Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (10)

Девет

Минах през армираната врата.

От другата й страна се простираше коридор от лъскава стомана, премахваща и последната илюзия, че „Айдълуайлд“ беше нещо друго освен човешко дело, движещо се около оста си във вакуум. Вместо далечния шум на миниатюрен водопад, чувах бръмченето на вентилаторите на системата за пречистване на въздуха и захранващите генератори. Миришеше на лекарства, нещо, което допреди малко липсваше.

— Мистър Мирабел? Чухме, че си тръгвате. Насам, ако обичате.

Първият от двамата очакващи ме Просяци направи жест да го последвам по коридора. Вървяхме така, сякаш отскачахме на пружини. Асансьорът в дъното ни пренесе по късото вертикално разстояние до оста на въртене на „Айдълуайлд“ и после — по значително по-дългата хоризонтална линия до действителния край на отстранения корпус, който образуваше тази половина на структурата. Възцарилото се в асансьора мълчание ме устройваше напълно. Предполагах, че Просяците отдавна са провели всички възможни разговори с размразяваните при тях хора; сигурно нямаше отговор на който и да е от техните въпроси, без те да са го чували стотици пъти. Но какво щях да кажа, ако ме попитат с какво се занимавам? Може би: „С какво се занимавам ли? Ами ето сега например възнамерявам да убия един човек.“

Заслужаваше си да го кажа, само за да видя израженията им.

Но най-вероятно щяха да си помислят, че съм някой завладян от фантазии пациент, настоял да го изпишат прекалено рано от приюта.

Скоро асансьорът започна да се движи през стъклена тръба извън „Айдълуайлд“. Нямаше почти никаква гравитация и за да стоим на едно място, трябваше да пъхнем крайници в намиращите се по стените на асансьора специално предназначени за тази цел скоби. Просяците се справиха с лекота, а аз ги поразвеселих с непохватните си опити.

А гледката навън си заслужаваше вниманието.

Сега вече виждах по-ясно пристигналия рояк космически кораби, който Амилия ми беше показала преди два дни — приличаха на сребърни тресчици, макар всеки един от тях да беше почти толкова голям, колкото „Айдълуайлд“. От време на време контурите на всички се осветяваха за миг във виолетово, когато някой от корабите запалваше двигателите си. Така той настройваше бавното си движение към това на останалите си спътници. Това се правеше за по-добро разполагане, заради спешна маневра за избягване на сблъсък или само заради етикета. Стори ми се, че в светлината на отдалечените кораби има някаква невероятна, непоносима красота. Беше нещо, свързано едновременно с грандиозността на човешките постижения и с безкрайността, на фона на която всички тези постижения изглеждаха толкова крехки. Ставаше въпрос за едно и също, независимо дали светлините принадлежаха на някоя каравела, бореща се да остане на повърхността на бурното море или на космически кораб с диамантен корпус, прекосил току-що звездното пространство.

Между корабите и „Айдълуайлд“ забелязах едно-две по-ярки петна — сигурно изхвърляните от транзитните совалки пламъци или пламъците на новопристигащи или потеглящи космически кораби. По-близо, току до изтъняващия край на конуса на „Айдълуайлд“, се виждаха пристанища за товарене и разтоварване, заливи за обслужване на корабите, карантинни и болнични зони. Там имаше десетина кораба, повечето — закрепени за приюта. Приличаха на малки обслужващи корабчета, с които Просяците можеха да излизат извън своя свят, за да правят нужните реконструкции. Имаше само два по-големи кораба, но и те изглеждаха незначителни в сравнение с огромните лайтхъгъри на далечния паркинг.

Първият беше издължен, напомнящ акула кораб, вероятно предназначен за пътуване при наличие на атмосфера. Черният, поглъщащ светлината корпус, беше украсен със сребристи харпии и нереиди. Разпознах веднага совалката, която ни беше взела, може да се каже и спасила, от горния край на моста над Нуева Валпарайсо, за да ме заведе до „Орвието“. Тя бе свързана с „Айдълуайлд“ чрез прозрачна „пъпна връв“, по която пъплеше непрекъснат поток от спящи хора. Те бяха все още замразени, все още в криокамери, привеждани в движение посредством избутващите, наподобяващи перисталтика движения на пъпната връв. Създаваше се смущаващото впечатление, че совалката снася яйца.

— Все още ли разтоварват? — попитах аз.

— Още няколко товара със спящи хора и приключва — отвърна първият Просяк.

— Обзалагам се, че е депресиращо да гледате как идват все нови и нови партиди спящи хора.

— Ни най-малко — отговори без особен ентусиазъм вторият. — Всичко, което се случва, става по Божията воля.

Вторият голям кораб, този, към който се бе насочил нашият асансьор, се различаваше значително от совалката. На пръв поглед изглеждаше досущ като произволно плуващи по течението всевъзможни боклуци, носещи се неизвестно поради каква причина заедно. Невероятно беше, че изобщо успява да остане цял в неподвижно състояние, камо ли като се движи.

— В това нещо ли отивам?

— Хубавият кораб „Стрелников“ — обясни първият Просяк. — Успокой се. Много по-сигурен е, отколкото изглежда.

— Или е много по-несигурен, отколкото изглежда — обади се вторият. — Все забравям, братко.

— Аз също. Я да проверя.

Той бръкна в туниката си за нещо. Не знам какво очаквах да извади, но определено не дървената палка. Приличаше на дръжка на градинарски инструмент, с кожена каишка в тесния край и с няколко интересни драскулки и петна на другия. Просякът започна да ме налага с нея, концентрирайки се върху лицето ми, докато приятелят му ме държеше изотзад. Не можех да направя нищо в тази ситуация — те се възползваха от предимството, което им даваше нулевата гравитация, освен това приличаха повече на борци, отколкото на монаси. Не мисля, че онзи с палката успя да ми счупи нещо, но когато приключи, лицето ми приличаше на голям, презрял плод. Едното ми око беше така подуто, че почти не виждах с него, а в устата ми плуваше кръв и парченца разбит емайл.

