Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (14)

Тринайсет

Ако по задръстените от тръби кръстовища на Ню Ванкувър имаше някакви представители на реда, те действаха толкова незабележимо, че бяха станали невидими. Вадим и неговият съучастник се измъкнаха от гореописаната сцена, без така и да се появи полицай. Аз постоях още малко — чувствах се почти задължен да дам някакво обяснение — но нищо не се случи. Масата, на която само допреди няколко минути с Куирънбах бяхме пили тихо и кротко кафето си, сега беше в плачевно състояние, но какво можех да сторя? Да оставя бакшиш за слугата? Той несъмнено щеше да се домъкне след малко и с присъщата си тъпота вероятно щеше да почисти локвите кръв със същата безмозъчна ефикасност, с която бършеше и петната от кафе.

Никой не ми попречи да си тръгна.

Влязох в една тоалетна, за да наплискам лице със студена вода и да измия кръвта от ръката си. Помещението беше празно, снабдено с дълга редица индивидуални тоалетни, по чиито врати бяха изрисувани сложни диаграми, осведомяващи как трябва да се използват.

Опипвах дълго ребрата си, докато се уверих, че нямаше по-сериозни поражения от няколко синини, и се отправих към мястото, откъдето се потегляше за повърхността на Йелоустоун. Корабът с форма на скат бе привързан като минога за въртящата се обвивка на селището. Отблизо съвсем не изглеждаше чак толкова гладък и аеродинамичен, какъвто ми се бе сторил от по-далеч. Корпусът му беше изтърбушен и с безброй белези и черни като сажди петна.

От две срещуположни страни в него се качваха две редици човешки същества. Моята редица се състоеше от облечени с дрехи в мрачни цветове, унили хора, които тътреха безволево крака през спираловидния тунел на входа така, сякаш ги водеха към бесилката. Другата редица изглеждаше незначително по-ентусиазирана, но през прозрачната стена виждах обслужвани от слуги хора, странно натъкмени домашни любимци, дори хора, придобили животински форми. Сред тях се плъзгаха носилки на херметици: тъмни, високи кутии, наподобяващи метрономи.

Отзад настана някакво раздвижване; някой си проправяше енергично път.

— Танър! — прозвуча дрезгав сценичен шепот. — Пак го направи! Като изчезна така, се притесних да не би някой от нехранимайковците на Вадим да те е открил!

— Онзи там се блъска — измърмори някой край мен. — Виждали ли сте такова нещо? Иска ми се да…

Обърнах се и кръстосах поглед с човека, който, както бях установил инстинктивно, бе произнесъл тези думи.

— Той е с мен. Проблем ли имате? Млъкнете и си чакайте реда.

Куирънбах се намести до мен.

— Благодаря…

— Всичко е наред. Само говори по-тихо и не споменавай повече за Вадим.

— Значи според теб той наистина може да има приятели навсякъде по тези места?

— Не знам. Но спокойно ще мина без допълнителни неприятности, поне за известно време.

— Представям си, особено след… — Той пребледня. — Дори не искам да си спомням за случилото се там.

— Тогава не си спомняй. Ако имаме късмет, никога повече няма да ти се наложи да го правиш.

Опашката се придвижваше бавно напред и най-после изкачи спираловидния тунел, стигащ до входа за совалката. Озовахме се в обширно, осветено с вкус помещение, напомнящо фоайе на първокачествен хотел. Хората се разхождаха с чаши в ръка, докато багажът им се придвижваше пред тях или с него се занимаваха маймуни. Полегатите прозорци в двете посоки очертаваха приблизително едното крило на ската. Вътрешността на кораба трябва да бе почти напълно куха, но от мястото си можех да видя най-много една десета от нея.

Тук-там бяха пръснати фотьойли — някои сложени на групички за желаещите да разговарят хора, други — подредени около фонтана или островчетата от екзотична растителност. От време на време правоъгълната форма на някоя носилка се плъзгаше сред тълпата като ходеща шахматна фигура.

Тръгнах към две свободни места до един от прозорците. Бях достатъчно уморен, за да мечтая да дремна спокойно, но не смеех да затворя очи. Ами ако това бе първият кораб за повърхността и Рейвич също се намираше някъде в него?

— Май си угрижен, Танър? — Куирънбах се отпусна на съседното място. — Поне имаш такъв вид.

— Сигурен ли си, че това е най-доброто място, ако човек иска да има добър изглед?

— Дори превъзходно, Танър, дори превъзходно. Но как ще науча нещо повече за Скай, ако не седна до теб? — Започна да си играе с дръжката на куфара си. — Ще имаме предостатъчно време, за да ми разкажеш останалото.

— Едва не те убиха, а ти мислиш само за онзи побъркан.

— Нищо не разбираш. Вече започва да ми се върти в главата… какво ще кажеш за една симфония за Скай? — Насочи показалеца си към мен като пистолет. — Не, не симфония, а меса, голямо църковно произведение, с епични мащаби… с подчертано архаичен строеж… паралелни квинти и лъжливи заключения, с мрачен „Санктус“… погребална песен за изгубената невинност, химн за престъплението и славата на Скайлър Осман…

— Няма никаква слава, Куирънбах. Само престъпление.

— Няма откъде да разбера, ако не ми разкажеш останалото, нали?

Серия от тласъци и вибрации показа, че корабът се отделя от мястото, за което бе привързан към селището. През прозореца видях как населеното място се отдалечава бързо от нас и за момент ми се зави свят. Но почти преди това усещане да се прояви на физическо ниво, Ню Ванкувър се приближи отново към нас, корпусът му прелетя покрай големите прозорци. И тогава се озовахме в празното пространство. Огледах се, хората продължаваха да се разхождат безстрастно из фоайето.

— Не трябва ли да падаме свободно?

