописания, което е свидетелство за реалната отнесеност на всички категории към този човешки свят. Причинност съответства на карма и на Дао. Дух съответства на Брахма и на Небе.

§ 654

Кроскултурно деформиране на категории. Чужди категории се описват превратно в свои категории. Западните масово наложени класически понятия за Изтока са виртуални проекции. Терминът виртуални проекции означава във виртуалната относителност знак, насочен към виртуалната опозиция на реално понятие. В областта на реалната относителност това са деформирани от гравитация понятия за непознати реалии, които водят до неразбиране и разминаване с чужди култури.

‘Източен деспотизъм’. Китайската политическа система с център недеятелният император се схваща като ‘деспотизъм’. Това е виртуална проекция по гравитационната форма на западната двойка ‘демокрация–деспотия’, с корен разбирането на свободата като политическа свободна воля на гражданина.

‘Съзерцание’. Това е виртуална проекция за източната медитация, с корен понятието ‘действие’. Не-действието (у вей) не е съзерцание, а е действие съобразно Дао, потока на света. Изкривяването е в гравитационното поле на западната двойка понятия ‘действие–съзерцание’. Тук действието се разбира като силова динамика на субекта за преобразуване на света в духа на ‘Homo Faber’.

‘Източен мистицизъм’. йогическите и медитативните практики и най-вече Дзенбудизма с неговото излизане от логиката и езика е ‘мистицизъм’. Това е виртуална проекция от нашето разбиране на опозицията ‘логика–мистика’. Витгенщайн нарича така неизразимото, това, как светът е ‘мистическо’. Това е също виртуална проекция.

§ 655

Anicca и pratitya-samutpada. ‘Аника’ е обикновена представа за света като поток в традиционната и будистката индийска мисъл, а близкото по значение pratitya-samutpada е зависим произход, взаимна зависимост. Не обаче диалектическото ‘ставане’ и ‘взаимодействие’ е, което будизмът има предвид, когато говори за ‘аника’ или ‘пратитя самутпада’ (‘зависим произход’). Това е потокът на света отвъд битие и небитие в техния синтез, неразличимост на битие и небитие. Това в Махаяна е ‘шунята’, ‘празнота’, а не движение на възникване или унищожаване. Това даже не е промяната, а е потокът на света.

Ранната будистка литература разглежда следната верига на зависимости, които задвижват съществата в света на самсара: нагласа–познание–незнание–усещане–възприятие–мислене-съзнание–раждане–стареене–страдание–смърт–раждане… Това е веригата на живота-и-смъртта, а не е верига на ставане или възникване подобна на възникването на формите от други форми.

§ 656

‘Śunyata’ (‘празнота’) в Махаяна. В школите на Махаянабудизма и специално в Мадхямика липсата на същност и взаимната зависимост (pratitya samutpada) кристализира в пустота (śunyata). ‘Нещата’ във времето и пространството са ‘пусти’, нямат същност и основание за своето съществуване в самите себе си.

Празнотата има пара-логическа формулировка в анализираната тук чатушкоти (‘тетралемата’). Четири възможни твърдения за битие–небитие и всяка друга опозиция се отхвърлят: битие, не-битие, битие-небитие, не-битие-небитие. Отхвърлянето на битието и на небитието не е утвърждавано в Западната философия. Утвърждавана е условността на фона на безусловното в понятията.

В Западната мисъл Платон, а след това Кант, са изразили най-силно отношението между условното и безусловното. Всяко нещо, което се свързва с други неща чрез причинност или друга връзка, е условно. Разумът напразно се напряга да обхване безусловното чрез категориите за връзка между нещата в пространството и времето. Безусловното не е предмет на възможен опит (Кант).

§ 657

Несъзнатост на категориите. „Мнозинството от хората нищо не знаят за категориите, лежащи в основата на езика и оставащи неосъзнати преди систематическото им изучаване от граматиката. Но именно лингвистическите категории ни заставят да виждаме света от гледна точка на определена система от понятия, приемани от нас, поради незнание на законите на развитие на езика, за обективно-дадени категории и на свой ред въздействащи върху нашите форми на мислене“ (Боас 1997, 525–526).

Философите отдавна отчитат, че в обикновения език и мислене категориите не се съзнават, а се използват спонтанно. В тази връзка е и укора на Хегел към учените от Логика, че използват ‘несъзнателна метафизика’: „Основната грешка на научния емпиризъм се състои винаги в това, че той, ползвайки се от метафизически категории — материя, сила, едно, много, всеобщност, безкрайност и т.н. — и ръководейки се от такива категории като от предпоставки, не знае при това, че той сам съдържа метафизика, сам се занимава с нея; той, по такъв начин, се ползва от тези категории и техните съчетания съвършено некритично и безсъзнателно“ (Хегел 1997, § 38).

Как да осмислим този феномен? Очевидно съзнанието е нещо съвсем различно от мисленето и говоренето (човек говори и мисли и насън). Съзнаването е предизвикано, мотивирано, и то от проблем. Когато неяснотата на самото понятие или категория е проблем, съзнанието се фокусира върху въпросното понятие или граматическа категория. Това става главно при учене на чужд език. Майчиния си език децата научават правилно, без да съзнават ‘граматични правила’ и ‘категории’. Хората различават ‘къде’ от ‘кога’, без непременно да съзнават категориите ‘пространство’ и ‘време’. Категориите се осъзнават при изучаване или при проблемно замисляне. Несъзнаването пести енергия и освобождава съзнанието за по-насъщни теми.

