Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (7)

Шест

Десетгодишното момче вървеше с баща си по лакирания под на товарното отделение, подметките на ботите им скърцаха по лъскавата повърхност и двамата се извисяваха над тъмните си отражения: един мъж и едно момче, които изкачваха привидно извисяващ се до безкрая хълм, но усещането беше, че се движат по равна местност.

— Излизаме навън, нали? — попита Скай.

Тайтъс сведе поглед към сина си.

— Защо реши така?

— Иначе нямаше да ме доведеш тук.

Тайтъс не отговори, нямаше как да оспори казаното. Скай никога досега не бе идвал в товарното отделение, дори при някое от неразрешените пътешествия с Констанца из забранената територия на „Сантяго“. Скай помнеше как го бе завела да види делфините и наказанието след това, и как това наказание бе затъмнено от последвалото изпитание: светкавицата и времето, което бе прекарал, хванат като в капан в детската стая.

Сега му се струваше, че всичко се бе случило много, много отдавна, но и досега не бе разбрал напълно някои неща, свързани с онзи ден; неща, за които така и не бе успял да убеди баща си да говори. Тук ставаше въпрос за нещо повече от непокорството на Тайтъс и мъката му поради смъртта на майката на Скай. Цензурирането чрез пропускане беше по-рафинирано от простия отказ да се обсъжда случилото се; то включваше всички възрастни хора, с които бе говорил Скай. Никой не говореше за онзи ден, когато целият кораб бе потънал в студ и мрак, но събитията бяха все така ясни в спомените на момчето.

След като изминаха дни, както му се струваше — и сега, когато се замислеше за случилото се, стигаше до извода, че вероятно действително ставаше дума за дни — възрастните бяха успели да възстановят главното осветление. Забеляза, когато пречиствателите на въздуха заработиха — преди злополуката те бяха толкова привична и ненатрапчива част от общия фон, че ги бе забелязал истински едва след като бяха престанали да действат. По-късно разбра от баща си, че през цялото това време бяха дишали непречистен въздух, който ставаше все по-застоял и по-застоял, а сто и петдесетте будни човека насищаха атмосферата в „Сантяго“ с все повече въглероден двуокис. След още няколко дни това щеше да доведе до сериозни проблеми, но сега въздухът бързо се освежи, а температурата се повиши достатъчно, за да могат да се движат из коридорите без да треперят. Различните вторични системи бавно възстановяваха дейността си една след друга. Влакчетата, превозващи оборудване и техници из кораба, започнаха да се движат. Замлъкналите в продължение на дни информационни системи на кораба звучаха отново. Качеството на храната се подобри, но Скай почти не бе забелязал, че по време на аварията бяха консумирали специално приготвените за извънредни ситуации порциони.

И въпреки всичко никой от хората не обсъждаше случилото се.

Най-сетне, когато нормалният живот на кораба бе почти възстановен, Скай успя да се промъкне отново в детската. Стаята беше осветена, но за негова изненада всичко изглеждаше повече или по-малко така, както го бе оставил: Клаун стоеше замръзнал в същата поза, в която бе застинал след светкавицата. Момчето се бе промъкнало по-близо, за да разгледа разкривената форма на своя приятел. И чак сега видя, че Клаун всъщност беше рисунка върху малките цветни квадратчета, които покриваха стените, пода и тавана на детската стая. Клаун бе всъщност нещо като движеща се картинка, която изглеждаше както трябва само от неговата гледна точка. Беше му се струвало, че Клаун присъства физически в помещението, а не е просто нарисуван на стената, защото краката му бяха очертани и върху пода, но с такава перспектива, че да изглежда напълно реален от мястото на момчето. Стаята явно предвиждаше накъде Скай ще насочи погледа си. Ако бе в състояние да премества достатъчно бързо гледната си точка, може би този трик нямаше да го заблуди. Но Клаун винаги се бе оказвал по-бърз от момчето. В продължение на три години Скай не се бе усъмнил нито веднъж в реалността на своя приятел, макар никой никога да не беше докосвал другия.

Неговите родители бяха отстъпили отговорността си на една илюзия.

