Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (28)

Двайсет и седем

Приземихме се максимално незабележимо.

Кабелният автомобил на Шантрел застана върху плоска метална издатина, достатъчно голяма, за да побере още десетина превозни средства. Повечето бяха кабелни коли, но имаше и два волантора. Подобно на всички летателни машини, които бях виждал в града, и те имаха свръхадаптираната форма, подсказваща, че са построени преди чумата. Несъмнено беше трудно да се лети с тях из деформирания град, но собствениците може би гледаха на това като на вълнуващо предизвикателство. Нищо чудно даже това да бе един от рисковите спортове.

Хора излизаха и влизаха в превозните си средства, някои от които бяха собствени, а други — с надпис „такси“. Имаше и такива, които стояха край ръба на издатината и разглеждаха града през поставените на пиедестали телескопи. Всички без изключение бяха облечени чудато, с издути пелерини или горни дрехи, с грижливо постигната необичайност на шапките и прическите, а пред материите, цветовете и шарките им бледнееше дори заобикалящата ни архитектура. Хората носеха маски или се криеха зад бляскави воали или елегантни ветрила и чадъри. Домашните любимци около тях бяха дело на биоинженерството и не можеха да бъдат определени според съществуващата класификация, какъвто бе например случаят с котките с качулка на гущер. Някои от хората се бяха превърнали в кентаври и имаха по четири крака. Други пък, макар да се придържаха в основни линии към стандартната човешка форма, бяха удължили и изкривили тялото си така, че приличаха на авангардни статуи. Една жена бе издължила черепа си толкова, че бе заприличал на човка на екзотична птица. Някакъв мъж се бе трансформирал в един от някогашните прототипи на извънземни — тялото му беше абсурдно слабо и издължено, тъмните му очи имаха форма на бадеми.

Шантрел ме информира, че тези промени можели да се постигнат за дни, най-много — седмици. За желаещите бе възможно да променят телесните си форми десетина пъти на година, горе-долу със същата честота, с която се подстригваха.

И аз очаквах да открия Рейвич тук!

— На твое място — обади се Шантрел, — нямаше да се оглеждам цял ден. Доколкото разбрах не искаш хората да разберат, че не си оттук.

Потърсих пистолета в джоба си с надеждата, че тя забеляза как ръката ми се напрегна, когато го намерих.

— Просто върви. Ако имам нужда от съвет, ще ти го поискам. — Тя не отговори и след малко ме обзе чувство за вина, задето й се сопнах така невъздържано. — Извинявай; ясно ми е, че искаше да ми помогнеш.

— В мой интерес е — отвърна тя с ъгълчето на устните си, сякаш разказваше анекдот. — Нямам желание да привлечеш вниманието, някой да реши да предприеме нещо и аз да се озова насред кръстосания огън.

— Благодаря за загрижеността.

— Чисто и просто самозащита. Как мога да бъда загрижена за теб, когато ти рани приятелите ми и даже не ти знам името?

— Приятелите ти ще се оправят. Утре по това време няма даже да куцат, освен ако предпочетат да запазят раните си, за да парадират с тях. Освен това ще имат какво да разказват сред вашите среди.

— А името ти?

— Наричай ме Танър — отговорих аз и я помъкнах нататък.

На откритата площадка пред арковидния вход, водещ към Ешър Хайтс, духаше топъл, влажен вятър. Няколко носилки се носеха пред нас като движещи се надгробни плочи. Поне не валеше. Може би дъждът не беше толкова често явление в тази част на града или пък се намирахме достатъчно високо, за да избягаме от него. Дрехите ми бяха все още мокри от престоя в Мълч и в това отношение Шантрел не изглеждаше по-добре от мен.

Арката ни отведе в ярко осветено елегантно помещение с парфюмиран въздух. Таванът бе осеян с фенери, плакати и бавно въртящи се циркулатори на въздух. Коридорът правеше лек завой вдясно и преминаваше над декоративни езерца чрез поредица от каменни мостове. За втори път от пристигането си в Казъм сити видях вторачила се в мен риба-кой.

— Защо толкова държите на тези риби? — попитах аз.

— Не говори така за тях. Те означават много за нас.

— Но това е просто една риба.

— Да, и именно тя ни даде безсмъртието. Поне първите стъпки към него. Кой живее дълго. Дори на свобода не умират от старост. Просто стават все по-големи и по-големи, докато сърцата им вече не могат да издържат. Но не е същото като да умреш от старост.

Чух я как измърмори нещо като „благословена да е кой“, когато прекосяваше моста, и аз побързах да повторя думите й. Нямах желание да ме видят да правя нещо необичайно.

Стените бяха кристални, безкрайно повтарящ се мотив от осмоъгълници, но на определено разстояние в тях имаше помещения, където бутици или ателиета предлагаха услугите си с цветни неонови надписи или пулсираща холографска светлина. Обитателите на Канъпи пазаруваха или се разхождаха, повечето по двойки, които поне изглеждаха млади, но деца почти не се виждаха, а не бе изключено тези, които все пак се мяркаха от време на време, да са възрастни хора в поредния си телесен образ или дори домашни любимци с човекоподобни форми, програмирани да изговарят няколко детински фрази.

Шантрел ме въведе в едно значително по-обширно помещение с огромен кристален свод, с няколко супермаркета и площади на различни нива. От тавана висяха полилеи с размери на космически капсули. Пътеките се виеха и се преплитаха около езерца с риба-кой и декоративни водопади, пагоди и чайни. Централно място заемаше гигантска стъклена цистерна в рамка от опушен филигранен метал. В нея имаше нещо, но наоколо гъмжеше от народ, разтворени чадъри заради слънцето, вентилатори и домашни любимци на каишки, така че нямаше как да видя какво е то.

