Сергей Герджиков
Философия на относителността (13)

§ 257

Форми на виртуална езикова отнесеност. Учене на роден език, мислене на роден език, общуване в езикова общност, са форми на виртуална езикова отнесеност. Тук отнасянето към света не се осъзнава специално и така не се осъзнава и родният език като нещо отделно от света.

След това идва изразът извън индивида и извън общността:

— говорене на събеседник от своята езикова общност;

— слушане на събеседник от своята езикова общност;

— обучение;

— решаване проблеми;

— изпълнение на общностни действия по колективното оцеляване: лов, приготвяне храна, събиране, посев, поливане, окопаване, прибиране реколта; обичайни процедури, церемонии, обреди, празници;

— превод между събеседници от съседни езикови общности;

— обмен на опит между съседни общности без бариери в разбирането.

§ 258

„Езикът подрежда аморфни мисли“ — Сосюр. „Специфичната роля на езика спрямо мисленето не е да създава материално звуково средство за изразяване на понятията, а да служи за посредник между мисълта и звука, в резултат на което тяхното единение задължително довежда до съответни разграничения на единици. Мисълта, хаотична по природа, е принудена да се уточни, разчленявайки се. Няма следователно нито материализация на мислите, нито спиритуализация на звуковете, а става дума за тайнствения в известен смисъл факт, че ‘мисълта-звук’ крие подразделения и че езикът изработва своите единици, формирайки се между две аморфни мисли“ (Сосюр 1992, 142).

В този пасаж блестящо е описано извличането на ред от хаоса чрез речта. То потвърждава развиваната тук философска теза за жизнения процес на говорене като ресинтез на фона на спонтанен хаос. Още преди Витгенщайн да потвърди класическата догма за езика като отражение на мисъл и на свят в своя Трактат, Сосюр вижда напред към неопределеността на мисленето спрямо синтеза на речта. Това е свидетелство, че езиковата относителност в общи рамки, като вариантна отнесеност на реч към мислене, не е екзотично откритие, а елементарен факт в лингвистиката от самото й съвременно начало (1916).

§ 259

‘Виртуална’ и ‘реална’ езикова относителност — превъзмогване на абсолютизма и релативизма. Езиковата относителност, развивана от Боас, Сепир и Уорф и от друга страна от Куайн като онтологична относителност може да се определи като ‘виртуална езикова относителност’ — о-предел-еност на знаците спрямо други знаци в изказ. Тук се фокусираме във взаимната определеност на знаците, а не в отнесеността им към квалии. Отнасянето на всички културни феномени в културната антропология към ‘човешката природа’ тук се определя като реална относителност. Тук се фокусираме в ‘жизнен процес’ като източник на смисъла на езиковите форми.

Виртуална (знакова) относителност: определеност на знаци спрямо други знаци.

Сега трябва да се включи отношението на знаците към феномените — референцията.

Ако не се артикулира по подобен начин, концепцията за ‘езикова относителност’ става релативизъм, който е в противоречие с положението за ‘човешка природа’. В Language (1921) Сепир отнася езиците към един свят пред езиците. Не може да се утвърждава и не е налице безбрежна езикова относителност, ако езиците се отнасят към един свят.

Струва си опита да се доведе до край концепцията за относителността, като се завърши и аналогията са Айнщайновите две теории. Общата теория на относителността е обща, защото завършва и допълва Специалната: тук законите на природата вече са едни и същи за всяка система, а не само за инерциалните системи (които се движат равномерно и праволинейно).

Това не е правено досега.

§ 260

‘Реална относителност’. Реалната отнесеност ограничава и завършва неограничената и незавършена картина на виртуалната отнесеност. Тя обединява езиковите феномени в едно глобално поле на човешка форма.

Реална относителност на знакови форми: смисленост на знаковите форми като моменти от човешки жизнен процес — разпознаване, описание, обяснение, дейност.

В контекста на ‘реална относителност’ се използва понятието ‘човешка форма’. Това понятие е развито в цяла серия мои работи: Смъртен опит (1994), Граници на науката (1995), Научното обяснение на света (2000). Терминът ‘реална относителност’ пряко е съотносим със ‘виртуална относителност’.

