Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (27)

Двайсет и шест

Видях как колата слезе две-три пресечки по-нататък: черна и лъскава като антрацит, с пет телескопични ръце на покрива. Страничната врата се отвори и през нея се изсипаха четирима души, нарамили оръжия, в сравнение с които моят пистолет изглеждаше нелепо. Зебра ми каза, че тази нощ ще има лов на човек, но в това нямаше нищо необичайно; такъв вид преследване на хора беше по-скоро норма, отколкото изключение. Но тя ми разкри също — след доста убеждаване — вероятното място на кървавия пир. Той щеше да е по-посетен от обикновено, защото с оцеляването си провалих едно прелестно нощно забавление за воайорите, плащащи за възможността да наблюдават тези преследвания.

— Ще ти кажа къде е — отсече най-сетне тя. — Но само при едно условие — да използваш тази информация, за да стоиш по-далеч от въпросното място. Ясно ли е? Аз те спасих веднъж, Танър Мирабел, но после ти предаде доверието ми. Заболя ме. И това не ме предразполага особено да те спасявам втори път.

— Знаеш за какво ще използвам информацията, Зебра.

— Да, така ми се струва. Поне не ме излъга, признавам ти го. Ти наистина държиш на думата си, а?

— Не съм всичко, за което ме мислиш, Зебра.

Чувствах, че й дължа това, ако вече не бе достигнала сама до този извод.

Тя ми съобщи кой е секторът, разчистен за Играта. Обектът вече бил на линия и екипиран с имплант — понякога правеха няколко набега за една нощ и приспиваха жертвите, докато им дойдеше редът.

— Някой оцелявал ли е някога, Зебра?

— Ти го направи.

— Не, имам предвид без помощта на саботьорите. Случвало ли се е?

— Понякога — отвърна тя. — Може би по-често, отколкото би предположил човек. Но не защото преследваният е успявал да надхитри своите преследвачи, а защото организаторите го позволяват от време на време. Иначе би било досадно, нали така?

— Досадно ли?

— Няма да присъства никакъв елемент на късмет. Канъпи винаги ще побеждава.

— Това определено не трябва да се допуска — заявих аз.

И ето че сега ги гледах как се промъкват под дъжда с насочено напред оръжие, маскираните им лица се въртяха във всички посоки и оглеждаха всяка пролука или издатина. Мишената сигурно бе пусната в тази зона преди минути, в пълна тишина. Нищо чудно дори да не се бе събудила още напълно и бавно да идваше на себе си, само за да осъзнае, че участва против волята си в нещо, неподлежащо на описание.

Преследвачите бяха две жени и двама мъже и когато приближиха още, видях, че маскировката им е комбинация от театрална декорация и практичност. Жените имаха котешки маски: дългите тесни цепки на очите бяха богато екипирани с всевъзможни специализирани лещи. Ръкавиците им завършваха с дълги нокти, а когато дългите им наметала се разтвориха, видях, че дрехите им са съответно на тигрови ивици и леопардови петна. И тогава осъзнах, че това не бяха дрехи, а синтетична кожа; завършващите с нокти ръкавици съвсем не бяха ръкавици, а голи ръце. Едната жена се усмихна и острите й кучешки зъби от скъпоценни камъни проблеснаха, когато сподели жестоката си шега със своите приятели. Трансформацията на мъжете не беше толкова дълбока, животински бяха само костюмите им. По-близкият от тях имаше мечешка глава, но лицето му се подаваше изпод горната челюст на мечката. На главата на неговия другар бяха закрепени две грозни многофасетъчни очи на насекомо, които постоянно улавяха и отразяваха светлините на увисналия над Мълч Канъпи.

Изчаках, докато се приближиха на двайсетина метра от моето скривалище и се спуснах приведен към тях, убеден, че никой няма да успее да насочи навреме оръжието си към мен. И бях прав, макар да се оказаха по-добри, отколкото ги мислех; водата пред краката ми завря от техните изстрели, но не ме улучиха, преди да успея да се прикрия от другата страна на улицата.

— Това не е той — чух да казва вероятно една от жените. — Този не би трябвало да е тук!

— Който и да е, заслужава добре да го надупчим, знам го със сигурност. Вие продължавайте; аз ще се оправя с негодника.

