Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (3)

Две

Лабиринт от тъмни, влажни коридори свързваше заведението на Червената ръка с вътрешността на терминала на моста, преминава през черната стена на постройката. Васкес ни водеше с фенерче в ръка, като риташе плъховете по пътя си.

— Двойник. Примамка — измърмори учудено той. — Никога не съм предполагал, че ще ни скрои такъв номер. А ние следихме копелето дни наред.

Произнесе последните две думи така, сякаш ставаше въпрос всъщност поне за месеци и за свръхчовешко планиране и прозорливост.

— Някои хора са способни на какво ли не — обадих се аз.

— Хей, успокой топката, Мирабел. Твоя беше идеята да не му светим маслото веднага щом го видим, нещо, което можехме да уредим без проблем.

Преведе ни през няколко врати към друг коридор.

— Но пак нямаше да е Рейвич, нали?

— Не, но след огледа на тялото може би щяхме да разберем, че не е той и тогава щяхме да започнем да търсим истинския.

— Така е — намеси се Дитерлинг. — Колкото и да ми е мъчно да го призная.

— Задължен съм ти за това, Змия.

— Е, все пак не се главозамайвай.

Васкес изпрати още един плъх скоростно към един от тъмните ъгли.

— Та какво всъщност се случи там, което те накара да се захванеш с тази вендета?

— Стори ми се вече доста добре осведомен — казах аз.

— Е, вестите се разпространяват бързо, това е всичко. Особено, когато важна клечка като Кауела гушне чимшира. Честно казано обаче, изненадан съм, че вие двамата отървахте кожата. Чух, че там са ставали големи гадории.

— Аз не пострадах тежко — рече Дитерлинг. — Танър обаче не извади такъв късмет. Изгуби стъпалото на единия си крак.

— Не беше чак толкова лошо — обадих се аз. — Лъчевото оръжие обгори раната и спря кървенето.

— О, ясно — отсъди Васкес. — Значи само една повърхностна рана. Ей, момчета, ама не мога да се нарадвам на компанията ви, наистина не мога.

— Хубаво, но все пак не може ли да говорим за нещо друго?

Неохотата ми се дължеше на нещо повече от обикновено нежелание да обсъждам инцидента с Васкес Червената ръка. Съвсем немаловажен беше и фактът, че не можех да си спомня ясно подробностите. Преди да ме подложат на възстановяващата кома, при която бяха регенерирали липсващия ми крак, имах чувството, че всичко това се бе случило много отдавна, а не само преди седмици.

Искрено бях вярвал, че Кауела ще отърве кожата. В началото изглеждаше, че късметлията е той; лазерната пулсация бе преминала през него, без да засегне нито един жизненоважен орган, сякаш траекторията й бе планирана предварително от опитен хирург. Но бяха настъпили усложнения и тъй като нямаше възможност да стигне до орбита — щяха да го арестуват и екзекутират веднага, щом напусне атмосферата — бе принуден да се задоволи с най-доброто, което бе в състояние да предложи черният пазар. То бе достатъчно, за да се справи с моя крак, но точно този вид наранявания са много разпространени по време на война. Сложните увреждания на вътрешни органи изискваха допълнителна експертиза, която не можеше да се купи от черния пазар.

И така, той умря.

А сега аз преследвах човека, убил Кауела и неговата съпруга, с цел да го поваля с една-единствена диамантена стреличка от пистолета с часовников механизъм.

Някога, преди да стана специалист по охраната на работа при Кауела; някога, когато бях все още войник, казваха, че съм много добър снайперист и мога да улуча човек в главата така, че да го лиша от определена мозъчна функция. Това не беше вярно. Но винаги съм бил добър стрелец и ми харесваше да си върша работата бързо, чисто и по хирургически.

Надявах се, че Рейвич няма да ме разочарова.

 

 

За моя изненада тайният коридор ни изведе право в сърцето на централния терминал на моста, в една по-тъмна негова част. Погледнах назад към охранителната бариера, която бяхме избегнали, часовите сканираха неспирно хората за скрито оръжие, проверяваха самоличността им, за да не позволят на някой военен престъпник да напусне планетата. Пистолетът с часовниковия механизъм, сгушен на топло в джоба ми, нямаше да бъде уловен от тези скенери и това бе една от причините, поради които го избрах. Усетих леко раздразнение, че грижливо подготвеният ми план се бе оказал отчасти ненужен.

