Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (9)

Осем

Арджънт Рейвич.

Някога сигурно не е означавал нищо за мен, но сега ми се струваше невероятно. Прекалено дълго време неговото име, неговото съществуване, беше определящ факт в моя свят. Но помнех добре кога съм го чул за първи път. Беше през онази нощ в Къщата на влечугите, когато учих Гита да борави с оръжие. Сетих се за това, докато обучавах Амилия да се отбранява от брат Алексей.

Дворецът на Кауела на Края на небето беше дълга сграда във формата на буквата „Н“, ограден от всички страни от гъста джунгла. От покрива на двореца се издигаше още един етаж в същата форма, но с по-малки размери, защото долният бе заобиколен с тераса от всички страни. Стотината метра разчистена от дървета земя около Къщата на влечугите можеше да се види оттам само ако застанеш на стената, ограждаща терасата. Издигащата се тъмна джунгла като че ли всеки момент щеше да се стовари върху стената на терасата, подобна на огромна зелена вълна. Нощем джунглата беше черен безкрай, лишена от какъвто и да е цвят, изпълнена с непознати звуци от хилядите форми на живот. На стотици километри наоколо нямаше друго място, населено с човешки същества.

Нощта, през която обучавах Гита, беше необичайно светла, небето беше осеяно със звезди от върховете на дърветата до зенита. Краят на небето нямаше големи луни, но терасата беше осветена от множество факли, поставени в устите на статуи на златни горски нимфи, качени върху пиедестали около стените. Кауела беше маниак на тема лов. Имаше амбицията да улови почти възрастна хамадриада вместо единствения незрял екземпляр, който бе успял да хване миналата година и който сега живееше дълбоко под Къщата на влечугите.

Когато отидох на този лов, от дълго време не бях работил за него. Тогава за първи път видях съпругата му. Един-два пъти тя бе стреляла с ловните пушки на мъжа си, но по всичко личеше, че за първи път докосва оръжие. Кауела ме помоли да й дам някой и друг урок по стрелба. Макар да напредваше, всичко показваше, че от Гита никога няма да излезе първокласен стрелец. Но това явно не беше от значение — тя нямаше интерес към лова и, макар да понесе пътуването със спокоен стоицизъм, не споделяше първичния ентусиазъм на Кауела към убиването.

Скоро дори той си даде сметка, че само си губи времето, като опитва да я превърне в ловец. Но въпреки това искаше да се научи да борави с оръжие, поне с нещо по-малко, предназначено за самозащита.

— Защо? — попитах аз. — Нали наемаш хора като мен, за да могат хора като Гита да не се притесняват за своята безопасност.

Тогава бяхме сами в един от празните вивариуми.

— Защото имам врагове, Танър. Ти си добър, както и хората под твое ръководство… но никой не е безгрешен. Не е изключено някой убиец да пробие защитата ни.

— Да — съгласих се аз. — Но ако е толкова добър, тогава ще може да убие който и да е от вас, без дори да си дадете сметка за ставащото.

— Някой толкова добър, колкото си ти ли, Танър?

Видях в мислите си защитата, която бях разположил около и в Къщата на влечугите.

— Не — отвърнах аз. — Трябва да е адски по-добър от мен, Кауела.

— И има ли такива хора?

— Винаги се намира някой по-добър. Въпросът е само дали има кой да плати за неговите услуги.

Той постави длан върху една от празните кутии за земноводни.

— В такъв случай тя се нуждае от това повече от всякога. Много по-добре е да имаш, отколкото да нямаш никакъв шанс да се защитиш.

Трябваше да се съглася, че в това има известна логика.

— Ще й покажа, тогава… ако настояваш.

— Защо го правиш толкова неохотно?

— Оръжието е опасно нещо.

Кауела се усмихна на слабата жълтеникава светлина, излъчвана от тръбичките в празните кутии.

— Такава е идеята, струва ми се.

Започнахме скоро след това. Гита учеше охотно, но съвсем не усвояваше така бързо, както Амилия. Което нямаше нищо общо с интелигентността й — дължеше се на слабост в координацията ръка-око, която никога нямаше да се прояви, ако съпругът й не бе настоял да започне да взема тези уроци. Не искам да кажа, че беше безнадежден случай, но Амилия можеше да усвои за един час онова, на което Гита посвещаваше цял ден и то само, за да го овладее на най-основно ниво. Ако това бе някой от войниците, които някога обучавах, никога нямаше да бъда принуден да изтърпя цялата тази история. Просто някой друг щеше да бъде натоварен със задачата да намери нещо по-подходящо за нейните умения, например разузнаване и т.н.

Но Кауела искаше Гита да се научи да използва оръжие.

И аз следвах неговите нареждания. Не представляваше проблем за мен. От Кауела зависеше как и за какво щеше да ме използва. А да прекарвам времето с Гита съвсем не беше сред най-тежките задължения. Съпругата на Кауела беше прекрасна жена — поразителна красавица със северняшки произход, с високи скули, гъвкава и подвижна, с мускулатура на танцьорка. Не я бях докосвал преди този урок по стрелба, почти не бях имал основателна причина да разговарям с нея, макар доста често да имах фантазии, свързани с нея.

Сега, всеки път, когато трябваше да коригирам позата й с лек натиск по рамото, ръката или кръста, усещах как сърцето ми затуптява смехотворно. Стараех се да говоря толкова тихо и спокойно, колкото го изискваше според мен ситуацията, но винаги ми се струваше, че се получава доста напрегнато. Дори да забелязваше нещо странно в моето поведение, Гита не го показваше. Вниманието й бе съсредоточено неизменно върху урока.

В тази част на терасата бях инсталирал полеви генератор на радиочестоти, свързан със специалните очила на Гита. Това бе стандартна военнотренировъчна екипировка, част от огромното количество откраднато или купено на черния пазар оборудване, което Кауела бе натрупал с годините. В очилата щяха да се появяват призраци и да й изглеждат така, сякаш се движат из терасата. Не всеки от тях щеше да е враждебно настроен, но Гита щеше да разполага само с част от секундата, за да реши по кого да стреля.

Беше наистина шега. Само един невероятно умел убиец имаше шанс да проникне в Къщата на влечугите и ако това станеше, определено нямаше да даде на Гита тези безценни мигове, за да вземе решение.