— Казвам ви, не е той! Мишената би трябвало да е три пресечки по на юг. Но дори да е той, защо ще си напуска скривалището?

— Защото щяхме да го намерим, ето защо.

— Беше прекалено бърз. Тези от Мълч обикновено не са толкова бързи.

— Значи имаме нещо по-предизвикателно. Да не би да се оплакваш?

Рискувах да надникна иззад нишата си. Една изстрел избра точно този момент, за да просветне, така че ги видях съвсем ясно.

— Току-що го зърнах! — извика другата жена и чух обстрелване с енергия, последвано от залп на огнестрелните оръжия.

— Има нещо странно в очите му — рече първата жена. — Блестяха!

— О, ето че започваш да си въобразяваш от страх, Шантрел.

Това вече беше мъжки глас, може би на този с мечата глава; чух го съвсем отблизо. Все още пазех образите им в съзнанието си, трайно запечатани в паметта ми, но ги пуснах на бърз ход напред и им позволих да отидат там, накъдето знаех, че ще тръгнат, като актьори, следващи сценични инструкции. Тогава се показах от прикритието си и дадох три изстрела, почти без да се налага да се прицелвам, защото онова, което видях, съответстваше напълно на менталния образ в главата ми. Стрелях ниско и улучих трима в бедрото, като умишлено пропуснах последния, й се скрих отново зад стената.

Човек не може да остане прав, ако е улучен в бедрото. Може би се дължеше на въображението ми, но ми се стори, че чух трите отделни цопвания при падането им във водата. Трудно можех да съм сигурен, тъй като другото, което улученият в бедрото прави рядко, е да запази мълчание. Раната ми от предишната нощ беше безболезнена в сравнение с тези, защото бе направена с голяма точност от лъчево оръжие с малък обсег. Но дори в този случай не можеше да се каже, че преживяването е приятно.

Заложих на това, че тримата повалени бяха извън играта, неспособни да се прицелят, дори да не си бяха изтървали далеч оръжието. Даже да опитаха да стрелят просто в моята посока, оръжието им, подобно на това на прострелялата ме предишната нощ жена, не прощаваше неточността. Колкото до четвъртия член на карето, тя очевидно бе отгатнала плановете ми, и това бе единствената причина сега да не бере душа в някоя от локвите с топла дъждовна вода.

Излязох от прикритието си. Погрижих се пистолетът ми да се набива на очи — истински подвиг, като се имаха предвид размерите му — и съжалих, че не нося и чудовището на Зебра за морална подкрепа.

— С… спри — каза жената, която все още стоеше права. — Спри или ще стрелям.

Тя бе на около петнайсет метра, насочила оръжието си към мен: мис Леопардова кожа с маската с котешки очи, само дето сега бе изгубила котешките си движения.

— Пусни играчката — рекох аз. — Или аз ще я пусна вместо теб.

Ако бе обърнала внимание на раните на скимтящите си приятели, може би щеше да й направи впечатление, че съм над средното ниво стрелци и следователно съм в състояние да изпълня съвсем точно заплахата си. Но очевидно не беше от наблюдателните, тъй като в отговор просто повдигна леко ъгъла на своето оръжие; видях как напрегна ръка, вероятно в очакване на отката от изстрела си.

Стрелях пръв и оръжието излетя от дланта й под съпровода на подобния на камбанен звън рикошет на ледения куршум. Тя направи лек, котешки отскок, и побърза да огледа ръката си, за да се увери, че всичките й пръсти са по местата си.

Почувствах се обиден. За какъв ме мислеше, за някакъв аматьор ли?

— Добре — казах аз. — Пусна го. Много мъдро; няма да се наложи да прострелям нерва на ръката ти. А сега остави нещастното извинение за приятелите, които се въргалят тук, и тръгвай обратно към колата.

— Те са ранени, копеле такова.

— Погледни нещата откъм добрата им страна. Можеха да са мъртви. — И щяха да умрат, ако не им се окажеше помощ в достатъчно близко бъдеще. Водата край тях вече придобиваше заплашително вишнев цвят, доколкото се виждаше на нищожните остатъци от светлина. — Прави каквото ти казвам. Върви към кабелния автомобил; потегляме веднага. Можеш да се обадиш за помощ, щом тръгнем. Разбира се, ако са големи късметлии, някой от обитателите на Мълч може да стигне до тях пръв.

