Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (32)

Трийсет и едно

Матусал изглеждаше същия като последния път, когато го видях, и все така дрейфуваше в цистерната като чудовищен айсберг. И както преди около него имаше струпани хора. Те щяха да поседят няколко минути, впечатлени от чудото на преклонната възраст, докато осъзнаят, че това всъщност е една голяма стара риба и освен размерите, в нея нямаше нищо по-различно, отколкото в по-младите, по-слабите, по-пъргави риби-кой, каквито имаше колкото щеш из езерцата. А може би гледката навяваше още по-лоши мисли, защото не забелязах някой да си тръгва от цистерната с Матусал по-щастлив, отколкото при идването си. Видът на тази риба не само разочароваше; в него имаше нещо истински тъжно. Може би всички осъзнаваха със страх, че в лицето на Матусал зърваха сивите тромави форми на собственото си бъдеще.

Със Зебра пиехме чай и никой не ни обръщаше внимание.

— Жената, която срещна… Забравих как й беше името?

— Шантрел Самартини — отвърнах аз.

— Прански така и не обясни какво стана с нея. Заедно ли бяхте, когато той те откри?

— Не. Скарахме се.

Зебра направи достоен за уважение опит да отгатне какво се бе случило.

— Скарването не беше ли част от сделката? Искам да кажа, ако отвлечеш някого, не е ли редно да очакваш да се стигне до някакъв спор?

— Не съм я отвличал, каквото и да мислиш по въпроса. Подканих я да ме разведе из Канъпи.

— С пистолет.

— Иначе нямаше да приеме поканата.

— Добър отговор. И през цялото време докато бяхте тук ли стоя с насочен към нея пистолет?

— Не. — Този обрат на разговора ни не ме караше да се чувствам особено комфортно. — Нищо подобно. Оказа се, че не е необходимо. Установихме, че сме в състояние да понасяме компанията си без подобен стимул.

Зебра повдигна едната си вежда.

— Та значи с богаташкото детенце от Канъпи се спогодихте?

— В известна степен — отговорих аз, заемайки отбранителна позиция.

От мястото си видях как Матусал повдигна една от перките си и внезапността на жеста предизвика истинска тръпка сред зрителите, сякаш някаква статуя бе направила физиономия. Опитвах се да си обясня що за синаптичен процес бе предизвикал жеста, дали зад него се криеше някаква умисъл или, подобно на проскърцването на стара къща, Матусал просто помръдваше от време на време, като не влагаше в това повече мисъл от парче дърво.

— Спа ли с нея? — попита Зебра.

— Не. Съжалявам, че те разочаровам, но просто нямаше кога.

— Неудобно ти е да говориш за това, нали?

— А на теб щеше ли да ти е удобно? — Поклатих глава, колкото за да се отърся от объркването, толкова и за да отрека съществуването на нещо по-дълбоко в отношенията ми с Шантрел. — Мислех да се отнеса към нея като към това, което представляваше; заради начина, по който участваше в Играта. Но още щом се разговорихме, осъзнах, че не е толкова лесно. Според гледната й точка в Играта няма нищо варварско.

— Колко удобно.

— Искам да кажа следното: тя не си дава сметка — или не вярва — че жертвите съвсем не са такива хора, за каквито им ги представят.

— Докато срещна теб.

Кимнах предпазливо.

— Мисля, че й дадох повод за размисъл.

— Ти даде на всички ни повод за размисъл, Танър.

И Зебра допи мълчаливо това, което бе останало от чая й.

— Отново вие — каза Миксмастърът с тон, който не издаваше нито удоволствие, нито разочарование, а извънредно рафинирана амалгама от двете. — Мислех, че при последното ви посещение отговорих задоволително на всички ваши въпроси. Явно съм се излъгал. — Повдигна тежките си клепачи към Зебра и леко потрепване наруши генетично подчертаната безметежност на чертите му. — Както виждам, мадам е променила външността си забележително от последната ни среща.

Естествено, беше я помислил за Шантрел, но аз не си направих труда да разяснявам грешката му.

— Тя знае номера на добър Черен генетик — рекох аз.

— А вие определено не го знаете — отвърна Миксмастърът и заключи входната врата, за да не допуска други посетители. — Имам предвид направеното на очите ви, разбира се. — Той се намести зад бюрото си, докато ние двамата стояхме прави. — Но защо не сложим край на лъжата, според която то има нещо общо с Черните?

— За какво говори? — учуди се с пълно основание Зебра.

— Дребен въпрос — отговорих аз.