— Хора — обади се Васкес, като спря на прага. — Няма да продължа по-нататък.

— Мислех, че това място се намира точно над вашата улица — каза Дитерлинг, като се огледа наоколо. — Какво има? Уплаши се, че никога повече няма да поискаш да тръгнеш?

— Нещо такова, Змия. — Васкес потупа и двама ни по гърба. — Добре. Вървете и вижте сметката на онова леке, момчета. Само не казвайте на никого, че аз съм ви довел тук.

— Не се притеснявай — отвърна Мигел. — Твоята роля в събитията няма да бъде обявена.

— Супер. И не забравяй, Змия… — Имитира отново стрелба с оръжие. — Лова, за който говорихме…

— Смятай се за включен, поне временно.

Той изчезна обратно в тунела. С Дитерлинг останахме сами. Известно време и двамата не проговорихме, потиснати от странния вид на мястото.

Намирахме се на ниво на повърхността на планетата, в коридор с пръстеновидна форма, обикалящ около камерата за товарене и разтоварване. Таванът беше много нива по-нагоре. Междинното пространство бе заето от кръстосващи се висящи коридори и транзитни линии на метрото с магазини, бутици и ресторанти, които очевидно някога са били луксозни, и се намираха във външната стена. Повечето от тях сега бяха затворени или превърнати в миниатюрни храмове и места за продажба на религиозни материали. Виждаха се съвсем малко хора, от които почти никой не идваше от орбита, и само шепа от тях вървяха към асансьорите. Коридорът беше несъмнено по-тъмен, отколкото го бяха замислили неговите създатели, таванът почти не се виждаше и цялото място създаваше впечатление за катедрала, в която се извършва свещена церемония; тя се усещаше, макар да не беше възможно да се види в атмосферата, която не поощряваше нито бързането, нито повишаването на гласове. Почти на прага на чуваемостта се долавяше постоянно нискочестотно бръмчене, като от мазе, пълно с генератори. „Или — помислих си аз, — като от помещение, пълно с монотонно напяващи същия погребален звук монаси.“

— Винаги ли е било такова? — попитах аз.

— Не. Искам да кажа, винаги е било неприятно, но определено сега е по-зле, отколкото при последното ми идване. Трябва да е било по-различно преди около месец. Повечето хора за кораба трябва да са дошли оттук.

Пристигането на космически кораб около Края на небето винаги бе събитие. Тъй като бяхме бедна и сравнително изолирана планета в сравнение с много от другите населени светове, не играехме ключова роля в междузвездната търговия. Не изнасяхме кой знае какво освен експертизата си по въпросите на войната и някои безинтересни биопродукти, събрани от джунглите. С радост бихме купили всевъзможните екзотични технологични продукти и услуги от демаршистките светове, но само най-най-богатите хора от Края на небето можеха да си ги позволят. Когато кацнеше някой кораб, обикновено се разнасяха слухове, че просто не е бил допуснат до по-богатите пазари, като по линията Йелоустоун-Сол или Фанд-Йелоустоун-Гранд Тетон, или му се е наложило да спре, за да отстрани някаква повреда. Такова нещо се случваше приблизително веднъж на всеки десет стандартни години и в крайна сметка винаги оставахме минати.

— Осман наистина ли е умрял тук? — попитах аз.

— Някъде наоколо — отвърна Дитерлинг, докато крачехме из огромния ехтящ коридор. — Никога няма да се разбере къде точно, тъй като тогава още не са разполагали с точни карти. Но трябва да е било в радиус от няколко километра оттук, определено в покрайнините на Нуева Валпарайсо. Първо смятали да изгорят тялото, но после решили да го балсамират; така по-лесно щели да го запазят като пример за другите.

— Но тогава още не е имало секта.

— Не. Имал е неколцина сбъркани симпатизанти, разбира се… но в това не е имало нищо религиозно. Появило се е по-късно. „Сантяго“ е бил напълно светски, не са можели да изковат толкова бързо религия от човешката психика. Взели стореното от Скай и споили делата му с онова, което избрали да си спомнят от Земята, като запазвали това, което им вършело работа, и изхвърляли останалото. Били необходими няколко поколения, докато разработят всички подробности, но след това вече нищо не било в състояние да ги спре.