— Лайно — процеди жената. — Който и да си.

Като местех пистолета си ту към нея, ту към стенещите й приятели, аз минах покрай ранените, като ги огледах с ъгълчето на окото си.

— Надявам се никой от тях да няма импланти — рекох аз. — Защото, както разбрах, обитателите на Мълч обичат да ги събират, а не съм сигурен, че са особено стриктни и прибягват първо към проверка на документацията.

— Мръсник!

— Защо си толкова възмутена? Само защото ми стискаше да се съпротивлявам ли?

— Ти не си мишената — отвърна жената. — Не знам кой си, но не си мишената.

— А ти коя си, между другото? — Опитах се да си спомня единственото име, което бях чул да използва ловният квартет. — Шантрел? Това ли е името ти? Много аристократично. Обзалагам се, че семейството ти се е намирало високо в демаршията още преди края на Бел епок.

— Не си въобразявай, че ти знаеш нещо за мен или за моя живот.

— Като че ли имам подобно желание.

Наведох се и измъкнах една от пушките, като не забравих първо да хвърля поглед върху малкото й екранче, за да се уверя, че все още функционира. Чувствах се напрегнат, макар засега да контролирах положението. Имах усещането — неопределено, но осезаемо — че последният член на групата им се бе промъкнал след тях и дори в този момент се целеше в мен с някакво извънредно мощно и неспортсменски точно оръжие. Постарах се да не го показвам.

— Опасявам се, че бяхте насадени на пачи яйца, Шантрел. Виж от тази страна на главата ми. Забелязваш ли? Там има раничка, от имплант. Но той не действаше както трябва. — Поех този риск, предполагайки, че преди да умре, Уейвърли бе сложил импланта на истинската жертва, или бе заместен от също толкова навъсен дубльор. — Метнаха ви. Човекът работеше за саботьорите. Искаше да ви отведе в капан. Имплантът беше изменен, така че да не показва точно положението на мишената. — Ухилих се самоуверено, макар съвсем да не бях сигурен, че подобно нещо е възможно. — Мислехте, че съм на няколко пресечки оттук, затова атаката ви изненада. Освен това не очаквахте да съм въоръжен. Но един ден човек все пак среща мечка в гората. — Погледнах към приятеля й с мечата глава. — Съжалявам — грешката е моя. Днес аз срещнах мечката, нали?

Мъжът се мяташе във водата, стиснал бедрото си с ръце. Понечи да каже нещо, но аз го сритах, за да млъкне.

Шантрел почти бе стигнала до черния автомобил. Успехът ми в голяма степен зависеше от предположението, че е празен; едва сега обаче успях да се уверя, че си бе заслужавало да рискувам и вътре не се криеше никой.

— Влизай — казах аз. — И без никакви номера. Не съм известен с особено чувство за хумор.

Колата бе пищно оборудвана: четири седалки в кафяв плюш, светещо контролно табло, добре заредено барче на едната стена и богат арсенал от оръжие и трофеи. Допрях дулото на пистолета си в тила на Шантрел и я накарах да потегли.

— Предполагам имаш някаква цел — попита тя.

— Да, но засега искам само да ни издигнеш достатъчно високо и да се помотаем безцелно. Ако желаеш, би могла да ми покажеш града. Нощта е прекрасна за тази цел.

— Абсолютно си прав — няма как да си известен с чувството си за хумор. Може да се каже, че си веселяк като Смесената чума. — Шантрел изрече каквото й бе на сърцето и макар и неохотно, издигна колата до определена височина. После бавно обърна лицето си към мен. — Кой си ти всъщност и какво искаш от мен?

— Вече ти казах — вкараха ме в играта, за да й придам известно чувство за равнопоставеност.

Посегна с ръка към главата ми — доказателство или за смелост, или за впечатляваща глупост, като се имаше предвид близостта на моя пистолет до черепа й и заявеното ми желание да го използвам.

Опипа мястото, откъдето Доминика бе извадила ловния имплант.

