Сергей Герджиков
Философия на относителността (26)

§ 531

Фонът на прагматичната ситуация. Ситуацията изисква уникално определение (понятие). Ако става дума за цялото като предмет, например маса с крака или шкаф с вази, отношението на размери се изключва от определение. В случая на съдържане в себе си можем да имаме скобите в един телбод или телбода в чекмедже. И в двата случая се игнорира съдържимото вътре като имплицирано или не, но недадено в определението на масата. В мисленето на гора с много дървета по-малкото и по-голямото, изпъкващи при две дървета, се заличават за сметка на цялото — гората.

Всички отношения заедно с всички предмети си остават в пространството и времето, и все пак всички се разкриват като релативни и номинални.

Понятията са уместни и неуместни в зависимост от ситуацията. Това е точно както е уникален жизненият процес в ситуации.

§ 532

Абстрактните понятия са продукт на писмеността. Абстрактните понятия са зависими от писмеността. Само в писан текст може да се борави строго с думите като с понятия. Писаният текст се създава и утвърждава в писмената общност на администратори и интелектуалци. Грамотността и образованието правят писменото слово всеобщоприето. Тогава формите на писменото слово постепенно заместват речевите форми и създават едно концептуално описание, валидно в общността. Започват въпроси относно значенията на понятия, създадени в писмената култура. Това ясно се вижда в диалозите на Платон. „Що е красота?“, „Що е справедливост?“, пита Сократ. Неговите опоненти се затрудняват, защото е налице изкуствена ситуация на използване на изкуствено възникнали чрез субстантивиране понятия. Оттук следва заблудата на търсенето на обособени форми — референти на абстрактните понятия, които се намират извън пространство-времето — в света на идеите.

Безписмените култури няма как да фиксират своите понятия като определени абстракции. Затова те не задават въпроси от рода: „Що е красотата, справедливостта, времето?“ Това е риск за всяка писмена култура и особено за абстрактна писмена култура, в която писмеността е разчленена до звук (буква) и по този начин граматически флективна.

Траките — съседи на гърците — не са давали дефиниции на своите вярвания и обреди, и не са виждали смисъл от това. Едва гърците са описали ‘орфизма’ и ‘мистериите’ на траките — мистерии само на фона на логоса, но не и в своето живо изпълнение.

§ 533

Понятията са относителни спрямо системите на писменост. Различните системи на писменост съдържат различни възможности за понятия. Това значи, че понятията са относителни по самата си природа спрямо системата на писменост.

Ако един писмен знак означава не дума в речта, а предмет в пространство-време или идея, съответното понятие няма да се трансформира от съществително в прилагателно и обратно и няма да придобива статуса на абстрактно общо понятие.

Следователно понятията в китайското езиково мислене трябва да имат различна, неабстрактна природа спрямо понятията в индоевропейското мислене. Китайските понятия не би трябвало да изобразяват невидими, абстрактни определения. Още тук е ясно, че няма начин с такива понятия да се формулират пряко общи абстрактни твърдения, формални кондиционали, силогизми.

§ 534

Проверка. В мандарин (официалният китайски език) са налице много думи за обекти, за които в нашите езици е налице една дума: ‘река’ — хо, джиян, и т.н. За термина ‘епиграфия’ се използват графично конкретния компаунд ‘писане върху метал и камък’. „В изразяването на атрибутивни качества те използват конкретни числа, така за ‘бърз кон’ те използват циен-ли-ма (‘кон добър за хиляда ли’ (едно ли = 1890 фута); за човек надарен с ясно виждане те използват израза циен-ли-йен (‘хиляда-ли-зрение’). Тези числа не се използват в обикновения количествен смисъл, а означават качества, които са изразени в западните езици с по-абстрактни термини. Двата йероглифа мао-шун (‘алебарда и щит’) образуват компаунд, означаващ ‘противоречие’, и нито един друг компаунд не е използван за изразяване на това понятие“ (Nakamura 1964, 178–179).