— Не и с този тип кораб — рече Куирънбах. — В мига, в който се отдели от НВ, той падна по тангентата към неговата повърхност, като изстрелян от прашка. Но това продължи само секунда, докато двигателите му достигнаха нужната мощност. Тогава той трябваше да направи лек завой, за да не се блъсне в селището. Както разбрах, това е единствената проблемна част от пътуването, единственият момент, когато съдържанието на чашите може да се разплиска. Но пилотът явно знаеше какво прави. Между другото, за пилоти на тези полети използват генетично променени китове и морски лъвове, свързани постоянно към нервната система на кораба. Не се безпокой — те никога не са убили никого. Пътуването ни надолу към повърхността ще премине все така гладко. Корабът просто ще се спусне в атмосферата, много меко и неусетно. Веднъж достигне ли някаква въздушна плътност и особено щом наближи повърхността, той вече е напълно в състояние да „плува“ във въздуха, до такава степен, че трябва да използва двигателите си, за да се задържи долу. Доста напомня истинското плуване, струва ми се. — Куирънбах щракна с пръсти към минаващия наблизо слуга. — Какво да ти предложа за пиене, Танър?

Погледнах през прозореца. Хоризонтът на Йелоустоун се издигаше вертикално, така че планетата приличаше на отвесна жълта стена.

— Не знам. Какво пият тук?

 

 

Хоризонтът на Йелоустоун се накланяше бавно назад към хоризонталното положение, докато корабът намаляваше орбиталната скорост. Процесът протичаше гладко и безметежно, но вероятно бе планиран грижливо, до най-малките подробности, така че, когато най-сетне спряхме спрямо планетата, се намирахме точно над Казъм сити, а не на хиляди километри от него.

Макар да се намирахме все още на няколко хиляди километра над повърхността, гравитацията на Йелоустоун бе почти толкова силна, колкото и на земята. Със същия успех можехме да се намираме на върха на някоя невероятно висока планина, издигаща се над атмосферата. Междувременно корабът започна да се спуска бавно, с лишеното от каквато и да било припряност спокойствие, с каквото се отличаваше цялото ни пътуване досега.

С Куирънбах наблюдавахме безмълвно гледката през прозореца.

Йелоустоун беше по-тежък брат на Титан от Слънчевата система; по-скоро пълноправен свят, отколкото луна. Хаотичните и отровни химически реакции между азот, метан и амоняк създаваха атмосфера във всички възможни нюанси на жълтото: охра, оранжево, жълто-кафяво, преливащи в красиви циклоноподобни спирали, завъртулки и филиграни, дело като че ли на най-деликатната художническа ръка. По-голямата част от повърхността на Йелоустоун беше много студена, брулена от безмилостни ветрове, проливни дъждове и електрически бури. Орбитата на планетата около Епсилон Еридани бе изкривена в далечно минало от силното приближаване до Тенджърин Дрийм, масивния газов гигант на системата, и макар това събитие да бе станало вероятно преди стотици милиони години, кората на Йелоустоун все още не се бе успокоила напълно от тектоничния стрес в резултат на въпросната среща, и към повърхността му продължаваше да изтича енергия. Съществуваха предположения, че Окото на Марко, самотната луна на планетата, е била привлечена от газовия гигант; тази история обясняваше странните кратери от едната страна на луната.

Йелоустоун не беше гостоприемно място, но хората все пак го бяха населили. Опитвах се да си представя какво е било в разгара на Бел епок, какво е било да слезеш до повърхността на планетата и да знаеш, че зад слоя от златни облаци се крият приказни градове, като че ли излезли от сънищата, и Казъм сити е бил най-впечатляващият сред тях. Така било повече от двеста години… и дори през последната година нищо не подсказвало, че няма да продължи още векове. Не бе имало декадентски упадък или загуба на устрема. Но беше връхлетяла чумата. И всички нюанси на жълтото се бяха превърнали в нюанси на болестта, разцветки на повърнато, жлъчка и инфекция. Трескавото небе на планетата сега вече маскираше мъртвите градове, пръснати по повърхността й като сифилитични язви.

„Но все пак, размишлявах аз, докато пиех предложената ми от Куирънбах напитка, трябва да е било хубаво.“

Корабът не се вряза в атмосферата, а се гмурна в нея, слизайки толкова бавно, че по корпуса му не се усети почти никакво триене. Небето над нас вече не беше чисто черно и започна да се оцветява постепенно, първо в пурпурно, а след това — в охреножълто. От време на време тежестта ни претърпяваше известни промени — сигурно когато корабът се натъкваше на участък с по-високо налягане, през който не можеше да премине — но никога с повече от десет-петнайсет процента.

— Още е красив — обади се Куирънбах. — Не мислиш ли?

Имаше право. От време на време вече успявахме да зърнем повърхността, когато силен вятър или промяна в химическите реакции на атмосферата временно отместваше жълтите облачни пластове. Блещукаха езера от замръзнал амоняк; безжизнени земи, безмилостно брулени от вятъра, които действаха потискащо; изпочупени шпилове и арки стърчаха, като полузаровени кости на великански животни. Виждаха се и форми, създадени, както знаех, от едноклетъчни организми, оцветяващи повърхността на големи, бляскаво-пурпурни и смарагдовозелени пластове, които понякога слизаха дълбоко сред скалите. Тези организми обаче, съществуваха при толкова ниски температури, че ми беше трудно да мисля за тях като за живи. Тук-там се виждаха малки, скрити под защитни куполи предни постове, но нямаше нищо, което можеше да се нарече „град“. Сега на Йелоустоун имаше само шепа селища дори с една десета от размерите на Казъм сити. Даже второто по големина населено място, Ферисвил, беше квартал в сравнение със столицата.

— Хубаво местенце — промълвих аз.

— Да… вероятно си прав — отвърна Куирънбах. — Потопя ли се веднъж достатъчно в атмосферата, за да дам гориво на композицията си, и спечеля ли достатъчно пари, за да се махна оттук… съмнявам се, че няма да го направя веднага.

— Как смяташ да изкарваш пари?

— Винаги има работа за композитори. Просто трябва да намериш богат благодетел, който мечтае да спонсорира велико произведение на изкуството. Така им се струва, че постигат безсмъртие в известна степен.

— А ако вече са безсмъртни, или следсмъртни, или както и да се наричат?

