Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (17)

Шестнайсет

— Идва на себе си — произнесе някакъв глас и мудните ми мисли кристализираха около него до връщането ми в съзнание.

Едно от нещата, които научаваш като войник — поне на Края на небето — е, че не всеки, който стреля по теб, желае смъртта ти. Поне не веднага. И съвсем невинаги причината за това има нещо общо с обичайния механизъм за вземане на заложници. От пленените войници, без да се прибягва до мъчения, можеха да се извличат спомени; достатъчно беше само да разполагаш с технологията за създаване на образи под влияние на невроните, която ултрите осигуряваха срещу определено заплащане и, разбира се, на първо място да има нещо, което си заслужава да научиш. Тоест, за да имат изобщо някаква стойност, войниците трябваше да имат някакви операционни познания.

Но такова нещо никога не се бе случвало с мен. Бяха стреляли по мен и ме бяха улучвали винаги без намерение да ме оставят жив дори за краткото време, нужно за изтегляне на някаква информация от спомените ми. Никога не съм пленяван от врага и затова никога не съм имал съмнителното удоволствие като дойда на себе си да се озова на друго, освен на сигурно място.

Сега обаче бях на път да науча как се чувства човек и в тази ситуация.

— Мистър Мирабел? Буден ли сте?

Някой избърса с нещо меко и студено лицето ми. Отворих очи и премигнах на светлината, защото ми се стори неприятно ярка, след като бях прекарал известно време в безсъзнание.

— Къде съм?

— На сигурно място.

Огледах наоколо със замъглените си очи. Седях на стол във високия край на дълго, постепенно слизащо надолу помещение. И от двете ми страни набраздените метални стени се извиваха надолу, сякаш слизах с ескалатор по леко извит тунел. По стените имаше овални прозорци, но през тях не виждах нищо друго освен тъмнина, прорязана от дълги, преплитащи се вериги приказни светлинки. Намирах се високо над повърхността на града, почти със сигурност в някоя част на Канъпи. Подът представляваше поредица от хоризонтални повърхности, слизащи към ниския край на помещението, вероятно петнайсетина метра по-нататък и два-три метра под мен. Изглеждаха така, сякаш бяха добавени по-късно, сякаш наклонът на стаята не беше направен нарочно.

Разбира се, не бях сам.

До мен стоеше мъжът с монокъла и четвъртитата челюст; с едната ръка си играеше с брадичката, сякаш имаше нужда да си напомня непрекъснато за впечатляващата й ъгловатост. В другата ръка стискаше хавлиената кърпа, с която така мило ми бе помогнал да дойда на себе си.

— Не пресметнах правилно дозата на зашеметяващия лъч. Тя би убила някои хора. Дори очаквах да останеш в безсъзнание още няколко часа. — Постави длан върху рамото ми. — Но, както виждам, си наред. Наистина си впечатляващо силен човек. Приеми извиненията ми — това няма да се повтори, уверявам те.

— Най-добре да не го правиш вече — обади се жената, която в този момент влезе в полезрението ми. Познах я, разбира се, както и нейния компаньон, когото зърнах вдясно, с цигара в уста. — Станал си немарлив, Уейвърли. Човекът сигурно е помислил, че искаш да го убиеш.

— А нима не искаше? — попитах аз и установих с учудване, че съвсем не говоря толкова завалено, колкото предполагах.

Уейвърли поклати тържествено глава.

— Нищо подобно. Направих всичко възможно, за да ти спася живота, мистър Мирабел.

— Правиш го по доста странен начин.

— Наложи се да действам бързо. Една група свине щеше да ви атакува всеки момент. Чували ли сте за свинете, мистър Мирабел? Вероятно нямате такова желание. Това е една от най-нездравите имигрантски групи, с които ни се налага да се справяме след рухването на Глитър банд. Бяха опънали жица по ширината на пътя, свързана с арбалет. Обикновено не преследват никого преди мръкване, но тази вечер трябва да са били много гладни.

— С какво стреля по мен?

— Както казах — зашеметяващ лъч. Доста хуманно оръжие. Лазерният лъч е само предшественик — той създава йонизирана пътека във въздуха, по която може да се пусне парализиращ електрически заряд.

— Въпреки това е болезнено.

— Знам, знам. — Вдигна ръце, сякаш да се защити. — Мен самия са ме улучвали с това няколко пъти. Опасявам се, че го настроих да зашемети свиня, а не човек. Но може би така е било по-добре. Щеше да ми окажеш съпротива, ако не те бях парализирал така убедително.

— Защо ме спаси, между другото?

Той ме изгледа объркан.

— Ами мисля, че беше почтено да постъпя по този начин.