— Смятам да седна на тази маса — обявих аз. — Ти ще отидеш до чайната и ще поръчаш един чай за мен и нещо за себе си. После ще се върнеш тук на масата и ще си даваш вид, че се забавляваш.

— През цялото време ли ще държиш този пистолет към мен?

— Приеми го като комплимент. Просто не мога да отделя погледа си от теб.

— Виждам, че много си се развеселил, Танър.

Усмихнах се и се отпуснах върху стола, внезапно осъзнал полепналата по мен мръсотията от Мълч; на фона на издокараните хора наоколо изглеждах като собственик на погребално бюро на карнавал.

Почти очаквах Шантрел да не се върне с чая. Наистина ли смяташе, че щях да я прострелям тук в гърба? И наистина ли вярваше, че съм в състояние да се прицеля с пистолет в джоба, без да рискувам да раня някой друг? Тя можеше просто да си тръгне и това щеше да бъде краят на запознанството ни. Освен това, също като приятелите си, щеше да разполага с хубава история за разказване, макар нощният лов да не бе протекъл според плана. И аз нямаше да я обвиня. Насилвах се да изпитам неприязън към нея, но така и не успях. Виждах съвсем ясно нещата от страната на Зебра, но онова, което ми обясни Шантрел, също звучеше логично. Тя вярваше, че преследваните хора са зли и заслужават да умрат заради това, което са извършили. Шантрел всъщност се лъжеше, но откъде можеше да знае? Според нейната гледна точка — доста различна от тази на Уейвърли — действията й бяха почти похвални. Нима не правеше услуга на Мълч, отстранявайки най-недостойните му членове?

Достатъчно беше, че изобщо допуснах подобно мнение в главата си, макар и да не му отделих почетно място.

Скай Осман щеше да бъде много горд с мен.

 

 

— Не гледай с такава благодарност, Танър.

Шантрел пристигна с чая.

— Защо се върна?

Тя постави двете чаши на металната маса и се отпусна на стола срещу мен, по типично гъвкав за котешкия род начин.

Нямах представа дали нервната й система също бе подложена на съответните модификации, за да направи поведението й дотолкова подобно на котешко, или то бе просто резултат от продължителна практика.

— Вероятно все още не ми е доскучало чак толкова много с теб. Може би дори тъкмо обратно. Заинтригувана съм. А сега, когато сме на обществено място, не ми се струваш и наполовина толкова заплашителен.

Отпих от чая. Беше блудкав — като вкусов еквивалент на изключително блед акварел.

— Сигурно причината не е само тази.

— Ти удържа на думата си за моите приятели. Можеше да ги убиеш. Но вместо това им направи услуга. Показа им какво представлява в действителност болката… истинската болка, не омекотеният вариант, който познаваме от виртуалните си преживявания и, както каза, им даде материал за хвалба. Права съм, нали? Със същата лекота можеше да ги убиеш и това нямаше да промени плановете ти.

— Какво те кара да мислиш, че имам планове?

— Начинът, по който задаваш въпроси. Струва ми се също, че каквото и да имаш да правиш, не разполагаш с кой знае колко време.

— Може ли да задам още един въпрос?

Шантрел кимна и използва този момент, за да свали котешката маска от лицето си. Очите й бяха лъвски, с вертикална зеница, но почти във всяко друго отношение лицето й бе човешко, широко и открито, с високи скули, заобиколено от ореол кестеняви къдрици, стигащи до яката.

— Казвай, Танър.

— Непосредствено преди да прострелям приятелите ти, един от тях каза нещо. Може и да беше ти, но не помня точно.

— Е, и? Какво бе то?

— Че нещо с очите ми не е наред.

— Това бях аз — отвърна смутено тя.

Значи не си го бях въобразил.

— И какво каза? Какво видя?

Шантрел заговори тихо, сякаш осъзнала колко странен обрат бе придобил целият разговор.

— Те като че ли горяха, сякаш на лицето ти имаше две светещи точки — отговори забързано и нервно тя. — Реших, че си бил с маска и си я махнал непосредствено преди да се появиш пред нас. Но не беше така, нали?

— Не. Нямах маска, но ми се иска да имах.

Тя ме погледна право в очите, а вертикалните цепки на собствените и очи се присвиха, когато се фокусира напрегнато.

— Каквото и да е било, сега го няма. Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш защо се е случило?

— Предполагам — отвърнах аз и изгълтах воднистия си чай без особен ентусиазъм, — че това ще трябва да остане една от мистериите на живота.

— Що за отговор е това?

— Най-добрият, който съм в състояние да дам в този момент. И ако това ти напомня отговора, който би дал малко страхуващият се от истината човек, може би няма да сгрешиш особено. — Пъхнах ръка под палтото, за да се почеша; кожата ме сърбеше под напоените с пот дрехи на Просяците. — Предпочитам засега да оставим тази тема.

— Съжалявам, че я повдигнах — заяви иронично Шантрел. — Е, какво правим сега, Танър? Вече сподели изненадата си от моето завръщане. Караш ме да мисля, че присъствието ми не ти е жизненонеобходимо; иначе щеше да направиш нещо по въпроса. Това значи ли, че оттук нататък пътищата ни се разделят?