Но след петия урок тя вече се справяше не чак толкова зле. Поне насочваше оръжието си и стреляше срещу когото трябва в деветдесет процента от случаите; засега процентът от грешки беше приемлив. Надявах се никога да не се окажа тази нещастна жертва от десетимата, които не са имали намерение да я убиват.

Гита доста рядко улучваше своите мишени. Не използвахме лъчево оръжие, защото това, до което имахме достъп, беше прекалено обемисто за самозащита. В името на безопасността можех да програмирам оръжието й да стреля само когато и тя, и аз сме извън неговия обсег, да не говорим за безценните статуи на дървесни нимфи на Кауела. Но ми се струваше, че тогава уроците ни щяха да изгубят всякаква автентичност и от тях нямаше да има полза. Вместо това, заредих оръжието с умни амуниции; всеки патрон имаше вграден процесор, настроен към същото тренировъчно съоръжение, което бе свързано и с очилата на Гита. Процесорът контролираше миниатюрни газови струйки, които щяха да изместят траекторията на куршума в случай на опасност. При прекалено остър ъгъл на отклонение куршумът щеше да се саморазруши и да се превърне в бързо движещ се облак от метална пара — не съвсем безвреден, но безкрайно по-безопасен от куршума с малък калибър, ако се случеше да се насочи към нечие лице.

— Как се справям? — попита Гита, когато спряхме, за да презаредя оръжието й.

— Улучваш все по-често. И се цели по-ниско — в гърдите, не в главата.

— Защо в гърдите? Съпругът ми каза, че можеш да убиеш човек с един-единствен изстрел в главата, Танър.

— Аз имам по-голяма практика от вас.

— Но дали е вярно… това, което говорят за теб? Че когато стреляш по някого…

— … се целя в конкретни области на мозъка, отговарящи за определени функции — довърших вместо нея аз. Не вярвай на всичко, което ти казват, Гита. Вероятно бих могъл да улуча едното полукълбо, но повече от това…

— Все пак не е никак лоша репутация.

— Може би. Но това е всичко.

— Ако говореха така за моя съпруг, той щеше да извлече максимална изгода от подобна репутация. — Тя погледна внимателно към горния етаж на къщата. — Но ти винаги представяш нещата по-незначителни. И затова на мен тези слухове ми се струват много по-правдоподобни.

— Старая се да ги представям по-незначителни, защото не искам да ме помислиш за нещо, което не съм.

Гита ме погледна.

— Не мисля, че има такава опасност, Танър. Мисля, че знам много добре кой си. Човек с чиста съвест, по една случайност работещ за друг човек, който обаче не спи спокойно нощем.

— Не може да се каже, че съвестта ми е чиста, повярвай ми.

— Трябва да видиш тази на Кауела. — Тя ме погледна право в очите. Останахме така известно време, после аз сведох поглед към оръжието. Тя повиши глас с една октава. — О, говорим за вълка, а той…

— Отново ли говорите за мен? — Кауела бе слязъл на терасата от горния етаж на сградата. Нещо проблесна в ръката му — чаша с коктейл. — Е, не мога да ви виня за това, нали? Как вървят уроците?

— Мисля, че осъществяваме разумен напредък.

— О, не му вярвай — обади се Гита. — Аз съм отчайващ случай, но Танър просто е достатъчно любезен, за да го каже.

— Нищо, което си заслужава, не е лесно — рекох аз. След това се обърнах към Кауела: — Гита вече може да стреля и в повечето случаи да отличава приятеля от врага. Не е някакво особено постижение, но тя се постара истински и заслужава усилията й да бъдат признати. Но ако искаш вещо повече, вероятно няма да бъде лесно.

— Нищо не й пречи да продължава да учи. Ти си много добър учител. — Той кимна към пистолета, в който току-що бях поставил нов пълнител. — Хей, покажи й онзи номер.

— Кой по-точно? — едва се сдържах да не избухна.

Обикновено Кауела не си позволяваше да нарича номера уменията, които бях постигнал с толкова усилия.

Той отпи от чашата си.

— Знаеш кой имам предвид.

— Добре, ще се постарая да отгатна.

Програмирах отново оръжието, така че сега куршумите нямаше да бъдат отклонявани дори да се движат по потенциално опасна траектория. След като искаше номер, щеше да го получи.

Най-често, когато стрелях с малокалибрено оръжие, заемах класическата поза за прицелване: леко разтворени за равновесие крака, оръжието в едната ръка, поддържана отдолу от другата; протегнати напред ръце на нивото на очите, здраво изпънати, за да се избегне „ритането“ на оръжието, когато се стреля с патрони вместо с енергия. Хванах пистолета с едната си ръка на равнището на кръста, като стрелците от стари времена, използващи барабан с шест патрона. Гледах надолу към пистолета, не през него, но бях практикувал тази поза достатъчно упорито, за да знам точно къде щеше да попадне куршумът.

Натиснах спусъка и куршумът се заби в една от неговите статуи на хамадриади.

Приближих се, за да огледам поражението.

Златото на статуята се бе разляло като масло в резултат на попадението, но се бе разтекло симетрично около него — във формата на жълт лотос. Освен това бях изстрелял куршума така, че да улучи статуята с красива симетрия — математически центриран в челото на съществото; щеше да бъде между очите, ако очите не се намираха в челюстите.

— Много добре — обяви Кауела. — Струва ми се. Имаш ли представа колко струва тази змия?

— По-малко, отколкото плащаш за моите услуги — отвърнах аз и побързах да програмирам оръжието в режим на безопасност, преди да съм забравил.

Той се вгледа за момент в улучената статуя, после поклати глава и се позасмя.

— Вероятно си прав. — Щракна с пръсти към съпругата си. — Добре, край на урока, Гита. С Танър трябва да поговорим по един въпрос — затова дойдох тук.

— Но ние едва започнахме.

— Ще има и други уроци. Нали не искаш да научиш всичко веднага?

