Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (31)

Трийсет

Експедицията за призрачния кораб за малко да не тръгне от „Сантяго“. Скай и двамата му сътрудници Норкинсо и Гомес бяха стигнали до товарното отделение, когато от сенките изплува Констанца.

„Тя вече изглежда много по-възрастна“, помисли си Скай, преждевременно състарена в сравнение с него самия. Трудно му бе да повярва, че някога двамата бяха почти връстници и като деца бяха изследвали заедно тъмната и подобна на лабиринт страна на чудесата. Сега сенките подчертаваха безмилостно бръчките и гънките по лицето и брадичката й.

— Имате ли нещо против да попитам накъде сте се запътили? — Констанца застана между тях и совалката, която бяха подготвили с цената на толкова усилия. — Нямах представа, че е планирано някой да напуска „Сантяго“.

— Страхувам се, че това не влиза в твоите задължения — отговори Скай.

— Член съм на охранителния отряд, надменен червей такъв. Как се връзва този факт с моите задължения?

Скай погледна другите двама, за да им покаже да оставят него да говори.

— В такъв случай ще бъда прям. Това е въпрос, който излиза от компетенциите на обичайните охранителни канали. Не мога да кажа нищо по-конкретно, освен че мисията е деликатна и е от дипломатическо естество.

— Защо тогава Рамирес не е с вас?

— Мисията е извънредно рискована; нищо чудно да ни е поставен капан. Ако ме хванат, Рамирес губи първия си помощник, но това няма да се отрази особено върху функционирането на „Сантяго“. А ако е действително опит за подобряване на взаимоотношенията, другият кораб не може да се оплаче, че не сме изпратили висш офицер.

— Но капитан Рамирес все пак би трябвало да знае за нея?

— Така мисля. Той даде нареждането.

— В такъв случай просто ще проверим.

Констанца вдигна маншета си, готова да се свърже с капитана.

Скай си позволи миг на нерешителност, преди да предприеме каквото и да било, претегляйки изхода на двете еднакво опасни стратегии. Рамирес действително мислеше, че се извършва дипломатическа операция; извинение, което щеше да даде възможност на Скай да излезе за няколко дни от „Сантяго“, без да предизвика прекалено много въпроси. Бяха му нужни години, докато положи основите за тази измама, изобретявайки фалшиви съобщения от „Палестина“ и променяйки истинските. Но Рамирес беше умен човек и можеше да заподозре нещо, ако Констанца започнеше да проявява прекалено голям интерес към истинността на мисията.

Затова се хвърли към нея и я събори на твърдия полиран под на хангара. Главата й се удари в земята и тя не помръдна повече.

— Уби ли я? — възкликна Норкинсо.

— Не знам — отговори Скай и коленичи.

 

 

Констанца бе все още жива.

Домъкнаха изпадналото й в безсъзнание тяло до купчина товарни палети и го наместиха изкусно там, за да изглежда, че уж бе оглеждала помещението сама, когато върху й се бяха стоварили няколко палети и я бяха ударили по главата.

— Тя няма да си спомни за случилото се — рече Скай. — А ако не дойде на себе си сама, като се върнем ще се погрижа за нея.

— Но подозренията й ще останат — каза Гомес.

— Няма да е проблем. Осигурил съм доказателства, че експедицията е разрешена от Рамирес и Констанца.

Погледна към Норкинсо, който бе свършил голяма част от въпросната работа, но лицето му беше безизразно.

Тръгнаха преди да се появи вероятност Констанца да дойде в съзнание. При нормални обстоятелства Скай щеше да пусне двигателите на совалката с пълна мощност веднага след излизането от търбуха на кораба, но така заминаването им щеше да стане много по-очевидно. Затова даде ускорение само колкото да се движат със сто метра в секунда спрямо флотилията и след това изключи двигателите. Угасиха осветлението в кабината и изключиха комуникационните линии, докато изоставаха зад кораба-майка.

Скай наблюдаваше как корпусът му се плъзга като сива скала. Беше взел мерки да прикрие отсъствието си от „Сантяго“, а и в царящата параноична атмосфера надали някой щеше да задава неудобни въпроси, но нямаше начин потеглянето на совалката да остане напълно скрито от другите кораби. Скай обаче знаеше от опит, че радарите им бяха съсредоточени върху откриването на движещи се между корабите ракетни снаряди, а не толкова върху някое бавно изоставащо тяло. А и сега всички гледаха да се отърват от излишна маса и често изхвърляха ненужно оборудване. Обикновено оставяха боклука да се носи из Космоса, за да няма вероятност флотилията да се натъкне на него, когато започне да намалява скоростта си, но това бе незначителна подробност.

— Ще се носим двайсет и четири часа — обясни Скай. — Така ще изостанем с девет хиляди километра зад последния кораб от флотилията. Тогава вече ще можем да включим двигателите и радара и да се устремим към „Кальош“. Дори да забележат пламъка на двигателите ни, пак ще стигнем там преди другите совалки, които евентуално биха изпратили след нас.

— Ами ако наистина изпратят нещо? — попита Гомес. — В такъв случай ще разполагаме само с няколко часа. С един ден в най-добрия случай.