— Изглеждаш почти разочарована. — Нямах представа дали си даваше сметка, че ръката ми вече от няколко минути не бе докосвала оръжието и, нещо повече — почти не се сетих за него през въпросния период. — Нима съм толкова очарователен или просто си по-отегчена, отколкото предположих?

— По малко и от двете, вероятно. Но ти наистина си очарователен, Танър. И, още по-лошо, ти си загадка, която съм решила само наполовина.

— Вече наполовина? По-добре намали темпото. Не съм толкова неразгадаем, колкото мислиш. Ако изстържеш повърхностния слой, ще останеш изненадана колко малко лъжа има под него. Аз съм просто…

„Просто войник, просто човек, който си държи на думата“, това ли възнамерявах да й кажа? Или просто глупак, който дори не знаеше кога е дошло време да прекрати започнатото?

Станах и с преувеличен жест измъкнах ръката си от джоба.

— Помощта ти няма да ми е излишна, Шантрел. Но в мен няма почти нищо повече от това, което се вижда. Ако пожелаеш да ме поразведеш из това място, ще ти бъда благодарен. Но вече можеш да си тръгнеш спокойно.

— Имаш ли пари, Танър?

— Малко. Почти нищо за тук, страхувам се.

— Покажи ми с какво разполагаш.

Измъкнах тъжна шепа мазни банкноти и ги поставих на масата.

— Какво мога да си купя с това? Може би, ако имам късмет, още една чаша чай?

— Не знам. Достатъчно са, за да си купиш други дрехи, и според мен трябва да го направиш, ако искаш да се слееш поне донякъде с тълпата.

— Толкова ли не на място изглеждам?

— Толкова не на място, Танър, че си изправен пред сериозната заплаха да създадеш нова модна тенденция. Но ми се струва, че нямаш подобно намерение.

— Така е.

— Не познавам достатъчно добре Ешър Хайтс, за да ти препоръчам най-доброто, но докато се движехме, забелязах няколко бутика, които би трябвало да свършат работа.

— Първо бих искал да надзърна в онази цистерна, ако нямаш нищо против.

— О, аз знам какво е това. Матусал. Забравих, че го държат тук.

Името ми беше познато, макар и съвсем смътно, и ми се струваше, че тази вечер вече почти си го бях спомнил веднъж. Шантрел тръгна пред мен.

— Ще се върнем после, когато няма да биеш толкова на очи.

Въздъхнах и вдигнах ръце в знак, че се предавам.

— Можеш да ме разведеш и из останалата част на Ешър Хайтс.

— Защо не. Нощта тепърва започва.

Докато вървяхме, тя завъртя няколко телефона, за да се увери, че приятелите й са живи и в безопасност в Канъпи, но не им остави съобщение, а после не спомена нито веднъж за тях. Предположих, че това бе масовата практика: мнозина от хората, които видях в Ешър Хайтс, със сигурност знаеха за Играта и дори може би я следяха с интерес, но никой не го споменаваше освен в салоните, където съществуването на този спорт се признаваше и почиташе.

Бутика обслужваха двама лъскавочерни двукраки слуги, далеч по-сложни от всичко, което бях виждал до този момент в града. Те правеха неуморно неискрени комплименти, дори когато бях наясно, че изглеждам като озовала се внезапно сред театрални доставчици горила. С помощта на Шантрел се спрях на приемлива комбинация, която нямаше да ме разори. Съблякох с благодарност дрехите от Просяците. Новите ми панталони и сакото имаха подобна кройка, но бяха ушити от невъздържано показни материи, изтъкани от танцуващи метални нишки в бляскави златни и сребърни цветове. Струваше ми се, че твърде много бия на очи, но когато излязохме от бутика, почти никой вече не ме заглеждаше, макар само допреди малко да бях събуждал продължителни подозрителни погледи.

— Е, ще ми кажеш ли откъде си? — попита Шантрел.

— Ти до какъв извод стигна?

— Ами, не си оттук. Не си от Йелоустоун и почти със сигурност не си от Ръждивия пояс, най-вероятно изобщо не си от тази система.

— От Края на небето съм. Пристигнах с „Орвието“. Мислех, че ще се досетиш сама по дрехите на Просяците.

— Палтото ти обаче ме объркваше.

— Тази стара дреха? Подарък ми е от един приятел от Ръждивия пояс.

— Съжалявам, но никой не подарява такова палто. — Моята спътничка прокара показалец по една от блестящите, грубо скроени кръпки, с които бе обшито като юрган. — Нямаш представа какво означава това, нали?

— Добре де, откраднах го. От някой, който на свой ред също го бе откраднал, предполагам. И го очакваха далеч по-лоши неща.

— Е, това вече е малко по-правдоподобно. Но когато го видях за първи път, нямаше как да не се запитам… И после, когато спомена горивото-мечта…

Тя изрече или по-скоро — прошепна едва чуто последните две думи.

— Извинявай, окончателно ме обърка. Какво общо има горивото-мечта с това палто?

Но още докато говорех, се сетих, че Зебра също бе намекнала за подобна връзка.

— Повече, отколкото си даваш сметка, Танър. Въпросите за горивото-мечта те издадоха като външен човек и в същото време носеше палто, което те посочваше като представител на системата за дистрибуция, като доставчик.

— Значи тогава ти не ми каза всичко, което знаеш за горивото-мечта, нали?

— Почти всичко. Палтото ти обаче, ме накара да си мисля, че искаш да ми изиграеш някакъв номер, затова внимавах много какво говоря.