„Не“ — помислих си аз. Надявах се това да не се случи никога, защото тогава нямаше да имам причина да бъда край нея. Опасна мисъл. Наистина ли възнамерявах да опитам нещо с нея, докато Кауела се намира в съседното помещение в Къщата на влечугите? Звучеше налудничаво и защото до тази вечер Гита никога и с нищо не бе намеквала, че на свой ред се чувстваше привлечена от мен. Но някои от нещата, които каза, ме накараха да започна да си задавам въпроси. Може би просто вече се чувстваше самотна тук, сред джунглата.

Дитерлинг се появи зад Кауела и придружи Гита обратно в сградата, докато друг от хората разглоби полевия генератор. С Кауела тръгнахме към стената, ограждаща терасата. Въздухът беше топъл и лепкав от влага, не се долавяше и намек за ветрец. През деня ставаше почти непоносимо влажно. Нищо подобно на чудесния крайбрежен климат на Нуева Икике, където бях прекарал детството си. Високата широкоплещеста фигура на Кауела бе скрита под черно кимоно, нашарено с делфини. Вървеше бос по орнаментираните плочки. Имаше широко лице с изражение на недоволство около устните, както ми се бе струвало винаги. Приличаше на човек, неспособен да приеме достойно поражението. Гъстата му черна коса беше прибрана назад от челото, образувайки лъскави бразди, които изглеждаха златисти на светлината на хамадриадите. Той прокара пръст по повредената статуя, после се наведе, за да вдигне от пода няколко златни люспи. Те бяха тънки като листи, подобни на фолиото, използвано някога за украсяване на свещените текстове. Потърка ги тъжно между пръстите си и опита да ги намести обратно в раната на статуята. Змията бе изобразена увита около своето дърво, в последната фаза на подвижност преди фазата на сливане с него.

— Съжалявам за повредата — промълвих аз. — Но ти поиска някаква демонстрация.

Кауела поклати глава.

— Няма значение, мазето ми е пълно с тях. Може дори да я оставя така, като характерна особеност. Все трябва да струва нещо, а? — Тук той понижи глас. — Танър, хрумна ми нещо. Имам нужда от теб тази вечер.

— Тази вечер? — Беше доста късно, но при него нямаше определени часове за нищо. — Какво си намислил — среднощен лов ли?

— В настроение съм за такова нещо, но не става дума за това. Чакаме посетители. Трябва да отидем да ги посрещнем. Искам да ме закараш дотам.

Отговорих едва след като размислих внимателно.

— За какви посетители става дума?

Той погали почти любовно пронизаната глава на хамадриадата.

— Не за обичайния вид.

 

 

Пътувахме вече половин час, откакто бяхме тръгнали от Къщата на влечугите. Кауела отиде само да се преоблече — сложи панталони и риза в цвят каки и върху тях наметна кожено ловджийско яке, щедро снабдено с джобове. Известно време се движихме между изоставените, омотани с лиани сгради край Къщата на влечугите, докато открия стария път. Само след още няколко месеца това пътуване нямаше да може да се осъществи, защото джунглата лекуваше бавно срязаната през сърцето й рана.

Някога Къщата на влечугите и местността около нея е била зоологическа градина, изградена през един от изпълнените с надежда периоди на прекратяване на огъня. Въпросният период бе продължил само около едно десетилетие (тогава явно им се бе струвало, че има голям шанс мирът най-после да е настъпил) — достатъчно време, за да бъде построено нещо толкова ненужно във военно отношение като зоопарк. Идеята била земни и местни животни да живеят при подобни условия и така да се подчертаят подобията и разликите между Земята и Края на небето. Но така и не бяха успели да го довършат и сега единствената му напълно оцеляла част беше Къщата на влечугите, превърната от Кауела в лична резиденция. Тя му вършеше добра работа: беше изолирана и лесно можеше да се превърне в малка крепост. Имаше амбиция да напълни вивариума в мазето с частна колекция от пленени животни, на първо място с почти достигнала пълно съзряване хамадрида, която все още не беше уловил. Плененият младок вече бе придобил внушителни размери; Кауела щеше да има нужда от ново мазе за едно голямо животно, без да се отчитат новите умения, необходими за грижите за създание с коренно различна биохимия от тази в една по-ранна фаза. Къщата вече бе пълна с кожите, зъбите и костите на животни, които бе донесъл като ловни трофеи. Той не обичаше живите неща и единствената причина да иска живи екземпляри бе, че така щеше да впечатлява своите посетители повече, защото за хващането им се искаше по-голямо майсторство.

Лиани и клони удряха бронята на колата, докато се движехме по пътя, а ревът на двигателите прогонваше всяка друга жива твар на мили оттук.

— Разкажи ми за тези посетители — подех аз, микрофонът на гърлото ми предаваше думите ми на Кауела през слушалките на главата му.

— Скоро ще ги видиш.

— Те ли предложиха да се срещнем на тази поляна?

— Не, идеята беше моя.

— И те знаят коя поляна имаш предвид?

— Не е необходимо. — Той кимна нагоре. Рискувах да хвърля един поглед към горския балдахин и когато той изтъня за момент, разкривайки небето, видях над нас нещо болезнено ярко, като триъгълен клин, изрязан в небесната твърд. — Следват ни, откакто тръгнахме от Къщата.

— Това не е местен самолет — заявих аз.

— Това не е самолет, Танър. Космически кораб е.

Стигнахме на поляната след едночасово пътуване из гъстата гора. Очевидно тя се бе образувала, след като нещо бе изгорило дърветата преди няколко години, вероятно доста разрушителен снаряд. Нищо чудно даже да е бил предназначен за Къщата на влечугите; предположението звучеше доста правдоподобно, понеже Кауела имаше предостатъчно врагове. За щастие повечето от тях нямаха представа къде живее. Сега поляната започваше да прораства отново, но земята бе все още достатъчно равна, за да може да послужи за приземяване.

Космическият кораб спря над нас, безмълвен като прилеп. Беше с формата на буквата делта и сега, след като се бе спуснал по-ниско, видях, че долната му повърхност е покрита с хиляди ослепително ярки топлинни елементи. Беше широк петдесет метра — колкото половината ширина на поляната. Усетих първата топлинна вълна и после, почти на границата на слуха, нискочестотно бръмчене.

Джунглата около нас потъна в тишина.

Делтоидът слезе още по-ниско — три вдлъбнати полусфери, грациозно нагънати в горните точки. Вече се намираше между короните на дърветата. Излъчващата се от него горещина ме караше да се потя. Протегнах длан, за да предпазя очи от яркото като слънце сияние.