Налице е неотменна, глобална и характерна за хората гравитация на всички езикови актове и форми, независимо от цялата огромна културна и езикова относителност, към споделяната от нас, човешките същества, форма.

Изследването на ‘реалната езикова относителност’ е разпознаване на формата на човешки живот в най-разнообразни форми на говорене. Това не значи приемане на един език за универсален, а групиране на езици (артефакти) в семейства от форми, обединени от едно гравитационно поле — човешка форма.

Това е перспектива за описване и обясняване на фактите на разнообразие заедно с фактите на единство между езиците и културите.

§ 261

Езикова относителност и човешка форма. Всичко, което се казва, се казва в ‘този език’ (виртуална относителност). Всичко, което се казва и прави, се казва и прави от някого някъде в човешка общност: ‘аз–тук–сега’ (реална относителност).

Дефиниция 5. Реална позиция: момент-място на живеене като човешко същество: ‘аз–тук–сега’.

Човек ‘винаги е сега и тук’ в живяния от него и обитаван от всички живи същества свят. Тук и сега той синтезира човешката си форма и заедно с това своя ‘екземпляр’ от човешкия свят, в който са ‘проецирани’ другите човешки и другите живи индивиди.

Всяко човешко и навярно всяко живо същество синтезира свой ‘екземпляр’ от този свят съобразно формата си.

Жива форма: форма, чиято динамика е ре-синтез на самата форма срещу спонтанното й разпадане.

Реалният процес е ре-синтез на жива форма. Всичко, което се живее, се живее в ‘това тяло’, съзнава от ‘това съзнание’, прави от ‘този субект’, от ‘този аз’. Това поставя граници на езиковото разнообразие — в естествените езици присъства центърът на говорещия и оттук асиметрията S–O (S–V–O). Тази структура не е езиков абсолют — тя не е константна в различните езици, а просто доминира (Гринбърг). Но тя е ярко свидетелство за гравитацията на езиковите форми към човешката форма. „Аз-правя–нещо“ става формулата на реалната позиция. Светът е животът, той е жизненият процес на човешка форма.

Изолирането на единичен момент от живот води до неразбиране. Но всеки живот е раз-членен в своето пространство-време и в това разчленяване участват езиците. Думата за нещото вече е артефакт, оформен от трайни форми на ре-синтез. Това е ‘употреба’, ‘работа на думата’, единствено в която тя е дума, има значение и смисъл. Така се концептуализира онова, което у Витгенщайн е ‘употреба’, езикова игра’ и ‘форма на живот’. В крайна сметка животът има само една форма — ре-синтез на живата форма.

§ 262

Виртуална езикова относителност.

Виртуална отнесеност: определеност на един знак към друг или към система от знаци в координатната система (език).

Доколкото определянето е отнасяне, различни отнасяния дават различни определения. Неотнасянето е неопределеност. Безотносителното е неопределено.

Дефиниция 9. Виртуална позиция: момент-място на знаков акт в координатна система на език: ‘тук–сега–означавам–това’.

Езикът е относителен спрямо света. Речта постоянно реферира. Думата е спрегната с други думи. Изречението е отнесено спрямо думата. Писмеността е относителна спрямо речта. Поведението е относително спрямо общуването. Езикът се отнася до езикова общност, която исторически води към културна общност. Културната общност пък е отнесена към човешката форма.

Това са само моменти от мрежата относителности и отношения в езика и спрямо него. Тук целта не е да се изследват те систематично, това се прави в лингвистиката.

За отправна точка се приема естествено и спонтанно позицията на местното описание, местната култура в ‘покой’ и ‘дрейф’. Това е аналогично на Специалната относителност в механиката на Айнщайн. Културата се разбира не отвън, а отвътре, чрез собствени смисли. Това разбиране не е интерпретиране на знаци и изкази, не е превод, а е живеене с въпросната културна форма.