— Дори следсмъртните не могат да бъдат сигурни, че няма да умрат в някой момент, така че инстинктът да се остави някаква следа в историята е все още силен. Между другото, в Казъм сити е имало доста следсмъртни люде, които сега са изправени пред перспективата за предстояща смърт, която винаги е била актуална за някои от нас.

— Сърцето ми се облива в кръв.

— Е, достатъчно е да кажем, че за доста хора смъртта се превърна отново в проблем, след като бяха си живели безметежно в продължение на няколко столетия.

— Дори да е така, какво ще стане, ако сред тях не откриеш богати благодетели?

— О, винаги има такива. Нали видя онези носилки. В Казъм сити все още има богати хора, макар да липсва тъй наречената „икономическа инфраструктура“. Но бъди сигурен, че има все още богати и влиятелни джобове, освен това съм готов да се обзаложа, че неколцина са по-богати и по-влиятелни, отколкото са били преди.

— Винаги се получава така при бедствия — казах аз.

— Какво?

— Масовите нещастия невинаги са лоша новина за всички. И тогава на повърхността винаги изплува мръсна пяна.

 

 

Докато наближавахме повърхността, измислях истории за прикритие. До този момент не ми бе останало време за това, но всъщност обикновено действах именно по този начин — предпочитах да се адаптирам към околната обстановка, а не да планирам нещата предварително. А какво ли беше положението с Рейвич? Той също не би могъл да знае за чумата и това означаваше, че плановете му са се провалили в мига, в който бе разбрал за случилото се. Съществуваше обаче една сериозна разлика: Рейвич беше аристократ и мрежата на тяхното влияние се простираше между световете, често базирайки се на семейни връзки с вековна давност. Беше възможно, дори вероятно, Рейвич да има връзки сред елита на Казъм сити.

Те щяха да му бъдат полезни, дори да не бе успял да се свърже с тях преди пристигането си. Но щеше да е още по-добре, ако бе могъл да ги предупреди предварително. Лайтхъгърите се движеха със скорост, близка до светлинната, но трябваше да я увеличават и да я намаляват в началото и в края на пътуването. Радиосигналът, изпратен от Края на небето непосредствено преди тръгването на „Орвието“, щеше да стигне в Йелоустоун една-две години преди кораба и да даде на приятелите му достатъчно време да се подготвят за неговото пристигане.

А може би нямаше приятели? Или пък съществуваха, но посланието така и не бе достигнало до тях поради ужасното състояние на комуникационната мрежа на системата, и бе обречено да обикаля вечно между отделните й възли. Или просто не бе имал достатъчно време да изпрати съобщение, или подобна идея изобщо не му беше дошла наум.

Щеше ми се да почерпя успокоение от някоя от тези възможности, но единственото, на което никога не бях разчитал в живота, бе късметът.

Обикновено така беше по-добре.

Погледнах отново през прозореца и през разредените облаци видях за първи път Казъм сити. Дори от това разстояние градът беше прекалено голям, за да бъде обхванат от един поглед. Помислих си: „Той е някъде там долу… чака и знае“. Обзе ме смазващо усещане за огромната работа, която ме очакваше. „Откажи се отсега — рекох си аз. — Никога няма да го откриеш.“

Но тогава си спомних Гита.

Градът се гушеше като в гнездо в назъбената стена на огромен кратер с диаметър шейсет километра и почти два километра в най-високата си точка. При пристигането си, първите заселници намерили тук подслон от ветровете на Йелоустоун и изградили неустойчиви, пълни с въздух структури, които не биха издържали и пет минути в открита местност. Но бездната^[1] също ги и примамвала: дълбоката, отвесна, обвита в мъгла пропаст в геометричния център на кратера.

Бездната бълваше непрестанно топли газове — един от отдушниците за тектоничната енергия, произведена в сърцевината на планетата при срещата с газовия гигант. Тези газове бяха отровни, но много по-богати на свободен кислород, водна пара и други необходими елементи от което и да било друго място по повърхността на Йелоустоун. Те също трябваше да се филтрират чрез специални съоръжения, за да станат годни за дишане, но процесът беше значително по-прост, отколкото щеше да бъде в която и да е друга точка на планетата. Извънредно високата температура пък задвижваше огромни парни турбини, доставящи предостатъчно енергия за една тепърва създаваща се колония. Постепенно градът се бе разпрострял върху цялата повърхност на кратера, заобикаляйки бездната и даже слизайки донякъде сред нейните дълбини. Постройките бяха накацали по опасно надвиснали скални ръбове, свързани от асансьори и улици.

По-голямата част от града обаче, се намираше под обширен тироидален купол, ограждащ бездната. От Куирънбах научих, че местните хора го наричали „Мрежата против комари“. Всъщност там се сливаха осемнайсет индивидуални купола, но трудно можеше да се определи къде свършва единият и започва другият. Повърхността им не беше почиствана от седем години и бе покрита с мръсни, почти непропускащи светлината, кафяво-жълти петна. Само по една случайност някои участъци от купола бяха останали достатъчно чисти, за да може да се види градът под тях. От кораба той изглеждаше почти нормален: феноменална маса от необозримо високи сгради, гъсто притиснати от типичната за големия град пренаселеност, като поглед към вътрешността на невероятно сложна машина. Но нещо с тези сгради не беше както трябва; във формата им се забелязваше нещо болезнено, някаква причудливост, каквато никой здравомислещ архитект не би избрал. Те се разклоняваха над земята, свързваха се и се разделяха, сливайки се в единна бронхиална маса. Сградите бяха тъмни и с мъртвешки вид, оживяван само от премигващите тук-там в най-долните и най-горните им части светлинки.

— Е, знаеш добре какво означава това — рекох аз.

— Какво?

— Не са се шегували. Било е точно така, както ни казаха.

— Да — съгласи се Куирънбах. — Със сигурност не са ни излъгали. Може да е глупаво, но аз си позволих да се надявам да е станало точно така; позволих си да си мисля, че даже след случилото се с Ръждивия пояс, даже след доказателствата, които видях със собствените си очи, градът някак си може да е останал невредим, като отшелник, успял да опази богатствата си от любопитните.