Тогава ослепителният блясък бе заменен със смътно, керемиденочервено сияние, а летателният апарат измина последните няколко метра до земята под влияние на собствената си тежест и се приземи върху полусферите, които омекотиха удара с мускулоподобна плавност и гъвкавост. След няколко секунди тишина от предната му част до земята, като дълъг език, се плъзна сгъваема стълбичка. Синкавобялото сияние, излязло от вратата в горната му част, придаде ярки очертания на околните растения. С периферното си зрение видях как разни същества побързаха да се шмугнат в съседните гъсталаци.

Две издължени, източени фигури пристъпиха на светлината в горната част на стълбичката.

Кауела тръгна пред мен към летателния апарат.

— Ще се качваш ли в това нещо?

Той погледна назад. Силуетът му се очертаваше, тъмен на фона на светлината.

— Дяволски си прав. И искам ти да дойдеш с мен.

— Никога досега не съм имал вземане-даване с ултри.

— Е, сега ти се предоставя тази велика възможност.

Излязох от колата и го последвах. Носех пистолет, но беше абсурдно дори да го държа, затова го върнах в кобура на колана си и не го докоснах повече, докато не се върнахме. Двамата ултри на върха на стълбата чакаха безмълвно, застанали в леко отегчени пози, единият облегнат на рамката на вратата. Някъде по средата на разстоянието до кораба, Кауела коленичи и заопипва земята, като отделяше встрани тревата. Погледнах надолу и ми се стори, че видях нещо като лист очукан метал, но нямах време да мисля какво би могло да бъде, защото в този момент Кауела ме призова.

— Хайде. Те не са известни с особено търпение.

— Даже не знаех, че в орбита има кораб на ултрите — казах аз, като се стараех да говоря тихо.

— Малцина го знаят. — Той заизкачва стълбата. — Засега предпочитат да бъдат инкогнито, за да въртят бизнес, който би бил невъзможен, ако всички знаят, че са тук.

Ултрите се оказаха мъж и жена. И двамата бяха много слаби, подобните им на скелети фигури бяха затворени сред поддържаща апаратура и протези. И двамата бяха бледи и с високи скули, с черни устни и като че ли очертани с молив очи, което им придаваше кукленски вид, дори в някои моменти напомняха трупове. Тъмните им коси бяха грижливо подредени на стегнати кичури и напомняха гнездо с пепелянки. Ръцете на мъжа представляваха опушено стъкло, инкрустирано със светещи машинки и пулсиращи захранващи линии, а жената имаше продълговата дупка насред корема.

— Не позволявай да те впечатлят силно — прошепна Кауела. — Това е част от бизнес техниката им. Готов съм да се обзаложа, че капитанът е изпратил най-странните си екземпляри, единствено, за да ни смути.

— В такъв случай се е справил наистина добре.

— Можеш да ми имаш доверие, тъй като не за първи път имам работа с ултри. В действителност те са като котенца.

Продължавахме да изкачваме стълбата. Жената се беше облегнала на рамката на вратата и ни оглеждаше с безстрастно присвити устни.

— Ти ли си Кауела? — попита тя.

— Да, а този е Танър. Танър идва с мен. Това не подлежи на преговори.

Тя ме огледа.

— Въоръжен си.

— Да — отвърнах аз, съвсем леко изнервен от факта, че бе видяла оръжието през дрехите ми. — Да не искаш да кажеш, че ти не си?

— Ние имаме собствени средства. Качвайте се на борда.

— Пистолетът не представлява ли проблем?

Самодоволната усмивка бе първата проява на емоции, която виждах.

— Не, сериозно казано, не смятам.

Щом влязохме, прибраха стълбата и затвориха вратата. Обстановката вътре бе студена, почти болнична — бяхме заобиколени от бледи пастелни цветове и лъскави машинарии. Там ни очакваха още двама ултри, отпуснати в две огромни командни седалки и почти скрити под всевъзможни екрани, дисплеи и деликатни ръчки и лостове. Двамата пилоти бяха голи, с пурпурна кожа и невероятно сръчни пръсти. И техните коси бяха фризирани на същите кичури като първите двама, само че бяха още по-многобройни.

Жената с дупката в корема каза:

— Издигни кораба плавно и незабележимо, Пелегрино. Не искаме после гостите ни да говорят лоши неща по наш адрес.

Обърнах глава към Кауела и изрекох само с устни:

— Отлитаме ли?

Той кимна.

— Наслаждавай се, Танър. Аз поне точно това и ще направя. Говори се, че не след дълго няма да бъда в състояние да напускам повърхността, дори ултрите няма да искат да ме докосват.

Поканиха ни да седнем в две свободни кресла. Корабът се издигна почти веднага щом закопчахме предпазните си колани. През многобройните прозрачни участъци по стените виждах как поляната остава все по-далече под нас, докато най-накрая заприлича на отпечатък от нечия стъпка, окъпан в светлина. Някъде почти на хоризонта се мержелееше светла точица, трябва да беше Къщата на влечугите. Останалата част от джунглата напомняше тъмночерен океан.

— Защо избра тази поляна за нашата среща? — попита жената.

— Щяхте да изглеждате доста глупаво, ако бяхте кацнали на върха на някое дърво.

— Нямам предвид това. Можехме да си направим площадка за приземяване почти без никакви усилия. Но тази полянка е от особено значение за теб, нали? — Гласът й звучеше така, сякаш разискваният въпрос нямаше почти никакво значение за нея. — Сканирахме я, когато наближихме. На нея е заровено нещо кухо, с прави стени. Нещо като помещение, пълно с машини.

— Всички имаме своите малки тайни — отвърна Кауела.

Жената го изгледа внимателно, после махна с ръка, показвайки, че е приключила с този въпрос.

