Сергей Герджиков
Философия на относителността (32)

§ 692

Дескриптивен казус. Тук привеждам един примерен дескриптивен казус — труден случай на описание (и обяснение) в науката и в религията. В Торино се пази широко известната плащаница, за която се предполага, че е същата, в която е било загърнато тялото на Христос след свалянето от кръста. Този случай е избран тук, защото:

— сблъсква и съотнася научно и религиозно описание; — релативизира различни научни описания.

В този случай се смесват и наслагват позиции, нагласи и интенции. Тяхното разнищване изисква и може да изпита една теория на описанията от типа, разработван тук.

Бил ли е Иисус от Галилея, наречен Христос, загърнат в плащаницата от Торино? Ясен въпрос за факт, съвсем неутрален спрямо каквито и да са нагласи. Оказва се, че даже такъв въпрос не може да бъде решен безотносително и с пряко потвърждение или отрицание. Такива са много от историческите въпроси за минали факти и далеч не само те. Разбираем е извънредният интерес към отпечатъка на човек с рани от разпятие на ленен плат, за който се вярва, че е дошъл през време и пространство от самото Разпятие Христово.

Най-надеждно изпитаният научен метод за определяне на момента на произхода на органични форми, въглеродното датиране, сочи XIV в. и оттук към предположението за тяло на осъден тамплиер. Обаче наметалото на главата, пазено във Франция, кръвта по което се идентифицира с тази от плащаницата, е от първите векове сл. Хр. Разбира се, може да е грешка или кръвната идентификация, или датирането. Но комбинацията от датиране и отъждествяване се смята за основание да се оцени като погрешно датирането на плащаницата като савана на Христос. Идентификацията на плащаницата от позиция на ‘автентичен саван на Христос’ води до отричане на най-надеждното въглеродно датиране.

В тази противоречива ситуация позицията на вярата или убеждението в обяснителна теза отхвърля или ‘изкривява’ едно изпитано датиране или ДНК-идентификация със своята гравитация. В статиите и докладите на изследователите ясно се виждат различни нагласи и съответни дескриптивни позиции. Тези нагласи явно се отпечатват във въпросите и описанията.

„Естествено-научните, историческите и другите технически данни, на които се позовавам в поддържането на автентичността й определено потвърждават вероятността за I век или много ранна дата за този саван и неговите загадъчни образи, и за произход в Близкия изток (вероятно Палестина). Науката не е доказала, (и по мое мнение, никога няма категорично да докаже), че това е именно Саванът на Исус от Галилея. Вярващите винаги ще се нуждаят от малък тласък на вярата от пиедестала на знанието, което изследването на Савана е дало. Но това изследване е установило, че Саванът не е изкуствен и възможен за каквато и да било технология в продължение на историята, нито от който и да било естествен процес, наблюдаван или изведен някога. И всички различни теоретични или предполагаеми методи на създаване на образ, предложени от критиците, са били внимателно и напълно разрушавани от изследователите на Савана както невъзможни. Що се отнася до ‘автентичността’, ние знаем, че този Саван с неговите образи не е фалшификат, измама, имитация, копие в каквато и да било степен или в което и да било отношение; той не е направен в последните хиляда години; произход от четиринадесето столетие е фактически невъзможен. Науката все още не знае как образите ‘отпечатани’ на Савана“ (Tribe).

В списанията и интернет-мрежата се описват несъвместими ‘факти’ и ‘опровержения на факти’ по казуса, включително от най-безпристрастни изследователи. Почти невъзможно е постигането на съгласие по такива въпроси в самата наука. А това свидетелства за силната относителност на дескрипциите и при възможно най-достоверно научно изследване. Тук видимо са налице силни гравитации към изследователски техники и към мощни културни нагласи. Видима е отнесеността, без която не могат да се описват, обясняват и разрешават подобни казуси не само в археологията.