— Но поне все още има град — додадох аз. — В него все още живеят хора, все още съществува някакво общество.

— Но не и това, което очаквахме.

Слизахме все по-ниско към купола. Той представляваше геодезична драперия от метална решетка и структуриращ диамант и се простираше на километри, докъдето достигаше погледът ни в спусналата се като кафеникав воал атмосфера. По него се виждаха миниатюрни точици, подобни на мравчици. Разбираше се, че са монтажни групи единствено по отблясъците на заваряващите инструменти. Тук-там, от пукнатините в купола, се издигаше сива пара; излезлият отвътре въздух замръзваше почти веднага щом влезеше в контакт с атмосферата на Йелоустоун, високо над термалния сифон над кратера. Сградите достигаха почти до самия купол, протегнати нагоре като изкривени от артрит пръсти. Между тези болезнено надути и обезобразени пръсти се простираха черни лентички, като последни останки от почти напълно изгнили ръкавици. Около върховете на пръстите бяха струпани светлинки, образувайки почти непрекъснати линийки в близост до гъстата паяжина, която ги свързваше. Сега, когато вече се намирахме по-близо, установих съществуването и на някаква отделна, още по-фина ажурна плетеница, омотала сградите в тъмни нишки, сякаш изпаднали в транс паяци се бяха постарали да изплетат огромна модна дреха във вид на паяжина. Но в крайна сметка се бе получила несвързана маса от висящи нишки, през които преминаваха светлинки, следвайки като че ли пиянски траектории.

Спомних си посланието за Смесената чума, което получих за добре дошъл на борда на „Стрелников“. Трансформациите бяха настъпили извънредно бързо, толкова бързо, че движенията на сградите, причинени от светкавичната промяна, бяха убили много хора по далеч по-жесток начин, отколкото би го направила самата чума. Постройките бяха създадени така, че да се ремонтират сами и да променят формите си в зависимост от архитектурните прищевки на демократичната воля — беше достатъчно определен процент от населението да пожелае конкретна сграда да промени формата си, за да я накара да се подчини. Промените, наложени от чумата, обаче, бяха неконтролируеми и внезапни, наподобяващи по-скоро поредица от резки сеизмични размествания. В това именно се изразяваше опасността от създаването на един толкова утопичен в гъвкавостта си град, че да може да бъде оформян отново и отново, да се размразява, разтопява и замразява пак като ледена скулптура. Никой не му беше казал, че в него живеят хора, които може да смаже, щом започне да променя вида си. Много от мъртвите бяха все още там, погребани сред чудовищните структури на Казъм сити.

Миг по-късно градът вече не се намираше под нас, а стърчеше от кратерната стена; корабът се плъзна майсторски през една пролука в купола, голяма като че ли точно колкото да премине през нея.

Пред нас, край езеро с цвят на карамел, се извисяваха бронирани сгради. Корабът започна да слиза към езерото, започнахме да чуваме воя на двигателите от усилието да се задържи на тази височина, въпреки естествената си тенденция да отплува нагоре.

— Време е за слизане — обяви Куирънбах.

Стана от мястото си и посочи към оформящия се човешки поток във фоайето.

— Къде отиват?

— Към капсулите за приземяване.

Последвах го. Десетина спираловидни стълби водеха към нивото за слизане на долната палуба. Хората вече чакаха край херметическите камери, за да се качат в капсулите с форма на сълза, няколко от които се издигаха бавно към нас. После се плъзгаха към полегатата издатина, стърчаща от търбуха на нашия кораб, падаха оставащите двеста-триста метра до долу и цопваха в езерото.

— Искаш да кажеш, че това нещо няма да се приземи?

— За Бога, не — усмихна ми се Куирънбах. — Не биха рискували да се приземят. Не и в последно време.

 

 

Нашата капсула се плъзна от търбуха на кораба. В нея, освен нас с Куирънбах, имаше още двама пасажери. Водеха оживен разговор за някакво местно величие на име Воронов, но говореха нортски с толкова силен местен акцент, че разбирах средно само по една на всеки три думи. Падането от кораба очевидно не ги смущаваше изобщо, дори след като потънахме толкова дълбоко в езерото, че се притесних дали ще успеем да изплуваме. В крайна сметка изплувахме, а през стъклените стени на капсулата виждах и другите, изскачащи на повърхността край нас капсули.

Две гигантски машини обикаляха наоколо и ни събираха. Те се издигаха високо над нас на трите си тънки, механични крака. Събираха плуващите по езерото капсули с подобните си на кран приспособления и ги слагаха в специално предназначената за тази цел мрежа под тялото на машината. Най-горе в кабината седеше човек и трескаво дърпаше лостовете пред себе си.

Машините се приближиха до брега на езерото и изпразниха „улова“ си върху движеща се лента; тя влизаше в една от сградите, които бях зърнал от кораба.

Вътре се озовахме в камера с нужното налягане. Там капсулите се сваляха от лентата и с отварянето им се заемаха видимо отегчени работници. Празните капсули заминаваха към мястото, където стояха чакащи пасажери с багажа си. Вероятно щяха да бъдат отнесени от трикраките машини до средата на езерото и оттам — издигнати до нашия кораб.

Щом излязохме от нашата капсула, с Куирънбах последвахме потока от новопристигнали през плетеница от студени, зле осветени тунели. Въздухът беше застоял, сякаш всяка поета от мен глътка вече бе преминала многократно през други бели дробове. Но все пак ставаше за дишане, а гравитацията не беше забележимо по-голяма от тази в селището на Ръждивия пояс.

— Не знам точно какво очаквах — промълвих аз. — Но не и това. Никакви табели за добре дошли, нито следа от охрана, нищо. Как ли ще изглежда митническият и имигрантският отдел?

— Не е нужно да се чудиш — отвърна моят спътник. — Току-що излязохме от тях.

Помислих си за диамантения пистолет, който оставих на Амилия, сигурен, че няма как да ме пуснат с него в Казъм сити.