Тогава корабът се устреми рязко нагоре и подемната мощ ме прикова на мястото ми. Стоически се стараех да не издавам дискомфорта си, но не виждах нищо приятно. Ултрите явно се чувстваха съвсем добре и разменяха почти беззвучно изрази на техническия си жаргон, свързан със скоростта на въздуха и векторите на изкачване. Двамата ни посрещачи също бяха потънали в своите фотьойли, от които излизаха дебели сребристи тръбички — те уж трябваше да подпомагат процеса на дишане и на кръвообращение в телата им във фазата на издигане. Излязохме от атмосферата на планетата и продължихме да се изкачваме. Междувременно бяхме излезли на тази страна, където беше ден. Краят на небето изглеждаше синьо-зелен и крехък, измамно спокоен, така, както вероятно бе изглеждал и в деня, когато „Сантяго“ бе навлязъл за първи път в неговата орбита. Оттук не се забелязваха абсолютно никакви признаци за война… но само докато зърнах на хоризонта тънките черни следи от горящите петролни полета.

За първи път виждах подобна гледка. Никога досега не бях излизал в Космоса.

— Насочваме се към „Орвието“ — обяви пилотът, когото бяха нарекли Пелегрино.

Флагманският кораб скоро се появи пред нас, тъмен и масивен като спящ вулкан, майсторски изваян конус, дълъг четири километра. „Лайтхъгър“ — така ултрите наричаха своите кораби, способни да порят безкрая с незначително по-ниска от светлинната скорост. Трудно беше да не се впечатлиш. Механизмите, благодарение на които се движеше този кораб, бяха дело на по-напреднали технологии от тези, които ми се бе удавало да видя на Края на небето, по-напреднали дори от всичко, което бих могъл да си представя.

Ултрите вероятно гледаха на нашата планета като на експериментална лаборатория по социо-инженерство: времева капсула, съхраняваща доста несъвършени морално остарели с по три-четири века технологии и идеологии. За всичко това, разбира се, не бяхме виновни единствено ние. Когато флотилията потеглила от Меркурий в края на двайсет и първи век, технологиите на борда на корабите били най-модерното, което можело да се предложи тогава. На тях им бил необходим век и половина, докато допълзят до системата Лебед. Междувременно в Слънчевата система технологиите продължавали да се развиват все по-бурно, но на борда на корабите те останали в състояние на стаза.

По времето, когато се приземили, другите светове вече били разработили възможности да се пътува в Космоса с близка до светлинната скорост, в резултат на което цялото ни пътуване заприличало на патетично наказание, което сме си наложили сами.

На Края на земята бързоходните кораби носеха богата технологична информация, с помощта на която бихме могли много бързо да настигнем останалите светове, стига да пожелаем.

Но по това време войната вече бе избухнала.

Знаехме какво може да се постигне, но не разполагахме нито с време, нито със средства, за да повторим вече осъщественото на други места или да купим готови „чудеса“ от пристигащите търговци. Нещо се купуваше само ако имаше непосредствена заплаха от военно приложение, но дори това едва не ни причиняваше банкрут. Затова пък водехме вековни войни с пехота, танкове, бойни джетове, химически бомби и недодялани атомни оръжия, и само в съвсем редки случаи се издигахме до такива главозамайващи висоти като действащо на принципа на елементарните частици или на нанотехнологиите оръжие.

Нищо чудно, че ултрите се отнасяха към нас със зле прикрито презрение. В сравнение с тях ние бяхме диваци и най-неприятното от всичко бе, че си давахме много добре сметка за този факт и бяхме съгласни с него.

Кацнахме в „Орвието“.

Вътрешността му приличаше на по-голям вариант на совалката, с виещи се коридори в пастелни цветове, силно миришещи на антисептична чистота. Ултрите постигаха желаната гравитация посредством въртящи се около оста си части, намиращи се в корпуса на кораба; тя беше малко по-голяма, отколкото на Края на небето, но ефектът не беше по-неприятен, отколкото този, когато вървиш с тежка раница. Лайтхъгърът пренасяше и пасажери и за тази цел бе снабден с хиляди криокамери. Някои от тях вече се бяха качили на борда — напълно будни аристократи, които се оплакваха гръмогласно от проявяваното към тях отношение. На ултрите изглежда не им пукаше. Аристократите несъмнено бяха платили скъпо и прескъпо за привилегията да отпътуват с „Орвието“ до следващата му спирка, но за тях те си оставаха диваци, просто сравнително по-чисти и по-богати.

Въведоха ни при Капитана.

Той седеше на огромен трон, окачен на многоставно рамо, за да може да се придвижва из обширното триизмерно пространство на мостика. Други висши членове на екипажа се движеха на подобни кресла, като ни отбягваха грижливо, щом влязохме. Те следяха различните дисплеи по стените, на които бяха изобразени сложни схеми. С Кауела стояхме на леко издигаща се над пода пътека с ниски перила, стигаща до средата на моста.

— Мистър… Кауела — каза мъжът на трона. — Добре дошли на моя кораб. Аз съм капитан Орканя.

Капитан Орканя беше почти толкова впечатляващ, колкото и неговият кораб. Беше облечен от главата до петите в лъскава черна кожа, с високи до коленете ботуши с остри носове. Ръцете, чиито преплетени пръсти бе поставил под брадичката си, имаха черни ръкавици. За разлика от своя екипаж, той бе напълно плешив, без нито един косъм по главата. Гладкото му, без каквито и да било отличителни черти лице, можеше да мине за лице на дете… или на мъртвец. Гласът му беше тънък, почти женски.

— А вие сте? — кимна към мене той.

— Танър Мирабел — поясни Кауела, преди да успея да отговоря. — Специалистът по личната ми охрана. Където отивам аз, отива и Танър. Този въпрос…

— Не подлежи на разискване. Да, досетих се. — Орканя погледна разсеяно към нещо във въздуха, което виждаше само той. — Танър Мирабел… да. Виждам, че някога сте били войник… преди да постъпите на служба при Кауела. Отговорете ми честно: напълно ли сте лишен от какъвто и да е морал, Мирабел, или просто нямате представа за какъв човек работите?

Отново отговори Кауела:

— Не е негова работа да си губи съня заради това, Орканя.

— Но дали изобщо щеше да го изгуби, ако знаеше? — Капитанът отново се вгледа в мен, но изражението му не издаваше нищо. Нищо чудно да разговаряхме с марионетка, ръководена от безтелесен интелект, действащ по компютърната мрежа на кораба. — Кажете ми, Мирабел… имате ли представа, че човекът, за когото работите, е обявен за военен престъпник от някои организации?