— За какво беше всичко това? — думите ми излизаха завалено.

— Подарък от брат Алексей на изпроводяк — обясни първият Просяк. — Нищо сериозно, мистър Мирабел. Просто малко напомняне никога повече да не се месите в нашите работи.

Изплюх кървава алена сфера, наблюдавайки как запазва кръглата си форма, докато прекоси разстоянието от единия до другия край на асансьора.

— Няма да получите дарение — обявих аз.

Просяците обсъдиха дали да не ме понатупат още, но решиха да не го правят, за да не ми причинят неврологично увреждане. Може би малко се страхуваха от сестра Душа. Опитах да проявя благородство, но не ми се удаде.

Щом наближихме „Стрелников“, се загледах съсредоточено в него, но от това гледката не стана по-обнадеждаваща. Корабът приличаше на тухла с дължина двеста метра. Състоеше се от десетки модули — командни, жилищни, машинни — закрепени заедно около подобни на черва тръби с гориво и наподобяващи стомаси цистерни. Тук-там се забелязваха жалки останки от някогашния обков на корпуса; няколко плочки с назъбени краища, като последни остатъци от плът по прояден от червеи труп. Части от кораба очевидно бяха залепвани отново и отново, тъй като бяха покрити с парчета лъскава епоксидна смола; върху други части все още работеха екипи, движещи се около неподдаващата се на определение повърхност. От шест-седем места се издигаха газове, но очевидно не притесняваха никого.

Казах си, че корабът можеше да изглежда дори още по-зле и това да няма значение. Пътят до Глитър Банд, конгломерацията от населени места в ниската орбита около Йелоустоун, бе един от най-използваните. По време на пътуването не се налагаше да се ускорява кой знае колко. При умерено поддържане, корабите можеха да се движат по този маршрут столетия наред, от по-голяма към по-малка гравитация и обратно, докато някоя важна система излезе от строя и ги превърне в ужасна, носеща се из пространството космическа скулптура. По този род маршрути винаги се движеха и луксозни совалки, но повечето бяха от разнебитени по-разнебитени и се надпреварваха коя да струва по-малко от другите. На дъното вероятно се намираха химическите ракети или корабите с йонни двигатели, които осъществяваха мъчително бавна връзка между различните орбити. И макар корабът, с който трябваше да пътувам да не беше от най-лошите, определено не беше и откъм луксозния край на йерархията.

Но, колкото и бавен да беше, все пак си оставаше най-бързият начин да се отиде до Глитър Банд. Никоя от скоростните совалки не се приближаваше до „Айдълуайлд“. Не беше необходимо да си икономист, за да разбереш защо: повечето от клиентите на приюта едва имаха с какво да покрият размразяването си, камо ли скоростното, но скъпоструващо придвижване до Казъм сити. Първо трябваше да се придвижа до лайтхъгърите и после да се спазаря за такава совалка, но без да имам гаранция, че в момента ще има или че ще намеря свободно място в нея. Амилия ме беше посъветвала да не го правя, защото вече нямало толкова много скоростни совалки както преди… не ми се удаде възможност да попитам „преди какво“. Освен това в най-добрия случай нямаше да спестя кой знае колко време, отколкото ако се кача направо на бавната совалка.

Най-накрая асансьорът стигна до свързващия коридор и моите приятели — просяци се сбогуваха с мен. И двамата бяха усмихнати, сякаш синините по лицето ми бяха просто поредната психосоматична проява на вируса на Осман, а не нещо, за което бяха отговорни те.

— Късмет, мистър Мирабел — махна ми жизнерадостно онзи с палката.

— Благодаря. Ще ви изпратя картичка. Или може би ще се върна, за да ви известя как се справям.

— Би било много мило.

Изплюх се отново. Кръвта започваше да се съсирва.

— Не разчитай на това.

Пред мен неколцина имигранти разговаряха сънено на непознати езици. Вътре ни поведоха из лабиринт от тесни и ниски коридори, докато се озовахме някъде дълбоко в „Стрелников“. Там ни настаниха в отделни кутийки за пътуването до Глитър Банд.

Когато стигнах до моето отделение, бях уморен и всичко ме болеше; чувствах се като животно, победило на косъм в двубой, което едвам бе допълзяло до своето леговище, за да си ближе раните. Радвах се на усамотението в отделното помещение, колкото и малко да беше. Не блестеше от чистота, но и не беше мръсно — просто някакъв жълтеещ хибрид между двете. На борда на „Стрелников“ нямаше изкуствена гравитация и бях благодарен за това. Нямаше да е безопасно да се върти около оста си или да ускорява прекалено бързо. В стаичката имаше койка, разнообразна храна и санитарен възел, все така лишен от гравитация. На всяка свободна повърхност бяха залепени изпоцапани и избледнели предупреждения какво може и какво не може да се прави на кораба и как да се измъкнеш възможно най-бързо, ако се случи нещо непредвидено. От озвучителната уредба периодично прозвучаваше глас със силен акцент, с информация за причината за поредното отлагане на потеглянето, но най-накрая съобщи, че сме се отделили от „Айдълуайлд“. Двигателите работеха и поехме към Йелоустоун. Потеглихме толкова меко, че даже не го забелязах.

Опипвах изпочупените си зъби, прокарвах пръсти по болезнените си синини по лицето и така съм заспал.