— Това ли беше?

— Помисли за момент. Извънредно трудно е да внесеш в Казъм сити нещо, което вече го няма там. Няма смисъл да се проверява за оръжие — вече има предостатъчно, така че какво ще промени едно повече или по-малко? По-вероятно е да конфискуват това, което имаш, и да ти предложат да го обновиш, като покриеш отчасти разноските със старото. Освен това няма никакъв смисъл да проверяват за болести. Прекалено е сложно, а е много по-вероятно да се заразиш от нещо в града, отколкото да донесеш там болест. Няколко хубави чужди микроби дори могат да ни се отразят добре.

— „Ни“ ли?

— Им. Грешка на езика.

Озовахме се в добре осветено помещение с големи прозорци, гледащи към езерото. Корабът ни беше окичен с капсули, гръбната част на скатоподобния му корпус бе все така осветена от двигателите, които трябваше да работят непрекъснато, за да го задържат в това положение. Всяка капсула се стерилизираше, като преминаваше през пръстен от пурпурни пламъци, преди да бъде допусната до търбуха на кораба. Градът може и да не се интересуваше какво влиза в него, но външният свят очевидно не беше толкова безразличен по въпроса.

— Предполагам, имаш представа как ще се доберем до града оттук?

— Доколкото разбирам, има само един начин и това е Казъм сити Зефър.

В този момент се разминахме с една носилка, която се движеше бавно по свързващия тунел. Изправената кутия беше изпъстрена с черни барелефи, изобразяващи сцени от тщеславното минало на града. Рискувах да погледна назад и срещнах изпълнения със страх поглед на седящия вътре херметик; лицето му изглеждаше мъртвешки бледо зад дебелото зелено стъкло.

Множество слуги разнасяха багаж, но в тях имаше нещо примитивно. Не бяха машини с безпогрешен интелект, а грубо сглобени, склонни към грешки роботи, с разум приблизително колкото на едно куче. Явно не бяха останали наистина умни машини извън орбиталните анклави, където такива неща бяха все още възможни. Но сега очевидно се ценяха дори несъвършените слуги.

Другата група същества, които можеха да се видят тук — богатите хора — пътуваха без прикритието на индивидуалните носилки. Вероятно те нямаха особено сложни импланти, поне не такива, които биха могли да станат жертва на спорите на чумата. Движеха се нервно, забързано, на групички, обградени от слуги.

Отпред тунелът се разширяваше и преминаваше в подобие на подземна пещера, слабо осветена от стотици премигващи лампи. Непрестанно топло въздушно течение носеше миризма на машинно масло.

В пещерата чакаше нещо огромно и звероподобно.

То се движеше по четири двойки релси, разположени под ъгъл деветдесет градуса една спрямо друга. Едната двойка се намираше над машината, другата — отдолу, останалите две — от двете й страни. Скелет от скоби поддържаше самите релси. В краищата на пещерата те потъваха в циркулярни тунели и се прикрепваха направо за стената. Нямаше как да не се сетя за влаковете в „Сантяго“ в един от сънищата ми за Скай, движещи се по подобен тип релси… макар те да бяха само насочващи за индукционните полета.

Тук положението беше друго.

Самият влак беше построен с четирипосочна симетрия. В центъра имаше цилиндрична сърцевина с наподобяващ куршум нос и един-единствен, достоен за циклоп, фар. От тази сърцевина стърчаха четири отделни двойни редици огромни железни колелета, всяко с по дванайсет оси и свързано към една от релсовите линии. Между дванайсетте главни колелета имаше три чифта великански цилиндри и объркващо съчетание от лъскави бутала и дебели колкото човешко бедро, силно смазани многоставни манивели. Навсякъде около машината се виждаха тръби, сплетени като змии; ако при замисъла бе търсена някаква симетрия или елегантност, те бяха определено провалени от безразборно поставените ауспуси, които изпускаха пара към тавана на пещерата. Машината свистеше като ламя, изгубила почти напълно търпение. Изглеждаше плашещо жива.

Отзад бе наредена линия от пътнически автомобили, все в същата четворна симетрия.

— Това е…?

— … Казъм сити Зефър — отвърна Куирънбах. — Голям звяр, а?

— Искаш да кажеш, че това нещо действително ходи някъде?

— Иначе не би имало никакъв смисъл. — Изгледах го и той продължи: — Чух, че в Казъм сити имало влакове, движещи се на принципа на магнитната левитация; те осъществявали връзка и с други колонии. За тях използвали вакуумни тунели. Но явно след чумата са престанали да работят както трябва.

— И са решили, че е добра идея да ги заместят с това нещо тук?

— Не са имали кой знае какъв избор. А и не мисля, че днес на някой му се налага да стига бързо до някъде; затова не е проблем, че не разполагат с някогашните свръхзвукови влакове. Двеста-триста километра в час е напълно достатъчна скорост, дори за пътувания до други селища.

Куирънбах се отправи към задната част на влака, където парапети насочваха към пътническите вагони.

— А защо е парен?

— Защото на Йелоустоун няма никакви изкопаеми горива. Някои ядрени централи все още работят, но бездната е горе-долу единственият полезен енергиен източник тук. Ето защо голяма част от града напоследък разчита на парата.

— Все още не мога да го приема, Куирънбах. Човек не се връща с шест века назад, само защото вече не може да използва нанотехнологиите.

— Може би се връща. Чумата нанесе много по-големи поражения, отколкото си мислиш. Почти цялото производство в продължение на столетия бе основано на нанотехнологиите. Дори нещата, които не ги използваха, бяха планирани и построени с невероятно фин толеранс. Внезапно ситуацията в материалното производство се влоши — стоките станаха твърде груби, нищо не можеше да се дублира. Вече не ставаше въпрос просто да се действа с не толкова изтънчени средства. Хората трябваше да се върнат доста назад, преди да достигнат някакво ниво, от което да започнат да градят отново. Налагаше се да се работи с грубо изковани метали и доста по-първобитни металообработващи техники. На всичкото отгоре голяма част от информацията също беше изгубена. Действаше се опипом, на сляпо. Все едно човек от двайсет и първи век да се опитва да изработи средновековен меч, без да има представа от металургия. Да знаеш, че нещо е примитивно все още не означава, че е по-лесно да го преоткриеш.