— Тогава най-добре да използваме разумно времето си. Няколко часа ще ни бъдат достатъчни да се качим на кораба и да видим какво се е случило с него. Още няколко часа ще ни стигнат, за да открием онова, което би могло да ни е полезно — медицинско оборудване и лекарства, резервни части за криокамери и всичко друго, което се сетите. Ще можем да поберем достатъчно в совалката, за да ни свърши добра работа. Ако открием повече, отколкото можем да пренесем, ще задържим кораба, докато от „Сантяго“ изпратят още совалки.

Говориш така, сякаш ще водим война за „Кальош“.

— Може би си заслужава — отвърна Скай Осман.

— Или пък вече всичко полезно е взето от някой от другите кораби още преди години. Мислил ли си за такъв вариант?

— Да. И смятам, че това също е основание за война.

Норкинсо, който почти не бе проговарял от потеглянето им, изучаваше объркващо сложната схема на един от корабите на флотилията. Беше състояние да се отнесе часове наред по този начин, с изцъклен поглед, забравил да яде и пие, докато реши задоволително проблема. Скай завиждаше на умението му да се посвещава така пълно на една-единствена задача и същевременно потръпваше при мисълта, че може да се вманиачи до такава степен. Норкинсо имаше съвсем конкретна стойност за него: като инструмент, който може да се използва за точно определени задачи с напълно предвидим резултат. Дай на Норкинсо нещо сложно и загадъчно и той се озоваваше в свои води. Точно такава задача за него бе да изнамери най-вероятния модел на вътрешната информационна мрежа на „Кальош“. Това можеше да се окаже нищо повече от интелигентна догадка, но Скай не би я възложил така охотно на никой друг.

Преговори отново в ума си малкото, което им бе известно за призрачния кораб. Ясно бе, че някога „Кальош“ е бил признат член на флотилията, построен и изстрелян заедно с останалите кораби от орбитата на Меркурий. Конструкцията и изстрелването му нямаше как да са били запазени в тайна, но сигурно бе имал по-прозаично име от сегашното. Най-вероятно бе пътувал с тях години.

Но през първите десетилетия от пътуването очевидно се бе случило нещо. Тъй като родната система бе подлагана на непрестанни политически и обществени сътресения, флотилията изпадаше във все по-силна изолация. Отдалечаваха се от Земята със светлинни месеци и години и истинското общуване ставаше все по-трудно. Оттам продължаваха да пристигат предложения за технически обновявания, а флотилията изпращаше отчети, но интервалите помежду им ставаха все по-дълги, а съобщенията — все по-безсистемни. И дори когато все пак пристигаше някаква информация, тя често беше противоречива. Доказателство за скандалите между фракциите бяха различните планове за бъдещето и не всички включваха безопасното пристигане на флотилията до Края на пътуването. От време на време хващаха общи репортажи за политическото положение; така бяха научили смущаващата новина, че някои фракции в родната им система дори отричаха напълно тяхното съществуване.

„Прекалено много време и разстояние“ — мислеше си Скай; тези думи се въртяха в главата му като мантра. В крайна сметка голяма част от проблемите идваше оттам.

Това означаваше, че корабите от флотилията носеха все по-малка отговорност пред който и да е друг освен пред самите себе си и ставаше все по-лесно да потулят истината за случилото се с „Кальош“.

Дядото на Скай… или по-скоро бащата на Тайтъс Осман, сигурно е знаел точно какво е станало. И е предал част от истината на сина си, но вероятно не цялата; нищо чудно по времето на смъртта си дори бащата на Тайтъс вече да не е бил съвсем сигурен какво се е случило в действителност. А сега не им оставаше нищо друго, освен да правят предположения. Скай смяташе, че възможните сценарии са два. Според първия между корабите бе възникнал спор, завършил с атакуването на „Кальош“. Нищо чудно даже да бяха прибягнали до атомно оръжие. Макар Тайтъс да казваше, че ехото от сигнала на радара, изпращан до призрачния кораб, съвпада с профила на един от корабите във флотилията, пак не отпадаше вероятността да бе сериозно повреден. След това другите кораби изпитали такъв срам от стореното, че предпочели да го зачеркнат напълно от страниците на историята. Достатъчно бе едно поколение да живее с такъв срам, нямаше защо да обременяват с него и следващото.

Другата идея, тази, която Скай предпочиташе, не беше толкова драматична, но вероятно бе дори още по-срамна. Ами ако на „Кальош“ се бе случило нещо ужасно, да речем — чумна епидемия, и другите кораби бяха предпочели да не се намесват? Историята познаваше и по-лоши неща, а и кой можеше да вини останалите, че са се страхували да не се заразят?

Подобна постъпка беше може би срамна. Но също така — напълно разбираема.

Трябваше да бъдат изключително предпазливи. Нямаше да си позволява да предполага нищо, освен че всяка ситуация е потенциално летална. Също така приемаше, че рискуват много, защото цената беше огромна. Достатъчно беше само да се сети за антиматерията, дремеща в резервоара на „Кальош“ в очакване на деня, когато ще се използва за намаляване на скоростта. И все още не бе изключено този ден наистина да настъпи, но не по първоначално замисления начин.

След няколко часа отминаха флотилията. Веднъж лъч на радар от „Бразилия“ се спря върху совалката, подобно на пръсти на слепец, опипващи непознат обект. В миг на огромно напрежение Скай се запита дали не бе допуснал фатална грешка в преценката си. Но лъчът се премести по-нататък и повече не се върна. На „Бразилия“ вероятно бяха решили, че става дума за отдалечаваща се отломка, за някаква ненужна, неподдаваща се на поправка машина, изхвърлена в празното пространство.