Сега заговори жената:

— В началото ви прецених неправилно, мистър Мирабел. Смутихте ме силно и не ви се доверих напълно.

— Но аз само попитах за съвет.

— Знам… грешката е моя. Но напоследък всички сме толкова нервни… След като се разделихме, ме обзеха угризения и казах на Уейвърли да ви държи под око. И той постъпи точно така.

— Под око, едно око; точно така, Сибилин — обади се Уейвърли.

— А къде се намираме сега? — поинтересувах се аз.

— Покажи му, Уейвърли. На него сигурно вече му се иска да опъне крака.

Почти бях очаквал, че съм вързан за стола, но в действителност бях напълно свободен да се движа. Уейвърли ми подаде ръка, за да ме подкрепя, докато изпробвам дали краката могат да ме държат. Все още усещах като желе улучения от зашеметяващия лъч мускул на крака си, но той се справяше горе-долу със задачата да ме поддържа. Минах край жената, слязох по поредицата от различни нива, докато стигнах най-ниската част на помещението. В този край имаше отворена двойна врата, през която се виждаше нощта навън. Уейвърли ме поведе към полегат балкон с метален парапет. Посрещна ме вълна от топъл въздух.

Огледах се назад. Балконът обикаляше около сградата, в която се бях събудил. Но това всъщност не беше сграда.

Беше кабината на дирижабъл, наклонен под ъгъл. Въздушният му балон се извисяваше над нас като тъмна маса, заклещена между клоните на Канъпи. Дирижабълът сигурно бе хванат тук като в капан, когато бе връхлетяла чумата. Въздушният балон бе дотолкова непроницаем, че седем години по-късно, бе все още добре надут. Но беше обезобразен и изкривен от натиска на клоните, които се бяха оформили около него, и не можех да не се запитам доколко стабилен бе всъщност… или какво ще се случи с кабината, ако се пробие.

— Трябва да е станало наистина бързо — казах аз, като си представих как дирижабълът е опитвал да се измъкне от пътя на светкавично променящата формите си сграда.

— Не чак толкова бързо — отвърна Уейвърли, сякаш бях изрекъл голяма глупост. — Това е било туристически дирижабъл за разглеждане на града — по онова време такива имаше колкото искаш. Но когато ни порази нещастието, на никой вече не му беше до такива разходки. И просто оставиха дирижабъла закотвен тук, докато сградата се разрастваше около него; клоните го обгърнаха напълно след около един-два дни.

— И сега вие живеете в него?

— Е, не точно. Той всъщност не е чак толкова безопасен. Затова не ни се налага да се притесняваме, че някой ще ни обърне внимание.

Вратата зад нас се отвори отново и на прага застана жената.

— Нетрадиционно място за събуждане, признавам. — Тя се приближи към парапета и се надвеси безстрашно над него. До земята сигурно имаше цял километър. — Но си има и своите предимства, едно от които е дискретността. И така, мистър Мирабел. Предполагам, че се нуждаете от хубава храна и гостоприемство; права ли съм?

Кимнах; ако останех с тези хора, може би щяха да ми осигурят начин да вляза в Канъпи. Това бе разумният аргумент да се съглася. Другият бе роден от облекчение и благодарност, както и от факта, че бях гладен и уморен, извод, до който очевидно бе достигнала и тя.

— Не искам да се натрапвам.

— Нищо подобно. Направих ви много лоша услуга в Мълч и за капак Уейвърли допълни грешката ми с грубоватото използване на зашеметяващото си устройство, нали, Уейвърли? Е, няма да говорим повече за това, стига да ни окажеш честта да ни осигуриш храна и почивка. — Жената извади нещо черно от джоба си, разпъна го — оказа се някаква антена — и заговори: — Скъпи? Вече сме готови. Ще се срещнем в горния край на кабината.

Затвори телефона и го пусна обратно в джоба си.

Тръгнахме по обикалящия кабината балкон, като се държахме за перилата, за да не се хлъзнем по възходящия наклон. В най-високата точка парапетът беше срязан, така че между мен и земята нямаше нищо друго, освен много въздух. Уейвърли и Сибилин, ако това беше името й, можеха да ме блъснат без проблем, ако искаха да ми причинят зло, и това щеше да бъде особено лесно в обърканото ми състояние. Нещо повече, те имаха превъзходната възможност да го направят докато бях в безсъзнание.

— Ето го — обади се Уейвърли и посочи към долната извивка на дирижабъла.

Погледнах натам и съзрях приближаващ се кабелен автомобил. Приличаше много на този, в който видях за първи път Сибилин, но все още не можех да претендирам, че съм станал специалист по въпроса. Ръцете на колата стискаха една след друга жиците, преплетени около дирижабъла, но, кой знае как, съумяваха да не пробият балона. Автомобилът се приближи, вратата му се отвори и от нея се разтегна нещо като мостче, за да свърже пролуката с кабината на дирижабъла.