— Не е тук — обяви тя. — Ако някога изобщо е бил.

— В такъв случай Уейвърли е излъгал и мен. — Наблюдавах изражението й, очаквайки някаква по-особена реакция, но очевидно споменаването на това име не й се стори абсурдно. — Значи никога не го е слагал.

— И кого преследваше?

— Откъде бих могъл да знам? Вие не използвате имплантите, за да откривате плячката си, нали? Или това е някакво нововъведение, за което не знам?

Колата направи поредното си главозамайващо рязко спускане и подскочи между кабелите, които бяха прекалено далеч един от друг, за да се чувствам спокоен.

Шантрел дори не трепна.

— Имаш ли нещо против да се обадя, за да отидат да помогнат на приятелите ми?

— Заповядай.

Докато се обаждаше, гласът й звучеше по-нервно отколкото досега. Измисли набързо някаква история как слязла в Мълч, за да снима документален филм и заедно с приятелите й били нападнати от банда злобни млади прасета. Каза го така убедено, че за малко да й повярвам.

— Няма да ти сторя нищо лошо — уверих я аз, като се питах доколко правдоподобно звучах. — Искам само да ми дадеш информация от съвсем общ характер и след това да ме закараш на едно място в Канъпи.

— Не ти вярвам.

— Разбира се, че не ми вярваш. И аз не бих повярвал на твое място. Но и не те моля да го правиш. Не си в положение, в което доверието ти към мен има някакво значение. Просто съм насочил пистолета си към главата ти и ти давам заповеди. — Облизах сухите си, жадни устни. — Или ще направиш каквото искам от теб, или ще украсиш интериора на тази кола с парченца от черепа си. Не може да се каже, че изборът е чак толкова труден, нали?

— Какво искаш да знаеш?

— Разкажи ми за Играта, Шантрел. Чух интерпретацията на Уейвърли и това, което каза, ми се стори съвсем логично. Искам обаче да съм сигурен, че познавам цялата картина. В състояние си да го направиш, нали?

Оказа се, че Шантрел е доста словоохотлива. Отдадох този факт отчасти на естественото желание на всеки, в чийто тил е опряно дуло, да бъде полезен. Но главната причина според мен бе съвсем друга: Шантрел харесваше звука на собствения си глас. И не можех да я виня за това. Гласът беше много приятен и излизаше от доста симпатична глава.

Беше от рода Самартини — един от главните кланове в структурата на властта в периода преди чумата, — чието родословно дърво достигаше чак до ерата Американо. На семействата, които можеха да проследят предците си чак дотам, се гледаше с особено добро око; те бяха най-близки до понятието „кралска фамилия“ в главозамайващите висини на обществото на Бел епок.

Семейството й имаше връзки с най-известния от всички кланове — Силвестови. Спомних си разказа на Сибилин за Калвин, човекът, възкресил забравените и дискредитирани технологии за невронно разлагане, благодарение на които живите можели да бъдат транслирани — фатално, както се оказало — в безсмъртни компютърни симулации на самите тях.

Разбира се, Превъплътяваните не се притеснили особено от факта, че телата им били унищожени в процеса на разлагане. Но когато самите симулации започнали да се провалят, недоволството било всеобщо. Първата вълна от Превъплътявани включвала седемдесет и девет доброволци, осемдесет с Калвин, и повечето от тези симулации престанали да действат дълго преди чумата да започне да атакува логическите субстрати, върху които били запаметени. В памет на мъртвите бяха издигнали големият и потискащ Паметник на Осемдесетте в центъра на града; там имаше параклис на всеки един от починалите и за него се грижеха останалите им в тяло роднини. Той беше все още тук и след нашествието на чумата.

Семейството на Шантрел Самартини беше сред честваните.

— Ние обаче имахме късмет — заяви почти светски тя. — Симулациите на семейство Самартини бяха сред петте процента, при които всичко беше наред, а тъй като баба ми и баща ми вече имаха деца, родът ни остана да съществува и в телесна форма.

Опитвах да проумея цялата тази работа. Семейството й се бе раздвоило — едната линия бе преминала в симулации, другата — в това, което на шега наричахме „реалност“. А за Шантрел Самартини това не бе по-необичайно, отколкото да имаш роднини, живеещи на друг континент или в друга част на системата.