Куирънбах спря, за да си поеме въздух, и застана под информационното табло. Там бяха обявени часовете на потегляне за Казъм сити, Ферисвил, Лорийнвил, Ню Еуропа и по-далеч, но, като се изключи Казъм сити, за другите дестинации тръгваше само един влак дневно.

— Значи са направили най-доброто, което са могли — додаде той. — Някои технологии все пак преживяват чумата, разбира се. Затова ще видиш реликви, дори тук — слуги, превозни средства — но те обикновено са собственост на богати хора. Те притежават всички атомни генератори и малкото работещи с антиматерия електроцентрали, останали в града. Положението в Мълч вероятно ще е по-различно. И опасно.

Докато говорехме, погледнах към информационното табло. Задачата ми щеше да се улесни значително, ако Рейвич бе взел влака до някое от по-малките селища, където едновременно щеше да бие на очи и да бъде като в капан. Предполагах обаче, че ще се качи на първия влак за Казъм сити.

Платихме билетите и се качихме на влака. Вагоните, закачени непосредствено за локомотива, изглеждаха много по-стари от останалите, следователно бяха по-модерни — това, което бе спасено от някогашния левитиращ влак и качено на колела. Вратите се затвориха плавно и цялата композиция потегли, в началото съвсем бавно и постепенно набирайки скорост. След продължително скърцане на плъзгащите се колела движението стана по-гладко; обгръщаха ни кълба пара. Влязохме в тесен тунел с огромна плъзгаща се врата, а после преминахме през поредица от камери за промяна на налягането и най-накрая вече сигурно се движехме из пълен вакуум.

Наоколо цареше призрачна тишина.

Пътническото отделение беше претъпкано като затворнически транспорт, а пътниците изглеждаха потиснати до степен на сънливост, като дрогирани затворници, които местят в друг затвор. На висящи от тавана екрани се въртяха реклами, но те предлагаха продукти и услуги, които надали бяха оцелели след чумата. В единия край бяха наредени няколко носилки, групирани като колекция от ковчези в задното помещение на погребално бюро.

— Първото, което ще трябва да направим, е да се отървем от тези импланти — обади се Куирънбах, като се приведе заговорнически към мен. — Вече дори само мисълта, че са все още в мен, ми е непоносима.

— Не може да не намерим веднага някой, готов да ги махне незабавно — отвърнах аз.

— И също безопасно — додаде той. — Иначе първото си губи смисъла.

Усмихнах се.

— Струва ми се, че е малко късно да се тревожим за безопасността и сигурността, а?

Куирънбах присви устни.

На най-близкия до нас екран тръгна реклама за особено привлекателно изглеждащ летящ апарат, подобен на нашите волантори, но този като че ли беше направен от части на насекомо. Изведнъж картината се изгуби и миг по-късно се появи подобна на гейша жена.

— Добре дошли на борда на Казъм сити Зефър. — Лицето й беше като на порцеланова кукла с изрисувани устни и розови бузи. Носеше абсурдно натруфен сребрист тоалет, който се извиваше нагоре зад главата й. — В момента минаваме през тунела Транс-Калдера и след осем минути пристигаме на Гранд Сентръл Стейшън. Надяваме се пътуването ви с нас да е забавно, а престоят ви в Казъм сити да бъде удачно съчетание на приятното с полезното. А междувременно ви каним да се запознаете с някои от забележителностите на града.

— Това ще бъде интересно — промърмори Куирънбах.

Прозорците на вагона премигнаха и се превърнаха в холографски дисплеи; през тях вече не се виждаха препускащите стени на тунела, а впечатляваща гледка на града, сякаш влакът бе преминал през тунела на времето, прескачайки седемгодишна история. Движехме се сред невероятни постройки, издигащи се до главозамайващи висини от двете ни страни, подобни на планини, изваяни от опал или обсидиан. Под нас се виждаше поредица от стъпаловидни нива с красиви градини и езера, преплитащи се с пешеходни алеи и транзитни линии на метрото. Те изчезваха в синкави дълбини, в бездни с безброй неонови светлини, огромни наколни площади и скали. Из въздуха се носеха рояци пъстроцветни летящи превозни средства, някои от които с форма на екзотични морски кончета или колибри. Пътнически дирижабли си пробиваха дръзко път сред тях; любители на красивата гледка надничаха иззад парапетите на своите гондоли. Над тях като геометрични облаци бяха надвиснали най-големите сгради. Небето беше с чист електриковосин цвят, на чийто ясен фон се очертаваше фината, равномерна матрица на купола.

И из целия град с главозамайваща скорост се редуваха чудеса след чудеса. Не ми се вярваше, че всичко това се разиграва само върху дължина от шейсет километра; по-скоро бях склонен да мисля, че става въпрос за нещо безкрайно. Чудесата в Казъм сити явно бяха достатъчно, за да стигнат за цял един живот. Дори при съвременна продължителност.

Но никой не беше казал на симулацията за чумата. Трябваше да си напомням непрекъснато, че все още се движехме в тунела под стената на кратера; че всъщност все още не бяхме пристигнали в града.

— Сега разбирам защо са нарекли периода Бел епок — казах аз.

Куирънбах кимна.

— Имали са всичко. И знаеш ли кое е най-лошото? Знаели са го дяволски добре. За разлика от която и да е друга златна епоха в историята… те са знаели, че живеят във време на апогей.

— Това сигурно ги е направило непоносими.

— Е, и си платиха.

В този момент през прозорците нахлу това, което минаваше за дневна светлина в Казъм сити. Очевидно влакът бе прекосил кратерната стена и бе минал под купола. Движехме се през висящ прозрачен тунел, подобен на онези, които видяхме на холограмата, но този беше покрит почти изцяло с мръсотия. Холографският запис продължаваше да се възпроизвежда и сега старият град се наслагваше върху новия като избледнял призрак. Пред нас висящият тунел правеше широк завой и изчезваше в наколна цилиндрична постройка, от която излизаха други подобни тунели и се отправяха към града. Влакът ни намали скорост, щом наближихме сградата.