После останаха съвсем сами.

Скай се изкушаваше да включи двигателите, но запази самообладание и поддържа свободния им полет в продължение на предвидените двайсет и четири часа. Нямаше и никакво съобщение от „Сантяго“, което означаваше, че отсъствието му все още не се бе превърнало в проблем. Ако не беше компанията на Норкинсо и Гомес, сега щеше да бъде по-самотен, по-далеч от човешка компания от когато и да било в живота си. Колко ужасяваща беше някога подобна изолация за малкото момченце, което изпитваше такъв страх от тъмнината, когато остана затворено като в капан в детската си стая. Почти немислимо бе, че някога можеше да се отдалечи толкова от дома си.

Сега обаче го правеше с определена цел.

Изчака да изминат точно двайсет и четири часа и чак тогава включи отново двигателите. Внимаваше пламъците им да не изригват директно по посока на флотилията, но нямаше как да ги скрие напълно. Всъщност, това вече почти нямаше значение; каквото и да решаха другите кораби, бяха достатъчно напред, за да стигнат първи до „Кальош“. Това щеше да му даде възможност да предвкуси как ще изглежда голямата победа, когато закараше „Сантяго“ до Края на пътуването преди другите. Не трябваше да забравя, че всичко, което правеше сега, бе част от по-големия план.

Имаше все пак една съществена разлика. Краят на пътуването бе напред; знаеше, че този свят е реален, докато за съществуването на „Кальош“ разчиташе единствено на думата на Тайтъс.

Скай включи радара с голям радиус на действие — както бе направил преди време „Бразилия“ — и той протегна дългата си ръка, опипвайки мрака.

Ако призрачният кораб беше някъде там, щеше да го намери.

 

 

— Не можеш ли просто да го оставиш на мира? — попита Зебра.

— Не. Дори да съм готов да му простя — а аз не съм — пак ще искам да разбера защо ме предизвикваше по този начин, какво очакваше да постигне.

Бяхме в апартамента на Зебра. В късното утро облачният похлупак над града бе пестелив, слънцето се бе изкачило високо в небето и мястото имаше по-скоро меланхоличен, отколкото сатанински вид; даже най-обезобразените сгради излъчваха известно достойнство, като пациенти, научили се да живеят със своята инвалидност.

Но всичко това не можеше да ми помогне да се чувствам по-малко обезпокоен; повече от всякога бях убеден, че нещо с паметта ми не е съвсем наред. Епизодите от живота на Осман не спираха да ми се явяват, но кървенето от дланта ми вече не беше толкова силно, колкото в началото на инфекциозния цикъл. Все едно, че индоктриналният вирус бе отключил вече налични спомени, спомени, които противоречаха значително на официалната версия за случилото се на „Сантяго“. Вирусът може би скоро щеше да изчерпи способността си да ми въздейства, но спомените за живота на Осман ме връхлитаха по-силно от всякога, асоциирането ми със Скай беше по-пълно. В началото сънищата ми наподобяваха гледане на филм; сега имах чувството, че аз играя неговата роля, че чувам мислите му, че усещам острия вкус на омразата му.

Но това не беше всичко. Сънят ми от предишния следобед, когато гледах към затворения в бялата камера ранен мъж, ме бе смутил повече, отколкото можех да си обясня тогава; но сега, след известен размисъл, изглежда имах обяснение за причината.

Раненият мъж можех да съм само аз.

Но същевременно гледната ми точка беше тази на Кауела, взиращ се надолу към ямата на хамадриадата в Къщата на влечугите. Можех да го обясня с умората си, но не ми беше за първи път да виждам света през неговите очи. През последните дни ме спохождаха странни краткотрайни спомени и сънища, където бях по-близък с Гита, отколкото мислех, че съм бил някога; мигове, когато ми се струваше, че мога да възпроизведа по памет всяка извивка и пора на тялото й, когато си представях как прокарвам длан по вдлъбнатината на гръбначния й стълб или издатината на задника й. Но около Гита имаше още нещо — нещо, което моите мисли не можеха или не желаеха да ми посочат; нещо прекалено мъчително.

Знаех само, че е свързано с начина, по който бе умряла.

— Слушай — обади се Зебра, като напълни отново чашата ми с кафе. — Възможно ли е Рейвич да има желание да умре?

Постарах се да се съсредоточа върху ставащото тук и сега.

— Можех да задоволя това му желание и на Края на небето.

— Е, тогава да кажем, че иска да умре по определен начин. Нещо, което трябва да се изпълни тук.

Изглеждаше прекрасно. Избледняващите ивици позволяваха на естествената геометрия на лицето й да се вижда по-ясно, като статуя с изтрита крещяща боя. Но сега, докато седяхме един срещу друг на закуска, бе най-голямата ни близост откакто Прански ни събра отново. Този път не споделихме леглото, не само защото бях нечовешки изморен. Зебра не ме подкани по никакъв начин и нищо в поведението или облеклото й не подсказваше, че отношенията ни някога са били нещо повече от хладно професионални. Сякаш с промяната на външността бе преминала и към съвсем нов начин на поведение. Нямах усещане за истинска загуба, не само защото бях все още уморен и неспособен да съсредоточа мислите си върху нещо толкова семпло и лишено от конспирация като физическата близост, а и защото усещах, че предишните й постъпки са били донякъде игра.