Сега обаче, намирайки се в състояние на всеопрощение, той изхвърли тези мисли от ума си, впечатлен от размерите на товарното отделение и очакването на онова, което им предстоеше. Мястото изглеждаше още по-голямо и заради факта, че двамата бяха съвсем сами, заобиколени само от кръг движеща се светлина. Останалата част от помещението не можеше да се види ясно — за нея трябваше по-скоро да се досещат; човек можеше само да прави предположения за потъналите й в мрак размери, за надвисналите товарни контейнери и занимаващите се с тях машини, чиито контури се губеха в тъмнината. Тук-там се съзираха паркирани космически летателни апарати, някои само за един човек, предназначени за полети в непосредствена близост до кораба, други бяха космически таксита, чиято цел беше да свързват хората от този кораб с екипажите на другите кораби от флотилията. Такситата можеха да навлязат в атмосфера при спешни случаи, но не и да се върнат отново в Космоса. Съоръженията за приземяване, които щяха да изминат многократно разстоянието до повърхността на планетата в Края на пътуването, бяха прекалено големи, за да се складират на борда на „Сантяго“, затова бяха прикрепени от външната му страна и можеха да бъдат видени само от работещите навън екипи, чийто член бе приживе и неговата майка.

Тайтъс спря край една от малките совалки.

— Да — заяви той, — отиваме навън. Мисля, че е време да видиш нещата такива, каквито са в действителност.

— Какви неща?

Вместо отговор баща му повдигна маншета на униформата си и заговори, допрял устни до гривната на едната си китка:

— Активирай екскурзия с превозно средство №15.

Нямаше никакво колебание, никакво поставяне под съмнение на неговия авторитет. Таксито реагира незабавно, светлинките върху клиновидния му корпус премигнаха, вратата към кабината се отвори плавно, а платформата под него се плъзна, за да го приближи до тях и да го насочи към пистата за потегляне. От страничните му отвърстия започна да излиза пара и Скай дочу постепенно усилващото се бучене на турбините, намиращи се някъде в ъгловатия му корпус. Парчето лъскав, безжизнен само допреди няколко секунди метал кипеше от едва сдържана енергия.

Момчето се поколеба пред вратата и баща му го подкани:

— След теб, Скай. Влез и заеми седалката вляво от колонката за управление. Но не докосвай нищо.

Скай скочи вътре и усети как подът завибрира под краката му. Таксито изглеждаше значително по-тясно отвътре, отколкото му се бе сторило отвън — очевидно имаше много дебели, бронирани стени — и трябваше да се придвижи до мястото си приведен под многобройните тръби и тръбички. Щом седна, веднага се зае с предпазния колан, който закопча здраво около гърдите си. Пред него имаше студен, тюркоазнозелен дисплей, по който се сменяха непрекъснато цифри и сложни диаграми, и над който се виждаше извито стъкло със златист блясък. Вляво се издигаше контролна колона, обсипана с лостове, превключватели и една-единствена черна ръчка.

Баща му се настани в най-дясната седалка. Вратата се бе затворила след тях и внезапно стана по-тихо; чуваше се само непрестанният шепот на системата за пречистване на въздуха на таксито. Тайтъс докосна с пръст зеления дисплей и се вгледа с присвити очи в резултатите от причинената по този начин промяна.

— Един съвет, Скай. Никога не се доверявай на тези проклети неща, когато те уверяват, че си в безопасност. Проверявай лично дали е така.

— Ти не се ли доверяваш, когато машините ти го кажат вместо теб самия?

— Някога им се доверявах. — Баща му натисна ръчката напред и таксито се плъзна по пистата за потегляне, минавайки покрай редиците паркирани превозни средства. — Но машините не са безпогрешни. Имахме навик да се шегуваме, че са, защото няма друг начин да запазиш здравия си разум на място, където зависиш от тях за всяка глътка въздух. За нещастие това никога не е било вярно.

— Какво те накара да си промениш мнението?

— Ще видиш след малко.

Скай приближи устни до своята гривна, която му предлагаше малка част от възможностите на гривната на Тайтъс, и помоли кораба да го свърже с Констанца.

— Никога няма да се сетиш откъде ти се обаждам — заяви той, когато лицето й се появи пред него. — Излизам навън.

— С Тайтъс ли?

— Да, баща ми е тук.