— Разкажи ми тогава каквото знаеш. Виждал съм как някои си инжектират наведнъж няколко кубически сантиметра при наличието на резерв от стотина кубика. Струва ми се, че употребата на горивото-мечта е ограничена до сравнително малък брой хора, може би само вашия елит, поемащите риск, и малцина други. Може би в града има най-много няколко хиляди души, които го употребяват редовно?

— Вероятно не си далеч от десетката.

— Което говори, че в града се доставя редовно… какво количество? Неколкостотин кубика годишно на човек? Може би един милион кубически сантиметра за година за целия град? Наистина не е кой знае колко — около един кубически метър гориво-мечта.

— Не знам. — На Шантрел не й беше удобно да обсъжда нещо, към което явно бе пристрастена. — Струва ми се, че е горе-долу така. Знам само, че веществото вече се намира по-трудно, отколкото преди година-две. На повечето им се налага да си определят дажба от най-много три-четири боцкания седмично.

— И никой друг не се е опитал да го произвежда?

— О, разбира се, че опитаха. Вечно някой опитва да продава фалшиво гориво-мечта. Но тук не става дума за качество. Или е гориво, или не е.

Кимнах, макар да не разбирах.

— Очевидно пазарът се държи от продавача. Гидиън очевидно е единственият, имащ достъп до правилния производствен процес. Вашите следсмъртни се нуждаят много от това; без него сте мъртви. Това означава, че Гидиън може да поддържа цената толкова висока, колкото желае, до известни граници, разбира се. Не разбирам само защо е ограничил доставката.

— Той увеличи цената, не се безпокой.

— И причината може да е, че вече не е в състояние да продава толкова, колкото преди, заради някакъв проблем, евентуално с осигуряването на суровината или нещо подобно. — Шантрел сви рамене, затова додадох: — Добре тогава. Ще ми обясниш ли какво означава палтото?

— Човекът, който ти го е подарил, е доставчик, Танър. Това означават кръпките върху дрехата. Първоначалният й собственик сигурно е бил свързан с Гидиън.

Върнах се в спомените си до момента, когато с Куирънбах претърсвахме кабината на Вадим, но вече въоръжен със заключението, че двамата бяха тайни съдружници.

— Той имаше гориво-мечта — рекох аз. — Но това бе горе в Ръждивия пояс. Не може да е бил толкова близо до припасите.

„А приятелят му? — продължих наум аз. — Нищо чудно двамата да работеха заедно по няколко направления и истинският доставчик да бе Куирънбах, а Вадим да бе негов дистрибутор на Ръждивия пояс.“

Обземаше ме желание да поговоря отново с Куирънбах. Сега вече имах да го питам за доста неща.

— Може би приятелят ти не е бил толкова близо до припасите — каза Шантрел. — Но какъвто и да е случаят, трябва да разбереш едно. За историите, които се носят за Гидиън. За хората, изчезнали, защото задават неподходящи въпроси.

— Е, и? — настоях аз.

— Всичките са верни.

 

 

Шантрел ме заведе на надбягване с носилки. Надявах се Рейвич да се появи на едно такова събитие, но макар да оглеждах внимателно зрителите, така и не забелязах някой, който би могъл да е той.

Пистата беше трудна, преминаваше през много нива, на моменти се дублираше отгоре и отдолу и правеше множество завои. От време на време дори излизаше извън сградата, увиснала високо над Мълч. Не липсваха препятствия и капани, а мантинели нямаше дори в участъците на виражите, така че нищо не пречеше на носилката да излети, ако обитателят й вземеше прекалено рязко завоя. Всяка една от единайсетте участващи в надбягването носилки беше пищно украсена. Правилата на състезанието бяха твърде строги, но Шантрел обясни, че те не се приемали съвсем сериозно и не било необичайно някой от участниците да се снабди с оръжие и да го използва срещу своите опоненти, за да ги отстрани.

Надбягванията започнали като бас между двама отегчени до смърт безсмъртни обитатели на носилки. Но сега почти всеки можел да участва. Хората в половината състезаващи се носилки нямаха никаква причина да се боят от чумата. Огромни богатства се печелеха и губеха — предимно губеха — само за една нощ от надбягванията.

Но това все пак ми се струваше по-приемлива форма на забавление от лова на хора.

 

 

— Слушай — рече Шантрел, когато си тръгнахме от надбягванията. — Какво знаеш за Миксмастърите?

— Почти нищо — отвърнах аз. Името ми бе познато, но само това. — Защо питаш?

— Всъщност нищо не знаеш, нали? Това е окончателното доказателство, че не си тукашен, Танър.

Миксмастърите предшестваха Смесената чума и бяха един от сравнително малкото стари светски ордени, отървали се от епидемията повече или по-малко невредими. Подобно на Просяците, те се издържаха самостоятелно и пак като тях се интересуваха от Господ. Но с това приликите свършваха. Просяците бяха тук най-вече, за да служат на своето божество и да го прославят. Миксмастърите, от друга страна, искаха да се превърнат в Бог.

И според някои определения го бяха постигнали отдавна.

Когато се заселили на Йелоустоун преди почти четири века, американосите донесли цялото познание на своята култура в областта на генетиката: карти на геномните вериги, връзки и функции на милиони земни видове, в това число всички висши примати и бозайници. Те познавали много добре генетиката. Всъщност именно така пристигнали на Йелоустоун: изпратили оплодени яйцеклетки посредством роботи; при пристигането си машините създали изкуствени утроби и износили оплодените яйцеклетки. Те не живели дълго, естествено, но оставили своето наследство — веригите ДНК дали възможност наследниците им да смесят кръвта си с кръвта на американосите и по този начин се обогатило биологичното разнообразие на заселниците, пристигнали с кораб вместо с пренасящ оплодени яйцеклетки робот.