Такива понятия не се трансформират граматически и логически, не се субстантивират, нито дефинират в някаква дедуктивна система по род и вид. В Чан-будизма това е усилено до крайност и е специфичен смисъл — излизането отвъд концепциите и в крайна сметка отвъд езика е свобода за реализиране на чист ум.

„Тенденцията за изразяване на абстрактните философски идеи с конкретни образи е очебийна в Дзен будизма. Вселената или космосът се изразява като шан, хо, та-ти, ‘планините, реките и великата земя’, ‘капка вода в извора’, истинската природа като пън-лай миен-му, ‘истинското лице и око’, или като пън-ти фън-куан, ‘вятърът и светлината на нечие родно място’. Думите, които са били използвани като буквални преводи на такива оригинални индийски думи като бодхи (пън-джио) или татхата (джън-джу) не са били добре адаптирани към китайските начини на мислене и по този начин са развили конкретни изрази като посочените по-горе. Дзен използва силно провокативни термини, за да създаде типа конкретен образ, който изисква учението. Така за човешко тяло дзен-терминът е чоу-пи-тай, ‘воняща торба от кожа’. Дзен терминът за същност е й_ен-му_, ‘око’ или й_енджин_, ‘ученикът на окото’… Дзен-терминът за вътрешен монах е ун-шуй, ‘облаци и вода’, което, разбира се, графично символизира липсата на фиксирано обиталище на монаха. Това е в силен контраст спрямо по-малко картинния индийски термин за паривраджака, ‘пътник’“ (ibid., 180).

§ 535

Понятията организират жизнени процеси. С понятия се идентифицират обекти, процеси, човешки интенции. С понятия се описва и се обяснява. Разпознаването, описването и обясняването правят възможни по-сложните рационални процедури. А тези процедури са насочени към синтези и ре-синтези в рамките на човешката форма.

Понятието е реално, доколкото спестява енергия и добавя живот. А това става само когато понятието организира множество възприятия в една форма. В този смисъл референтите на понятията се въвличат в потока на живота и стават негови моменти, но вече осмислени и организирани, а не спонтанни и изложени на хаотични стихии. Така не е толкова важно, че ‘причина’ е свързана със ‘следствие’, колкото е важно, че определена причинно-следствена верига се включва в процеса на ресинтеза на нашата форма. Затова ние определяме съвсем не всички причини и следствия, а само онези, които се включват пряко или косвено в този рационален живот.

§ 536

Граматическа относителност на понятията. Понятието е име или глагол, прилагателно, съюз или частица в индоевропейските граматики, и от това зависи неговата функция в изречението като субект, сказуемо, определение или допълнение. Двойката име–прилагателно формулира коренната концептуална структура S–P. Тройката име–глагол–име формулира другата коренна структура S–V–O.

Европейските философи и учени рядко използват глагола като форма за понятие или категория. Те са склонни да субстантивират глаголите като прилагателните. Това изглежда следване на Платон и Аристотел с техния есенциализъм. Именно съществителните, а не глаголите, са субекти в изречението и те изразяват търсените същности и причини. Но да видим: ако наречем света ‘светуване’, а субстанцията ‘пораждане’, смисълът няма да се загуби. Ще се загуби езиковата форма, в която приписваме всички определения на една първа същност, която граматически не може да е глагол: ‘Породи, поражда’ не може да бъде субект.

И тъй като съществителното може да е общо име, неговото значение може да е обща реалност: благо, справедливост, красота (Платон). Аристотел обаче определя единичното нещо като първа същност. Категориите са субстантивирани прилагателни, защото те определят субекта. Разбира се, понятие като ‘справедливост’ е от основна важност за човешките общности. Кое в реалността съответства на това понятие? Нищо друго, освен справедливите отношения и постъпки. И все пак, за да ги наричаме ‘справедливи’, трябва да има нещо общо и неговото изясняване е изключително важно. Да, но само в света, в общността, в реалната употреба, в справедливите отношения и постъпки. Оказва се, че ‘справедливо’ в една общност и даже за един човек е различно от ‘справедливо’ за друга общност или индивид. А може да се окаже също, че в други общности такова определение въобще липсва.