Констанца беше вече на тринайсет години, макар че и нея като Скай често вземаха за по-голяма. И в двата случая това нямаше нищо общо с външността им, тъй като Констанца определено не изглеждаше по-възрастна, отколкото бе в действителност, а Скай дори имаше вид на доста по-малък: беше дребен и блед и никой не можеше да предположи, че в близко бъдеще му предстоеше да навлезе в юношеството. Но и двамата бяха доста напред в интелектуалното си развитие. Констанца вече работеше на почти пълен работен ден в охранителната организация на Тайтъс. Както бе естествено за кораб с толкова малко буден екипаж, задълженията й нямаха почти нищо общо с налагането на реда, а бяха свързани предимно с наглеждането на сложните процедури за безопасност и изследването, и симулирането на различни операционни сценарии. И макар да изискваше доста усилия — беше невероятно сложно да проумееш „Сантяго“ като едно самостоятелно цяло — тази работа не налагаше да се излиза извън кораба. Откакто тя бе започнала да работи за баща му, срещите им се бяха разредили — тя имаше по-голяма отговорност от Скай и се движеше в света на възрастните — но сега той щеше да направи нещо, което нямаше как да не я впечатли, нещо, което щеше да го издигне в очите й.

Отговорът й обаче съвсем не беше това, което бе очаквал.

— Съжалявам за теб, Скай. Знам, че няма да е лесно, но все пак трябва да го видиш, струва ми се.

— За какво говориш?

— За това, което Тайтъс се готви да ти покаже. — Момичето направи кратка пауза. — Винаги съм знаела, Скай. Откакто се случи — деня, в който се върнахме от делфините. Но никога не ми се стори подходящо да говорим за това. Но като се върнеш, може да го направим, стига да искаш.

Момчето кипна; тя не му говореше като приятел, а като изпълнена със снизхождение по-голяма сестра. А на всичкото отгоре, баща му влоши още повече нещата, като постави успокояващо длан върху ръката му.

— Тя има право, Скай. Чудех се дали да те предупредя, но в крайна сметка реших да не го правя… но това, което каза Констанца, е вярно. Няма да бъде приятно, но истината рядко е приятна. Мисля, че вече си готов за това.

— Готов за какво? — попита Скай и тогава се сети, че все още беше свързан с Констанца. И се обърна към нея: — Знаела си предварително за това пътуване, нали?

— Просто имаше представа, че ще те заведа навън — отвърна баща му преди момичето да успее да се защити. — Това е всичко. Не трябва… не можеш да я виниш за това. Все пак става дума за полет навън — всички от охраната трябва да знаят за него и, тъй като целта ни не е да стигнем до някой от другите кораби — за причината.

— А тя е?

— Да научиш какво се случи с майка ти.

В този момент стигнаха стената на товарното отделение. Овалната врата в нея се отмести, за да ги пропусне, таксито се плъзна от своята платформа в дълга, осветена в червено камера, не много по-широка от самото него. Изчакаха тук около минута, докато въздухът в камерата бъде изсмукан, след това таксито внезапно се спусна надолу в нещо като шахта. Тайтъс използва тази възможност, за да се приведе и да намести колана на сина си. Миг по-късно вече бяха извън кораба — под тях беше тъмнината, над главите им се очертаваше леката извивка на корпуса на „Сантяго“. Обхвана го силен световъртеж, макар долу да не се виждаше нищо, говорещо, че се намират на някаква височина.

Спуснаха се рязко надолу. Това продължи само миг, но бе достатъчно, за да му се повдигне. То напомни усещането, което Скай бе изпитвал в редките случаи, когато се намираше близо до центъра на кораба, където гравитацията бе почти равна на нула. Тогава двигателите на таксито заработиха с пълна мощност и се появи нещо като тегло. Баща му насочи с опитна ръка машината в обратна посока от надвисналия над тях сив корпус на масивния кораб; пръстите му, деликатни като на пианист, играеха по бутоните на контролното табло.

— Лошо ми е — обяви Скай.

— Затвори очи. След малко ще се почувстваш добре.

Въпреки безпокойството, с което го изпълваше мисълта за смъртта на майка му, и фактът, че това пътуване имаше нещо общо с нея, момчето не можеше да потисне напълно щастието си, че е навън. То разкопча предпазния си колан и се придвижи дотам, откъдето щеше да вижда най-добре. Баща му го смъмри меко и му каза да се върне на мястото си, но не го направи особено убедително. След това изви таксито и се усмихна, когато големият кораб, от който бяха излезли току-що, се появи пред тях.

— Е, ето домът ти през последните десет години, Скай, това също така е единственият дом, който съм имал някога и аз. Знам, не е нужно да криеш чувствата си. Не може да се каже, че е красавец, а?

— Но пък е голям.

— И добре, че е — това е единственото, което имаме. Ти, разбира се, си по-голям късметлия от мен. Ти поне ще видиш Края на пътуването.