Но американосите оставили и огромна информация, знание, което не се загубило, но остаряло, така че фините взаимоотношения и зависимости вече не се оценявали правилно. Именно тази мъдрост присвоили Миксмастърите. Те запазили цялата биологична и генетична експертиза и я разширили още благодарение на търговията си с ултрите, които понякога предлагали частици чужда генетична информация, извънземни геноми или манипулативни техники, създадени на други системи. Но, въпреки това, Миксмастърите рядко били сред властимащите на Йелоустоун. Кланът Силвест — мощната стара фамилия, защитник на трансцендирането чрез кибернетични начини за разширяване на съзнанието — поробил системата.

Миксмастърите преживявали по този начин, но разбира се, не всички подкрепяли доктрината на Силвестови, а и провалът на Осемдесетте накарал мнозина да се откажат от идеята за превъплътяването. Работата им била дискретна: коригиране на генетични аномалии у новородените, изглаждане на наследствени дефекти в тъй наречените „чисти кланове“. Колкото по-умело вършели тази работа, толкова по-незабележима била тя, като изключително ефективно извършено убийство, когато сякаш изобщо не е имало престъпление и никой не си спомня коя е била жертвата. Като реставратори на увредени произведения на изкуството, Миксмастърите се стараели да добавят колкото се може по-малко от себе си към оригинала. Въпреки това, постигали невероятни трансформации. Държали ги обаче грижливо под контрол, защото обществото вероятно не би понесло едновременното въздействие на две линии на масивни трансформации. Очевидно Миксмастърите осъзнавали това на някакво ниво. Да дадат пълна свобода на своето изкуство би означавало да разкъсат на парчета Йелоустоунската култура.

И тогава връхлетяла чумата. Обществото действително се разкъсало на парчета, но подобно на разбит с прекалено слаб заряд астероид, парчетата не получили достатъчно ускорение, за да се разлетят напълно. Йелоустоунското общество претърпяло обратен сблъсък, върнал го към съществуването — фрагментирано, разбъркано и изложено на опасност да се сгромоляса във всеки момент, но все пак живо. При това общество, в което кибернетичните идеологии за момента били ерес.

Миксмастърите се възползвали от съществуващия вакуум, за да се вмъкнат във властта.

— Имат приемни почти навсякъде в Канъпи — каза Шантрел. Места, където могат да видят с какво наследство разполагаш, да проверят наследствените връзки в твоя клан или да прегледат документацията, за да видят дали някога нещо не е било преправяно. — Тя посочи очите си. — Всяко нещо, с което не си роден или не е трябвало да наследиш. Може да е трансплант, но това е по-рядко, ако не се стремиш към нещо нечувано като чифт пегасови криле. По-вероятно е да е генетично. Миксмастърите правят необходимото с твоето ДНК, така че промените да се извършат естествено… или толкова близо до естественото, че да не се усеща разлика.

— И как става?

— Просто. Като се порежеш и раничката заздравее, люспи ли се образуват или козина? Разбира се, нито едното, нито другото — в архитектурата на тялото има познание, заровено дълбоко в твоето ДНК. Миксмастърите не правят нищо друго освен да редактират това знание, изключително избирателно, така че тялото продължава да се поддържа срещу наранявания и износване, но по нов за него план. В крайна сметка започваш да проявяваш нещо, което не би трябвало да съществува в твоя фенотип. — Шантрел замълча за момент. — Както казах, имат приемни из целия Канъпи, в които упражняват своя занаят. Ако си любопитен за очите си, например, бихме могли да се отбием при тях.

— Какво общо имат с това очите ми?

— Не мислиш ли, че имат нещо особено?

— Не знам — отвърнах аз, полагайки усилия да не прозвуча враждебно. — Може би си права. Вероятно Миксмастърите ще успеят да ми кажат нещо по въпроса. Спазват ли изискването за поверителност?

— Както всички останали тук.

— Страхотно. Това ме успокои безкрайно.

Най-близката приемна се оказа една от кабините с холографска предна част, покрай която бяхме минали на идване, гледаща към спокойно езерце със зяпнали риби-кой. Палатката на Доминика изглеждаше просторна в сравнение с нея. Мъжът, който ни посрещна, носеше сравнително сериозна пепелявосива туника със знака на Миксмастърите под рамото: две протегнати длани, омотани в нишките на ДНК. Той седеше зад плуваща във въздуха масичка във формата на бумеранг, над която се въртяха и пулсираха различни молекулярни проекции, чиито ярки основни цветове напомняха детски играчки. Скритите му в ръкавици ръце танцуваха над молекулите, оркестрирайки сложни каскади от клетъчно делене и комбиниране. Сигурен съм, че ни забеляза още щом влязохме, но не го показа и продължи манипулациите си още около минута, преди да благоволи да ни обърне внимание.

— Предполагам, че бих могъл да ви помогна с нещо.

Шантрел отговори вместо мен:

— Моят приятел иска да му видите очите.