§ 537

Локален граматически смисъл. Докато в европейските езици субстанциализацията е по-скоро изкуствена, в санскрит тя е естествена. Езикът на индийската философия субстантивира на всяка крачка — наставката -_ta_ в този език образува съществителни от прилагателни, и то не в квалифициран език, а в обикновения. Така че санскрит по самата си форма е есенциален, субстантивиращ.

Китайският също по самата си форма е лишен от есенциалии, наситен с единични съществителни и само тяхното място в изречението определя функциите им — йероглифите са предимно съществителни. Следователно в Европа и Азия феномените се изказват като статични обекти. Смисълът на тази тенденция е може би в запазването на определеността и така по-лесно ориентиране в света.

Индиански езици като хопи имат повече глаголи вместо съществителни. Те изразяват нещата като процеси.

§ 538

S–V–O е глобална, защото е израз на форма, която се синтезира. „Някой–прави–нещо“, SVO като универсална форма с варианта SOV е проекция на ‘форма–синтез–форма’. Живата форма живее, като синтезира себе си. Ние, хората, правим всевъзможни неща и ги правим, за да се запазим като хора и да продължим живота си. Намираме SVO-формата в постройката на изказването на най-различни езици с най-различни граматики. Тя е семантична, а не е въпрос на универсални форми и синтаксис. В тази форма ние изказваме и процесите вън от нашето действие: „Нещо става така и така“. Интенцията на тази форма е нашето включване в нея, без да губим живот, или включването на природния процес като част от нашия живот — например напояване.

Глобална перспектива на ‘формата на понятията’. Анализ на Сепир. „В китайското изречение: «Човек убивам патица», което може да се разгледа като практически еквивалент на: «Човекът убива патицата»… трите конкретни понятия — двата обекта и едното действие — са пряко изразени с по една едносрична дума, която е в същото време радикален елемент; двете релационни понятия — ‘субект’ и ‘обект’ — са изразени единствено чрез мястото на конкретните думи преди и след думата за действие. И това е всичко“ (Sapir 1921, 5, 13).

„Кои са, тогава, абсолютно съществените понятия в речта, понятията, които трябва да бъдат изразени, ако езикът е задоволително средство за общуване?… Трябва да имаме обекти, действия, качества, за които говорим, и те трябва да имат съответни символи в независими думи или в радикални елементи.

Нито едно изречение, колкото и абстрактно да е, е човешки невъзможно без свързването в една или повече точки с конкретния свят на сетивата. Във всяко смислено изречение най-малко две от тези радикални идеи трябва да са изразени… И, второ, такива релационни понятия трябва да бъдат изразени като конкретни понятия едно спрямо друго и да конструират определена, фундаментална форма на пропозиция. В тази фундаментална форма не бива да има съмнение относно характера на отношенията между конкретните понятия“ (ibid., 5, 14).

Въпросната фундаментална форма обаче е специфична за всеки език и тези форми се подреждат така, както самите езици — на принципа на ‘семействата’. В лингвистиката понятието ‘езиково семейство’ се държи като ‘семейство езикови игри’ на Витгенщайн.

§ 539

Причинни зависимости се осмислят в линии на жизнени процеси. Зависимостите са форми на жизнени процеси, интерпретирани от познаващия. Причинност, обуславяне, целесъобразност — всички тези зависимости са форми в жизнени процеси. Така например произвеждам ракия от грозде чрез дестилация. Този процес поставя в зависимост ракията като дестилат: от парата–от гроздето–от огъня. Комбинирам тези условия: събирам грозде, паля огън, варя джибрите в затворен съд, изпарявам продукта и го кондензирам. Слънцето е първоизточник на енергията, за да расте гроздето, но то не се включва във веригата на зависимостите, която води до грозде и след това до напитка. Слънцето не се включва тук, защото е безотносително към тази технология.

Ние включваме в причинните зависимости онези фактори, които влизат в обсега на наблюдението и дейността ни. Но има безкрайно и непроследимо много фактори освен посочените, с които ние действаме. А в тях самите има фактори, които ние не отчитаме самостоятелно. Въздухът поддържа горенето, и то не въздухът като цяло, а кислородът в него. Водата прави част от гроздето. Същото се отнася за фруктозата. Но тя е продукт на фотосинтеза. В гроздето без съмнение участват и някакви соли.