§ 693

Описание — широк смисъл. Дескрипция, описание в най-широк смисъл е всичко, което хората говорят и пишат за нещо или някого в света, когато общуват и действат заедно. В най-тесен смисъл дескрипция е част от изречение, което съединява определености на нещо: ‘кон с крила’, ‘големи сини очи’, „Вали дъжд“, но не и „Постановявам“ или „Казах“. Дескрипциите по форма са ‘локутивни’ — алтернативи на прескрипциите, въпросите, възклицанията, молбите и т.н.

Описанието описва нещо. Изказването казва нещо. Дотук няма разлика между описание и изказване. Описанието е изказване, пропозиция. Разликата изглежда функционална, смислова, контекстуална. Описанието е конкретно — то представя нещо налично в реч — устна или писмена. То следва нещото, формата, феномена. Описанието се прави с интенция за смислено представяне на света в езика.

Описанието специално се отличава от предписанието (дескрипция–пресприкпция). То казва как нещата са или какво става, а не какво да се прави. Тук изглежда има асиметрия: за да знаем какво да правим, трябва да знаем как стоят нещата, а за да знаем как стоят нещата, не се нуждаем от предписанието, което съответства на описанието.

§ 694

Научно описание — широк смисъл. В естествените науки и в математиката се използва широко думата ‘описание’ като общо понятие за това, което физическите и математическите теории създават относно света.

Научно описание — тесен смисъл. Във Философия на науката описание и обяснение са две категории за формулиране на факти и на теории за неща и събития в света. Описанието и обяснението, наред с предвиждането, се определят като основни функции на науката (Нейджъл, Хемпел). В науката описанието се отнася до фактите: описват се факти, както се наблюдават данни и както се обясняват факти със закони. Описанието е в средата на цикъла наблюдение–описание–обяснение и съответно данни–факти–закони. Накратко, описанието е научна операция, синтезираща факти, която стои над наблюдението, синтезиращо данни и под обяснението, синтезиращо теореми (моменти от теории за феномени). Подробен анализ на научното обяснение в тази форма е направен в Научното обяснение на света (Герджиков 2000).

Описанието е синтез с процесуална форма: данни → описание → факт. То усилва концептуалната схема, като я превръща от протокол във факт. От серия изказвания с формата: „Във време t_n тялото А е в т. с координати х_n, y_n, z_n“ посредством синтез се стига до изказване с формата: „Тялото А описва елипса в движението си“. За да се стигне от серията координати до формата елипса, която има своя формула, се прилага математически модел. Този модел трябва да отговаря на условието да съответства на данните. Именно затова моделът на елипсата описва вярно движението на тялото и в това се състои самото описание.

Материалът на данните в протоколите се обработва така, че се създава единна картина на нещо съществуващо или на нещо ставащо — състояние или процес. От серии наблюдения над небесните тела се синтезира факта, че планетите от Слънчевата система извършват елипсовидни орбити около Слънцето, което е позиционирано в единия от двата центъра на елипсата. Синтезът на такъв факт е проблематичен — той може да е погрешен и се изпитва в нови наблюдения и подлежи на промяна. Така Тихо де Брахе, събрал огромна мрежа от данни за небесните движения, си осмисля в рамките на Птолемеевата система с център Земята, а неговият ученик Йоханес Кеплер описва същите данни в мрежа от няколко математически зависимости, представящи елипсовидни орбити.

Този цикъл е момент от организацията на науката като описание на света в човешка форма. Описанието ни дава смислена представа за нещата и процесите в света и хоризонт за възможни действия за запазване и разширение на нашия живот.

§ 695

Descriptions — Ръсел. Бъртранд Ръсел създава математическо-логическо понятие за дескрипция в Introduction to Mathematical Philosophy. В този контекст описанията са математически функции: x², sin x, log x. Функциите от този тип са дескриптивни, доколкото описват определения елемент (функция) чрез отношение към аргумента (x) (Russell 1956).

В собствен смисъл дескрипциите са фрази с елементарен логически синтаксис: ‘the F’ — ‘definite description’ и ‘an F’ — ‘indefinite description’.