— Чудесно. — Миксмастърът бутна встрани масичката и измъкна от туниката си увеличително стъкло. Приведе се към мен и набърчи нос с вероятно напълно основателно отвращение от моята миризма. Премигна зад увеличителното стъкло, огледа внимателно и двете ми очи; струваше ми се, че голямата леща бе запълнила половината помещение. — И какво му има на очите? — попита отегчено той.

На идване бяхме измислили обяснението.

— Постъпих глупаво — отвърнах аз. — Исках очи като на партньора си. Но не можех да си позволя да използвам услугите на Миксмастърите. Бях в орбита и…

— Какво сте правили в орбита, след като не можете да си позволите нашите цени?

— Бях отишъл за поредното сканиране, разбира се. Това, естествено, не е евтино, не и ако искаш добър доставчик, който да те подсигури.

— Аха!

Успяхме да сложим успешно край на тази част от разпита. Миксмастърите бяха идеологически против цялата идея за невронно разлагане, защото смятаха, че душата може да се поддържа само биологически, но не и като бъде хваната в някаква машина.

Нашият събеседник поклати глава, сякаш бях нарушил тържествено обещание.

— В такъв случай наистина сте постъпили глупаво. Но вие вече го знаете. И какво стана?

— В карусела имаше Черни генетици; те предлагат същите услуги като Миксмастърите, но на много по-ниски цени. Тъй като това, което исках, не включваше мащабна анатомична реконструкция, реших, че си заслужава да рискувам.

— И, разбира се, сега идвате с увесен нос при нас.

Възнаградих го с най-добрата извинителна усмивка, на която бях способен, като същевременно се успокоявах, представяйки си по какви интересни и мъчителни начини бих могъл да го убия тук и сега, без да се налага да се изпотя.

— Минаха няколко седмици откакто се върнах от орбита — продължих аз. — И нищо не се случи с очите ми. Все още изглеждат същите. Искам да разбера дали Черните генетици са направили нещо друго освен да ми вземат парите.

— Няма да ви излезе безплатно. Ще ми се да ви взема дори повече, само защото сте отишли при тях. — Тонът му омекна почти незабележимо. — Е, сигурно вече сте си научили урока. Предполагам той ще зависи от това дали ще открия някакви промени.

Следващите манипулации не ми доставиха особено удоволствие. Трябваше да легна на една кушетка, по-сложна и антисептична от тази в палатката на Доминика, после да изчакам, докато Миксмастърът обездвижи главата ми посредством омекотена рамка. Някаква машина се приведе току над очите ми и от нея се подаде тънка като косъм нишка, която потрепваше лекичко. Сондичката се разходи по очите ми, като ги картографираше с неравномерни пулсации от синя лазерна светлина. След това, със светкавична бързина, така че го почувствах по-скоро като студено боцване, косъмчето се заби в окото ми, откъсна тъкан, отдръпна се, премести се на друго място, заби се отново и процедурата се повтори десетина пъти, като всеки път сондичката вземаше мостра от различна дълбочина. Но всичко стана толкова бързо, че преди рефлексът ми за премигване да се бе задействал, машината си бе свършила работата и бе минала към другото ми око.

— Това е достатъчно — обяви Миксмастърът. — Би трябвало да е в състояние да ни каже какво са направили с теб онези кръвопийци, ако изобщо са направили нещо… и защо няма желания ефект. Няколко седмици ли казахте?

Кимнах.

— Може би е прекалено рано, за да изключим вероятността за успех. — Струваше ми се, че говореше по-скоро на самия себе си, отколкото на нас. — Някои от техните терапии са доста напреднали, но само онези, които са откраднали от нас. Разбира се, те претупват всички обезопасяващи мерки и използват ДНК вериги с изтекъл срок на годност.

Отпусна се отново на стола, върна масичката на мястото й и от нея веднага се показа дисплей, прекалено загадъчен, за да проумея смисъла му; целият беше в непрестанно движещи се хистограми и кутийки със сложни форми, изпълнени с цифрово-буквени символи. Изведнъж се появи изображение на огромна очна ябълка, половин метър в диаметър, сякаш излязла от един от бележниците на да Винчи. Миксмастърът правеше пъргави жестове със скритите си в ръкавици ръце; части от очната ябълка се отделяха като парчета торта и оголваха по-дълбоки пластове.

— Има промени — заяви той, след като подръпна брадичката си няколко пъти, забил поглед в изображението на окото. — Дълбоки генетични промени… но не се виждат следи от обичайните сигнатури на Миксмастърите.

— Сигнатури ли?

— Информация със запазени права, кодирана в излишни базови двойки. В този случай те изглежда не са откраднали веригите си от нас, иначе щеше да има остатъчни следи от миксмастърския дизайн. — Заклати натъртено глава. — Не, това изобщо не е правено на Йелоустоун. Майсторството е несъмнено, но…

Станах от кушетката и избърсах сълзата от раздразненото си око.

— Но какво?

— Почти сигурно не е това, което сте искали.

Бях убеден, че е така, защото никога не бях искал нищо. Но реагирах с изненада и досада — Миксмастърът се зарадва на шока ми от откритието, че съм бил измамен от конкуренцията.

— Известно ми е какви мутации са нужни за зеница тип „котешко око“ и не намирам кой знае какви промени в съответните хромозомни участъци. Виждам обаче промени другаде, в части, които изобщо не би трябвало да се пипат.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

— Не, не веднага. Положението се усложнява допълнително от факта, че повечето вериги са фрагментарни. Конкретните промени на ДНК обикновено се вкарват чрез ретровирус, изобретен от нас или от гилдията на Черните генетици, и програмиран да предизвика нужните мутации за желаната трансформация. Във вашия случай вирусът сякаш не се е възпроизвел особено ефективно. Незасегнатите вериги, където промените са изразени напълно, са съвсем малко. Вирусът е неефикасен и това може би обяснява защо промените не са засегнали общия строеж на окото. Никога обаче не съм виждал нещо подобно. Ако наистина е работа на Черните, значи са използвали неизвестни за нас техники.