§ 263

Езикът — ‘генетична програма’. Паметта за езика е като генетичната програма за говорещата го общност. Речта е като потока на информация за синтез на живата форма. Местният език е генофонд на една култура, подобно на генофонда на популацията. В този смисъл езикът е ‘априори’, но това е относително априори.

Речта организира информационно колективната дейност по синтеза на общия живот — практики за оцеляване, обичаи, обучение, семейство, управление, култове, празници, обреди.

Естественият език е високо подредена сложна структура, предназначена за изразяване и съобщаване на всевъзможен опит в рамките на общността. Той е структурно-функционална знакова система, предназначена за предаване на опит и споделяне на социални функции.

§ 264

Вариантност и разтваряне на ‘езика’. Елементарни ситуации са изказуеми като различни положения. В един и същ език се реализират различни изкази на едни и същи сетивни аранжименти. В различни езици се отделят различни обекти. Така в английския кракът се дели на ‘leg’ и ‘foot’, крак до глезена и самия глезен, до върха на пръстите. В българския език има цял ‘крак’, включващ в себе си ‘глезен’.

В крайна сметка, има ли в света ‘глезен’, или няма? Има ли ‘leg’ или няма? Няма, разбира се. Което не значи, че крака ми го няма, нито значи, че англоговорящият вижда някакъв друг човешки крайник… По същия начин няма и ‘крак’, няма граница между живота на крака и живота на тялото.

Но истината е още по-чудна. Няма и ‘човешко тяло’ като нещо отделно и самостоятелно. Какво е човешкото тяло вън от не-човешките тела? Неопределено като човешко. Какво е то вън от земята, от въздуха, от водата, от храната? То няма да се е родило. На чужда планета то просто ще се превърне в купчина вещество или ще се изпари.

§ 265

Езикът не е познание в класическия гносеологичен смисъл. Когато езикът се приема като познание, той ни изненадва и обърква. Ако приемем за познавателно твърдението: „Аз виждам дърво“ и потърсим обекта му във феномените, ние затъваме безнадеждно. Къде е Аз, къде е виждането и къде е дървото? А после идват въпросите: А какво е Аз-ът? А какво е дървото като обект на виждането? А какво е виждането?

Елементарното познавателно изречение: „Аз виждам дърво“ е напълно относителен израз за съобщаване, с който ‘споделям’ иначе несподелимото си изпитване на света в момента ‘сега’ и в мястото ‘тук’.

Езикът не изразява пряко проумяването на реалния свят. Познанието без обособяване на ‘познание’ тече постоянно е самото живеене. Все пак езикът е създаден не за да си говорим сами, а с другите, и не за да мислим, а да говорим. Мисленето тече и в образи, и в понятия, и в думи, и в представи, и в спомени, и в желания, и в каквото си поискате, даже в каране на колело. Когато мислим говорейки, ние подреждаме колективно действие или опит, и изговорените познания са комуникативни актове. Когато изграждаме и попълваме езикова концепция, ние не навлизаме в реалност, външна на познанието, а обогатяваме нашия опит в едно културно пространство-време.

§ 266

Изказите са онтологично вариантни. „Аз виждам дърво“ казва същото като „Дървото е виждано от мен“. Изказите в жива ситуация съставляват езика, а не речниците и граматиките. Няма единствено значение на една дума (без да абсолютизираме). Различни по форма ситуации: разговор, обяснение, колективно действие, записване, интерпретиране, превод, са различни ситуации и различни семантични мрежи. Понятието ‘езикови игри’ на Витгенщайн е съществено ново в западното философско разбиране за езика. Струва ми се, че тук за пръв път във философията на Запада се преминава от есенциално рефлективно разбиране на езика в контекста на познанието, към контекстуално жизнено разбиране в контекста на ‘формите на живот’. Наистина поразително — двайсет и пет века работа на философии и науки и никакви пробиви на разбирането на езика към релативността. Думата ‘игра’ на Витгенщайн тук не е буквална, защото това не са игри, в тях няма самоцел, нито строги правила.

Значенията на думите се определят в обособени жизнени процеси и са различни в различни жизнени процеси (‘контексти’). Няма универсален език, който да покрива всички игри, има такъв за семейство игри с близки значения на думите. Тази постановка разчиства пътя след столетия погрешен фундаментализъм от платонистки, картезиански и хегелиански тип.