Можем да начертаем много причинни вериги тук или по-точно мрежа на зависимости. И не можем да сме еднозначни. Защото много фактори ние ще включим като комплекси, от които само отделни компоненти пряко участват в процеса. Но останалите в действителност също участват.

И това, как ще идентифицираме факторите, как ще опишем веригите на причиняване, как ще нарисуваме мрежата, зависи от конвенционалните понятия за неща и събития, с които разполага нашето местно описание. В частност, съвременното спиртоварене ще включи научна експертиза и описание с научни термини. Това е било невъзможно за старите българи, които са варили същата ракия. Самото понятие за ‘дестилация’ едва ли е било водещо в този технологичен процес.

Но не можем да измислим с понятия кое от кое да е зависимо в света. Затова сме създали понятието ‘обективен свят’. Относителността има граници — светът на хората има форма.

§ 540

Понятията са ситуационни — реална отнесеност. ‘Ситуация’ е уникално състояние на живота сега-тук, форма на фон на безформие, съчетание на условия за протичането на живота. Понятията като артефакти се подбират в тази ситуация като рационални форми на нейното организиране. Смяната на ситуацията прави правилните понятия погрешни. Откривайки зависимости, ние закриваме други. Приемайки един сценарий на обяснение, отхвърляме другите. Там, където е нашето знание, е и нашата заблуда. Отваряйки си очите за важното, което има да се прави сега и тук, ние ставаме слепи за останалото. Това става с всеки избор — свободен акт, той става несвобода. Едно правилно решение се оказва погрешно в друга ситуация. Понятията, които го изграждат, изнесени от практическия контекст, стават погрешни понятия, защото се е сменила локалната светова форма, наложил се е друг избор на зависимости.

Погрешните понятия са пречка за развитието на съответната област на познание. Те са по-лоши от липсата на понятия, когато има да се създаде ново понятие. Вместо вникване във форма или ситуация, намираме понятие, и то създава бариера пред мисленето. Трябва да отстраним маската на понятието, за да видим формата независимо от него и да я проумеем за създаване на ново, по-силно понятие. Няма гаранция и по-скоро не може на основата на старото понятие да построим ново, по-добро.

Ето защо трябва да можем да отмисляме, да забравяме, да игнорираме онзи опит и понятия, които сме използвали с успех в други условия. А това изисква съзнаване на относителността.

Това напълно важи и за философските понятия.

§ 541

Понятията са контекстуални — виртуална отнесеност. Смяната на контекста прави правилните понятията погрешни. Тъй като понятията са относителни, взаимоотнесени и свързани в двойки, тройки и по-широки мрежи, едно понятие не може да функционира по същия начин в друга двойка или мрежа. Ако то е било създадено в едно отношение, не бива да се използва в друго без съответна модификация.

Така понятието ‘феномен’ във феноменологията на Хусерл е различно от Кантовото понятие за ‘феномен’ и още повече от Хегеловото. Ако кажем: „Феноменът предполага наличието на същност зад него“, и възразим по този начин на Хусерл, няма да имаме право.

Ако използваме понятието за феномен в не-Хусерлов смисъл, като сетивна форма, а не понятие, не можем да се позоваваме на Хусерловото понятие, нито да го критикуваме. Но това семантично прехвърляне е възможно само ако разбираме условността или ако имаме съзнание за празно място или празнота в отношението на понятието към реалността. То никога не е плътно, твърдо и единно с реалността, а е слой върху нея и може да се отстрани.

§ 542

Степени на виртуалност относно реалното. Това е условно понятие за понятията. Според реалното доминиране на сетивното над мисловното, колкото по-далеч е едно понятие от възприятието, толкова е по-виртуално. Синтезът му е по-свободен. Висшата спекулация е най-свободната и ‘независима от света’ активност.