В общ епистемологичен контекст Ръсел различава две форми на познание: ‘knowledge by acquaintance’ (познание чрез запознаване) и ‘knowledge by description’ (познание по описание). Теорията на Ръсел за дескрипциите дълго време е предмет на развиване и дебати в логиката и в аналитичната философия.

Тук контекстът е съвсем различен, но привеждам тези понятия на Ръсел с оглед ориентация в хоризонта на осмисляне на понятието описание.

§ 696

Относителност на ‘протоколните твърдения’. Сега можем да приложим теорията на относителността към въпроса и шумния спор за емпиричното осмисляне. Логическият емпиризъм и преди всичко Виенският кръг (Шлик, Нойрат, Карнап) търси безотносителност в т.нар. ‘протоколни твърдения’, които са смислен извор на цялото емпирично научно познание.

Дали даденото тук определение за безотносително работи в този пункт?

Дефиниция 7… Неотнасянето е неопределеност. Безотносителното е неопределено.

Тези елементарни твърдения изказват елементарни усещания и могат пряко да бъдат проверени и определени като истинни или неистинни (верификация). Така научните твърдения получават смисленост. В началото философите от Виенския кръг не отделят прецизно ‘първичните изречения’, а говорят за описанията на факти в безотносителния смисъл на ‘смислено знание’.

В своя „Манифест“ от 1929 г. („Wissenschaftlische Weltauffassung. Der Wiener Kreis“) Рудолф Карнап, Ото Нойрат и Ханс Хан обявяват: „Когато някой твърди: «Няма Бог», «Началото на света е несъзнателното», «Съществуват ентелехии като ръководен принцип на живите същества», ние не му казваме: «Това, което казваш, не е вярно»; ние го питаме: «Какъв смисъл влагаш в изказванията си?» И тогава става ясно, че има рязка граница между два вида изказвания. Към първия вид принадлежат изказвания, каквито се правят в емпиричната наука; техният смисъл може да се установи чрез логически анализ, по-точно — чрез свеждане до най-прости изказвания за емпирично даденото. Други изказвания, към които принадлежат гореспоменатите, се оказват напълно лишени от значение, когато ги вземем така, както ги използва метафизикът“ (Карнап, Нойрат, Хан 1999, 75–76).

Това е важно разграничение, но се оказва твърде грубо. В този вид то отстранява от смислените изказвания почти цялата теоретична наука. Защото тук още не са прецизно определени ‘емпиричните изказвания’. „Кварките са три вида: червени, сини и зелени“ — едно смислено във физиката на елементарните частици изказване, веднага ще попадне в класа на безсмислените. Виктор Крафт (1950) представя ретроспективно същото схващане така: „Смисълът на едно изречение е този негов компонент, който се поддава на верификация. Могат да се верифицират само изказвания за опитни факти. Затова изреченията за неща, които по принцип не могат да се възприемат опитно, нямат смисъл. Така научните и метафизическите изречения рязко се разграничават като смислени и безсмислени изречения… Математическите и логическите изречения, в противоположност на тях, са лишен от смисъл“ (Крафт 1999, 87).

Дискусията за ‘протоколните изречения’ се води дълги години и философите от виенския кръг съзнават ясно важността на прецизното определяне на безотносителните ‘изречения за даденото’, но така и не се стига до удовлетворително решение. Сега ‘наблюдението’ се разпознава като сферата на това безусловно знание, а не по-широката област на ‘емпиричното’. „Проверката става въз основа на протоколните изречения“, обявява Карнап (1932) (Карнап 1999, 93). Ото Нойрат (1932) обаче се натъква на непреодолима относителност на търсените безусловни твърдения: „Няма средство в изходна точка на науките да се превърнат окончателно гарантирани акуратни протоколни твърдения. Няма tabula rasa. Ние сме като моряци, които трябва да престрояват кораба си в открито море, без да могат да го разглобят в сух док и да го изградят отново от най-хубави части… Изказването н Карнап за протоколните твърдения, които ‘не се нуждаят от потвърждение’, каквото и да цели, може лесно да се съпостави във връзка с вярата на традиционната школска философия в ‘непосредствените преживявания’“ (Нойрат 1999, 95–97). Това заключава Нойрат от анализа на научните наблюдения и наблюдателни изказвания и тяхната промяна, в който се вижда ясно, че дори едно дословно записване на елементарен сетивен опит вече се съдържат маса условности.