Скай кимна, натъжен от спокойната увереност на баща си, че самият той нямаше да го дочака.

Обърна се, за да погледне още веднъж кораба.

Беше дълъг два километра, много повече от който и да е от корабите, порили някога земните океани и равностоен на най-големите космически кораби, кръстосвали Слънчевата система в дните преди потеглянето на флотилията. Скелетът му всъщност беше на стар товарен космически кораб, допълнително преправен за нуждите на дългото пътуване из междузвездното пространство. Другите кораби, с незначителни вариации, също произлизаха от подобни източници.

Тъй като бяха много далеч от каквато и да е звезда, върху кораба не падаше почти никаква светлина. Той щеше да бъде невидим без светлинките, които се процеждаха от миниатюрните прозорчета от двете му страни. Отпред имаше голяма сфера, обкръжена от светлини. Това беше командната секция, където се намираше мостикът и където екипажът прекарваше повечето си време, когато беше на смяна. Там се намираше навигационният и научният инструментариум, неизменно насочени към звездата, която бе тяхната цел и която наричаха само Лебед, макар пълното й име да беше 61 Лебед А: червената като разпален въглен половина от бинарната звездна система, разположена сред безразборно разхвърляните проблясващи звезди, получили през античността името съзвездие Лебед. Едва към Края на пътуването корабът щеше да се завърти така, че да насочи опашката си към Лебед, за да започне да забавя постепенно скоростта си посредством изхвърлянето на отработените газове от двигателите.

Зад контролната сфера имаше цилиндър със същия диаметър; там се намираше товарното отделение, от което бяха излезли. Зад него се виждаше дълъг, тънък гръбнак, осеян с разположени на равно разстояние модули, напомнящ гръбначен стълб на огромен динозавър. В самия му край се намираха двигателите, които някога се бяха задействали, за да дадат сегашната скорост на кораба и които щяха да се задействат отново в един, отстоящ доста далече в бъдещето ден, когато Скай щеше да е напълно пораснал.

Всички тези аспекти на „Сантяго“ му бяха познати. Многократно беше виждал негови модели и холограми, но беше съвсем друго да го зърне отвън. Целият кораб се въртеше бавно по дългата си ос, за да създава илюзия за гравитация. Скай гледаше движението му, гледаше как светлините се появяват и изчезват отново след десетина секунди. Видя миниатюрния отвор на цилиндъра, където се помещаваше товарното отделение, откъдето бе тръгнало таксито. Изглеждаше съвсем малък, но това бе всичко, което щеше да представлява някога неговият свят. Почти. Все още беше малък и му бе разрешено да изследва само незначителна негова част, но със сигурност скоро щяха да му позволят да се запознае отблизо с всичко.

Забеляза също така и нещо друго, нещо, което моделите и холограмите определено не бяха представили както трябва. Когато се обръщаше, едната страна на кораба изглеждаше по-тъмна от другата.

Какво можеше да означава това?

Забрави за това несъответствие почти в момента, в който го забеляза, очарован от огромните размери на „Сантяго“, от яснотата на всички детайли сред безкрайния вакуум. Опитваше се да си представи от тази непозната перспектива къде се намираха любимите му места в кораба. Никога не беше ходил много далеч по гръбнака, това бе сигурно, и дори тогава винаги го беше водила Констанца; поредната им дръзка авантюра, преди да бъдат хванати от възрастните. Никой обаче не го беше обвинявал истински за това. Проява на най-естествено любопитство беше да искаш да видиш мъртвите, щом научиш за съществуването им.

Разбира се, те не бяха наистина мъртви, бяха само замразени.