Опитвах да се усетя предаден, но нищо не се получи. Все пак и за мен не можеше да се каже, че съм проявил особена почтеност към Зебра.

— Всъщност — заявих аз, като я погледнах в лицето и отново се учудих колко лесно се бе променила, — съществува още една възможност.

— И тя е?

— Човекът, когото видях, изобщо да не е бил Рейвич.

Оставих празната си кафена чаша и се изправих.

— Къде отиваш?

— Навън.

 

 

Отидохме в Ешър Хайтс.

Кабелният автомобил се приземи, сгъваемите му крака стъпиха върху излъсканата от дъжда площадка. Движението бе по-натоварено, отколкото при последното ми идване; все пак сега бе ден и костюмите и анатомията на хората не биеха толкова на очи. Сякаш виждах друга част от обществото на Канъпи, по-резервирани граждани, избягващи изпълнените с трескаво тичане след удоволствията нощи. И въпреки това, пак бяха крайни според стандартите, които срещнах преди пристигането си на Йелоустоун, и макар сред тях да нямаше някой, чиито пропорции се различаваха радикално от основните норми за зрял човешки индивид, можеха да се видят всички възможни мутации. Когато се престъпеше границата на крещящите случаи на кожна пигментация и телесно окосмяване, вече не бе възможно да се определи кое бе наследствено и кое — дело на Миксмастърите или техните по-съмнителни колеги.

— Надявам се тази екскурзия да не е съвсем безцелна — каза Зебра, докато излизахме от колата. — В случай, че си забравил, държа да ти припомня, че двама души те следят. Според теб работят за Рейвич, но не забравяй, че Уейвърли също имаше приятели.

— Смяташ ли, че приятелите на Уейвърли са пристигнали от друг свят?

— Вероятно не. Освен ако просто са се престрували на пришълци, като Куирънбах. — Затвори вратата на автомобила зад себе си и той потегли веднага. — Може да се върне с подкрепление. Напълно разумно би било да опита да открие отново следите ти при Доминика, ако си успял да се отървеш от него там. Не е ли така?

— Би било абсолютно разумно от негова страна — отвърнах аз с надеждата, че напрежението не пролича в гласа ми.

Приближихме се до ръба на площадката за приземяване, до един от телескопите. Перилата бяха на височината на гърдите, но телескопите стояха върху издигната основа и в резултат гледащият през тях се намираше по-високо над земята и съответно — над перилата. Приближих окото си до един и го насочих към някаква част на града, опитвайки се да го фокусирам, докато разбрах, че нищо не може да бъде фокусирано при този мрачен въздух. Компресирана от перспективата, плетеницата на Канъпи изглеждаше дори още по-сложна и напомняше още по-силно растителност, като напречен разрез на осеяна с венички тъкан. Знаех, че Рейвич се намира някъде из тази плетеница, като самотен атом в белодробното кръвообращение на града.

— Виждаш ли нещо? — попита Зебра.

— Все още не.

— Струваш ми се напрегнат, Танър.

— Ти на мое място нямаше ли да си напрегната? — Завъртях рязко телескопа на Стойката му. — Изпратен съм тук, за да убия някой, който вероятно не го заслужава, и единственото ми оправдание за това е някакво абсурдно придържане към кодекс на честта, който никой тук нито разбира, нито уважава. На всичкото отгоре човекът, когото съм изпратен да убия, май си играе с мен. Както изглежда още двама се опитват да ме убият. Имам проблеми с паметта. И за капак, един от хората, на които мислех, че мога да имам доверие, ме е лъгал през цялото време.

— Не разбирам — каза Зебра, но от тона й ми стана ясно, че разбира предостатъчно.

Поне какво имах предвид.

— Ти не си тази, за която се представяш, Зебра.

Вятърът почти отнесе отговора й:

— Какво?

— Работиш за Рейвич, нали?

Тя поклати глава ядосано и едва не се изсмя на абсурдността на твърдението ми, но преигра. Аз не бях най-добрият лъжец на света, но същото се отнасяше и за нея. Двамата трябваше да си направим група за взаимопомощ.

— Ти си луд, Танър. Винаги съм си мислила, че си малко по-напрегнат, но сега вече знам със сигурност — ти си се сбъркал.

— Дори през нощта, когато ме намери, си работила за него, от първия миг, в който се срещнахме. Историята със саботажа беше просто прикритие, много добро, трябва да призная, но все пак прикритие. — Слязох от високата основа на телескопа, тъй като внезапно се почувствах уязвим, сякаш един по-силен порив на вятъра щеше да ме събори и щях да полетя надолу към Мълч. — Може наистина да съм бил похитен от Играчи. Но ти вече си ме държала под око. Мислех, че съм се отървал от опашката, която пусна подире ми Рейвич — Куирънбах — но явно той не е бил сам, а някой друг ни е следвал на почетно разстояние. Но ти ми изгуби дирите, докато Уейвърли постави импланта на Играта в главата ми. Така отново успя да ми хванеш следите. Как се справям засега?

— Това е лудост, Танър.

Но думите й не прозвучаха убедително.

— Искаш ли да знаеш как разбрах? Освен покрай дребните подробности, които не се връзваха?

— Хайде, да видим как ще ме учудиш.

— Не трябваше да споменаваш Куирънбах. Никога не съм изговарял името му. Всъщност, специално внимавах да не го направя, просто да не би да го изтървеш пред някого. Както изглежда това бе късметът ми.