— Този господин — произнесе Миксмастърът, като наблегна специално върху последната дума, — ме посети преди един ден, за да обсъдим някои генетични и структурни аномалии в очите му. Тогава се опита да ме убеди, че въпросните аномалии били резултат от некомпетентната намеса на някой от гилдията на Черните генетици. Дори бях готов да му повярвам, макар веригите ДНК да не носеха почерка на тяхната работа.

— А сега?

— Сега мисля, че промените са осъществени от съвсем друга групировка. Искате ли да знаете коя по-точно?

— Ако обичате.

— Работата носи определени характеристики, от които става ясно, че веригите ДНК са вкарани посредством генетичните техники на ултрите. Нито по-напреднали, нито по-изостанали от тези на Миксмастърите или на Черните генетици, просто различни и доста индивидуализирани. Трябваше да се досетя по-рано. — Позволи си да се усмихне, очевидно впечатлен от дедуктивните си способности. — Когато Миксмастърите извършват генетична услуга, обикновено я правят с постоянен характер, освен ако клиентът не пожелае другояче. Това не означава, че работата им е необратима, а просто, че генетичните и физиологичните промени са стабилни и няма да бъдат повлияни от по-старата форма. Работата на Черните генетици е същата поради простата причина, че техните ДНК вериги са отмъкнати контрабандно от Миксмастърите, но не са достатъчно изобретателни, за да вкарат в тях възможност за остаряване и износване на мутацията. Открадват кода, нищо повече. Ултрите обаче, правят нещата съвсем различно. — Миксмастърът сплете дългите си тънки пръсти под брадичката. — Ултрите продават своите услуги с вградено износване, мутационен часовник. Ще ви спестя подробностите; достатъчно е да се каже, че в механизма на вирусите и ензимите, който посредничи за изразяването на новите гени, вкарани във вашата ДНК, действа този часовник. Той функционира, като отчита събирането на случайностите във веригата с чужда ДНК. Щом тези грешки преминат предварително определена граница, клетъчният механизъм се освобождава и така потиска или коригира променените гени. — Миксмастърът се усмихна отново. — Разбира се, опростявам извънредно много целия процес. Първо, часовниците са настроени да се включват постепенно, така че производството на нови протеини и деленето на клетките на нови видове да не престане внезапно. Иначе това може да доведе до фатален край, особено ако тези промени позволяват на човека да живее във враждебна среда като кислородна вода или наситена с амоняк атмосфера.

— Казвате, че очите на Танър са пипани от ултрите?

— Схващате извънредно бързо. Но това не е всичко.

— Обикновено е така — обадих се аз.

Ръцете на Миксмастъра затанцуваха над бюрото, пръстите му докосваха невидими бутони и във въздуха се появяваше невъобразимо богатство от генетична информация, конкретни генетични вериги, кръстосани с поредица от физиологични и функционални карти на човешкото око и свързаните с него участъци в мозъка, отговарящи за визуалното възприемане на света. Приличаше на магьосник, внезапно навестен от призрачни познати.

— Тук се наблюдава нещо извънредно странно — обяви той, след като пръстите му прекратиха лудия си танц. Посочи към участък с преплитащи се вериги ДНК. — Това са двойките, на които им е позволено да растат с нарастваща случайност; вътрешният часовник. — Пръстът му се придвижи към друг осветен участък, който привидно изглеждаше същият. — А това е сравнителната карта, немутиралата ДНК. Часовникът се задейства посредством тяхното сравняване — като се отбелязва броят на мутационните промени.

— Промените като че ли не са много — обади се Зебра.

— Премахване на няколко дреболии — отвърна Миксмастърът. — Нищо съществено.

— Което означава? — поинтересувах се аз.

— Което означава, че часовникът не е имал много време да проработи. Двата комплекта ДНК едва сега започват да проявяват някакви разлики. — Той присви очи. — Това означава, че работата е направена неотдавна; със сигурност през последната година и може би — само преди няколко месеца.

— И защо това да е проблем? — попита Зебра.

— Заради това. — Сега пръстът му застана върху някакво лилаво петно. — Копирният фактор е протеин, който регулира проявяването на определени гени. Този протеин обаче, обикновено не се среща у хората. Неговата функция — създаден е именно с тази цел — е да потиска новите гени, вкарани в окото ви. Той не би трябвало да присъства в големи количества преди задействането на мутационния часовник. Само че, както виждам, той е в изобилие.

— Може ли ултрите да са измамили Танър?

Миксмастърът поклати глава.