§ 267

„В езика всичко може да бъде и иначе“ (Витгенщайн).

Експеримент. „Облак се движи в небето“ е прост изказ на едно ясно възприятие. Но макар и не очевидно, даже ‘облак’ и ‘небе’ са имена, които са културно релативни. Един туземец може да каже: „Горе облачее“, или: „Небето се вълнува“, или „Белият пухкав дух броди в синия ефир“, или кой знае какво. Варианти на изказ на възприемането на движещ се облак в небето на български език: „Облак се движи в небето“; „Облачно е“; „Може да вали!“; „Виждам облак, движещ се в небето“; „Виждам бяла пухкава подвижна маса в небето“.

‘Игрите’ на езика не са строго определени, нямат фиксирани правила и твърди граници. Цялата езикова страна на ‘формата на живот’ е не фундаментална, а функционална. Важно е не дали ще кажеш: „Тухла!“, или „Дай една тухла!“, или „Ако обичаш, дай ми една тухла!“, или: „Тук ще трябва да сложа още една тухла“, а да сигнализираш да ти донесат тухла, за да продължиш да строиш.

Можеш да минеш и без заповед и въобще без говорене. Така че това не е изобщо езикова игра.

Но може и без думи.

§ 268

Езикът определя и с това ограничава. Местният език ни задължава какво да определим в едно изречение. Това е елементарен факт в лингвистиката. В български трябва да определим неща като деятел, действие, обект, число, род, време. В други езици сме длъжни да определим падеж, но не и род. Това задължаване ограничава хоризонта на изразяване.

То безсъзнателно се вкоренява като възглед-рамка на езиковата общност. Например ние сме убедени в съществуването на Аз, на външни обекти срещу Аз-а, на действието и на времето. Други общности са убедени в съществуването на ‘духовете’, но не и на времето.

§ 269

‘Този език’ — е ‘инерциалната система’ в езиковата относителност. Човешките изказвания са налице в ‘този език’.

Знакова система: множество от подредени знаци за създаване на неограничен брой изрази според езикови правила: 0–1 в двоичната бройна система, 0 — … 9 в десетичната система, АБВ…Я в българската азбука, набор от жестове в езика за глухонеми, наборът от пътни знаци.

Принцип на виртуалната относителност:

Знаковите форми са определени относно език.

Формата на света е една и съща за един локален език и не е определена вън от езиците.

Не е смислено определянето на нещо абсолютно срещу свят — без изходен език. По подобен начин не е смислено определянето на положение или скорост без отнасяне към координатна система.

Тези дефиниции и формулировката на виртуалната относителност водят към следните формулировки на езиковата относителност.

Релативистична формулировка: Думите определят какво има в света, защото делят света по особен, обичаен, местен начин (Сепир, Уорф).

Виртуална формулировка: Думите в естествения език определят какво има в света.

Реалистична формулировка: Смислената в потока на живота реч определя какво става в локална форма на глобалния човешки живот.

Думите в една общност си имат естествени контексти. Когато избираме една дума за ползване, тя повлича други думи-партньори, с които е свързана. Това, при необичайна употреба, прави въпросния обичаен словесен контекст неадекватен. Той пречи на новото значение, натрапва се, прави ‘шум’.

§ 270

Моментност и локалност на изказите — виртуална относителност. Изказите се правят в ‘езикова форма’, във ‘виртуална позиция’. Не може просто да се каже: „Иван Петров е“, защото няма да е определено и така няма да е вярно. Иван Петров, този до мен, е жив, което значи, че ще умре и така неговото ‘е’ става неразривно от неговото ‘не е’.

Изреченията относно ‘битието’ на Иван Петров имат смисъл само когато са конкретни времево и пространствено. „Иван Петров живя от 1925 година до 2000 година“. „Той беше светла личност“. „Аз го помня, той е в спомените на близките си“.

Виртуално ‘Иван Петров’ е и след своята смърт. Но преди раждането си Иван Петров несъмнено отсъства от света.