Нека отбележим, че ‘непосредствени преживявания’ са феномените според Хусерл две десетилетия по-рано. Тук Нойрат не издига аргументи срещу въпросните преживявания, а срещу изреченията, които претендират за безусловни. Но изреченията се смесват с реалните преживявания и се затъва в релативизъм.

Разбира се, тази ситуация е схваната ясно и навреме от участниците в дискусията. Мориц Шлик (1934) отбелязва: „Ясно е каква роля играят тук изказванията за ‘възприеманото сега’. Те не съвпадат със записаното или запаметеното, т.е. с нещата, които с право могат да се нарекат ‘протоколни изречения’, а са повод за образуването им. Съхраняваните на хартия или в паметта протоколни изречения несъмнено имат[…] еднаква валидност с хипотезите, защото когато пред нас е такова изречение, само допускаме, че то е истинно, че съответства на твърдението на наблюдението, което го е мотивирало. (Та то може изобщо да не е било мотивирано от твърдение на наблюдението, а да е възникнало в някаква игра.) Това, което наричам твърдение на наблюдението, не може да съвпада с истинско протоколно изречение дори само поради това, че в някакъв смисъл изобщо не може да бъде записано. […] Но сега, изглежда, тези твърдения, изказванията за възприеманото сега, ‘констатациите’, както можем да ги наречем, още, придобиват и втора функция: а именно при потвърждаването на хипотезите, при верификацията“ (Шлик 1999, 102–103). Но разликата между констатации и изходни твърдения е само функционална. Шлик остава в разбирането за ‘фундамент’, както личи и от заглавието „За фундамента на познанието“. Забележително е, че Шлик описва акта на констатиране на сбъдната прогноза така: „ние отсъждаме въз основа на наблюдение така, както и сме очаквали, ние изпитваме при това чувство на сбъдване, на своеобразно удовлетворение, ние сме доволни“ (пак там). В крайна сметка удовлетворението е мотивът и резултатът от верификацията. Защо е това включване на емоция? Защото няма друг начин да се обясни какво в крайна сметка е научен смисъл. Това е без съмнение ‘ментален ресинтез’. С описанието ние създаваме яснота.

В действителност всичко е ненадеждно, ако се търси безусловна основа. Търсенето на ‘ненуждаещи се от потвърждения протоколни твърдения’, макар и антиметафизическо, пази нагласата на традиционната метафизика от двайсет и пет века. Но това, че няма такива изречения, съвсем не значи, че всички изречения в науката са еднакво относителни и подвъпросни. Такова разбиране е разрез с развитието на науките и успешното генериране на смисъл в тях.

Метафизиката продължава да се изключва успешно от смисленото познание поради липса на тази смисленост. Програмата за свеждане на научните обяснения и описания към протоколните твърдения обаче си остава на практика неосъществима — няма привилегировани изкази, свободни от отнесеност — и най-елементарното протоколно твърдение ще е осмислено чрез отнасяне към концептуална схема — виртуална относителност.

Принцип на виртуалната относителност:

Знаковите форми са определени относно език. Знак, дума, изказване; понятие, твърдение, описание са определени в координатната система на локален език. Формата на света е една и съща за един локален език и не е определена вън от езиците.

Не е смислено определянето на нещо абсолютно срещу свят — без изходен език. По подобен начин не е смислено определянето на положение или скорост без отнасяне към координатна система.

Този принцип изключва от определеност висящите изказвания, които се правят относно различни езици или неутрално срещу света. Тук се игнорира определеността в света извън езика. Той изключва наличието на свръх-език, неутрален език или абсолютен език.