— А след изграждането на моста?

— По онова време една от сектите на Осман се добрала до тялото му. „Църквата на Скай“, така се нарекли. И най-малкото заради удобството, ако не заради друго, решили, че той трябва да е умрял не само близо до моста, а право под него. И че мостът всъщност не е асансьор към Космоса или това не е нищо повече освен повърхностна функция, а знак от Бог: готово светилище за престъплението и славата на Скай Осман.

— Но мостът е замислен и построен от хората.

— По Божията воля. Нима не разбираш? С това не може да се спори, Танър. Просто се предай отсега.

Разминахме се с трима представители на култа, които се движеха в противоположната посока — двама мъже и една жена. Нещо в тях ми се стори много познато, но не успях да си спомня дали съм ги виждал някога на живо. Представителите и на двата пола носеха пепелявосиви дълги ризи и бяха с дълги коси. На черепа на единия мъж бе закрепена механична диадема, може би някакво съоръжение за причиняване на болка, а левият ръкав на другия мъж бе празен, подвит и закопчан с безопасна игла отстрани на дрехата. Жената имаше малък знак с форма на делфин на челото и аз си спомних как Скай Осман се бе сприятелил с делфините на борда на „Сантяго“ и бе прекарвал доста време със създанията, които другите членове на екипажа отбягвали.

Стори ми се странно, че се сетих за такова нещо. Беше ли ми го казвал някой преди?

— Държиш ли си пистолета в бойна готовност? — обади се Дитерлинг. — Човек не знае на какво може да се натъкне тук при всеки завой.

Потупах оръжието, за да се уверя, че е все още на мястото си, и казах:

— Струва ми се, че днес не е щастливият ни ден, Мигел.

Минахме през няколко врати и се озовахме във вътрешната стена; вече можех да кажа със сигурност, че звукът на монотонно напяващите нещо еднообразно монаси, излизаше от човешки гърла. Те поддържаха нота, която беше почти, но не напълно съвършена.

За първи път, откакто бяхме влезли в терминала, успяхме да видим жицата. Мястото за качване на пътниците, в което се озовахме, представляваше огромно кръгло помещение, заобиколено от балкон, на който стояхме в момента. Истинският под се намираше на стотици метри под нас, а отгоре, от дъговидна врата в тавана, се спускаше жица, която продължаваше надолу, където се закрепяше и където се намираха машините за поправка и подновяване на асансьорите. Някъде отдолу се носеше монотонното напяване; гласовете се подсилваха от странната акустика на мястото.

Мостът представляваше една-единствена жица от хипердиамант, простираща се на цялото разстояние от земята до синхронната орбита. През по-голямата си дължина беше с диаметър само пет метра (предимно куха), освен последния километър, който падаше в самия терминал. Тук кабелът беше широк трийсет метра и постепенно изтъняваше нагоре. По-голямата дебелина изпълняваше единствено психологическа функция: извънредно много пасажери се бяха разколебавали да поемат към орбита, когато видеха колко тънка беше всъщност жицата, по която щяха да се изкачват, затова собствениците на моста бяха направили видимата част в терминала значително по-широка, отколкото беше необходимо.

Асансьорите потегляха и пристигаха на всеки няколко минути, като слизаха и се качваха по противоположните страни на колоната. Всеки един от тях представляваше тесен цилиндър, направен така, че да обхваща почти половината жица, за която се прикрепваше по магнитен път. Асансьорите бяха на няколко етажа, с отделни нива за хранене, спане и прекарване на свободното време. Те бяха почти празни и отделенията им за пътници тънеха в тъмнина, тъй като не бяха осветени. На петдесет-шейсет асансьора се падаха едва шепа пасажери. Празните асансьори бяха симптом за икономическите затруднения, които преживяваше мостът, но те бяха незначителни в сравнение с цената на самия мост. Това не се отразяваше върху графика на полупразните асансьори и от разстояние те изглеждаха пълни, създавайки илюзия за трескав просперитет, за който собствениците на моста се бяха отказали да мечтаят, откакто Църквата бе станала наемател. А сезонът на мусоните може и да създаваше впечатление, че войната е към края си, но истината бе съвсем друга: плановете за кампаниите през новия сезон вече бяха начертани и в компютрите с военни игри се правеха бойни симулации.