Гръбнакът беше дълъг един километър — половината от цялата дължина на кораба. Напречното му сечение беше във формата на шестоъгълник, с шест дълги, тесни страни. По всяка от тези шест страни бяха прикрепени шестнайсет модула за спящите, всеки един от които представляваше дисковидна структура, прикрепена за основата с нещо като пъпна връв. Дисковете бяха общо деветдесет и шест на брой и Скай знаеше, че във всеки един от тях има по десет триъгълни отделения, във всяко от които имаше по един спящ човек заедно с обемната, грижеща се за него апаратура. Почти хиляда човека, потънали в сън, който щеше да продължи през цялото пътуване до Лебед. Не беше нужно да се уточнява, че спящите хора бяха най-ценният товар на „Сантяго“, единствената причина за неговото съществуване. Сто и петдесетте членове на екипажа трябваше да се грижат за тях и за кораба. Скай отново сравни настоящите си познания за него с тези, които се надяваше да добие, когато порасне. Засега познаваше не повече от десет човека, но само защото умишлено бе отглеждан доста изолирано. Скоро щеше да се запознае с много от останалите. Според баща му на кораба имаше сто и петдесет незамразени човека, защото това било нещо като вълшебно число от социологическа гледна точка — именно тази бройка на жителите на едно селище давала най-голям шанс за хармония и добруване. Цифрата беше достатъчно голяма, за да позволява на хората да се движат в различни кръгове, ако желаят, но не толкова голяма, че да се стигне до опасни разцепления и разкол. В този смисъл старецът Балказар беше вождът на племето, а Тайтъс Осман, с дълбоките си познания на тайните науки и загрижеността за безопасността на населението, главен шаман или може би — най-добрият ловец. Така или иначе, Скай беше син на разполагащ с власт човек, когото възрастните понякога наричаха „каудильо“ — „голям човек“, и това вещаеше добри неща за бъдещето му. Неговите родители и другите възрастни вече говореха открито, че Балказар е „старец“. Старецът Балказар и баща му бяха професионално близки — Тайтъс винаги можеше да разчита на вниманието на капитана, а Балказар се консултираше рутинно с бащата на Скай. За това пътуване извън кораба бе нужно разрешението на Балказар — използването на малките летателни апарати трябваше да се свежда до минимум, защото нямаше как да бъдат заменени с други.

Скай усети как таксито намалява скорост и изкуствената гравитация отново започна да отслабва.

— Огледай се добре — рече Тайтъс.

Минаваха покрай двигателите — огромна и изумителна смесица от цистерни, тръби и пламтящи отвори, като зяпналите гърла на тромпети.

— Антиматерия — каза Тайтъс, като изрече думата подобно на тихо заклинание. — Това е играчка на дявола. Носим малко от нея дори в тази совалка, необходима за горенето на двигателите, но даже това ме кара да потръпвам. Когато се замисля обаче за количеството й на борда на „Сантяго“, косата ми се изправя.

Тайтъс посочи към двата бутилковидни магнетични резервоара в задната част на кораба, служещи за съхраняване на микроскопични количества чист антилитий. По-големият от тях в момента беше празен; съдържащото се в него гориво бе изконсумирано напълно през първоначалната фаза от междузвездното пътуване, изискваща постепенното увеличаване на скоростта до достигането на нужната за прекосяване на Космоса. Макар отвън да не можеше да се разбере, втората бутилка все още съдържаше целия си товар антиматерия, деликатно балансирана в дори още по-съвършен вакуум от този, в който се движеше „Сантяго“. По-малката бутилка съдържаше по-малко антиматерия, тъй като масата на кораба щеше да бъде по-малка при намаляването на скоростта, отколкото при нейното увеличаване, но пак беше предостатъчна, за да изпълни с кошмари сънищата на човек.

Никой, поне доколкото знаеше Скай, никога не се шегуваше с тази тема.

— Така — обади се отново баща му — Сега се върни на мястото си и си закопчай предпазния колан.

Тайтъс изчака сина си да се намести и след това увеличи максимално мощността на таксито. „Сантяго“ започна да се смалява, докато се превърна в тънка, сребристосива игла, и най-накрая стана почти невъзможно да го забележиш, ако не се взреш внимателно. Трудно беше да повярваш, като го гледаш така на фона на привидно неподвижните звезди, че изобщо се движи. Корабът се движеше само с осем стотни от скоростта на светлината, но по-бързо от който и да било кораб с екипаж дотогава, а това се равняваше почти на нула на фона на необозримите разстояния между звездите.

Именно поради това пасажерите бяха замразени — за да проспят цялото пътуване, докато три поколения от екипажа посвещаваха почти целия си живот на грижи за тях. Екипажът бе нарекъл обвитите като какавиди в криогенните си камери пасажери „мумии“, „momios“ на кастелански, който все още използваше при непринудените разговори в кораба.

Скай Осман беше от екипажа. Както и всички останали, които познаваше.

— Виждаш ли вече другите кораби? — попита баща му.

Момчето дълго се взира в далечината, преди да открие и един от тях. Очите му явно вече се бяха адаптирали към тъмнината. Но все пак не беше сигурен, че проблясващата точица не е само плод на въображението му.

Не, ето че я зърна пак.

— Виждам един — обяви той и посочи.

Тайтъс кимна.