Пред нас беше гарата — Гранд Сентръл Стейшън, Казъм сити.

Щом влязохме в сградата, холографският мираж избледня и отнесе и последния неясен спомен за Бел епок. Но въпреки цялото й величие изглежда само ние с Куирънбах бяхме обърнали внимание на прожекцията. Останалите пътници стояха смълчани, забили поглед в мръсния под.

— Все още ли мислиш, че ще се справиш тук? — попитах аз. — След всичко, което вече видя?

Той размишлява дълго над въпроса ми, преди да отговори.

— И кой казва, че няма да се справя? Може би сега възможностите са повече от когато и да било. Може би е само въпрос на адаптация. Едно обаче е сигурно.

— Какво?

— Каквато и музика да напиша тук, тя определено няма да повдигне духа на никого.

 

 

Гранд Сентръл Стейшън беше влажна като джунглата на Полуострова и също толкова зле осветена. Стана ми много горещо, затова свалих палтото на Вадим, свих го на топка и го мушнах под мишницата си.

— Трябва да махнем тези импланти — настоя отново Куирънбах, като ме дръпна за ръкава.

— Не се притеснявай — успокоих го аз. — Не ми се е изплъзнало от ума.

Покривът се поддържаше от източени колони, които се издигаха като дървета, преди да проврат пръсти през кафеникавия сумрак навън. Между колоните се разпростираше гъсто населен базар: шарено градче от навеси и сергии, между които минаваше най-тесният и най-лъкатушещ проход за клиенти, които бях виждал. Щандовете бяха изградени или струпани един над друг, така че някои от пътеките бяха изморително ниски, осветени от лампи тунели, през които хората се принуждаваха да ходят прегърбени. Имаше може би стотина продавачи и неколкостотин купувачи; само неколцина се придружаваха от слуги. Можеха да се видят екзотични домашни любимци, вързани на каишки; генетично усъвършенствани слуги; птици и змии в клетки. Няколко херметици бяха допуснали грешката да опитат да си проправят път през базара, вместо да го заобиколят, и сега носилките им бяха заседнали, обсадени от търговци и фокусници.

— Е? — обадих се аз. — Ще рискуваме ли да минем оттук или ще потърсим обиколен път?

Куирънбах притисна куфарчето си към гърдите.

— Противно на здравия разум смятам, че би трябвало да рискуваме. Имам чувството — но само чувството, нали разбра — че вървим точно към службите, които са ни нужни така спешно.

Проправяхме си път из базара. Само след десетина крачки привлякохме тълпа весели деца и навъсени просяци.

— Да не би на челото ми да е написано с ярки неонови букви „заможен и лековерен“? — попита той.

— Заради дрехите ни е — отвърнах аз и отблъснах още едно хлапе обратно. — Дори без да ти обръщам особено внимание разбрах, че дрехите ти са от Ледените просяци.

— Не виждам какво значение има това в случая.

— Ами означава, че идваме отвън. Извън системата. Кой друг би носил дрехите на Просяците? А това автоматично гарантира известен просперитет, или поне вероятност за такъв.

Куирънбах притисна още по-покровителствено багажа си към гърдите. Продължихме по-нататък из базара, докато намерихме щанд, чиято стока изглеждаше годна за консумация. В приюта „Айдълуайлд“ третираха стомашно-чревната ми флора, за да я направят съвместима с Йелоустоунската, но терапията беше доста широкоспектърна, без гаранция, че ще свърши работа срещу нещо конкретно. Сега ми се удаваше възможност да изпробвам ефикасността й.

Купихме горещи, мазни банички с пълнеж от нещо, което напомняше полуизпечено месо с неясен произход. Не бяха икономисвали подправките, сигурно за да прикрият миризмата на развалящо се месо. Беше ми се налагало обаче да ям и доста по-неапетитни порциони на Края на небето и тази храна ми се стори с горе-долу приемлив вкус. Куирънбах изгълта набързо своята порция, купи си още една и се справи и с нея със същата бързина.

— Хей, ти — извика някакъв глас. — Импланти, вън?

Някакво хлапе хвана подгъва на жакета на Куирънбах и го задърпа навътре в базара. Дрехите на детето след една-две седмици щяха да преминат в следващата категория — парцали, но засега бяха все още само в плачевно състояние.

— Импланти, вън — повтори то. — Вие нови тук, вие не нужда импланти, господа. Мадам Доминика, тя ги вади, добра цена, не много кръв или болка. Ти също, големи човеко.

Хлапето пъхна пръстите си като куки в колана ми и помъкна и мен.

— Това, хммм… не е нужно — отбеляза натъртено Куирънбах.

— Вие нови тук, има Просяци дрехи, трябва вън импланти веднага, преди да са изпушили. Знаете какво значи, господа? Голям вик, глава експлодира, мозък навсякъде, дрехи изцапани… вие не иска това, мисля.

— Не, много благодаря.

Появи се още едно дете и задърпа Куирънбах за другия ръкав.

— Хей, мистър, не слуша Том — ела при доктор Джакал! Той убива само един от двайсет! Най-ниска смъртност в Гранд Сентръл. Ела видиш доктор Джакал!

— Да, и да увреди завинаги мозък — намеси се детето на Доминика. — Не слушай; всички знаят Доминика най-добра в Казъм сити!

— Защо се колебаеш? — попитах аз. — Не се ли надяваше да намериш точно това?

— Да! — изсъска Куирънбах. — Но не и така! Не и в някаква проклета, мръсна палатка! Очаквах да намерим някоя приемливо стерилна и добре оборудвана клиника. Всъщност знам, че има и по-добри места, Танър, просто ми се довери…

Свих рамене и позволих на Том да ме помъкне.

— Може би палатката също ще свърши добра работа, Куирънбах.