Това не означава, че програмата за верификация е утопична или нерационална — тя е сводима към максимално, а не абсолютно приближение към ‘данни на наблюдението’ или квалии. Логическият емпиризъм не успява само в проекта си за основа на научното знание, а не в стремежа си към максимално определена референция. Ето как се осмисля грешката и находката на този проект — той не води към основа, но води към хоризонта на реалната относителност на научните описания.

Тук развиваният модел на виртуална и реална относителности решава въпроса така: Всичко в езика е относително, както и в непосредствените преживявания. Но е налице асиметрия: нашите усещания са много по-слабо под наш контрол от нашите изказвания. Усещанията и сетивните възприятия далеч превъзхождат описанията в своята глобална споделеност. И без да е налице безусловен език или безотносителен опит, е винаги налице асиметрия между живо и неживо, между език и свят. Виртуално всяко научно изказване е позиционирано в език и следователно е лишено от качеството безотносителност. Реално всяко научно изказване е позиционирано в изследване, в който многократно и систематично се изпитват и съпоставят описания и наблюдения. В тези съпоставки и изпитания неизменно доминират наблюденията, а описанията са, които биват изпитвани.

§ 697

‘Субективна относителност’ — Хусерл. Двете големи философски течения в началото на XX в. разглеждат паралелно въпроса за познанието и се натъкват на едни и същи трудности, като ги формулират на различен език. Докато логическите емпиристи търсят безотносителен език за безотносителни елементарни възприятия, метафизиците търсят фундамент в ‘битието’ преди всяка рефлексия, но с езика на класическата метафизика и Кантовите понятия. В Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология Хусерл изрично утвърждава индивидуалната Его-относителност на явяването на света. „Донаучно, във всекидневния сетивен опит светът е даден субективноотносително. Всеки от нас има своите явления и за всеки те важат като действително съществуващо. В общуването помежду си отдавна сме осъзнали тази несъгласуваност на битийните ни валидности…“ (Хусерл, Кризата, 35–36).

§ 698

Дескриптивен релативизъм — Флек. Навярно пръв полският учен Лудвиг Флек е описал детайлно липсата на фундамент в науката (Entstehung und Entwicklung einer Wissenschaftlichen tatsache, 1935). „Но ако е невъзможно ‘всичко’, то няма никакво ‘окончателно’, фундаментално знание, на което би могло да се строят новите открития. Знанието не се строи на какъвто и да е фундамент; механизмът на идеите и истините работи само в режим на постоянно движение и взаимодействие“ (Флек 1999, 76). Впрочем това напомня донякъде бележката на Нойрат за кораба, който се ремонтира в движение и е в съзвучие с някои мисли на Хайзенберг за научното познание.

„Целта на изследването — това, което наричат диагноза, е определено състояние на болестта, при което се предполага, че такова състояние реално съществува, и това може да бъде установено с аналитични методи.

Такива нагласи характеризират стила на мислене на научното съобщество на серолозите. Именно те насочват изследователската работа и са свързани с определена традиция. Разбира се, тези нагласи постоянно се променят… Въобще казано, не е рационално да се предполага, че приетите и развивани от дадения мисловен колектив убеждения може да се оценят по схемата: истина или заблуда. Тези убеждения са водели науката напред и са донасяли удовлетворение. Те са се сменили с други не затова, че са били лъжливи, а затова, защото мисълта се развива. И нашите днешни понятия — не са истина от последна инстанция, защото развитието на знанието е безкрайно, както, може би, е безкрайно развитието на другите биологични форми“ (цит.пр., 88). „Стилът на мислене — това не е само различие в смисловите нюанси на понятията или определени начини на тяхната взаимовръзка. Това са определени граници на мисленето; това е общата готовност на интелекта да вижда и действа така, а не иначе. Зависимостта на научния факт от стила на мислене е неоспорима“ (цит.пр., 88–89).