— Това е „Бразилия“, струва ми се. „Палестина“ и „Багдад“ също са някъде там, но още по-нататък.

— Ти виждаш ли ги?

— Не и без малко помощ.

Ръцете му се движеха в мрака около контролното табло на таксито, рисувайки линии на фона на прозорците, ярки линии на фона на космическото пространство като тебеширени изображения върху черна дъска. Линиите ограждаха „Бразилия“ и двата по-отдалечени кораба, но едва когато „Бразилия“ стана достатъчно голяма, Скай успя да съзре проблясващите точици на другите два кораба. Сега вече виждаше, че „Бразилия“ е абсолютно същата като „Сантяго“ и подобието стигаше даже до дисковете по гръбнака й.

Вглеждаше се съсредоточено през прозореца, опитвайки се да долови очертанията на петия кораб от флотилията, но така и не откри нищо.

— Да не би „Исламабад“ да е зад нас? — попита най-сетне той.

— Не — отвърна едва чуто баща му. — Не е зад нас.

Нещо в тона му смути Скай. Но беше трудно да види изражението му в царящия в таксито почти пълен мрак. Нищо чудно да бе поддържан умишлено.

— Вече не е там. Не е там от известно време. Останаха само четири кораба. Преди седем години с „Исламабад“ се случи нещо.

Изпълнилото таксито мълчание се проточи безкрайно, докато момчето събра сили да попита:

— Какво?

— Експлозия. Експлозия, която не можеш да си представиш. — Тайтъс направи пауза, преди да продължи. — Сякаш милион слънца блясват за част от секундата. Премигни, Скай… и си представи как в същия този миг хиляда човека се превръщат в пепел.

Момчето се сети за светкавицата, която бе видяло в детската стая, когато бе тригодишно. Мисълта за тази светкавица щеше да го измъчва по-силно, ако Клаун не се беше развалил през същия този ден. Макар никога да не бе забравял за нея, винаги когато се сетеше за въпросния инцидент, най-важното за него беше предателството на неговия приятел, неприятното осъзнаване, че Клаун не бе нищо повече освен присветващи по стената пиксели. Как тогава бе възможно краткотрайната ослепителна светкавица да означава нещо повече от случилото се с Клаун?

— Беше ли предизвикано от някой?

— Не, не мисля. Поне не умишлено. Възможно е обаче да са експериментирали.

— С двигателите си?

— Понякога ми се струва, че е станало именно така. — Тонът на баща му стана почти заговорнически. — Корабите ни са много стари, Скай. Аз, както и ти, съм роден на нашия кораб. Баща ми е бил съвсем млад човек, когато напуснал орбитата на Меркурий с първото поколение на екипажа. Това е станало преди сто години.

— Но корабът не се износва — настоя Скай.

— Не — увери го Тайтъс и кимна, за да подчертае казаното. — Корабите ни са в почти толкова добро състояние както и в деня, в който са били построени. Проблемът е, че не стават по-добри. На Земята все още имаше хора, които ни подкрепяха, които искаха да ни помогнат. Години наред те размишляваха усилено как да построят най-добре нашите кораби и се опитваха да се сетят за всевъзможни дреболии, които да направят живота ни по-добър. Те ни предаваха своите предложения: усъвършенстване на системите за поддръжка на живота и на камерите за спящите. През първите няколко десетилетия от пътуването загубихме десетки от спящите хора, Скай… но благодарение на всички тези подобрения постепенно съумяхме да стабилизираме нещата.

Това също бе ново за него — в първия момент не му беше лесно да приеме мисълта, че част от спящите хора бяха умрели. Самото замразяване бе донякъде равносилно на смърт. Баща му обаче обясни, че със спящите могат да се случат какви ли не неща, възпрепятстващи правилното им размразяване.

— Неотдавна обаче… поне откакто ти си роден, положението се подобри значително. През последните десет години има само два такива смъртни случая. — По-късно Скай щеше да се запита какво ставаше с тези мъртъвци и дали корабът продължаваше да ги носи. Възрастните се грижеха и се вълнуваха извънредно много за момиос, също като религиозна секта, на която са поверени невероятни редки и деликатни икони. — Има обаче още едно усъвършенстване — продължи Тайтъс.

— Двигателите ли?