Главозамайващо дълъг, неподкрепян от нищо стъклен език се простираше от балкона към една почти стигаща до кабела точка, оставяйки място колкото за един пристигащ асансьор. Някои от пътниците вече чакаха върху езика заедно с вещите си, в това число група добре облечени аристократи. Но там не се виждаше нито Рейвич, нито някой, който приличаше на неговите съдружници. Чакащите разговаряха помежду си или наблюдаваха новините по екраните, които се носеха във въздуха около камерата като четвъртити тропически риби със сплеснати тела, изпъстрени с репортажи за състоянието на пазара и интервюта с известни личности.

Близо до основата на езика имаше будка за продажба на билети за асансьора, където работеше жена с отегчен вид.

— Чакай тук — обърнах се аз към Дитерлинг.

Жената вдигна поглед към мен, когато наближих. Беше с униформата на персонала на моста, доста смачкана между другото, и с пурпурни полукръгове под очите, които от своя страна бяха налети с кръв и подпухнали.

— Да?

— Приятел съм на Арджънт Рейвич. Трябва да се свържа спешно с него.

— Страхувам се, че това е невъзможно.

Не бях очаквал нещо повече.

— Той кога тръгна?

Гласът й звучеше носово, съгласните бяха почти неразбираеми.

— Страхувам се, че не мога да ви дам тази информация.

Кимнах остро.

— Но не отричате, че е минал през терминала.

— Страхувам се, че…

— Вижте, защо не престанете да повтаряте все едно и също. — Смекчих забележката си с предразполагаща усмивка, или поне се надявах, че е такава. — Съжалявам, не исках да прозвучи грубо, но ситуацията е наистина спешна. Имам нещо за него, нали разбирате — ценна реликва за семейство Рейвич. Има ли начин да говоря с него, докато се изкачва, или ще трябва да изчакам, докато стигне орбита?

Жената се колебаеше. Почти всяка информация, която разкриеше в този момент, щеше да бъде в нарушение на протокола, но явно й изглеждах съвсем почтен и искрено разстроен заради пропуска на приятеля си. И очевидно богат.

Тя погледна към някакъв дисплей пред себе си.

— Имате възможност да оставите съобщение, което ще му бъде предадено, щом пристигне на орбиталния терминал.

Думите й показваха, че все още не беше пристигнал, че беше все още някъде над мен, изкачвайки се по жицата.

— В такъв случай е по-добре просто да го последвам — заявих аз. — Така ще му спестя голямото забавяне. Ще ме изчака само колкото да му предам реликвата и ще може да продължи нататък, а аз ще се върна веднага след това.

— Звучи разумно, да. — Тя ме погледна, може би усетила в поведението ми нещо нередно, но нямаше достатъчно доверие в инстинктите си, за да се възпротиви на идеята ми. — Но трябва да побързате. Следващият асансьор е почти готов да потегли.

Погледнах назад към точката, където езикът достигаше до скицата, и видях как един празен асансьор се плъзна от обслужващия участък.

— В такъв случай по-добре ми дайте веднага един билет.

— Предполагам ще искате билет отиване-връщане? — Жената потърка очи. — Ще струва петстотин и петдесет австрала.

Отворих портфейла си и извадих парите.

— Скандално — рекох аз. — Цената би трябвало да бъде десет пъти по-ниска, като се има предвид каква енергия е нужна, за да бъда закаран в орбита. Но предполагам, че част от сумата прибира Църквата на Скай.

— Не казвам, че не става така, но не трябва да говорите лошо за Църквата, сър. Не и тук.

— Така чух. Но вие не сте от тях, нали?

— Не — отвърна тя и ми подаде рестото във вид на по-дребни банкноти. — Само работя тук.

Сектата бе обсебила моста преди десетина години, след като бе убедила сама себе си, че Скай е разпнат именно тук. Последователите на Осман бяха превзели с щурм мястото една вечер, преди другите да разберат какво става. След това бяха обявили, че са разположили навсякъде кутии със своя вирус и заплашили да изпразнят съдържанието им, ако опитат да ги прогонят. Вятърът щеше да разнесе вируса достатъчно далеч, за да бъде заразен половината полуостров. Представителите на сектата може и да блъфираха, но никой не беше готов да рискува, за да разбере дали е така. И оттогава те държаха моста и позволяваха на неговата управа да продължава да си върши работата, но това означаваше, че персоналът трябваше да се ваксинира редовно срещу евентуалната зараза. Като се имаше предвид какви бяха страничните ефекти от антивирусната терапия, работата тук очевидно не беше сред най-желаните на полуострова, особено като се прибавеше и фактът, че включваше и слушането на непрекъснатото монотонно пеене-мърморене на последователите на Осман.