— Малко вероятно. Нямат никаква икономическа полза от подобно нещо. Генетичните промени са направени, така или иначе, затова не може да се каже, че ще им излезе по-евтино, ако пренастроят часовника. Всъщност, това дори ще се отрази зле върху дългосрочните им печалби, защото Танър — ако такова е името ви — ще потърси услугите на друг екип.

— Както разбирам вие имате алтернативно обяснение?

— Имам, но нищо чудно да не ви допадне. — Появи се поредната сладострастна усмивка. — Би било невероятно трудно мутационният часовник да се върне на нула, без да се включат всевъзможни второстепенни защити срещу подобна намеса. Дори за един Миксмастър. Аз бих могъл да го направя, но работата съвсем няма да е тривиална. Обратната процедура обаче, би била значително по-проста.

— Обратната процедура ли?

Приведох се напред, чувствайки, че съм на път да науча някаква фундаментална истина. Не мога да кажа, че усещането ми достави особено удоволствие.

— Часовникът да се настрои напред, така че новите гени да се изключат. — След тези думи нашият събеседник си позволи няколко мига на съзерцателно мълчание, като въртеше проектираната очна ябълка с един пръст. — Би било по-просто, защото в такъв случай няма да има никакви защитни реакции. На ултрите никога не би им минало през ума да слагат защити срещу този вид намеса, защото те само биха навредили на клиента. Тази процедура обаче, би била безкрайно по-лесна от настройването на часовника назад. И може да се изпълни от всеки аматьор, стига да е разбрал в какво се състои проблемът.

— Продължавайте.

Гласът му придоби низини, които бяха липсвали само допреди миг, сякаш бе задействал мутационни промени в самия себе си, за да направи по-дълбока реакцията на своя ларинкс.

— Неизвестно поради каква причина, някой е настроил часовника ти напред, Танър.

Зебра ме погледна.

— Искате да кажете, че промените в Танър отслабват? — попита тя.

Осъзнах, че тя все още нямаше представа каква форма бяха придобили тези промени.

— Вероятно такова е било намерението — отговори Миксмастърът. — Който и да го е направил, очевидно не е бил съвсем некомпетентен. Веднъж щом часовникът бъде навит, клетките в окото ви ще започнат да произвеждат нормални човешки протеини, клетъчното деление ще започне да следва нормалната си схема. — Той въздъхна. Но този, който го е направил, е бил или немарлив, или е бързал, или и двете. Настроил е само част от часовника, при това — не безупречно. В окото ви се води малка война между различните компоненти на генетичната машина на ултрите. Онзи, който се е опитал да пренастрои часовника, е мислел, че изключва механизма, но в действителност просто е осуетил работата му. — В гласа му се прокрадна нотка на тъга. — Такава прибързаност. Такава ужасна прибързаност. Разбира се, въпросната особа напълно е заслужавала да се провали. Въпросът е, защо човекът е решил, че си заслужава да направи това.

Очите му се отвориха очаквателно и аз си дадох сметка, че той се надяваше да чуе отговора от мен.

Но не смятах, че е разумно да му доставя подобно удоволствие, колкото и да ми се искаше. Вместо това казах:

— Искам да бъда сканиран. Цялото ми тяло. Можете да го направите, нали?

— Зависи за какво го искате и каква резолюция ви е нужна.

— Нищо прекалено дребно. Искам просто да проверите нещо. За увреждания в тъканите. Вътрешни. Рани, както заздравели, така и незаздравели.

— Бих могъл да опитам.

Миксмастърът посочи към кушетката, а от тавана вече плавно се спускаше подобно на сателитна чиния сканиращо устройство.

Процедурата не продължи дълго. Честно казано, щях да се изненадам, ако сканирането бе разкрило нещо различно от това, от което се страхувах, и което очаквах. Ставаше въпрос просто да го видя потвърдено от студените индикации на изследването, най-после да погреба и последните опити да отричам очевидното… а следователно и надеждата, ако все още ми бе останала такава.

Скенерът разкри вътрешните ми тайни посредством разнообразни сензорни техники. Апаратурата отчиташе клетъчния и генетичния строеж на цялото тяло, а не само на нервната тъкан. Ако му се дадеше време, щеше да навлезе до атомно ниво, до границата на квантовата неяснота, но в случая не бе нужна подобна прецизност и това ускори значително сканирането.

И онова, което показа то, ме смрази до мозъка на костите. Нещо, което трябваше да бъде там, липсваше.

Нещо, което трябваше да липсва, беше там.