Но по тази логика тя е и най-локалната в сравнение с максимално глобалния пласт на сетивното възприятие. Получава се резултат, обратен на смятания за очевиден в европейската философия: най-общите, универсалните по форма понятия, които се интендират в Западната философия, като Абсолют, Всеобщо, Единно, Необходимо, са най-уникални. Категории като субект-обект, дух–природа, Бог–свят, добро–зло, са характерни най-силно за локалните мисловни нагласи на Запада.

По линията сетивно–мисловно се усилва степента на виртуалност, на артефактуалност. В същата степен отслабва присъствието на феномените. Доколкото феномените са универсално присъщи на хората, артефактите са уникални.

Тогава, може ли да се определи, кои именно универсалии стоят най-ниско и кои най-високо в тази йерархия? Ако се опитаме да определим йерархията априори, ще сгрешим. Няма система на категориите, която да гарантира истинната подредба по рангове. Хегеловата система полага на най-ниско ниво най-абстрактното ‘битие–нищо’, а на най-високо ниво на конкретност — ‘Абсолютната идея’.

Тази подредба е много добра като йерархия и условно можем да я приемем. Тогава най-универсални ще са категориите ‘битие–нищо’, а най-уникална — категорията ‘Абсолютна идея’. И това изглежда наистина така. Във всички култури са налице понятия и представи за ‘битие’ и ‘нищо’, но само в немската философия, и то само в Хегеловата система, се формулира понятието ‘Абсолютна идея’.

Близка по смисъл йерархия може да се изгради за граматическите категории. Тук откриваме някои наистина глобални форми на връзка, които са близки до логическите константи: и, или, не, да, ако–то. Още по-висока степен на универсалност имат двойката знаци 0 и 1 (‘е’ и ‘не е’). Тези именно константи са моделирани в програмирането и чрез тях се презентира всевъзможна информация за света, независима от локалните езици. Нека отчетем, че програмите не моделират граматически ‘универсалии’ като ‘субект–предикат’, ‘субект–предикатив’, ‘субект–действие (копула)–обект’.

§ 543

Изкуствени понятия. Понятията в изкуствените езици са изкуствени. Те са на дистанция от естествения език и се осмислят в специализирана езикова общност.

Всички понятия са в крайна сметка изкуствени, доколкото са артефакти. Но обикновеният език усеща присъствието на някои изкуствени понятия, използвани от учени и философи, например ‘всеобщото, азо-востта’, и мълчаливо допуска като легални други, например ‘време’. В този план няма граница между изкуствени и естествени понятия.

Философските категории, аналогично на математическите, граматическите и логическите, изграждат мощни и стегнати аксиоматики и форми на рационално мислене (извеждане, доказване, разсъждение).

§ 544

Декогитация на понятия. В крайна сметка не може да се постановяват забрани в езика и в науката, какви думи и изрази да не се използват, а може само да се промисля типа употреба и да се отмислят онези употреби, които водят до дезориентация (Витгенщайн) — състояние, обратно на смисъла на езика. В частност, не може да се забранява употребата на дума като ‘трансцендентално’. Това, което иска de-cogito, отмислянето, е: да се провери, където това е съмнително, как се употребява и защо дадено понятие и да се отмислят слабите му употреби. Под ‘слаба употреба’ нека разбираме такава, която не си струва, консумирайки повече енергия, отколкото спестява.

§ 545

Безотносителност. Понятията са безотносителни, докато не намерим техни отнасяния. Съществува ‘остатък’, несводим до взаимната относителност между понятия, който не подлежи на разтваряне в дадени отношения. Той може да се обясни с безотносителност на форма за самата нея. В други направления същата форма, разбира се, е относителна. Но в това направление, в този контекст и в тази ситуация формата е именно това, а не друго. Така например Римановата геометрия е относителна спрямо Евклидовата и тази на Лобачевски, но тя е безотносителна в рамките на Общата теория на относителността. Именно тя, а не другите геометрии, описват гравитационно оформеното пространство.

Безотносително е онова понятие, което не се извежда от други, а се синтезира на точното си място в определена теория, за да реферира определена светова форма. Това е безотносителност в смисъл на невъзможност за езиково или логическо извеждане по истинност.