— Копеле. — Произнесе го меко, така че, ако някой ни наблюдаваше от разстояние, щеше да го приеме като галено име, от типа на тези, които си дават влюбените. — Хитро копеле.

Усмихнах се.

— Можеше да намериш някакво извинение, ако искаше. Можеше да кажеш, че Доминика е споменала името му, когато си я попитала с кого съм пътувал. Очаквах го и не съм сигурен как щях да реагирам в такъв случай. Сега вече знам коя си.

— А кои са дребните подробности? Питам просто от любопитство.

— Професионална гордост?

— Нещо такова.

— Ти улесни прекалено много нещата за мен, Зебра. Остави колата си включена, за да мога да я открадна. Остави оръжието си на място, където да мога да го намеря и известна сума пари. Искаше да го направя, нали? Искаше да открадна тези неща, защото тогава щеше да знаеш със сигурност кой съм и че съм дошъл, за да убия Рейвич.

Тя сви рамене.

— Това ли е всичко?

— Не, не е. — Увих се по-плътно с палтото на Вадим. — Не ми убягна и фактът, че се любихме още при първата ни среща, макар почти да не ме познаваше. Беше хубаво, заслужаваше си.

— О, недей да ме ласкаеш. Или себе си.

— Но не мога да кажа, че макар да изпита облекчение, бе особено щастлива да ме видиш втория път. А и не усетих между нас да преминава нещо от сексуален характер. Поне не от твоя страна. Беше ми нужно известно време, за да проумея причината. Първия път интимността ти беше нужна, защото си се надявала по този начин да ме накараш да издам важна за теб информация. Затова ме покани да спя с теб.

— Съществува едно нещо като свободна воля, Танър. Не си бил длъжен да идваш с мен, освен ако искаш да признаеш, че умът ти се управлява от патката. А и не останах с впечатление, че съжаляваш за случилото се.

— Вероятно защото не съжалявах. Бях прекалено уморен, дори да бе направила някакви аванси втория път… но това изобщо не влизаше в играта, нали? Тогава вече знаеше всичко, което ти беше нужно. А първият път бе строго професионално. Ти спа с мен за информация.

— Която не получих.

— Да, но нямаше особено значение — получи я след това.

— Наистина покъртителна история, а?

— Не и оттам, където стоя. — Погледнах надолу. — Оттам, където стоя, историята може да приключи с дълъг скок от твоя страна, Зебра. Знаеш какъв път съм изминал, за да убия Рейвич. Минавало ли ти е през ума, че сигурно няма да се поколебая да убия всеки, който се опита да ми попречи?

— В джоба си имаш пистолет. Използвай го, ако ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

Бръкнах в джоба, за да проверя дали оръжието е още там, и реших да не си вадя ръката.

— Бих могъл да те убия сега.

— Заповядай, опитай се да го направиш.

Всичко ми приличаше на маскарад, на сценарий на пиеса, която репетираме. Струваше ми се също така, че нямахме друг избор освен да следваме сценария до края, какъвто и да беше той.

— Наистина ли смяташ, че би могъл да ме убиеш така.

— Няма да ми бъде първият път, когато убивам някого от този ъгъл.

„Но — помислих си аз, — ще бъде първият, в който ще го направя умишлено.“ Все пак не възнамерявах да убия Гита. Освен това не бях сигурен, че наистина искам да убия и Зебра.

„Не възнамерявах да убия Гита…“

Опитвах се да не мисля за това, но подобно на лабиринт само с един изход, мислите винаги ме отвеждаха до този момент. Сега, след дълго потискане, те избликнаха и нахлуха като банда грубияни, опитващи да влязат без билет. Гита бе умряла, да, но аз избягвах да се замислям прекалено за начина, по който стана това. Умря при атаката; какво тогава имаше да мисля? Нищо.

Освен за простия факт, че съм я убил аз.

 

 

Ето какво си спомних.

Гита се събуди първа. Тя първа чу нападателите, които се промъкваха зад охранителната линия, скрити от пълната тъмнина след ослепителните светкавици на бушуващата буря. Събуди ме изпълненото й с ужас скимтене и напрежението в притиснатото й до мен голо тяло. Видях трима от тях; силуетите им се очертаваха на стената на палатката, сякаш бяха гротескни персонажи в театър на сенките. При всяка светкавица ги виждах ту заедно тримата, ту само един или двама от тях. От време на време дочувах викове и всеки път разпознавах тембъра на един или друг от нашите хора. Виковете бяха кратки и концентрирани, като звук на тромпет.

Бурята достигаше до нас през пролуките в палатката, като някакво същество от вятър и дъжд. Затиснах с ръка устата на Гита, а с другата бръкнах под възглавницата си за пистолета, който бях оставил там преди лягане. Напипах почти веднага хладния му контур.

Измъкнах се от леглото. Бяха минали не повече от една-две секунди, откакто си дадох сметка на съзнателно ниво за атаката.

— Танър? — извиках аз, но грохотът на бурята бе толкова силен, че дори не успях да чуя собствения си глас. — Танър, къде си, дяволите да те вземат?

Оставих Гита трепереща под одеялото, въпреки горещината и влагата.

— Танър?