— И това не е хубаво, така ли?

— Когато крадат техниките си от нас, поне има гаранция, че те ще действат или няма да бъдат опасни. — Сви рамене. — Страхувам се, че в този случай няма подобна гаранция. Сигурно вече сте започнали да съжалявате заради онова посещение. Много късно е обаче за съжаления.

— Благодаря ви за симпатията. Предполагам, че след като сте в състояние да картографирате тези промени, бихте могли и да ги премахнете?

— Това ще бъде значително по-трудно, отколкото правенето им. Но не е невъзможно, при съответно заплащане.

— Не ме изненадвате.

— Значи ще прибегнете до нашите услуги?

Тръгнах към вратата, като направих място на Шантрел да мине пред мен.

— Непременно ще ви известя, можете да ми вярвате.

 

 

Нямах представа какво очакваше да направя тя след прегледа, дали бе очаквала въпросите на Миксмастъра да стимулират паметта ми и внезапно да си спомня какво не бе наред с очите ми и как се бяха озовали в това състояние. А може би — но само „може би“ — подобни очаквания имах и аз, вкопчен в надеждата, че временно бях забравил за по-особената природа на очите си в резултат на по-продължителното действие на амнезията при размразяването.

Но не се случи нищо подобно.

Не само не бях по-информиран, ами се чувствах дори още по-несигурен, защото знаех, че наистина става нещо и повече нямаше как да не обръщам внимание на факта за странния блясък на очите си. И това очевидно не беше всичко. Откакто пристигнах в Казъм сити осъзнавах все по-ясно, че съм се сдобил с ново умение: можех да виждам в тъмното, докато другите се нуждаеха от инфрачервени стъкла или очила, подсилващи образите. Забелязах го за първи път, без да си дам съзнателно сметка, когато влязох в срутената сграда и, поглеждайки нагоре, видях стълбището, отвело ме до безопасността и към Зебра. Светлината не беше достатъчна, но тогава имах прекалено много други тревоги. По-късно, когато кабелният автомобил се разби в кухнята на Лоран, се случи същото. Щом изпълзях от останките на колата, видях прасето и неговата съпруга дълго преди те самите да ме забележат, макар само аз да нямах очила за нощно виждане. И отново в кръвта ми препускаше прекалено много адреналин, за да се замисля над този факт, но вече съвсем не ми бе толкова лесно да го забравя.

Сега знаех, че в очите ми се осъществяваха дълбоки генетични промени и случилото се преди това съвсем не бе плод на моето въображение. Може би промените бяха вече завършени, независимо от степента на установената от Миксмастъра генетична фрагментираност.

— Не хареса това, което ти каза той, нали? — обади се Шантрел.

— Той не ми каза нищо. Ти присъства и чу всяка негова дума.

— Мислех, че все някоя от тях ще ти бъде от полза, за да свържеш нещата.

— И аз така се надявах, но не се получи нищо подобно.

Движехме се бавно към открития участък, където се намираше чайната, а умът ми препускаше като изпуснат от контрол маховик. Някой беше бърникал из очите ми на генетично ниво, беше ги препрограмирал, придавайки им извънземни качества. Възможно ли беше промяната да бе предизвикана от вируса на Осман? Но какво общо имаше виждането в тъмното със Скай? Скай мразеше тъмнината, страхуваше се от нея.

Но не можеше да вижда в мрака.

Нямаше как промяната да е станала след пристигането ми на Йелоустоун, освен ако не я бе осъществила Доминика при свалянето на импланта. Бях в съзнание, но достатъчно дезориентиран, за да не усетя точно какво правеше. Не, не се получаваше. Бях усетил ефекта на нощното виждане предишната вечер.

Тогава може би Уейвърли бе направил нещо?

Не беше невъзможно, особено от хронологична гледна точка. Бях в безсъзнание, докато Уейвърли ми бе поставил импланта. В такъв случай между генетичната намеса и физическите промени в очите ми имаше само няколко часа. Като се имаше предвид, че на този тип трансформация се гледаше като на контролиран растеж, времето бе съвсем недостатъчно. А нищо чудно и да бе достатъчно, защото бе засегнат малък участък от клетките, а не голям орган или част от тялото. И внезапно осъзнах, че това бе едно възможно обяснение. Уейвърли работеше и за двете страни и бе предупредил Зебра за мен, давайки ми спортсменски шанс да се измъкна жив от Играта. Възможно ли беше да е решил да ми даде още едно предимство — нощното виждане?

Да, не беше изключено. Дори действаше донякъде успокояващо.

Но не бях готов да повярвам в това предположение.

— Искаше да хвърлиш поглед на Матусал — каза Шантрел и посочи към голямата стъклена, обкована с желязо цистерна, край която минахме по-рано. — Е, сега имаш тази възможност.

— Матусал ли?

— Ще видиш.

Проправих си път през тълпата около цистерната. Всъщност почти не се налагаше да се бутам. Хората се отместваха от пътя ми дори още преди да срещна погледа им и набърчваха отвратено нос по същия начин, по който го бе направил преди малко Миксмастърът. Симпатизирах им.