— Само от лицемерите, щастливи да купуват оръжие от него, стига да не продава на никой друг.

— Моралното бойно поле е за предпочитане пред физическото — Кауела използва една от любимите си фрази.

— Но ти не само продаваш оръжие — продължи Орканя. Той като че ли отново гледаше нещо, скрито от нас. — Ти крадеш и убиваш заради него. Има неопровержими доказателства за участието ти в най-малко трийсет убийства, все свързани с черния пазар на оръжие. В три случая си отговорен за препродаването на оръжие, обявено за излязло от употреба при подписването на мирни споразумения. Индиректно може да се докаже, че си удължил, дори разпалил отново, четири-пет местни териториални диспута, които всеки момент е трябвало да бъдат преустановени. Десетки хиляди живота са изгубени заради твоите действия. — Кауела понечи да протестира, но Капитанът не беше свършил. — Ти си от хората, които се ръководят единствено от своите печалби, напълно лишени от какъвто и да е морал или основно усещане за добро и зло. И си като омагьосан от влечугите… може би защото в тях виждаш собственото си отражение, а по сърце си безкрайно тщеславен. — Орканя се поглади по брадичката и си позволи да се усмихне слабо. — С две думи, в много отношения си същият като мен… човек, с когото ми се струва, че мога да правя бизнес. — Отново премести погледа си върху мен. — Но кажи ми, Мирабел, защо работиш за него? Не видях нищо в историята ти, което да подсказва, че имаш нещо общо с твоя работодател.

— Той ми плаща.

— Това ли е всичко?

— Никога не е искал от мен да направя нещо, което не бих направил. Аз съм специалистът му по охраната. Пазя него и хората около него. Ранявали са ме заради него. С лазерни оръжия. Понякога уговарям сделки и се срещам с потенциални нови доставчици. Тази работа също е опасна. Но не ме интересува какво ще стане с оръжието, след като смени собственика си.

— Ммм. — Докосна с крайчето на кутрето ъгълчето на устата си. — А може би трябва.

Обърнах се към Кауела.

— Тази среща има ли конкретна цел?

— Да, както винаги — сопна се Орканя. — Търговия, разбира се, досадни човече. Защо иначе, според теб, бих рискувал да заразя кораба си с планетарна мръсотия?

Значи все пак това беше бизнес среща.

— Какво продавате? — попитах аз.

— О, обичайното — оръжие. Това е единственото, което иска от нас твоят господар. Обичайното отношение на местните жители. Моите търговски съдружници предлагат, не знам вече за кой път на планетата, достъп до техниките за удължаване на живота, използвани от другите светове, но предложението се отклонява в полза на мрачните стоки, свързани с войната…

— Защото цената, която искате за техниките за удължаване на живота, ще предизвика банкрута на половината Полуостров — пресече го Кауела. — Тя се оказа сериозно перо и за мен.

— Но не толкова сериозно, колкото смъртта — промълви замислено Орканя. — Но това си е твоето погребение. Искам обаче да ти кажа едно нещо: каквото и да ти дадем, грижи се за него. Би било голям малшанс да попадне отново не където трябва.

Кауела въздъхна.

— Не съм виновен аз, ако терористите ограбват моите клиенти.

Инцидентът, за който говореше, се бе случил преди около месец. Дори сега той се обсъждаше от хората, които знаеха нещо за мрежата, обслужваща черния пазар на Края на небето. Бях уговорил сделката с една законна, спазваща правилата военна фракция. Размяната бе осъществена чрез сложна комбинация от подставени лица с цел източникът на оръжието да бъде прикрит. Аз ръководих и размяната, направена на една поляна, подобна на поляната, на която се бяхме срещнали с ултрите… и участието ми приключи дотук. Но някой бе подшушнал на не толкова легитимни фракции за трансфера на оръжие и те бяха нападнали от засада представителите на първата фракция, докато се прибирала след осъществяването на сделката.

Кауела нарече новата фракция „терористи“, но така правеше прекалено голяма разлика между едните и другите. При една война, когато правилата на ангажираност и определението за престъпност се променяха всяка седмица, онова, което отличаваше по-легитимната от по-малко легитимната фракция често беше само качеството на правните съвети, получавани от първата. Съюзниците непрестанно се променяха, миналите действия се редактираха отново и отново, за да се хвърли ревизионистка светлина върху участвалите в тях. Вярно бе, че сега много наблюдатели гледаха на Кауела като на военен престъпник. Не беше изключено след един век да започнат да го славят като герой… а мен — като негов доверен оръженосец.

И по-странни неща се бяха случвали.

Много трудно щеше да бъде обаче да се види тази терористична атака в друга освен в отрицателна светлина. По-малко от седмица след нея бяха използвали част от откраднатото оръжие за изтребването на почти цяло аристократично семейство в Нуева Сантяго.

— Не си спомням името на семейството.

— Рейвич или нещо подобно — отвърна Кауела. — Но чуй, тези терористи са истински животни, съгласен съм. Ако можех, щях да ги одера и да направя от кожата им тапети, а от костите — мебели. Но това не означава, че преливам от симпатия към клана Рейвич. Били са достатъчно богати, за да се измъкнат оттук. Цялата планета е скапана. Имали са възможност да избират от цяла галактика, ако са искали да живеят другаде.

— Разполагаме с информация, която сигурно ще те заинтригува — рече Капитанът. — Най-младият оцелял син, Арджънт Рейвич, се е заклел да отмъсти.

— „Заклел се е да отмъсти“. Какво е това, пиеса на морално-етични теми? — Кауела протегна напред ръка. — Хей, виж, разтреперих се.

— Това не означава нищо — обадих се аз. — Ако смятах, че си заслужава да те притеснявам, вече щях да съм те уведомил. Това именно е едно от нещата, за които ми плащаш: за да не се тревожиш заради всеки побъркан, който ти има зъб.

— Но ние не смятаме, че човекът е побъркан, както казваш. — Орканя огледа скритата си в ръкавицата длан и започна да си опъва пръстите един по един, докато изпукат. — Според нашето разузнаване господинът се е снабдил с оръжие от милицията, избила семейството му. Въоръжение с тежки частици, подходящо за атака срещу укрепление. И проучванията ни показват, че все още действа. — Ултрата направи пауза, преди да добави почти нехайно: — Може да ти се стори забавно да научиш, че се придвижват на юг по Полуострова, към Къщата на влечугите.