Нощното ми зрение се включваше, детайлите на палатката започнаха да се очертават. Това бе наистина добра придобивка; заслужаваше си да платя високата цена, която поискаха ултрите. Убеди ме Дитерлинг, след като сам си бе направил същата модификация. Прибавеният ген образуваше зад ретината слой отразяваща материя от особено органично вещество. Той отразяваше светлината и правеше абсорбцията максимална. Даже променяше дължината на вълната на отразената светлина и флуоресцираше на оптималната чувствителност на ретината. Ултрите обясниха, че единственият недостатък на процедурата, ако изобщо можеше да се нарече недостатък, бе, че очите ми ще светват срещу този, който насочи ярка светлина към лицето ми.

Но подобна идея дори ми допадаше. Много преди който и да успее да забележи блясъка на очите ми, аз вече щях да съм го видял.

Процедурата не се ограничаваше само с това, разбира се. Бяха напълнили ретината ми с пръчици с променени гени с почти оптимална способност за улавяне на светлината, благодарение на модифицираните форми на основни фоточувствителни хромопротеинови пигменти; резултат от въздействието върху няколко гени на X-хромозомата. Имах ген, нормално наследяван само от жени, който ми даваше възможност да различавам невъобразимо количество нюанси на червения цвят. Притежавах дори набор от взети от змии клетки, разположени около краищата на роговиците ми, способни да различават някои вълни от инфрачервения и ултравиолетовия спектър; те бяха създали връзка със зрителния ми нерв, така че да получавам информацията в рамките на нормалното си зрително поле, като змиите. Но както змийското зрение, така и другите ми способности се активираха и потискаха от специално модифицирани ретровируси, предизвикващи създаването на контролирани ракови образувания или разрушаващи нужните клетъчни структури за броени дни. Имах нужда от време, за да изуча как действа всяка една от тях. Първо, на подобреното си нощно виждане. А след това и на цветовете извън нормалния видим спектър.

Минах в частта на палатката, която бе за Танър. Шахматните фигури все още стояха по местата си след последната ни игра; както винаги и този път го бях матирал.

Танър, само по шорти в цвят каки, бе коленичил край походното си легло, сякаш опитваше да се обуе или оглеждаше пришка на крака си.

— Танър?

Той вдигна очи към мен; ръцете му бъркаха в някаква черна маса. От устата му се отрони стенание и, тъй като зрението ми ставаше все по-остро, успях да разбера защо. Малкото, останало от стъпалото му, приличаше повече на въглен, отколкото на човешка плът и заплашваше да се пръсне на хиляди парченца при най-лекото докосване.

Разпознах и миризмата на овъглена плът.

Той спря да стене внезапно, сякаш тренираният му мозък бе преценил, че това не е необходимо за оцеляването му и бе блокирал болката. И тогава заговори с абсурдно спокойствие и акуратност.

— Ранен съм и то доста лошо, както вероятно виждаш. Не мисля, че ще ти бъда от особена полза. — И добави: — Какво ти е на очите?

През дупката в палатката нахлу някакъв човек. Очилата за нощно виждане висяха на шията му, а светлината на вграденото в оръжието му фенерче се спря върху моето лице. Камуфлажното му облекло се сливаше с интериора на палатката.

В същия момент с един изстрел му разпрах корема.

— Нищо ми няма на очите — отвърнах аз, след като се възстанових от временното си ослепяване, причинено от ярката светлина на изстрела. Приближих се до трупа на поваления нападател, като внимавах да не стъпя с босия си крак в пръсналите се по пода вътрешности. Грабнах от припасите ни една пушка, поразяваща с лъчи с податомен строеж — прекалено тежка, за да се използва, когато врагът се намираше толкова близо — и я хвърлих върху леглото на Танър. — Абсолютно нищо ми няма на очите. Използвай това като патерица и започни да си припечелваш прехраната. Ще ти осигурим нов крак, щом се измъкнем оттук, така че мисли за загубата си като за нещо временно.

Танър премести поглед от раната си към оръжието и след това — отново към раната, сякаш претегляше едното срещу другото.

 

 

Тогава се раздвижих.

Отпуснах тежестта си върху пушката и се опитах да натикам болката в някое изолирано ъгълче в главата си. Кракът ми бе съсипан, но Кауела беше прав. Можех да го преживея, още повече че поразилият ме изстрел спря изкусно кръвотечението. Ако оцелеех след атаката, възстановяването на стъпалото щеше да ми струва само неколкоседмичен дискомфорт. Бях получавал много по-животозастрашаващи рани като войник. Но съзнанието ми не възприемаше нещата по този начин. То отчиташе, че част от мен вече не е на мястото си и нямаше представа как да се справи с нейното отсъствие.

Ярка, синя и изкуствена светлина заля палатката. Двама от враговете — преброих трима, преди да ме простреля онзи, който вече бе мъртъв — бяха все още там. Палатката беше достатъчно голяма, за да създаде у тях впечатлението, че сме повече, отколкото бяхме в действителност и те най-вероятно щяха да ни подложат на масиран огън, преди да се заемат поотделно с оцелелите от него.

Приближих се до трупа; полезрението ми притъмняваше по краищата и ми се струваше, че гледам към него през дупката, образувана от непрекъснато приближаващи се тъмни облаци. Коленичих, за да достигна мъртвеца, и му взех фенерчето и очилата за нощно виждане. Кауела го бе улучил в почти пълен мрак и макар да го бе прострелял малко ниско за моя вкус, бе свършил добра работа. Спомних си как само преди няколко часа го гледах да стреля из нощната гора, сякаш съзираше някакви видими само за него самия неща.