§ 658

‘Категориите’ не са категории. Важните понятия (категории) са сякаш встрани от граматиката. Вглеждайки се в системите на категориите на Аристотел, Кант и Хегел, можем в началото да кажем, че в общи линии те са понятия за време, пространство, форма, отношение. Това не е априорна структура на ‘категориалността’, нито на ‘предметността’, а неизбежна и първична определеност на неща и процеси в пространствовремевия свят. Трябва обаче да откажем валидност на някакви абсолютни, безусловни, вечни и всеобщи категориални системи — поредна илюзия на немската философска култура. За това е достатъчен бегъл поглед към многообразието на самите категориални системи и разнообразието на категориалните схеми в различни групи езици.

Но думата ‘категория’ не е ‘Категория’, както и всяка категория — няма ‘сфера на категориите’ безотносително към езика и ситуацията. Затова Категориите не са фиксирани. Затова строенето на Системи на категориите за вечни времена е лишено от смисъл и е осъдено на утопичност.

§ 659

Относителност на абсолютното. Всяко ‘абсолютно’ е определимо чрез ‘относително’ и значи е относително (спрямо своето противоположно). Следователно то не е Абсолютно. То трябва да се вземе като безотносително. Защото абсолютното е безотносително по най-проста дефинираност. Всичко ‘определения’ на ‘Абсолюта’, изобилно давани във философите по света през вековете, са относителни и то отнесени към Относителното: без-гранично, не-изменно, все-общо, и т.н.

Езиково-логическа относителност на ‘Абсолютното’. Тя е налице от първата дума: абсолютното, по начина, който видяхме. Сега ако кажем: „Абсолютното съществува“, прибавяме още една относителност — на субекта към предикатива. Но „Абсолютното съществува вечно“. Още една относителност добавихме чрез предиката на съществуването. Що се отнася до самия предикат: ‘вечен’, в пространството и времето очевидно не може да има такова определение. Серия отрицания следват серия утвърждения: „Има Бог — Няма Бог“, „Има Абсолют — Няма Абсолют“.

Онтологическа относителност на ‘Абсолютното’. „Светът е абсолютен“. Но светът вън от живота на тялото, живота с тяло, е толкова малко абсолютен, колкото и в тялото. Скалите са по-трайни от живите тела, но са крайни във времето. Вселената е по-голяма от всички неща в опита, но това не значи Абсолютност. Вселената е преди и след нас. Но това е релативна характеристика спрямо човешкия живот.

§ 660

Не-дуализмът е отказ от категории. Не-дуализмът, взет спекулативно, на свой ред е в плен на дихотомията ‘дуализъм-не-дуализъм’ (DeMartino 1969). Но не-дуализмът в Дзен не е онтология, а позиция извън онтологията. Затова въпросната дихотомия е от-казана. Тук Де Мартино, онтологичен систематизатор на Дзен, греши. Той предлага схемата:

„Розата–не е роза–е роза“, тълкувайки я като Хегелова схема ‘в себе си–за другото–в-себе си за другото’. Това е изопачаване на Дзен.

Тази тройна верига от определения трябва да изобразява категориално от-каза от разпознаването на именувани неща и връщането към нещата от света в Дзен-ума. Тя е напън на езика и диалектиката да се изрази неизразимото. Но това отрицание на отрицанието само корумпира движението на ума от имената към чистите възприятия.

Дзен проумяването на света не е спекулативно отрицание на отрицанието, а е отказ от разпознаване на определения. Изходът е далеч — чак извън езика.

§ 661

Културна относителност на ‘Абсолютното’. Ако Абсолютното е налице, то ще бъде намерено във всички култури, както се намира светът с пространство-времевата му форма, нещата и събитията. Но това не е така. На Изток намираме философии, в които Абсолютното отсъства, или се отхвърля в зряла философска спекулация. Например Дао не е Абсолют като понятие и реалност, защото то е неуловимо от понятия и няма реалността на нещо определено.

Ако се освободим от западната нагласа, тогава няма да говорим от позиция на търсещи Абсолюта и няма да можем да кажем: „Няма Абсолюти“, няма даже да ни дойде наум. В Муламадхямака-карика Нагарджуна аргументира спекулативно празнотата като негативно-абсолютна, т.е. като липса на собствена природа и на Битие.

Възможно е Западната нагласа да има общ корен с Индийската — това е така поне в езика, в Индоевропейското езиково семейство, с което се изказват сходни представи за Абсолюта на света — Брахман–Битие–Дух. Във всеки случай, за разлика от Китай, Индия повдига въпроса за рационално уловимия Абсолют и развива метафизични системи.

‘Абсолют’ е технически термин, празен откъм съдържание, с почти безпределна екстензия и почти нулева интензия. Аналогичен е на ‘битие’. Абсолютното би било несъотносимо и неизказуемо.

§ 662

Относителност на ‘относителното’. Да кажем: „Всичко е относително“!, не е голяма мъдрост. С това нищо не казваме, както и с: „Всичко е Абсолютно“. Защото вземаме относителното за Абсолютно, за Относително. И в двата случая спекулацията е празна. Даже не може да се каже „Всичко е относително“, без да се мисли ‘абсолютното’ — нали относителното е Абсолютното.

Затова относителното има смисъл само в конкретност, между определения, като определено отношение, отнасяне, относителност. Няма такова нещо като Относителност, мислима като фундаментално понятие.

Разбира се, тук трябва да имаме постоянно съзнание за неизбежното отнасяне, щом стане въпрос за определяне на нещо.

В този смисъл относителното е ‘всеобщо’, продължавайки да си бъде празно, взето само по себе си.