§ 271

Относителност на ‘вектора’ на означаването. Наивната теория на знака отнася име към предмет или понятие, но това не е очевидно. Сосюр чертае два противоположни вектора между означаемо и означаващо. Но векторите се оказват повече: „Тъй като езикът е система, всички елементи на която са взаимно свързани и където стойността на единия произтича само от едновременното наличие на другите,… как се случва, че определената стойност се смесва със значението, т.е. с противоположността на звуковия образ?“ (Сосюр 1992, 144–145).

§ 272

Няма пръв или общ език. В света няма ‘пръв език’, нито ‘общ език’. Визирането на пръв или всеобщ език е идеализация. Тя се корени в несъзнаването на условността, местността и временността на субекта, на общността, на местния език. При това е възможно и е действително една езикова общност да се идентифицира с ‘говорещите хора’, с ‘разумните’, със ‘цивилизацията’, със ‘света’ и да вземе собственото описание за универсално.

Липсата на пръв и на общ език значи липса на неутрална база или абсолютна координатна система за определяне на дума или фраза, описание или конкретен език в пространството на езиковите феномени. Това е и Специалната относителност.

§ 273

Виртуална езикова относителност.

Формулировки:

„Един език е координатна система за определяне (означаване). Вън от езика като координатна система изразите са неопределени. Безотносителните знаци, думи, изрази, твърдения, са без значение.

Един език е определен относно друг език. Една виртуална позиция е определена спрямо друга.

Този принцип изключва от определеност висящите изказвания, които се правят относно различни езици или неутрално срещу света. Тук се игнорира определеността в света извън езика. Той изключва наличието на свръх-език, неутрален език или абсолютен език“ (§ 99).

Тук координатите за определяне, по аналогия със Специалната относителност, са граматически категории от типа име и глагол, които синтезират изкази с форми като S–V–O. Техни променливи могат да са: лице–число–род–падеж; време-наклонение–вид. Стойности на тези променливи могат да са: 1-во лице, единствено число, мъжки род, именителен падеж; сегашно просто време, изявително наклонение, несвършен вид. Ясно е, че от език на език променливите варират, варират и ‘константите’.

Няма универсален език, абсолютно значение, референт. Няма определеност в универсални категории, в хетерогенни езикови смеси. Няма определеност на език без отношение към друг език, няма определеност в един език без отношение към контекста на самия език. Отделната дума е лишена от фиксирано значение, определеността расте в изречението и още повече в реч или текст.

Всяко описание е валидно и се осъществява в езика, в един език, в приетия за инерциален език. Преводът на езиков израз от един език на друг е подобен на трансформацията на координати по системата от правила на Лоренц. В езиковата реалност такива правила за преобразование са речниците. Преводът на ро̀ден език е начинът, по който се разбира изказване на непознат език. Това съответства на измерването на координати на точка, на разстояние, времетраене и състояние в Специалната теория на Относителността. Само в приет за инерциален език е възможно да определим значение, референция, изказ, описание, и да ги съпоставим с перцепциите.

Преходът от един език в друг е неопределен, доколкото всеки език е неопределен спрямо света.

Съчетаването на различни езици в един изказ носи неопределеност и е недопустимо за формални езици.

§ 274

Изказвания за миналото и бъдещето. Изказванията за миналото и бъдещето са изказвания за виртуалности. Но те не са еднотипни по смисъл с изказванията за ‘дължина на вълната’. Дължината на вълната е понятие, а миналото е жив спомен, както бъдещето е живо очакване. Те не са езикови форми, артефакти, а феномени или ‘ретенции’ и ‘протенции’ (Хусерл).

Изказванията за минало и бъдеще обаче се различават от изказвания за пространствено невъзприемани обекти, например далеч от нас. Те са изказвания относно невъзможно възприятие до сега или занапред. А изказванията за теоретично предполагаеми обекти са по принцип чужди на перцепцията (освен само като представа по аналогия), и са изцяло знакови.

Виртуалността на знака като артефакт е различна от виртуалността на миналото или бъдещото възприятие.