Жената ми подаде билета.

— Надявам се, че ще стигна в орбита навреме — отбелязах аз.

— Последният асансьор потегли само преди един час. Ако приятелят ви е бил в него… — Не довърши мисълта си и аз разбрах, че в случая нямаше „ако“. — Има голяма вероятност да е все още на орбиталния терминал, когато пристигнете.

— Тогава да се надяваме, че ще ми бъде благодарен, след всичко това.

Тя почти се усмихна, но в последния момент се отказа да довърши започнатото. Не си заслужаваше да полага толкова усилия.

— Сигурна съм, че ще бъде много впечатлен.

Прибрах билета, благодарих й — колкото и окаяна да беше, не можех да не я съжаля, задето й се налагаше да работи тук — и се върнах при Дитерлинг. Той се бе облегнал на ниската стъклена стена около свързващия език и гледаше надолу към представителите на сектата. На лицето му се четеше спокойно, невъзмутимо изражение. Сетих се за случая в джунглата, когато ме бе спасил от атаката на хамадриадите. И тогава беше със същото неутрално изражение: като човек, играещ партия шах с абсолютно превъзхождащ го противник.

— Е? — попита ме беззвучно той, само с движение на устните, когато приближих.

— Вече се е качил на един от асансьорите.

— Кога?

— Преди около час. Току-що си купих билет. Отиди да си купиш и ти, но се дръж така, сякаш пътуваме отделно.

— Може би не трябва да идвам с теб, братко.

— Ще бъдеш в безопасност. — Понижих още глас. — Не правят проверка нито тук, нито на изхода на орбиталния терминал. Човек може да си пътува нагоре-надолу без да го арестуват.

— Лесно ти е да говориш така, Танър.

— Да, но пак ти повтарям — няма никаква опасност.

Дитерлинг поклати глава.

— Може и да е така, но пак не виждам смисъл да пътуваме заедно, дори в един и същ асансьор. Не се знае до каква степен е осигурил следенето на това място Рейвич.

Отворих уста да оспоря думите му, но част от мен знаеше, че Мигел има право. Също като Кауела, и той не можеше да напусне повърхността на Края на небето, без да рискува да бъде арестуван за военновременни престъпления. И двамата фигурираха в списъците на цялата система и за главите и на двамата се предлагаха щедри възнаграждения, единствено с тази разлика, че Кауела беше мъртъв.

— Добре — отсъдих аз. — Предполагам имаш и друга причина да останеш. Аз ще отсъствам известно време от Къщата на влечугите, поне три дни. Би трябвало да остане поне един компетентен човек, който да наглежда нещата тук.

— Сигурен ли си, че ще успееш да се справиш сам с Рейвич?

Свих рамене.

— Нужен е само един изстрел, Мигел.

— И ти си човекът, който трябва да го направи. — Изглеждаше видимо облекчен. — Добре тогава, тази вечер се връщам обратно в Къщата на влечугите. И ще следя жадно новините.

— Ще се постарая да не те разочаровам. Пожелай ми късмет.

— Пожелавам ти. — Дитерлинг протегна ръка, за да се ръкуваме. — Бъди предпазлив, Танър. За главата ти може и да не се предлага награда, но това не означава, че ще можеш да си тръгнеш без първо да дадеш някакво обяснение. Оставям на теб да решиш как да се отървеш от оръжието.

Кимнах.

— Ако толкова ти липсва, ще ти купя същото за рождения ден.

Той ме изгледа продължително, сякаш се готвеше да каже още нещо, после кимна и се обърна с гръб към жицата. Проследих го с поглед, докато излезе от камерата, за да се озове отново в притъмнелия коридор. Докато вървеше, започна да наглася новия цвят на палтото си. Широкият му гръб се мержелееше още известно време в мрака.

Обърнах се на свой ред, погледнах асансьора и зачаках да се кача. После пъхнах ръка в джоба си, за да усетя диамантено твърдата прохлада на пистолета.