— Не! Не може така. Все трябва да има…

Погледна ме безпомощно; явно му се искаше да поема нещата в свои ръце и да го помъкна към палатката, но аз само се усмихнах и кимнах към нея: четвъртита, на бели и сини линии, с леко изкорубен покрив, закрепена за железни колчета, забити в земята.

— Влизай — подканих го аз да мине преди мен.

Озовахме се в нещо като преддверие на главното помещение, само тримата с хлапето. Видях, че Том има лице на елф и права черна коса; невъзможно беше да се определи полът му под дрипите. Том можеше да е умалително както от Томас, така и от Томасина, но аз реших, че е по-вероятно да е Томас. Детето се полюляваше ритмично под звуците на цитра, издавани от малахитовата кутийка върху масата с ароматични свещи.

— Не е чак толкова зле — казах аз. — Искам да кажа, никъде не се вижда кръв. Нито пък е опръскано с мозък.

— Да — промълви Куирънбах и внезапно изглежда взе решение. — Не тук, не сега. Аз си тръгвам, Танър. Можеш да останеш или да ме последваш, зависи единствено от теб.

Заговорих възможно най-тихо:

— Том е прав. Трябва да си махнеш имплантите незабавно, ако Просяците вече не са го направили.

Той вдигна длан и я прокара по наболата по скалпа му коса.

— Може би с всички тези истории просто са искали да наливат масло в бизнеса.

— Възможно е… но наистина ли искаш да поемеш такъв риск? Хардуерът ще стои в главата ти като бомба с часовников механизъм. По-добре да го извадиш. В крайна сметка после винаги могат да ти го върнат обратно.

— Кой? Някаква жена в палатка, която се е нарекла „мадам Доминика“? Предпочитам да рискувам да се оправя сам пред огледалото с ръждиво джобно ножче.

— Както искаш. Само го направи, преди да си „изпушил“.

Хлапето вече дърпаше Куирънбах към помещението от другата страна на платнената преграда.

— Колкото до парите, Танър… и двамата не сме цъфнали и вързали. И не знаем дали можем да си позволим услугите на Доминика, нали?

— Сети се съвсем навреме. — Сграбчих Том за яката и го придърпах внимателно обратно в преддверието. — С приятеля ми трябва да продадем спешно някои неща, освен ако твоята мадам Доминика си пада по благотворителността. — Понеже забележката не оказа желаното въздействие, аз му показах част от съдържанието на куфарчето. — Продавам, за пари в брой. Къде?

Това явно подейства.

— Зелена и сребърна палатка, през пазар. Кажи Доминика те праща, няма да те опарят много.

— Хей, почакай — скочи Куирънбах, който вече беше в главното помещение.

Там една феноменално пълна жена седеше зад дълга кушетка и оглеждаше ноктите на ръцете си. Над кушетката, на многоставни рамена, бе окачено медицинско оборудване; металните му части блестяха на светлината на свещите.

— Какво?

— Защо аз трябва да бъда морското свинче? Мисля, че и ти искаше да ти махнат имплантите.

— Точно така. Връщам се веднага. Просто трябва да превърна част от вещите си в пари. Том обясни, че мога да свърша тази работа в базара.

Объркването на лицето му премина в гняв.

— Ама не можеш да си тръгнеш сега! Мислех, че сме заедно! Спътници! Не предавай приятелството ни току преди да е започнало, Танър…

— Хей, успокой се. Не предавам нищо. Докато тя приключи с теб, ще съм осигурил парите. — Щракнах с пръсти към дебеланата. — Доминика!

Тя се обърна апатично към мен; устните й се окръглиха въпросително.

— Колко време ще ти трябва за него?

— Един час — отвърна тя. — Доминика наистина бърза.

Кимнах.

— Времето е предостатъчно, Куирънбах. Връщай се на мястото си и я остави да си свърши работата.

Той се взря в лицето на Доминика и като че ли се поуспокои.

— Наистина? Връщаш се?

— Разбира се. Няма да стъпя в града, докато все още имам импланти в главата си. За луд ли ме мислиш? Но ми трябват пари.

— Какво смяташ да продадеш?

— Няколко от моите неща. Както и от нещата, които задигнах от общия ни приятел Вадим. Нямаше да ги събира, ако липсваше пазар за тях.

Доминика опитваше да го дръпне обратно върху кушетката, но той все още съумяваше да остане прав. Спомних си как бе променил импулсивно мнението си, докато тършувахме из стаята на Вадим — в началото се бе противил, но след това се включи ентусиазирано. Сега усещах настъпването на подобна коренна промяна.

— По дяволите! — изруга той и поклати глава. Изгледа ме любопитно и отвори своя куфар, бръкна изпод изписаните нотни листове и затършува в джобчетата под тях. Измъкна някои от собствените си придобивки от стаята на Вадим и ми ги подаде. — И без това не ме бива в бартерните сделки. Гледай да им вземеш добра цена, Танър. Надявам се да покрият разходите тук.

— Доверяваш ми се да го направя?

Той ме погледна полупремижал.

— Само гледай да вземеш добра цена.

Прибрах нещата му заедно с моите.

Едрата жена зад него висеше над помещението като дирижабъл — стъпалата й бяха на десетина сантиметра над земята. Беше се наместила в черен метален хамут, прикрепен за едната стена чрез пневматична ръка с пълен набор стави. Ръката съскаше и изпускаше пара. Доминика беше изпънала пръсти, сякаш чакаше да изсъхне току-що нанесен лак. Всеки пръст изчезваше във… или може би се превръщаше в нещо като метален напръстник. А всеки напръстник завършваше с нещо медицинско и специализирано.

— Не, първо той — обяви тя и ме посочи с едното си кутре, чийто напръстник бе украсен с нещо като миниатюрен стерилен харпун.

— Благодаря, Доминика — отвърнах аз. — Но по-добре първо се погрижи за Куирънбах.

— Ти се връщаш?

— Да… щом се сдобия с нужните финанси.

Усмихнах се и излязох от палатката, последван от бръмченето на бормашина.