§ 275

Изказвания за ‘виртуални референти’ в науката.

Историческото минало, мъртвите цивилизации, изчезналите видове, появата на живота, Big Bang са ‘виртуални референти’ — нереални феномени, чиито следи са реални. В науката за тези референти се говори като за реални, но това е виртуална проекция.

„Как са изглеждали динозаврите?“; „Как те са възприемали света?“, са въпроси ‘под въпрос’ — референтите на тези въпроси са имагинерни. Реалният смисъл на подобни въпроси е по-точно изказуем условно: „Как биха изглеждали динозаврите, ако съществуваха сега?“; „Как биха възприемали света, ако съществуваха сега?“. Отговорите могат да се търсят в аналогии с подобни съвременни видове като гущерите.

За динозаврите е ясно, но за много феномени е неясно дали имат съществуване в реалния свят, или са само виртуални проекции. Защото те не са чисти фикции, а са косвено потвърждавани. Такива са например ‘виртуалните частици’, които вземат енергия от вакуума, появяват се в пространството и изчезват, връщайки тази енергия. Приемането им във физиката очевидно ги легализира по някакъв начин. Но това легализиране е отнасяне към теоретичен изследователски контекст, а не реално отнасяне към перцепции.

Непрякото наблюдение няма видими граници и така за всяка фикция може да се твърди, че е непряко наблюдаема. Например определени симптоми могат да се сметнат за свидетелства за обладаване от дух. По този механизъм на косвеното наблюдение могат да се допуснат всевъзможни обекти. А това унищожава познанието.

§ 276

Езикова интерполация. Свързан с предишните разсъждения е въпросът: „Дали и доколко използваната изкуствена дума без референт в перцепцията си създава референт?“ Това е въпрос за ‘езикова интерполация’. Има обекти, въведени чрез езика, без да са налице перцептивни референти, а само следи.

Следата е следа само относно събитие или нещо. При липса на събитието или нещото то не може да остави следа. Тогава предполагаемата следа без нещото си остава езикова интерполация.

Езикова интерполация: виртуална проекция на смислена информация от реални феномени чрез знаци към имагинерни феномени.

Ние различаваме език и свят в направлението говорене-възприемане. Там, където липсва опит, езикът и мисленето го допълват чрез прилагане на предишен опит или обобщение и въображение.

Дума без референт в перцептивния свят, дума — плод на интерполация, да речем ‘кон-ност’ (‘като такъв’) е лишена от реален референт. Тя обаче има виртуален референт — понятие или реален косвен референт — феномен-следа. Такава дума е допустима, ако се съзнава като интерполация на определено понятие или следа. В противен случай ние приемаме нещо нереално за реално.

Там, където е виртуално уместно използването на дума или понятие, за да се опишат адекватно феномени, те могат да се използват, но да се държи сметка за интерполацията. В противен случай те са просто езиков шум и могат да заблудят относно реалността.

§ 277

Невъзможно е априорно решение относно статуса на типовете референти. Не можем априори да определим, както се надява Хусерл (‘регионалните онтологии’ в Идеи за една чиста феноменология, 1913) всички възможни предметности чрез интенционалността на ‘трансценденталния опит’. Положението си остава проблематично. Философията не може да си свърши работата веднъж завинаги. Тя постоянно трябва да изследва възможните нови типове феномени и да открива типове реалност или виртуалност.

Само възприятията във ‘възможни опити’ ще решават за всеки тип ‘предметност’ какъв е нейният статус и статусът на говоренето за нея.

§ 278

Думите като знаци са виртуални. Самите думи са ‘по природа’ виртуални. Физиката казва: „Честотата на електромагнитните вълни се възприема като цвят“. Истината на реалната перцепция е: „Цветовете са цветове, а не нещо друго“. Те само се изказват, описват, проецират във физиката като честоти.

Дали това са два речника или две ‘концептуални схеми’? Не, защото цветовете не са ‘концептуална схема’, а са квалии.

Понятията са условни, зависят от теорията. Понятията са променливи, зависят от промяната на теориите. Но не са условни и променливи по същия начин живите възприятия.