— Тъй като всичко се развиваше добре, семейството ни поддържаше по-нататъшните изследвания, които продължиха оттам, където бе приключил Калвин. Връзките ни с дома Силвест винаги са били тесни и имаме достъп до повечето информация от неговите изследвания. Пробивът бе направен много бързо. Нелетални начини на разлагане. — Тонът й се промени и стана почти заядлив. — Защо те интересува това? Ако не си от Мълч, трябва да си от Канъпи. А в такъв случай вече знаеш онова, което ти разказвам.

— Защо смяташ, че не съм от Мълч?

— Умен си или поне не непоправимо глупав. Между другото, това не е комплимент; просто наблюдение.

Очевидно вероятността да не съм от тази система изобщо не фигурираше сред възприетите от Шантрел норми и затова нямаше как да й мине през главата.

— Защо просто не ми доставиш удоволствието, като ме запознаеш с цялата тази информация? Теб разлагали ли са те, Шантрел?

Този път тя наистина ме изгледа така, сякаш съм глупак.

— Разбира се.

— Интерактивно сканиране… така ли го наричахте?

— Симулации в алфа ниво.

— Значи, точно в този момент, някъде в града действа твоя симулация?

— В орбита, идиот такъв. Технологията, правеща възможно разлагането, никога нямаше да оцелее при чумата, затова се наложи да я поставят под карантина.

— Разбира се. Колко глупаво от моя страна.

— Отивам шест-седем пъти годишно за опресняване. Ходенето в Рифюдж е като малка ваканция. Селището се намира високо над Ръждивия пояс, недосегаемо за чумните спори. Сканират ме и симулацията асимилира опита ми от последните два-три месеца. Вече не мисля за нея като за мое копие. По-скоро като за по-възрастна и по-мъдра сестра, която знае всичко, което ми се е случвало някога — сякаш ме е наблюдавала неотстъпно през целия ми живот.

— Трябва да е доста успокояващо да знаеш, че дори да умреш, в действителност изобщо не умираш; просто прекратяваш един начин на съществуване. Само дето никой от вас не умира физически, нали?

— Това може и да е било вярно преди чумата. Но не и сега.

Сетих се какво ми бе казала Зебра.

— А ти? Очевидно не си от херметиците. Беше ли сред безсмъртните, родени с гени за изключително дълголетие?

— Моите не бяха сред най-лошите, които могат да бъдат наследени, ако имаш това предвид.

— Но не и сред най-добрите — допълних аз. — Което означава, че си зависела от машинките в кръвта и клетките, за да коригират непрестанно дребните грешки на природата. Прав ли съм?

— Не са нужни кой знае какви логически умения да се досетиш.

— А тези машинки? Какво стана с тях след чумата? — Погледнах надолу, към висящата железопътна линия, над която минавахме; един от симетричните четиристранни парни локомотиви се плъзгаше в нощта, теглейки няколко вагона към далечен квартал на града. — Накара ли ги да се саморазрушат преди чумните спори да са стигнали до тях? Предполагам точно така са постъпили повечето като теб.

— Защо те интересува толкова?

— Просто се питам дали си сред използващите гориво-мечта, нищо повече.

Но Шантрел не ми отговори директно.

— Родена съм през две хиляди триста трийсет и девета година. В момента съм на сто седемдесет и осем стандартни години. Виждала съм чудеса, които дори не би могъл да си представиш, ужаси, от които би се сбръчкал. Играла съм на „Да бъдеш Бог“, изследвах параметрите на тази игра, и после минах по-нататък, като дете, захвърлило станалата прекалено проста за него играчка. Виждала съм този град да се променя хиляди пъти, като става даже още по-красив и още по-бляскав с всяка следваща трансформация. Видях го и как се променя в нещо гадно, тъмно и отровно и все още ще бъда тук, когато отново, със зъби и нокти, се издигне към светлината, независимо дали след сто или след хиляда години. Мислиш ли, че бих се отказала от безсмъртието така лесно или бих се затворила в някаква смехотворна метална кутия като уплашено дете? — Зад котешките очи на маската собствените й очи с вертикални зеници светнаха екстатично. — О, не! Вече съм пила от този огън и тази жажда никога не може да бъде удовлетворена. Можеш ли да си представиш възбудата от факта, че се разхождаш из Мълч с цялата му чудатост, незащитен, със съзнанието, че машинките са все още в теб? Нищо не може да се сравни с това диво опиянение; като ходене по жарава или плуване с акули.