— След теб, Танър — обади се Сибилин.

Прекосих мостчето. Беше дълго само около метър, но без перила, и беше нужна доста смелост, за да го преминеш. Сибилин и Уейвърли ме последваха безгрижно. Очевидно обитателите на Канъпи бяха свикнали с височината и тя не им правеше впечатление.

Задното отделение имаше четири места и бе разделено със стъклена преграда от шофьора. Преди да се затвори, успях да видя, че шофьорът беше сивоокият мъж с високи скули, който придружаваше Сибилин при първата ни среща.

— Къде ме водите? — попитах аз.

— Да ядем. Къде другаде? — Сибилин постави доверчиво длан върху ръката ми. — На най-доброто място в града, Танър. Със сигурност поне с най-добрата гледка.

 

 

Летяхме в нощта над Казъм сити. Сега единственият ориентир за геометрията на града бяха светлините и беше почти възможно да си помислиш, че никога не е имало чума. Формите на сградите се губеха в мрака, освен там, където горните клони бяха очертани от редиците осветени прозорци, или неоновите надписи рекламираха неща, за които нямах и представа, тъй като бяха написани с тайнствените идеограми на каназианския език. От време на време минавахме покрай някоя стара сграда, незасегната от чумата, която се издигаше с абсолютно правилните си форми сред деформираните си посестрими. Но в повечето случаи дори и тези постройки бяха увредени, макар да не бяха застигнати от физически мутации. Съседните сгради ги бяха промушили с многобройните си крайници или бяха подкопали основите им. Някои се бяха увили около своите съседи като задушаващи лиани. По времето на чумата бяха бушували пожари, експлозии и бунтове, така че много малко неща се бяха запазили напълно невредими.

— Виждаш ли това там? — Сибилин посочи към някаква пирамидална структура, останала повече или по-малко невредима. Тя се отличаваше с ниските си размери, почти се бе изгубила в Мълч, но изпъкваше благодарение на светещите отдолу нагоре прожектори. — Това е Монументът на Осемдесетте. Предполагам си запознат с историята?

— Не и в подробности.

— Станало е отдавна. Този учен опитал да сканира цялата информация за хората в компютри, но технологията не била достатъчно съвършена. Процесът на сканиране ги убил и, сякаш това не било достатъчно, ами възникнали проблеми и със симулациите им. Били са общо осемдесет човека, заедно с въпросния учен. Когато всичко приключило и повечето се провалили напълно, семействата им изградили този паметник. Но той определено е виждал и по-добри дни.

— Както и целия град — допълни Уейвърли.

Продължавахме нататък. Стомахът ми откри, че е нужно да свикнеш да пътуваш с кабелен автомобил. Когато минавахме по място с много жици, се движехме почти толкова гладко, колкото и с волантор. Но разредяха ли се жиците, както ставаше там, където Канъпи нямаше много големи клони например, траекторията преставаше да наподобява полет на птица и заприличваше по-скоро на маймунски подскоци от клон на клон — широки дъги, каращи стомаха да се бунтува, насечени от резки раздрусвания при поемане нагоре. Беше редно този начин на придвижване да ми се струва съвсем естествен, като се има предвид, че човешкият мозък би трябвало да носи спомена от точно такъв начин на живот. Но изминалите оттогава години бяха с няколко милиона в повече за мен.

Най-сетне неприятните дъги на кабелния автомобил ни отведоха до нивото на земята. Спомних си как Куирънбах ме осведоми, че местните хора наричали големия купол на града „Мрежата за комари“; тук той стигаше до долу и накрая се сливаше със земята в близост до ръба на бездната. В този, по-вътрешен периметър, вертикалната стратификация на града не беше толкова изразена. Тук Канъпи и Мълч се преплитаха взаимно; това бе неопределена зона, където Мълч се издигаше до купола, а на места Канъпи стигаше под земята във вид на бронирани площади, където богатите можеха да се разхождат необезпокоявани.

Именно на един от тях ни закара шофьорът на Сибилин; приземихме се на специално предназначената за тази цел площадка, където имаше паркирани и други коли. Краят на купола се бе надвесил над нас като огромна кафява вълна. През частите, запазили все още донякъде прозрачността си, се виждаше огромната паст на бездната; градът от другия й край приличаше на далечна гора от премигващи светлинки.

— Обадих се, за да запазя маса — обясни мъжът със стоманеносивите очи, след като излезе от шофьорското купе. — Говори се, че Воронов щял да се храни тук тази нощ, затова е препълнено.