— Дай координатите на позицията им на мен — рекох аз. — Ще се срещна с хлапето, за да разбера какво иска. Възможно е да иска да купи още оръжие — нищо чудно да не е разбрало, че ти си доставчикът.

— Да — измърмори Кауела. — А аз правя сделки и със скъпи вина. Забрави го, Танър. Мислиш ли, че ще имам нужда от човек като теб, за да се справя с въшльо като Рейвич? Та кой изпраща професионалист срещу аматьор? — А после се обърна към Орканя: — Значи казваш, че се придвижвал навътре? Докъде е стигнал?

— Тази информация, разбира се, може да бъде доставена.

— Шибан кръвопиец. — За момент лицето му остана безизразно, после той се усмихна и посочи ултрата. — Харесвам те, наистина те харесвам. Ти си истинска пиявица. Кажи си цената. Не ми е нужно да знам точно къде се намира. Дай ми местоположението му с точност до… няколко километра. Иначе просто няма да е забавно, нали?

— Какво, по дяволите, си мислиш? — Думите изскочиха от устата ми, преди да успея да ги цензурирам. — Рейвич може да е неопитен, но това не означава, че не е опасен… особено ако разполага с оръжието, което милицията е използвала срещу семейството му.

— В такъв случай ще се порадваме на истински спорт. Истинско сафари. И току-виж междувременно хванем хамадриада.

— Ти обичаш спорта — промълви разбиращо Капитанът.

Тогава схванах какво става. Ако нямаше такава публика, Кауела никога не би реагирал по този начин. В Къщата на влечугите, сам, щеше да направи логичното: щеше да нареди на мен или някой от моите хора да отстрани Рейвич без да се церемони, все едно че пуска казанчето на тоалетната. Щеше да бъде под достойнството му да си хаби времето с някой като него. Но не трябваше да проявява слабост пред ултрите. Налагаше се да играе ролята на ловец.

Когато всичко приключи, когато атаката ни срещу Рейвич се провали и Гита, и Кауела бяха убити, а ние с Дитерлинг — ранени, едно нещо ми стана по-ясно от което и да било досега в живота.

Аз бях виновен за случилото се.

С глупостта си аз позволих Гита да загине. Аз позволих да загине и Кауела. Смъртта на двамата бе свързана по ужасен начин. А Рейвич, с ръце, окървавени от съпругата на мъжа, на когото всъщност се бе заклел да отмъсти, си бе тръгнал невредим. Трябва да си бе помислил, че Кауела също ще оцелее — раните му не изглеждаха толкова сериозни, както моите. Ако Кауела беше останал жив, Рейвич щеше да му причини максимално голяма болка за максимален период — една доста по-необичайна победа от обикновено премахване на врага. Според плана на Рейвич, Кауела трябваше да оплаква до края на живота си загубата на своята съпруга. Мъката от това трябваше да е неописуема. Мисля, че тя беше единственото живо същество във Вселената, което бе способен да обича.

Но вместо това Рейвич я отне от мен.

Сетих се как Кауела се бе изсмял на клетвата на Рейвич да си отмъсти. Винаги е съществувала съвсем тънка разграничителна линия между абсурда и рицарството. Но аз направих точно това: заклех се да посветя остатъка от живота си на отмъщението за Гита и да убия Рейвич. Ако тогава ми бяха казали, че ще трябва да умра, преди да причиня смъртта на Рейвич, сигурно щях да приема безмълвно това като част от сделката.

Беше се измъкнал под носа ми в Нуева Валпарайсо. Тогава бях изправен пред вземането на много трудно решение — дали да се откажа да преследвам по-нататък Рейвич, или да продължа, дори това да означава да го последвам в друга система.

Но сега, от позицията на времето осъзнавах, че в крайна сметка то не се бе оказало чак толкова трудно.

 

 

— Не си спомням да е имало някакви особени проблеми с мистър Рейвич — каза Амилия. — Имаше преходна амнезия, но не толкова тежка като твоята; продължи само няколко часа и започна да възвръща спомените си. Душа искаше да остане, за да се погрижи за имплантите му, но той бързаше много.

— Така ли?

Постарах се да изглеждам изненадан.

— Да. Един Господ знае с какво го обидихме.

— Сигурен съм, че не сте го засегнали. — Любопитен бях да разбера защо имплантите му се нуждаеха от специално внимание, но реших, че по-добре ще бъде да изчакам с този въпрос. — Вероятно вече е в Йелоустоун или някъде наблизо. И ми се иска да го последвам веднага, без да се бавя. Няма да го оставя да се забавлява сам я.

Тя ме изгледа безстрастно.

— Приятели ли сте с него, Танър?

— Ами, нещо такова.

— Тогава спътници?

— Струва ми се, че това е най-точното определение.

— Разбирам.

Лицето й беше олицетворение на безстрастното спокойствие, но си представях какво мисли: Рейвич не бе споменал да е пътувал с някой друг и нашето приятелство, ако изобщо съществуваше, бе доста многозначно.

— Надявах се да ме изчака.

— Вероятно не е искал да товари лазарета и със своето присъствие, след като не се е нуждаел от специални грижи. Или пък все пак не се е бил отървал напълно от амнезията. Разбира се, бихме могли да опитаме да се свържем с него. Няма да е лесно, но правим всичко възможно да следим развитието на хората, които размразяваме за всеки случай, тъй като понякога не са изключени усложнения.

„И защото някои се отплащат на «Айдълуайлд» за гостоприемството, след като се установят в Йелоустоун — богати и осигурени — помислих си аз. — Освен това те виждат в Просяците средство, чрез което да влияят върху новодошлите.“

Но казах само:

— Не, много мило от ваша страна, но не е нужно. Мисля, че е най-добре да се срещна лично с него.

Амилия ме изгледа внимателно, преди да отговори:

— В такъв случай сигурно ще искаш да узнаеш адреса му на повърхността.

Кимнах.

— Наясно съм, че трябва да съблюдава известна поверителност, но…

— Ще бъде в Казъм сити — заяви тя, сякаш дори самото назоваване на мястото беше ерес и олицетворение на най-ужасяващата деградация, която бе в състояние да си представи човек. — Това е най-голямото ни селище и най-старото.