Думата ‘червено’ е не по-малко чужда на усещането за червен цвят от думата ‘честота’. Червеното като цвят е безусловно, а думата е условна.

Думата не може да създаде представа за цвета у сляпороден, а виждащите, макар и да не знаят думата, виждат и могат да уточнят какъв цвят виждат.

Понятията-думи, макар и условни и чужди на възприятията, се приемат като ‘същности’ и ‘изместват’ възприятията от тяхното първо място в света. Това става неусетно в процеса на разрастване на писмената култура. С това жизнената среда се замества от културния континуум, а самият живот се редуцира до символни комуникативни действия.

§ 279

Пълният изказ на реален феномен е утопия. Дължината на един словесен поток, опитващ се да изкаже пълно дори една моментна ситуация, клони към безкрайност. Това е така, защото феноменът няма сам по себе си определена граница. Тя се генерира само в отнасяне към друг феномен, във верига или мрежа. На това ниво феномените се ‘разчертават’ от знаците. Налице е неопределеност на света пред езика. Ако трябва да се изкаже всичко, което се преживява, езикът никога няма да е достатъчен.

Изказите са отнасяния към език — виртуално, и към феномен — реално. И в двете отнасяния те се поместват във вериги на синтез. Тези вериги са определени и с това ограничени в конкретен жизнен процес. Изказът живее на фона на живота и разчита при съобщаването на идентичен жизнен поток (форма на света). Когато изказвам червеното, сладкото, радостта, мисълта за света, аз разчитам на разбиране на основата на жизнен фон. Разчитам на ‘пред-разбиране’, което в огромния си масив е подредба на квалии и след това е нареденото общо описание, културна идентичност. Това прави възможен разговора не само между хора от една култура, а и транс-културното общуване.

§ 280

Езикът работи с ‘противоречия’. Всичко, което се казва смислено, е синтез на различни думи, а това е противо-речие, преди да се определи единството им. Ако това не се осъзнава, напразно се търси чиста не-противоречивост и свобода от парадокси.

‘Парадоксът на предикацията’ се състои в едновременното различаване и отъждествяване на субекта и предиката. „Тревата е зелена“ е парадоксално изказване, защото в него се казва, от една страна, че ако тревата не е зелена, няма да е трева, а от друга, че тревата е зелена не по природа, а в ситуация.

„Това растение цъфти“ е изречение от обикновената реч и изглежда съвсем нормално. То е пронизано от парадоксалност. „Това растение цъфти и не цъфти“ руши само̀ смисъла си. Но ‘това растение’ е това растение преди цъфтенето си, за да цъфти именно то. Тогава ‘това растение’ не цъфти.

„Този човек се е променил“. Ами като се е променил, как така продължава да е ‘този’?

„‘А’ се променя“ имплицира, че А остава същото и че не остава същото. Точно онова в А, което се променя, вече не е А, следователно не А е субект на промяната.

Така намираме, че коренната субектно-предикативна структура в езика не е свободна от противоречие и парадокс, а това важи в по-висока степен за производните структури. Но по-важно е, че така откриваме несъизмеримост и неедноформеност на свят и език, на възприятие и говорене.

Тази парадоксалност е вкоренена в езика като динамично отнасяне. Тя е неразрешима вън от конкретни вериги. Противоречията се абсорбират без загуба на смисъл в обикновен контекст на общуване във всекидневието. Но в необикновени ситуации, които често са критични и жизненоважни, тази парадоксалност е разрушителна.

В изкуствени езици и описания въпросната парадоксалност е неопределеност и се избягва. Затова се и създават изкуствените езици — за да превъзмогнат неопределеността на естествения език.

В ранния будизъм отхвърлянето на неизменен ‘Аз’ е довело до възражение в дебата относно отговорността: „Ако човекът откраднал парите не е същият, който хващаме и съдим, тогава как е възможна отговорността?“ Будистите се справят с казуса, като определят кармата и отговорността вън от субстанциалното тъждество: Аз-ът — това е дума за поредица от причинно свързани моменти, състояния на психофизически комплекс, който се променя.