— Доволна съм — заяви Сибилин. — Винаги може да се разчита на Воронов да направи вечерта по-интересна.

Отвори нехайно капака към някакво странично отделение на колата и извади оттам черна чантичка; в нея съзрях шишенца с гориво-мечта и един от богато украсените сватбени пистолети, които бях видял на борда на „Стрелников“.

Дръпна надолу яката на дрехата си, притисна оръжието във врата си и изскърца със зъби, когато вкара в кръвообращението си един кубически сантиметър от тъмночервената течност. После подаде оръжието на своя партньор, който също си инжектира една доза, преди да й върне странно орнаментирания инструмент.

— Танър? — обърна се към мен тя. — Искаш ли и ти?

— Ще се въздържа — отвърнах аз.

— Чудесно.

Сибилин върна пакета в колата, сякаш случилото се не беше от кой знае какво значение.

Тръгнахме през паркинга по водещата надолу алея и стигнахме до яркоосветен площад. Беше значително по-чист от всяка друга част на града, която бях видял досега, и пълен с богати на вид хора, носилки, слуги и животни, плод на биоинженерството. Музиката се носеше от стените, където прожектираха сцени от градския живот от времето преди чумата. Странен, издължен робот се извисяваше над масите и си проправяше път на тънките си крака. Беше направен изцяло от остри, бляскави повърхности, като колекция от омагьосани мечове.

— Това е един от автоматите на Секуард — отбеляза мъжът със стоманеносивите очи. — Работеше в Глитър банд — една от водещите фигури на Глуонисткото движение. Сега прави тези неща. Много са опасни, затова не се отпускай край него.

Пристъпихме предпазливо покрай машината, избягвайки дъгите на смъртоносните му крайници.

— Не разбрах как се казваш — обърнах се аз към мъжа.

Той ме изгледа странно, сякаш го бях попитал кой номер обувки носи.

— Фискети.

Продължихме нататък по алеята, като се разминахме с още един автомат; единствената му разлика с първия бяха отчетливите червени петна по крайниците. Минахме покрай поредица от орнаментални езерца, по чиято повърхност се стрелкаха сребристи и златни рибки. Опитах се да разбера къде се намираме. Бяхме се приземили близо до бездната и през цялото време вървяхме към нея, но тогава ми се бе сторила значително по-близо.

Алеята се разшири и най-сетне премина в огромно сводесто помещение, достатъчно голямо, за да побере стотината маси за хранене. Почти всички бяха заети. Видях дори няколко носилки, наредени около една от масите, но не виждах как хората вътре в тях щяха да се хранят. Поредица от стъпала водеше до стъкления под; придружиха ни до една празна маса в края на залата, край един от огромните прозорци в среднощносиния купол. От връхната точка на свода висеше изумително сложно орнаментиран полилей.

— Както казах, най-хубавата гледка в Казъм сити — рече Сибилин.

Сега вече можех да видя къде се намираме. Ресторантът беше кацнал на едно от тесните възвишения встрани от бездната, на петдесет-шейсет метра от върха. Възвишението трябва да бе високо около един километър, тънко и чупливо на вид като парченце от стъклена чаша. Към края на бездната го поддържаше кристален филигран, в резултат на което всичко останало изглеждаше дори още по-опасно.

Сибилин ми подаде менюто.

— Избирай каквото ти харесва, Танър… или остави избора на мен, ако не си запознат с нашата кухня. Няма да те оставя да си тръгнеш оттук, преди да си се нахранил както трябва.

Вгледах се в цените, като се чудех дали не ми се привиждаха по една-две нули повече към всяка цифра.

— Не мога да платя за това.

— И никой не го иска. Дължим ти тази вечеря.

Направих избора си, след като се консултирах със Сибилин, после се облегнах на стола си и зачаках. Чувствах се, разбира се, не на място… но пък бях гладен, а като седях в компанията на тези хора, щях да науча много повече за живота в Канъпи. За щастие не ме караха да говоря празни приказки, само и само да не мълча. Сибилин и Фискети говореха за други хора, от време на време забелязваха някой и го посочваха дискретно. Уейвърли се намесваше с някое наблюдение, но искаха мнението ми рядко, като проява на учтивост.

Оглеждах клиентелата. Дори хората, които бяха префасонирали лицето и тялото си, изглеждаха красиви, като обаятелни актьори, носещи животински костюми. Някои бяха променили единствено цвета на кожата си, но в други случаи цялата им физиология бе друга, така че да заприлича на някакъв загатнат животински идеал. Видях например мъж с претенциозни раирани бодли, излизащи от челото му; значително уголемените очи на неговата компаньонка периодически се забулваха от променящи цвета си клепачи с шарки като криле на пеперуда. Имаше един иначе нормален на вид човек, с раздвоен черен език, който показваше при всяка възможност, сякаш опитваше вкуса на въздуха. И една много слаба, почти гола жена, на бели и черни ивици. Тя улови погледа ми и подозирам, че нямаше да отклони очи, ако бях продължил да я гледам.