— Да, вече чух за Казъм сити. А не би ли могла да стесниш малко обхвата? — Правех всичко възможно гласът ми да не прозвучи саркастично. — Ще ме улесниш, ако знам поне района.

— Не бих могла да ти помогна особено — той не ни каза точно къде отива. Но ми се струва, че е най-добре да започнеш от Канъпи.

— Канъпи ли?

— Никога не съм ходила там. Казват обаче, че не трябвало да се пропуска.

 

 

Тръгнах си на следващия ден.

Не си правех илюзии, че съм напълно здрав, но знаех, че ако изчакам още малко, шансовете ми да намеря дирите на Рейвич ще бъдат сведени до нула. И макар някои части от паметта ми да не бяха напълно възстановени, разполагах с достатъчно спомени, за да си върша работата; достатъчно, за да се заема с това, което ме чакаше.

Върнах се в хижата, за да си събера нещата — документите, дрехите, които ми бяха дали, и частите на диамантения пистолет. Вниманието ми отново беше привлечено към нишата, която ме смути толкова много при моето събуждане. Спях в хижата и след това и, макар да не определях сънищата си като спокойни, образите и мислите, които ги изпълваха, бяха свързани със Скай Осман. Кръвта по чаршафите ми всяка сутрин свидетелстваше за това. Но при всяко събуждане нещо в тази ниша продължаваше да ме вледенява, оставайки все така необяснимо. Размишлявах върху обяснението на Душа за индоктриналния вирус и се питах, дали всъщност инфекцията не беше причина по някакъв начин за такава неоснователна фобия — може би генерираните от вируса структури се свързваха не с тези мозъчни центрове, с които трябва. Но същевременно изобщо не бях убеден, че двете неща бяха свързани по някакъв начин.

Амилия дойде и ме придружи по дългата, виеща се пътека, която водеше към небето, изкачвайки се все по-високо и по-високо към единия връх на конусите. Наклонът беше много малък и се ходеше почти без усилие, но усещах еуфорична радост от намаляването на тежестта ми и съзнанието, че се отдалечавам по малко с всяка следваща стъпка.

Вървяхме така вече десет-петнайсет минути, когато попитах:

— Вярно ли е това, за което намекна преди време, Амилия? Че някога си била една от нас?

— Имаш предвид пасажер ли? Да, но тогава бях още дете… едва се бях научила да говоря. Корабът, който ни докара, беше повреден и бяха изгубили информацията за самоличността на повечето замразени хора. На всичкото отгоре бяха спирали и вземали пътници от различни системи, така че нямаше как да се разбере откъде съм.

— Искаш да кажеш, че не знаеш в кой свят си родена?

— О, имам известни догадки… не че ме интересува особено. — Пътеката стана за момент по-стръмна и Амилия се съсредоточи върху изкачването, преди да продължи: — Сега тук е моят свят, Танър. Това е благословено малко място, но ми се струва, че в никакъв случай не е лошо. Колко хора могат да кажат, че са видели всичко, което може да им предложи техният свят?

— Сигурно е доста скучно.

— Ни най-малко. — Тя посочи напред към завоя. — Този водопад не е бил винаги тук. О, а малко по-надолу някога имаше селце, но сега там направихме езеро. Непрекъснато става така. Все се налага да променяме пътеките, за да се справяме с ерозията — всяка година трябва да запомням отново характерните особености на мястото. Имаме сезони и години, когато реколтата ни не расте така добре, както в други години. Някои години дори се получава пренасищане на пазара, ако е рекъл Господ. И винаги има нещо за изследване. Разбира се, непрекъснато прииждат нови хора и някои от тях се присъединяват към ордена. — Тя понижи глас. — Слава Богу, не всички са като брат Алексей.

— Винаги има по някоя черна овца.

— Знам. И не би трябвало да говоря така… но след като ме научи на онези неща, почти се надявам Алексей да направи нов опит.

Разбирах как се бе чувствала.

— Съмнявам се, че ще опита, но определено не искам да съм на неговото място, ако все пак го направи.

— Ще бъда внимателна с него, не се притеснявай.

Настъпи неловко мълчание, докато изкачвахме последното възвишение към края на конуса. Теглото ми вероятно бе паднало до една десета от това, което беше в хижата, но все още беше възможно да се ходи, само дето ми се струваше, че земята се оттегля при всяка стъпка. Отпред, дискретно закрита от горичката от безредно поникнали при ниската гравитация дървета, имаше армирана врата, извеждаща от камерата.

— Сериозно си решил да ни оставиш, нали? — промълви Амилия.

— Колкото по-скоро стигна в Казъм сити, толкова по-добре.

— Съвсем няма да бъде това, което очакваш, Танър. Иска ми се да бе останал с нас още малко, само докато помогнем на организма ти да ускори…

Не довърши мисълта си, най-накрая осъзнала, че нямаше да ме разубеди.

— Не се тревожи за мен, ще си възстановя цялата история. — Усмихнах й се, но бях преизпълнен с омраза към себе си, задето бях принуден да я лъжа, макар да знаех, че няма друг начин. — Благодаря ти за добрината, Амилия.

— За мен беше удоволствие, Танър.

— Всъщност… — Огледах се, за да се убедя, че сме сами. — Ще бъда щастлив, ако приемеш нещо от мен. — Бръкнах в джоба на панталоните и измъкнах напълно сглобения пистолет с часовников механизъм. — Вероятно би било най-добре да не ме питаш защо съм го взел. Мисля, че няма да спечеля кой знае какво, ако продължа да го нося и занапред.

— А аз не мисля, че трябва да взема това от теб, Танър.

Притиснах го в дланта й.

— Тогава го конфискувай.

— Би трябвало да го направя, струва ми се. Работи ли?

Кимнах, нямаше смисъл да навлизам в подробности.

— Ще ти бъде полезен, ако някога имаш сериозни проблеми.

Амилия пое пистолета.

— Конфискувам го, това е.

— Разбирам.

Тя протегна ръка и се ръкува с мен.

— Господ да те пази, Танър. Надявам се да намериш приятеля си.

Обърнах се, преди да бе видяла лицето ми.