— Затова ли участваш и в Играта? Защото е поредното диво опиянение?

— Ти как смяташ?

— Смятам, че си по-отегчена от когато и да било. И затова играеш, нали? Така разбрах и от Уейвърли. По времето, когато ви връхлита чумата, и ти, и твоите приятели, вече сте опитали всичко, което предлага едно законно общество, всяко преживяване, което би могло да се инсценира или симулира, всяка игра, приключение или интелектуално предизвикателство. — Погледнах я, предизвиквайки я да отрече думите ми. — Но това никога не е било достатъчно, нали? Така и не бяхте изпробвали собственото си безсмъртие. Можехте да напуснете системата, разбира се — извън нея има предостатъчно опасности, възбуда и потенциална слава — но това би означавало да се лишите от поддръжката на вашите приятели, от културата, в която сте израснали.

— Не е само това. — Очевидно Шантрел бе готова да сподели доброволно информация, когато реши, че съм си създал неправилно мнение за нея и другите като нея. — Някои от нас все пак напуснаха системата. Но знаеха добре от какво се отказват. Те никога повече нямаше да могат да се сканират. Симулациите им никога повече нямаше да могат да се осъвременяват. В крайна сметка щяха да се получат толкова големи разлики с живото копие, че щяха да станат несъвместими.

Кимнах.

— Значи са имали нужда от нещо, което да бъде много по-близо до дома им. Нещо като Играта. Начин да се тестват, да се почувстват притиснати до стената и да рискуват… но в контролирани дози.

— И беше добре. Когато връхлетя чумата и можехме да правим каквото си искаме, започнахме да си спомняме какво е да живееш.

— Само дето трябваше да убивате, за да го постигнете.

Тя дори не трепна.

— Не и хора, които не са си го заслужили.

 

 

И си вярваше.

Продължавахме полета си над града, а аз й задавах все нови и нови въпроси, опитвайки се да разбера какво знае за горивото-мечта. Бях обещал на Зебра да й помогна да отмъсти за смъртта на сестра си и това означаваше да открия колкото се може повече за въпросното вещество и неговия доставчик, мистериозния Гидиън. Шантрел очевидно употребяваше гориво-мечта, но скоро се изясни, че не знае нищо повече за наркотика от останалите хора, с които бях разговарял.

— Нека си изясня някои неща — рекох аз. — Преди чумата споменавало ли се е за горивото-мечта?

— Не. Искам да кажа, понякога е трудно да си спомниш какво е било преди, но съм сигурна, че горивото-мечта се появи през последните седем години.

— В такъв случай, каквото и да е, то сигурно има някаква връзка с чумата, не мислиш ли?

— Не те разбирам.

— Виж, каквото и да представлява, горивото-мечта ви предпазва от чумата, позволява ви да се разхождате из Мълч с всички онези машинки във вас. Това ме навежда на мисълта, че съществува тясна връзка между двете: горивото разпознава чумата и може да я неутрализира, без да вреди на приемника. Не може да е случайно.

Шантрел сви рамене.

— В такъв случай някой трябва да го е изобретил.

— И следователно това е друг вид наномашинария, нали? — Поклатих глава. — Съжалявам, но не вярвам, че някой е могъл да измисли нещо толкова полезно; не и тук и сега.

— Няма откъде да знаеш с какви ресурси разполага Гидиън.

— Така е. Но ти можеш да ми разкажеш каквото знаеш за него и да започнем да действаме.

— Защо те интересува толкова?

— Обещах на един човек.

— Ще те разочаровам. Не знам нищо за Гидиън. Даже не познавам човек, който да знае. Според мен ще трябва да разговаряш с някой, който е по-близо до снабдителната мрежа.

— Не знаеш даже откъде действа, къде са производствените му лаборатории?

— Някъде в града, това е всичко.