Аз обаче отместих очи към вдигащите пара дълбини на бездната под нас; световъртежът ми бавно отзвучаваше. Беше нощ, но навсякъде се виждаше отразено призрачно сияние от града. Бяхме на около километър от едната стена, но ширината на бездната бе не по-малко от петнайсет-двайсет километра и другият й край изглеждаше също толкова далечен, колкото ми се бе сторил и от площадката за приземяване. Стените бяха предимно отвесни, с изключение на няколко издатини тук-там, където се бе откъртила скална маса. На някои от тези издатини имаше сгради, свързани с по-високите нива чрез асансьори или с покрити пешеходни улици. Дъното на бездната не се виждаше; стените й се издигаха от слоя бели облаци, които закриваха напълно намиращото се по-надолу. В мъглата се губеха тръби; знаех, че стигат до намиращата се там някъде долу апаратура за преработване на местната атмосфера. Тези скрити машини снабдяваха Казъм сити с енергия, въздух и вода и бяха достатъчно устойчиви, за да продължават да работят дори след нашествието на чумата.

Видях някъде долу да прелитат някакви светещи, яркооцветени триъгълници.

— Безмоторни самолети — обясни Сибилин, проследила погледа ми. — Стар спорт. Аз също се занимавах с него, но горещината край стените е неописуема. Да не говорим какви количества дихателна апаратура трябва да носиш… — Тя поклати глава. — Най-лошото обаче е мъглата. Ако летиш непосредствено над нея, скоростта ти се увеличава, но навлезеш ли вътре, губиш всякаква ориентация. Ако имаш късмет, успяваш да се издигнеш над нея, преди да си връхлетял в някоя стена. Ако късметът ти изневери, решаваш, че долу е горе и слизаш при все по-високо и по-високо налягане, докато се опечеш жив. Или даваш принос за интересното оцветяване на някоя от стените на бездната.

— Радарите не работят ли в мъглата?

— Работят… но в такъв случай няма да бъде забавно, нали?

Вечерята пристигна. Започнах да се храня предпазливо. Допадна ми. Сибилин каза, че най-добрата храна все още се отглеждала в орбита и се превозвала дотук. Това обясняваше допълнителните нули след почти всяко нещо в менюто.

— Гледайте — обади се Уейвърли, докато ядяхме поредното блюдо. — Това е Воронов, нали?

Сочеше дискретно към една от масите, от която току-що се бе изправил някакъв мъж. Той беше един от най-незабележителните хора в заведението, дребен, с безупречен вид, с къдравата черна коса и приятно театрално лице на пантомимист.

— Кой е той? — попитах аз. — Чувал съм за него, но не съм сигурен къде.

— Воронов е известна личност — отвърна Сибилин. Докосна ме за пореден път по ръката, готова да сподели поредната поверителна информация. — За някои от нас е герой. Той е един от най-старите постсмъртни. Правил е всичко, овладял е всяка игра.

— Значи е нещо като играч на игри?

— Повече от това — намеси се Уейвърли. — Присъства във всяка екстремна ситуация, която можеш да си представиш. Той създава правилата; останалите само ги следваме.

— Дочух, че планирал нещо за тази вечер — обади се Фискети.

Сибилин плесна с ръце.

— Скачане в мъглата?

— Надявам се късметът ни да проработи. Не виждам защо иначе щеше да дойде да се храни тук. Със сигурност е отегчен до болка от гледката.

Воронов се отдалечаваше от масата си, придружен от мъжа и жената, които бяха седели с него. Сега вече всички присъстващи ги наблюдаваха, предусещайки нещо. Дори носилките се бяха обърнали.

Тримата излязоха от помещението, но напрегнатото очакване остана. След няколко минути разбрах защо: Воронов и другите двама се появиха на пръстеновидния балкон от външната страна на ресторанта, който обикаляше около целия му купол. Носеха предпазни дрехи и маски, скрили почти напълно лицата им.

— С безмоторни самолети ли ще летят? — попитах аз.

— Не — отвърна Сибилин. — Това е останало далече в миналото за Воронов. Скоковете в мъглата са нещо много, много по-опасно.

Тримата започнаха да надяват през кръста сияещи ремъци, всеки един свързан с навито въже, другият край на което бе закрепен за купола. Половината клиенти вече се бяха струпали в тази страна на ресторанта, за да виждат по-добре.