— Направили са нещо с теб и с Дитерлинг — изрекох аз, като стисках зъби и се надявах да говоря разбираемо. — Ултрите…

— Това е детска игра за тях — отвърна той, като обърна към мен широките си като стена плещи. — Всичките го имат. Живеят в почти пълен мрак на корабите си, за да могат да се къпят по-лесно в слава, оставили зад гърба си слънчевата светлина. Ще останеш ли жив, Танър?

— Стига някой от нас да остане жив. — Сложих очилата за нощно виждане и формите в помещението се очертаха пред мен в зелено. — Загубата на кръв не е голяма, но не знам как ще се справя с шока. Той ще настъпи всеки момент и тогава няма да ти бъда особено полезен.

— Вземи някакво оръжие, което да върши работа от близко разстояние. Да отидем да видим с какво можем да им навредим.

— Къде е Дитерлинг?

— Не знам. Може би е мъртъв.

Автоматично, почти без да се налага да мисля, измъкнах един компактен пистолет от боеприпасите, вдигнах предпазителя и чух специфичния звук от зареждането на кондензаторите му.

Гита изпищя от съседното отделение.

Кауела изтича пред мен и замръзна на място. За малко не го съборих в опитите си да се придвижвам с помощта на пушката. Вече нямах нужда от очилата, тъй като палатката бе осветена от лампата, вероятно запалена от Гита. Тя стоеше в средата на помещението, стиснала увитото около тялото си кафяво одеяло.

Зад нея единият нападател стискаше в ръката си кичур от косите й, а с другата беше опрял в бялото й гърло грозно назъбен нож.

Тя вече не викаше. Единствените звуци, които си позволяваше да издава, бяха приглушени и насечени, като на задушаващ се човек.

Нападателят си бе свалил каската. Не беше Рейвич, а просто някакъв полукомпетентен главорез, който можеше да е воювал както срещу мен, така и на една страна с мен по време на войната, ако не и за двете страни. По лицето му бяха изрисувани линии, а косата му бе хваната на опашка отзад като на самурай. Не може да се каже, че се усмихваше — ситуацията бе прекалено напрегната — но нещо в изражението му издаваше, че се наслаждава на ставащото.

— Можете да спрете или да приближите още една крачка. — Грубият му глас беше без акцент и звучеше изненадващо разумно. — И в двата случая ще я убия. Въпрос само на време.

— Приятелят ти е мъртъв — обяви Кауела, макар да нямаше нужда да го прави. — Ако убиеш Гита, аз също ще те убия. Само дето за всяка секунда нейно страдание ти ще трябва да се мъчиш по един час. Великодушно, нали?

— Майната ти — отвърна мъжът и прокара острието по гърлото й.

От разреза потече струйка кръв; беше го направил внимателно, за да не бъде дълбок. „Бива го с ножа“ — помислих си аз. Колко ли пъти се бе упражнявал, за да постигне такава точност?

Гита почти не трепна, трябваше да й се признае.

— Имам съобщение за теб — рече той, като отдели леко острието от кожата й, за да видим по-добре алената диря под него. — От Арджънт Рейвич. Изненадва ли те? Не би трябвало, тъй като, доколкото разбирам, сте го очаквали. Но не толкова скоро.

— Ултрите ни излъгаха — промълви Кауела.

Този път мъжът наистина се усмихна, но само за секунда. Беше присвил в екстаз очи от удоволствие. Разбрах, че имаме насреща си психопат и действията му бяха предимно произволни.

Нямаше да успеем да се договорим с него.

— Между тях има различни фракции — поясни той. — Особено между екипажите. Орканя ви излъга. Не го приемай лично. — Отново стисна ножа. — А сега ще бъдеш ли така добър да оставиш оръжието, Кауела?

— Направи го — прошепнах аз, като стоях все така зад него. — Колкото и добро да е нощното ти зрение, почти няма незакрит от Гита участък от неговото тяло, а се съмнявам, че вече си толкова уверен в прицелването си.

— Не знаете ли, че е невъзпитано да се шепне в присъствието на други хора? — попита мъжът.

— Направи го — изсъсках аз. — Все още мога да я спася.

Кауела пусна оръжието.

— Добре — продължих все така шепнешком аз. — Сега ме слушай внимателно. Мога да го улуча, без да нараня Гита. Но ти ми пречиш.

— Говори на мен, педал такъв.

Онзи притисна ножа към гърлото на Гита, така че плътта под него се огъна, но без целостта й да бъде нарушена. Само едно незабележимо движение и щеше да пререже сънната й артерия.

— Ще стрелям през теб, Кауела — обявих аз. — Оръжието е лъчево, следователно от значение е само правата на прицелване. От ъгъла, от който ще стрелям, няма да засегна жизненоважни органи, но бъди готов.

Ръката на нашия неприятел натисна острието още малко, така че падината внезапно стана рязка и от дълбините й започна да се процежда кръв. Времето затече извънредно бавно, когато той започна прокарва ножа по гърлото й.

Кауела понечи да каже нещо.

Стрелях.