— Сигурна ли си? Първата ми среща с горивото-мечта беше… — Не довърших мисълта си; не исках да й разказвам как бях размразен в приют „Айдълуайлд“. — Не на Йелоустоун.

— Не съм сигурна, но съм чувала, че не се произвежда в Канъпи.

— В такъв случай остава Мълч, така ли?

— Така излиза. — Тя примижа и вертикалните й зеници се превърнаха в тънки ивички. — Кой си ти, между другото?

— О, отговорът на този въпрос би отнел доста време. Убеден съм обаче, че си се досетила за основното.

Шантрел кимна към контролното табло.

— Не можем да кръжим така вечно.

— Тогава карай към Канъпи. Към някое обществено място, не много далеч от Ешър Хайтс.

— Какво?

Показах й името на мястото, което ми бе дала Доминика; надявах се да не личи, че нямам представа за какво става дума — за конкретна сграда или за цял район.

— Не съм сигурна, че познавам това място.

— Оле, пръстът ми започва да се напряга. Възвръщай си паметта, Шантрел. Освен това тук някъде все трябва да има карта. Защо не й хвърлиш един поглед?

Макар и неохотно, тя направи каквото й казах. Не знаех, а само предполагах, че в колата има карта на Канъпи, вероятно погребана дълбоко в процесора й.

— Сега се сетих — рече тя. Светещата върху контролното табло карта напомняше увеличено изображение на синаптични връзки в човешкия мозък. Надписите на каназиански език бяха болезнено ярки. — Но не познавам добре този район. Там чумата е придобила съвсем странни форми. Различно е, не като в останалата част на Канъпи, и някои от нас не го обичат.

— Никой не иска това от теб. Просто ме закарай там.

Пътувахме половин час по кабелите, обикалящи около бездната като вълнообразна дъга. Приличаше на черна кръгова лента на бляскавия фон на Канъпи.

— Ето, пристигнахме — обяви най-сетне Шантрел. — Ешър Хайтс.

— Сега разбирам.

— Какво?

— Защо не ти харесва.

В рамките на няколко квадратни километра и височина няколкостотин метра горската плетеница на Канъпи мутираше в нещо съвсем друго: разбъркан конгломерат от чудати кристални форми, напомнящ увеличено изображение в учебник по геология или фотомикрограф на фантастично мутирал вирус. Цветовете бяха вълшебни: розовото, зеленото и синьото се подчертаваха от фенерите в издълбаните в кристалите помещения, тунели и обществени пространства. Големи платформи от сивкавозлатен пласт, напомнящ слюда, се издигаха върху колони над най-високите нива на Канъпи. Настръхнали тюркоазени инкрустации от турмалин се извиваха нагоре като шпилове; виждаха се розови кварцови стълбове с размери на няколкоетажна сграда. Кристалите проникваха взаимно един в друг, сложните геометрични фигури, които образуваха, се увиваха по начини, които никой ум не би могъл да изобрети. Почти болезнено за очите беше да гледаш Ешър Хайтс.

— Това е лудост — промълвих аз.

— Куха, предимно — отвърна Шантрел. — Иначе никога нямаше да се извисява толкова нагоре. Отчупените части бяха абсорбирани от Мълч още преди години.

Погледнах надолу, под извисяващата се светеща маса и видях какво имаше предвид: по нападалите парчета като мъх бяха издигнати кубоподобните, прекалено геометрични сгради на Мълч.

— Можеш ли да намериш някое обществено място, където да се приземим?

— Точно това правя. Макар да не знам има ли смисъл. Не виждам как можеш да се разхождаш из елегантен площад, допрял пистолет в главата ми.

— Мнозина ще помислят, че си правим шоу и изобщо няма да ни обърнат внимание.

— Дотам ли стига планът ти? — попита разочаровано тя.

— Не. Стига малко по-далеч. Джобовете на това палто например са с невероятен капацитет. Без проблем мога да скрия пистолета в единия от тях и пак да го държа насочен към теб, а за целия свят да изглежда, че страшно се радвам да те видя.

— Сериозно ли говориш? Смяташ да вървиш по площада с допрян в гърба ми пистолет?

— Би изглеждало малко глупаво, ако го насоча отпред. Единият от нас ще трябва да се движи заднешком и няма да излезе нищо.