— Забеляза ли навитите въжета? — попита Сибилин. — Всеки от скачащите определя сам дължината и еластичността на своето. Освен това трябва да определи точния момент, в който ще скочи, въз основа на познанията за термичното движение в бездната. Виждаш ли как съсредоточено наблюдават какво правят безмоторните самолети ей там?

В този миг жената скочи. Очевидно бе решила, че е настъпил подходящият момент.

Наблюдавах падането й през пода, докато се превърна в миниатюрна точица. А въжето бе почти невидимо тънко.

— И каква е идеята? — поинтересувах се аз.

— Очаква се да бъде възбуждащо — отговори Фискети. — Номерът е да паднеш достатъчно, за да влезеш в мъглата, да изчезнеш напълно. Но не трябва да падаш и прекалено ниско. Но дори да си пресметнал правилно дължината на въжето, пак не е изключено горещината да те кремира.

— Пресметнала е неправилно — обади се Сибилин. — О, глупаво момиче. Приближава се все повече към онази скална издатина.

Светещата точица, в която се бе превърнала падащата жена, се блъсна в страната на бездната. За момент в ресторанта се възцари гробно мълчание, сякаш се бе случило невъобразимото. Очаквах тишината да бъде нарушена от викове на ужас и състрадание. Вместо това последваха учтиви ръкопляскания и приглушени звуци на съчувствие.

— Можех да й кажа, че ще стане така — обади се Сибилин.

— Коя беше тя? — попита Фискети.

— Не знам, Оливия някоя си.

Сибилин взе отново менюто и зачете десертите.

— Внимавай, ще изпуснеш следващия. Мисля, че ще е Воронов… да! Фискети забарабани по масата, когато неговият герой се приближи до края на балкона и се хвърли грациозно към мъглата. — Видяхте ли го? Голяма класа, друго не може да се каже.

Воронов падаше като опитен плувец; въжето му беше право, сякаш се гмуркаше във вакуум. Очевидно всичко беше въпрос на правилен избор на момента: беше изчакал желаното от него топлинно течение, така че да действат съвместно, вместо да му се противопоставя. То като че ли го оттласкваше от стените на бездната. Екранът в средата на помещението прожектираше образа на Воронов, уловен явно от някоя летяща камера, която го следваше надолу към бездната. Други от присъстващите следяха полета му с театрални бинокли, телескопични монокли и елегантни лорнети.

— Има ли всичко това някакъв смисъл? — поинтересувах се аз.

— Рискът — заяви Сибилин. — И възбудата, че правиш нещо ново и опасно. Ако има нещо, което ни даде чумата, то е именно това: възможността да се изпробваме, да гледаме смъртта в лицето. Биологичното безсмъртие няма да ти помогне много, ако се блъснеш в скала със скорост двеста километра в час.

— Но защо го правят? Нима потенциалното безсмъртие не прави живота ви още по-ценен?

— Така е, но това не означава, че от време на време нямаме нужда да си спомняме за смъртта. Какъв е смисълът да победиш стар враг, ако се лишиш от вълнението понякога да си спомняш какво е било преди? Победата губи смисъла си, ако забравиш какво си победил.

— Но така човек може да умре.

Тя вдигна поглед от менюто.

— Още една причина да избереш правилно момента.

Воронов наближаваше края на своето падане. Вече почти не го виждах.

— Той започва да забавя — поясни Фискети. — Виждаш ли колко добре е подбрал момента?

Въжето беше опънато почти до край и започваше да спира падането на Воронов. Очевидно бе подбрал мига така добре, както бяха очаквали неговите почитатели. Той изчезна за три-четири секунди в бялата пелена, преди въжето да започне да се набира, издърпвайки го обратно към нас.

— Като по учебник — обади се Сибилин.

Последваха нови аплодисменти, но за разлика от предишния път — изключително ентусиазирани. Хората започнаха да потропват с приборите си по масите в знак на възхищение от Воронов.

— Знаете ли какво? — възкликна Уейвърли. — Сега, след като усъвършенства скачането в мъгла, той ще се отегчи и ще опита нещо дори още по-безумно опасно. Помнете ми думите.

— Ето го и третият — каза Сибилин, когато и другият мъж се приближи към ръба на балкона. — Моментът ми се струва добре избран… поне по-добре от този на жената. Не мислите ли, че трябваше да прояви благоприличие и да изчака първо Воронов да се върне?

— Как ще се върне? — осведомих се аз.

— Ще се изтегли. Към ремъка на кръста му има нещо като моторизиран крик.