Под тези заключения няма да се подпишат огромното мнозинство от учени. Това сигнализира за грешка. Объркан е фактът на синтез на фактите с факта на свободен избор на факти от научния колектив съгласно стила му на мислене. Това е направено по силата на отнасянето на самото изследване на Флек към фундаментализма на логическия емпиризъм. Логическият емпиризъм се фалшифицира със социален релативизъм. Но ако познанието е въпрос единствено на неограничени от нищо нагласи, тогава самото изследване на Флек е само плод на нагласа и не е нито истинно, нито лъжливо. Следователно противопоставянето му срещу фундаменталните теории с помощта на детайлни отчети на научни процеси като изследването на сифилиса е повторение на онова, което самите фундаменталисти правят — защита на теории с факти, в пълен разрез със собствената му теория и нагласа. Впрочем в този капан влизат всички чисто социални обяснения на науката и авторите им често сами съзнават капана.

В рамките на относителността понятия на Флек като ‘стил на мислене’ и ‘мисловен колектив’ могат да получат пълноценно осмисляне: това са мисловни нагласи и позиции, сходими и гравитиращи към жизнени процеси и изключващи безбрежните хоризонти на всевъзможното.

Дефиниция 9. Виртуална позиция: момент-място на знаков акт в центъра на координатна система на език: ‘тук–сега–означавам–това’.

Дефиниция 5. Реална позиция: момент-място на живеене като човешко същество: ‘аз–тук–сега’.

„‘Интерпретативна система’ заедно с аналогични понятия (‘концептуална схема’, ‘езикова мрежа’) е разбираемо в рамките на езиковата относителност и определимо като виртуална позиция на местен език или елемент от език (част I). Под ‘интерпретативна система’ можем да разбираме процеса на интерпретиране на суровите данни от света. Реално няма сурови данни от обективен свят, а конфигуриран според живата форма на възприемателя свят. В сетивните възприятия няма осъзната граница между данни и интерпретация. Това е ефект на относителност, която не се съзнава вън от жизнена, проблемна ситуация на отнасяне. Например в общуване с чужденец в една среда се забелязват разлики в регистрацията на ‘неща’ и ‘събития’“ (§ 199).

Изтъкването на невъзможната безотносителност без отнасяне към безотносителното води до нов релативизъм. Невъзможната безотносителност се изобличава в безспорната относителност, но за сметка на това се получава релативизъм. В постпозитивистичната критика на аналитичната философия на науката се изтъква, че ‘фактите’ не са неща или събития в света, а теоретични конструкции. Те ‘възникват’, а не са дадени (Флек). Описанията са просмукани от теория (Файерабенд). Впрочем ‘theory ladennes’, както и ‘парадигма’, се оказва формулирана също от Лудвиг Флек: „Няма наблюдения, които не са били предхождани от насочващата и организираща мисловна готовност“ (Флек 1999, 205).

Да, фактите не са дадени — те се синтезират в описанията. Но те водят до рационални действия за ресинтез на човешката форма. Описаният детайлно от Лудвиг Флек случай на ‘генериране на вируса на сифилиса’ е довел до създаване на ваксина, която спасява хора от смърт, а впоследствие той е установен биохимически.

Да, описанията не са неутрални, а са просмукани от теория. Но теорията не може да помести от мястото й една планета.

Относителността далеч не значи, че в науката ‘всичко е позволено’ (anything goes). Защото всеки синтез получава жизнен смисъл и се отличава от безсмислието. И винаги е безсмислено отстояването на описание, което не описва в съгласие с наблюденията. Безсмислието при това съвсем не е въпрос на формална грешка или протоколно изобличаване, а е въпрос на неуспешно решаване на проблем, на блокиран ре-синтез. Ние не можем да оцеляваме, да се ориентираме в света и да се развиваме, ако поддържаме описания, които са в разрез с видимия свят.

В постмодернизма се акцентира върху ‘големите разкази на Модерността’ (Лиотар), от които се конструира ‘модернистичния проект за свят’ — едно от възможните описания в безбрежния хоризонт на езиците и понятията.

Така отново и отново, както и в лингвистичната проблематика, от абсолютизъм се преминава към релативизъм и това е обяснимо като ситуация на полярно съотнасяне.