— Да — отвърна с подчертана гордост той. — Сега ние не ги използваме и няма да ги използваме, преди да наближим целта си, но усъвършенстването на двигателите означава, че ще намалим скоростта си по-бързо, когато наближим Края на пътуването. При старото положение трябва да започнем да намаляваме скоростта години, преди да достигнем Лебед, докато усъвършенстваният им вариант дава възможност да се движим по-дълго с висока скорост и следователно — да пристигнем по-бързо. Дори незначителното подобрение би ни спестило няколко години и следователно си заслужава да го направим, особено ако започнем да губим отново спящи хора.

— Ще го направим ли?

— Ще разберем след няколко години. Но след петдесет години ще бъдем съвсем близо до нашата цел и оборудването, поддържащо спящите хора, ще е извънредно остаряло. Това е една от малкото системи, които не можем да обновяваме и поправяме — прекалено е сложно, прекалено опасно. Но спестяването от времето за полет винаги е положително явление. Запомни думите ми — след петдесет години ще сте готови на всичко, за да спестите дори един месец от това пътуване.

— Хората на Земята ли измислиха начин да усъвършенстваме двигателите си?

— Точно така. — Баща му явно беше доволен, че се бе досетил сам. — Всички кораби от флотилията получиха трансмисията, разбира се, и всички бяхме в състояние да извършим предложеното. В началото бяхме изпълнени с колебание. Състоя се голяма среща на капитаните на флотилията. Балказар и трима от другите решиха, че е опасно. Те призоваха към предпазливост и настояха да изучаваме плана още четиридесет-петдесет години, преди да вземем решение. Ами ако на Земята откриеха, че са допуснали грешка при съставянето на чертежа? Вестта за грешката, спешно съобщение, призоваващо ни да спрем, може би вече пътуваше към нас или пък след една-две години щяха да измислят нещо дори още по-добро. Може би, ако последваме първото предложение, щяхме да се лишим от възможността да се възползваме от следващите.

Скай се замисли отново за пречистващия блясък на светкавицата.

— И какво тогава се случи с „Исламабад“?

— Както казах, никога няма да разберем със сигурност. В края на въпросната среща капитаните се договориха да не предприемат нищо, преди да получим по-нататъшна информация. Мина година, дебатите по темата продължаваха, в тях участваше и капитан Хан… и тогава това се случи.

— Може би е било злополука.

— Може би — отговори не особено убедено Тайтъс. — Може би. След това… експлозията не причини сериозни проблеми. Нито на нас, нито на другите, слава Богу. О, в началото положението изглеждаше отчайващо. Електромагнитните пулсации изгориха половината ни системи и дори някои от критично важните за мисията не възстановиха незабавно функционирането си. Нямахме никакво енергозахранване освен за камерите на замразените и бутилката с антилитий. В нашата, предна част на кораба, нямаше нищо. Никакво захранване с енергия. Дори за пречистването на въздуха. Това можеше да ни убие, ако в коридорите нямаше достатъчно въздух за няколко дни, тези няколко дни отсрочка ни дадоха възможност да възстановим прекъснатите връзки. Постепенно системите се включваха отново една след друга. Разбира се, бяхме бомбардирани от останки — „Исламабад“ не беше изцяло раздробен до молекулярно ниво при експлозията, и някои от парчетата ни удариха със скорост, два пъти по-малка от скоростта на светлината. Това изгори доста лошо щита на корпуса ни, затова едната страна на кораба е по-тъмна от другата. — Баща му замълча, но момчето усещаше, че не е приключил. — Така умря майка ти, Скай. Лукреция беше извън кораба, когато стана това. Заедно с екип от техници инспектираше корпуса му.

Скай знаеше, че майка му бе умряла през този ден, знаеше дори, че е била извън кораба, но никой никога не му беше обяснил как точно се бе случило това.

— Това ли е причината да ме доведеш тук?

— Почти.

Таксито направи широк завой и се насочи отново към „Сантяго“. Момчето усети съвсем леко разочарование. Беше се осмелил да си въобрази, че то ще го отведе до някой от другите кораби, но подобни екскурзии се правеха наистина рядко. Вместо това, като се питаше дали сега, когато бе засегната темата за смъртта на майка му, бе дошъл редът да си наложи да пролее няколко сълзи, макар всъщност да не му се плачеше, то зачака търпеливо, докато родният му кораб ставаше все по-голям, изплувайки от мрака като приятелска брегова ивица в бурна нощ.

— Искам обаче да разбереш нещо — обади се баща му. — Гибелта на „Исламабад“ не заплашва успеха на мисията. Останаха четири кораба, четири хиляди заселници за Края на пътуването. Нещо повече, бихме могли да създадем колония дори да оцелее само един от корабите.