Проследих с поглед как последният безумец скочи в бездната. За неопитното ми око скокът изглеждаше поне толкова добър, колкото този на Воронов — топлинното течение явно не го засмукваше встрани и позата му при падането изглеждаше смайващо балетна. Тълпата се бе смълчала и наблюдаваше напрегнато ставащото.

— Е, той не е аматьор — обади се Фискети.

— Просто копира момента на Воронов — отвърна Сибилин. — Наблюдавах въздействието на вихъра върху безмоторните самолети.

— Не можеш да го виниш за това. Не се дават точки за оригиналност, както знаеш.

Той продължаваше да пада, ремъкът около кръста му се бе превърнал в светеща зелена точка, отдалечаваща се към мъглата.

— Чакай, чакай. — Уейвърли посочи към въжето на балкона. — То вече трябваше да се е развило напълно, нали?

— Въжето на Воронов на това място вече се бе развило — съгласи се Сибилин.

— Глупакът си е взел прекалено дълго въже — обобщи Фискети, отпи от винената си чаша и се взря надолу с подновен интерес. — А, свърши сега, но вече е прекалено късно.

И се оказа прав. В мига, в който стигна нивото на мъглата, светещата зелена точка продължаваше да пада с почти същата скорост като досега. Екранът показа за последен път мъжа, преди да изчезне в белия облак, и след това остана да се вижда само опънатото въже. Секундите течаха — първо три-четири, колкото бяха нужни на Воронов, преди да се появи отново, после десет… след това — двайсет. Когато станаха трийсет, хората започнаха да се размърдват по местата си. Явно бяха виждали подобно нещо и преди и знаеха какво да очакват.

Измина почти минута, преди мъжът да се появи отново.

Вече ми бяха казали какво става с пилотите на безмоторните самолети, които пресекат слоя мъгла, но не предполагах, че може да е толкова ужасно. Човекът беше паднал прекалено ниско, а налягането и температурата бяха прекалено високи за защитата, която бе в състояние да му осигури предпазният костюм. Беше умрял, сварен жив за няколко секунди. Камерата се спря върху трупа, отбелязвайки почти любовно ужаса на това, което се бе случило с него. Възмутен, извърнах лице от екрана. Бях виждал не една грозна картина през войнишките си години, но никога — седнал в ресторант пред скъпо блюдо.

Сибилин сви рамене.

— Е, трябваше да използва по-късо въже.

 

 

На връщане минахме отново през тънкия кристален тунел над бездната, за да се доберем до площадката за приземяване, където ни чакаше кабелният автомобил на Сибилин.

— Е, Танър, къде да те отведем? — попита тя.

Трябваше да призная, че компанията им не ми допадаше особено. Познанството ни беше започнало по неприятен за мен начин и, макар да бях благодарен за възможността да разгледам града, студеният начин, по който реагираха при смъртта на двамата скачачи в мъглата, ме накара да се замисля дали в крайна сметка нямаше да ми бъде по-добре сред споменатите от тях свине.

Но не можех да не се възползвам от този шанс.

— Както разбирам, вие се връщате в Канъпи?

Думите ми явно й доставиха удоволствие.

— Ако искаш да дойдеш с нас, няма абсолютно никакъв проблем. Всъщност даже настоявам да го направиш.

— Не се чувствайте задължени. Бяхте достатъчно великодушни. Но ако няма да ви създам неудобство…

— Ни най-малко. Влизай в колата.

Автомобилът се отвори пред мен, Фискети влезе в отделението на шофьора, а останалите се настанихме отзад. Издигнахме се; движението на кабелната кола започваше да ми се струва привично, ако не комфортно. Земята се отдалечаваше бързо от нас; стигнахме разклоненията, водещи към Канъпи, и щом поехме по един от главните кабелни пътища, започнахме да се движим с почти равномерен ритъм.

Точно тогава се замислих сериозно, че наистина трябваше да рискувам със свинете.

— Е, Танър, хареса ли ти вечерята?

— Както каза, гледката е страхотна.

— Добре. Нуждаеше се от енергия. Или поне ще имаш нужда от нея. — Бръкна сръчно в близката преградка, скрита сред плюшената тапицерия, и измъкна малък пистолет. — И така, ще изразя очевидното и с думи — това е оръжие и съм го насочила към теб.

— Максимална оценка за наблюдателност.

Погледнах пистолета. Изглежда беше направен от нефрит, имаше релефни изображения на демони и малко, черно дуло. Сибилин го държеше много здраво.

— Важното е — продължи тя, — да не решиш да направиш нещо необмислено.

— Ако искахте да ме убиете, можехте да го направите вече поне десет пъти.

— Да. Начинът ти на мислене има само един недостатък. Ние искаме да те убием. Но не и по някой от старите методи.