Тънкият като молив лъч от елементарни частици го прониза през гърба, на около три сантиметра вляво от гръбнака, в горната лумбална област, около двайсетия или двайсет и първия прешлен. Надявах се, че съм пропуснал подключичната вена и лъчът ще насочи енергията си в пространството между левия му бял дроб и стомаха. Но все пак не беше хирургическа операция и знаех, че Кауела можеше да се смята за късметлия, ако оцелее. Знаех също така, че ако трябваше да избира между собственото си спасение и възможността да спаси Гита, щеше да избере с готовност второто, дори щеше да ми заповяда да го направя. Освен това, нямаше как да обръщам кой знае какво внимание на Кауела, защото позицията на Гита ограничаваше сериозно избора ми на ъгъла. Въпросът бе да спася нея, каквото и да костваше това на съпруга й.

Лъчът продължи не повече от една десета от секундата, но йонната му следа остана значително по-дълго, без да броим временното поражение, което нанесе на зрението ми. Кауела падна на земята пред мен, като хвърлен от тавана чувал с царевица.

Падна и Гита, с дупка в челото, с все още отворени очи и като че ли съзнателен поглед, а кръвта продължаваше да струи от частичната рана на гърлото й.

Не бях улучил.

 

 

Това нямаше как да бъде избегнато, нямаше как да се смекчи или подслади. Исках да я спася, но намерението не означаваше нищо. Важна беше червената точица между очите й, там, където я прострелях с намерението да улуча мъжа, натиснал ножа към гърлото й.

Лъчът изобщо не мина през него.

Провалих се. В момента, когато имаше най-голямо значение дали ще успея, в единствения миг в моя живот, когато бях убеден, че мога да победя… в този момент се провалих. Не оправдах нито собствените си надежди, нито тези на Кауела, защото го предадох, не оправдах ужасното бреме на доверието, което ми оказа без да произнесе нито дума. Раната му беше сериозна, но не се съмнявах, че ще оцелее, ако му бъде оказано нужното внимание.

Гита обаче не можеше да бъде спасена. Не бях сигурен кой е по-големият късметлия.

 

 

— Какво има? — попита Зебра. — Танър, какво става? Не ме гледай така, моля те. Започвам да мисля, че си в състояние наистина да го направиш.

— Можеш ли да ми дадеш поне една причина, поради която да не го направя?

— Само истината.

Поклатих едва забележимо глава.

— Съжалявам, но ти току-що ми я даде и тя се оказа твърде недостатъчна.

— Не беше всичко. — Гласът й беше тих и усетих облекчение в него. — Аз не работя вече за него, Танър. Той само така си мисли, но аз го предадох.

— Рейвич?

Тя кимна, свела глава, така че почти не виждах очите й.

— След като открадна онези неща от мен, разбрах, че ти си човекът, от когото бягаше Рейвич. Разбрах, че ти си убиецът.

— Не са били нужни кой знае какви дедуктивни умения.

— Така е, но беше много важно да съм сигурна. Рейвич искаше човекът да бъде изолиран и отстранен от картината. С други думи — убит.

Кимнах.

— Звучи разумно.

— Трябваше да го направя веднага щом открия доказателство, че ти си убиецът. Това щеше да позволи на Рейвич да освободи съзнанието си веднъж завинаги от този проблем — нямаше да се налага да се притеснява да не би да е убит не който трябва и истинският убиец да е все още някъде наблизо.

— Ти имаше доста възможности да ме убиеш. — Хватката ми върху пистолета отслабна. — Защо не го направи?

— Почти го направих. — Зебра говореше все по-бързо и по-тихо, макар да не виждах човек, който да се намира толкова близо до нас, че да може да ни чува. — Нямаше проблем да го направя тогава, но се поколебах. Недей да ме виниш. Оставих те да вземеш пушката и колата, защото знаех, че мога да ги намеря.

— Трябваше да се досетя. Всичко ми се стори прекалено лесно още тогава.

— Ако ми имаше по-голямо доверие, изобщо не би предположил, че ще допусна нещо такова случайно. Ти все още беше с импланта от Играта. — Тя направи пауза. — Но след това разби колата и отиде да махнеш импланта. Оставаше само пушката, но следата от нея не беше ясна. Може би я повреди при катастрофата.

— А после ти се обадих от гарата, след посещението си при Доминика.

— И ми каза къде ще отидеш. Наех Прански да ми помага. Той е добър, не мислиш ли? Светските му умения биха могли да се шлифоват, но на хора от този род не им се плаща за чара и дипломатичността. — Зебра си пое дъх и избърса дъждовните капки от челото си, като с този жест откри ивица чиста кожа под слоя мръсна дъждовна вода. — Но той не е толкова добър като теб. Видях как атакува Играчите — как рани трима от тях и после отвлече четвъртия, жената. През цялото време те държах на мушка. Можех да ти пръсна черепа от един километър разстояние и нямаше да почувстваш дори сърбеж, преди мозъкът ти да се пльосне на улицата. Но не можех да го направя. Не можех да те убия просто така. Ето тогава предадох Рейвич.

— Усещах, че някой ме наблюдава. Но и за момент не предположих, че си ти.

— И дори да беше предположил, щеше ли да се досетиш, че съм на косъм от натискането на спусъка, за да те убия?

— Спусъка на снайпер ли? И какво прави с нещо такова едно добро момиче като теб?

— А сега какво, Танър?

Измъкнах празната си ръка от джоба, като фокусник, чийто номер се е провалил.

— Не знам — отвърнах аз. — Но тук вали и освен това имам нужда да пийна нещо.