Подобна е ситуацията и с основните физически константи — гравитационна константа, скорост на светлината, константа на Планк, електрически заряд на електрона и т.н. Те са безразмерни, което означава безотносителни. В координатите на една по-широка теория тези константи, които са наистина безотносителни в съвременната физика, могат да се окажат следствия на по-малко и по-фундаментални константи или променливи.

Безотносителна и истинността на простото изречение в един език. Забележително е следното твърдение на Витгенщайн: „От една елементарна пропозиция не може да следва друга“ (ЛФТ, 5. 134). Една независима елементарна пропозиция може да е вярна или невярна само безотносително от други. Нейната истинност или неистинност се установява само срещу света. Тук Куайновият холизъм среща граница — границата на релативизма.

Ако премахнем всяко отнасяне между две определения, включително и във възприятието, се получава празнота, неопределеност. Тогава нямаме и изречение.

§ 546

Чистата безотносителност е неопределеност. Безотносителното ‘Абсолютно’ е напълно неопределено. Същото е и с безотносителното ‘относително’. Безкрайното, в опит да се мисли извън крайното, е празна дума. Смислено се говори в отношение.

Кой съм аз? Какво съм аз?

В най-дълбокия си смисъл тези въпроси са празни, защото всяко смислено говорене — питане и отговаряне — е отнасяне, определяне, и в този случай ‘аз’, ‘кой’, и ‘какво’ се отнасят до ‘някой’ и ‘нещо’. Отговорът следователно е вече даден във въпроса: „Аз съм някой“, „Аз съм нещо“ и по-нататък остава само да се каже: „Аз съм Иван“, „Аз съм дух“, „Аз съм тяло“, „Аз съм личност“. Не е това, което се търси с дълбокия въпрос. Дълбокият въпрос излиза в сфера извън ‘аз’, за да се пита какво е ‘аз’, отвъд ‘някой’ и ‘нещо’, за да се пита какво е ‘някой’ и ‘нещо’, но тогава сме извън езика и питането се свежда до чисто учудване и чисто мълчание.

Философските въпроси, доколкото са автентично философски, отвеждат извън езика, а доколкото са обикновени смислени въпроси, отвеждат отвъд автентичното философско питане.

Така остават висящи фрази като „Човек е дух“ — те никога няма да са ясни. Като философски те са лишени от изказуем смисъл, а като смислени те вече не са философски, а обикновени въпроси, изискващи референция: ‘дух’ е ‘мислене, воля, въображение’, а ‘човек’ е ‘homo sapiens’, ‘обществено отношение’, ‘това тяло’ и т.н.

Удивително е, но на сетивно ниво е същото. Безотносителният, лишен от сравнение, цвят, например синьото на небето, престава да е определен цвят, ако се вгледаме внимателно. Синьото се губи, цветът се губи. Ако хората виждаха всичко в нюанси на синьото, нямаше да има цвят ‘синьо’, а вместо това само ‘светло’ и ‘тъмно’.

§ 547

В чистото понятие липсва полагане в жива светова форма. А човек има само света, който живее. Спекулативното мислене е мислене без свят. Всяко мислене се отдалечава малко или много от света на сетивата чрез изкази, описания, обяснения, митове, теории, религии. Но за разлика от емпиричните понятия, които ясно посочват своя референт в пространството и времето, спекулативните се определят само с други спекулативни понятия.

Понятието ‘празно’ като понятие е празно без референта си — празното. Но празното е уникален референт — то е именно липса. Липсата е липса само по отношение на наличното. В интенция за наличност се вижда неналично, при все че то отсъства. „Чашата е празна“ — в нея липсва вино. В нея обаче има въздух. Едва ли има смисъл да мислим и до използваме понятието празнота, за да изразим същото това наличие на въздух в атмосферата.

Така понятието ‘празнота’, пределно дълбоко в Дао и Будизма, оставено като чисто понятие, е безсмислено. Празнотата е относителност или липса на абсолютна същност, а не ‘чисто нищо’.