Трябваше да усетя страх още щом извади оръжието, но отлагането от няколко секунди даде възможност на ума ми да асимилира ситуацията и да установи, че положението очевидно беше наистина толкова зле, колкото изглеждаше.

— Какво смятате да правите с мен?

Сибилин кимна към Уейвърли.

— Можеш ли да го направиш тук?

— Имам нужните инструменти, но предпочитам да го направя като се върнем в дирижабъла. — После кимна към пистолета. — Ще можеш да го държиш насочен така към него, нали?

Попитах отново какво възнамеряваха да правят с мен, но внезапно всички сякаш загубиха интерес към това, което имах да им кажа. Едно беше ясно — проблемът ми беше сериозен. Историята на Уейвърли, че е стрелял по мен, за да ме защити от свинете, не ми се бе сторила дори наполовина убедителна, но кой бях аз, за да оспорвам? Непрекъснато си повтарях, че ако бяха искали да ме убият…

Добре казано. Но, както бе отбелязала Сибилин, в начина ми на мислене имаше един недостатък…

Не ни отне много време, за да стигнем до хванатия като в капан дирижабъл. Докато го приближавахме, успях да разгледам много добре увисналия високо над града летателен апарат. Никъде наблизо в Канъпи не се виждаха светлини, нямаше никакъв признак, че поддържащите дирижабъла разклонения на сградите са населени. Спомних си, че бяха определили мястото като хубаво и дискретно.

Приземихме се. Междувременно Уейвърли също се бе оборудвал с оръжие, а когато излязох на водещата към кабината алея се оказа, че и Фискети бе насочил пистолет към мен. Горе-долу единственото, което ми оставаше, бе да скоча в зейналата паст между сградите.

Но не бях толкова отчаян. Все още.

Щом влязохме в кабината, ме съпроводиха до стола, в който се бях събудил само преди няколко часа. Този път Уейвърли ме завърза за него.

— Е, давай нататък — отсече Сибилин, хванала пистолета в едната си ръка като елегантно цигаре. — Все пак не става дума за мозъчна хирургия.

Изсмя се.

През следващите няколко минути Уейвърли маневрираше със стола ми, издавайки странни пъшкания, които биха могли да бъдат признак на отвращение. От време на време докосваше скалпа ми, опипвайки го внимателно с пръсти. После, видимо доволен, измъкна инструментариум някъде зад мен. Вероятно беше медицински.

— Какво ще правите? — Беше поредният ми опит да изкопча отговор от тях. — Няма да стигнете доникъде с мъчения, ако сте замислили това.

— Мислиш, че ще те измъчвам? — Уейвърли бе хванал вече един от медицинските си инструменти — нещо подобно на сонда, направена от хром и с премигващи светлинки, показващи статуса. — Това би ме позабавлявало, признавам. Аз съм невероятен садист. Но няма да послужи за нищо друго, освен за собственото ми удовлетворение. Вече извлякохме спомените ти, така че знаем всичко, което би ни казал, ако започнем да те измъчваме.

— Блъфираш.

— Нищо подобно. Да си спомняш да сме те питали за името? Но знаехме, че се казваш Танър Мирабел, нали?

— В такъв случай знаете, че казвам истината. Нямам какво да ви предложа.

Приведе се по-близо до мен, лещата му защрака, докато поглъщаше визуална информация в неизвестно колко голям диапазон от спектъра.

— Всъщност ние не знаем какво знаем, мистър Мирабел. Ако това е наистина името ти. Всичко тук е толкова мъгливо. Объркани следи от спомени — просто не можем да достигнем до цели петна от миналото ти. Разбираемо е, че при това положение няма как да ти се доверим. Приемаш това за разумен отговор, нали?

— Размразиха ме само преди няколко дни.

— А, да… но Ледените просяци обикновено се справят чудесно с тази задача. Но в твоя случай дори тяхното майсторство не е успяло да реставрира цялото.

— За Рейвич ли работите?

— Съмнявам се — никога не съм чувал за него.

Погледна към Сибилин, сякаш искаше да разбере нейното мнение по въпроса. Тя направи всичко възможно да го маскира, но все пак видях как направи лицевия еквивалент на свиване на раменете, моментно разширяване на очите, сякаш искаше да каже, че тя също не бе чувала за Рейвич.

Нейната реакция също изглеждаше истинска.

— Така — обади се Уейвърли. — Мисля, че ще мога да го направя съвсем чисто. Слава Богу, че в главата му няма други импланти, които да ми пречат.

— Просто го направи — каза Сибилин. — Не разполагаме с цялата нощ, по дяволите.

Той допря хирургическото съоръжение встрани на черепа ми, така че усетих студения му натиск. И чух щракване, когато дръпна спусъка…