— Искаш да кажеш, че може да се окажем единственият пристигнал жив и здрав кораб?

— Не — възрази баща му. — Искам да кажа, че не е изключено ние да сме един от корабите, които няма да пристигнат никога. Запомни, Скай, запомни, че всеки един от нас е заменим и ще си разбрал в голяма степен кое движи флотилията, какви решения може да се наложи да се вземат след петдесет години, ако нещата тръгнат към по-лошо. Достатъчно е да пристигне само един кораб.

— Но ако някой друг кораб се взриви…

— Вероятно този път ние няма да пострадаме. След случилото се с „Исламабад“ корабите се движат на значително по-голямо разстояние един от друг. Така е по-безопасно, но физическото общуване се затруднява. В крайна сметка може да се окаже, че тази идея не е чак толкова удачна. Разстоянието може да породи подозрения, а те от своя страна да създадат неприятели, които не заслужават да бъдат наречени „човешки същества“. Много по-лесно е да се помисли за убийство. — Гласът на Тайтъс бе станал студен и далечен, почти като на непознат, но в същия момент тонът му омекна. — Помни това, Скай. Всички сме на една лодка, колкото и трудни да станат нещата в бъдеще.

— Мислиш, че ще станат по-трудни ли?

— Не знам, но със сигурност няма да станат по-лесни. А когато всичко това започне да има значение, т.е. когато наближи краят на пътуването, ти ще бъдеш на моите години и ще заемаш отговорен пост, макар и да не управляваш самия кораб.

— Смяташ, че може да се случи?

Тайтъс се усмихна.

— Щях да кажа, че е сигурно… ако не познавах една талантлива млада дама на име Констанца.

Междувременно „Сантяго“ вече се виждаше значително по-добре, но сега се приближаваха към него от друг ъгъл и изпъкналата сфера на командното отделение надвисна като миниатюрна сива луна, деликатно осеяна с линийките на прозорците и струпванията на сензорни модули. При споменаването на Констанца, Скай се замисли дали пътуването му я бе впечатлило. Все пак беше излязъл извън кораба, макар това да не се оказа такава изненада за нея, както се бе надявал първоначално. А онова, което му показаха и което му казаха, всъщност не се оказа чак толкова трудно за приемане.

Но баща му очевидно не беше свършил.

— Виж хубавичко — рече той, когато по-тъмната част на сферата се завъртя така, че можеха да я наблюдават. — Ето там работеше екипът на майка ти. Бяха закрепени за корпуса с магнитни приспособления, защото работеха съвсем близо до повърхността му. Корабът, разбира се, се въртеше около оста си, както прави и сега, и ако имаше малко късмет, екипът на майка ти щеше да се намира от другата му страна, когато „Исламабад“ се взриви. Но в момента на детонацията въртенето точно ги бе оставило напълно открити за взривната вълна. Тя се стовари отгоре им с пълна сила, а те бяха само с леки костюми.

Сега Скай разбра защо баща му го беше довел тук. Не само, за да му каже как бе умряла майка му или да му поднесе смразяващата кръвта новина, че една пета от флотилията вече не съществува. Главното му послание се намираше тук, върху корпуса на кораба.

Всичко останало беше само подготовка.

Когато радиацията ги бе изпепелила, телата им бяха защитили временно корпуса от най-силното излъчване. Бяха изгорели бързо — по-късно научи, че вероятно не бяха усетили болка, но в момента на смъртта си бяха оставили своите негативи — по-светли петна по обгорения корпус. Седемте човешки форми имаха измъчен вид, но това най-вероятно бяха просто естествените пози, в които бяха работили, когато ги бе поразила светкавицата. Във всяко друго отношение изглеждаха еднакво, нямаше как да се разбере кое изображение бе на майка му.

— Ти знаеш коя е тя, нали? — попита момчето.

— Да. Не го разбрах аз — друг го направи. Но знам кой е отпечатъкът на майка ти.

Скай се вгледа отново в негативите, запечатвайки образите им в ума си. Знаеше, че никога нямаше да събере кураж да дойде отново тук. По-късно научи, че никой никога не бе правил сериозен опит да ги отстрани, че бяха оставени като паметник не само на седемте умрели работници, а и на хилядата други човека, загинали при този взрив. Корабът ги носеше като белег.

— Е? — обади се Тайтъс с леко нетърпение в гласа. — Искаш ли да знаеш?

— Не — отвърна Скай. — Не, не искам да знам, никога.