— Матусал е риба — поясни Шантрел, като застана до мен край сиво-зеленото стъкло. — Много голяма и много стара. Всъщност най-старата.

— И колко стара?

— Никой не знае, освен че е поне от началото на ерата на американосите. Това я прави най-старият жив организъм на тази планета, евентуално с изключение на една-две бактериални култури.

Огромната подута риба-кой, неизразимо стара, изпълваше цистерната подобно на препичащ се на слънце морж. Окото й, голямо колкото чиния, ни наблюдаваше без абсолютно никаква проява на съзнателност; струваше ми се, че гледах в леко помътняло огледало. Белезникавите катаракти по него напомняха островни вериги в гранитовосиво море. Люспите й бяха светли и почти безцветни, а по подутото й тяло тук-там се виждаха издатини и вдлъбнатини от болна плът. Хрилете й се отваряха и затваряха съвсем бавно и навеждаха на мисълта, че единствено движението на водата в цистерната оживяваше рибата.

— И как така Матусал не е умрял като другите кой?

— Може би са направили нещо със сърцето и или са й трансплантирали други сърца, ако не и изкуствено. Или просто не й се налага да го използва много. Както разбирам, тук е доста студено. Водата е почти замръзнала, затова вкарват в кръвта й нещо, за да я поддържат в течно състояние. Метаболизмът й е толкова бавен, колкото изобщо е възможно. — Шантрел докосна стъклото и пръстите й оставиха влажни следи по ледената му повърхност. — Но я боготворят. Старците благоговеят пред нея. Вярват, че като общуват, докосвайки стъклото на цистерната, осигуряват собственото си дълголетие.

— А ти как смяташ, Шантрел?

— Някога и аз вярвах, Танър. Но, както е всичко останало, това бе просто фаза, която се надраства.

Вгледах се отново в подобното на огледало око, питайки се какво бе видял Матусал през всичките дни на своя живот и дали поне част от тази информация стигаше до онова, което минаваше за памет на една подпухнала стара риба. Някъде бях чел, че златните рибки имат особено къса памет — не бяха в състояние да запомнят нещо за повече от няколко секунди.

Беше ми писнало от очи за днес, дори от невежите, неразбиращи очи на една безсмъртна и почитана риба-кой. Затова погледът ми се плъзна надолу, под увисналата извивка на челюстта на Матусал, към леко полюшващия се бутилковозелен мрак, в който се бе превърнала противоположната страна на цистерната, край чието стъкло бяха струпани десетина лица.

И видях Рейвич.

Струваше ми се невъзможно, но той наистина бе там; стоеше почти точно срещу мен, с абсолютно спокойно лице, сякаш потънал в съзерцание на древното същество помежду ни. Матусал помръдна една от перките си — изключително уморено — и движението на водата изкриви образа на Рейвич. Осмелих се да си представя, че когато водата се успокои, ще видя пред себе си просто някой от местните жители със същия комплект гени за крещяща аристократична красота.

Но когато водата застина, отново видях пред себе си Рейвич.

Той не ме беше забелязал; макар да се намирахме един срещу друг, погледът му все още не бе попаднал върху мен. Отклоних очи, макар да не го изпусках от периферното си зрение, после бръкнах в джоба на палтото си и установих почти шокирано, че пистолетът с ледените патрони бе все още там. Свалих предпазителя.

Рейвич продължаваше да стои отпред, все така без да реагира.

Беше съвсем близо. Въпреки обяснението, което дадох преди малко на Шантрел, бях почти сигурен, че ще успея да го улуча, без да извадя пистолета от скривалището му в джоба. Ако изстрелях три куршума, щях дори да установя точно какво бе отклонението, причинено от водата, и да коригирам следващия си изстрел. Дали ледените куршуми щяха да получат достатъчно ускорение, за да преодолеят двете дебели стъкла и водата между тях? Нямах представа. Но от ъгъла, от който ми се налагаше да стрелям по Рейвич, помежду ни се намираше още нещо.

Не можех да убия просто така Матусал… нали?

Разбира се, че можех. Трябваше само да натисна спусъка и да освободя гигантската риба-кой от лишеното й от почти всякаква ментална активност състояние, толкова опростено, че не можеше да се нарече дори мизерия, бях убеден в това. Престъплението нямаше да е по-тежко от увреждането на някое ценно произведение на изкуството.

Невиждащата сребърна купа, която представляваше окото на Матусал, привлече погледа ми.

Не, не можех да направя такова нещо.

— По дяволите! — процедих аз.

— Какво има? — попита Шантрел и почти ми препречи пътя, когато понечих да се отдалеча от цистерната и се озовах отново сред тълпата от хора, издължили вратове в старанието си да зърнат прословутата риба.

— Току-що видях един човек. От другата страна на Матусал.

Вече бях извадил наполовина пистолета от джоба си; само случайно някой можеше да забележи какво се готвех да направя.

— Танър, да не си се побъркал?

— Напълно е възможно. Но се страхувам, че това няма да промени нищо. Щастлив съм от съществуващата в момента система на самозаблуда.

И тръгнах с почти нехайна стъпка към другата страна на цистерната; потта от дланта ми бе измокрила метала на оръжието. Измъкнах го отчасти от джоба си, надявайки се всичко да изглежда абсолютно естествено, сякаш се готвех да извадя кутия пури, но нещо друго бе отвлякло мислите ми.

Завих зад ъгъла.

Рейвич го нямаше.