Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (15)

Четиринайсет

Човекът, който разглеждаше нещата ми, имаше пенсне закрепено с каишка за главата. Голият му скалп бе осеян с фини белези, като непохватно залепена счупена ваза. Той изследва всичко, което му донесох, като го вдигаше с пинсети до пенснето пред очите си. До него стоеше младеж, сложил върху главата си шлем, подобен на този, който бях взел от Вадим, и пушеше домашно направена цигара.

— Някои от тези боклуци може да ми свършат работа — рече човекът с пенснето. — Евентуално. Казваш, че били истински, а? Че всичко е реално?

— Военните епизоди са извадени от паметта на войници след въпросните бойни ситуации, като част от нормалния процес на събиране на информация.

— А? И как попаднаха в твоите ръце?

Без да чака отговор, той бръкна под масата, измъкна тенекиена кутийка, затворена с ластиче, извади местни банкноти и отброи четирийсетина от тях. Както вече ми бе направило впечатление, те бяха напечатани в странни деноминации — по тринайсет, четири, двайсет и седем, три.

— Не ти влиза в работата откъде ги имам — отговорих аз.

— Така е, но не е причина да не питам. — Събеседникът ми присви устни. Нещо друго, или само ще ми губиш времето оттук нататък?

Дадох му да огледа нещата, които бях взел от Куирънбах; устните му се присвиха първоначално с презрение, а след това — с отвращение.

— Е?

— Сега вече ме обиждаш и това не ми харесва.

— Ако нещата не струват, просто ми кажи и ще си тръгна.

— Не че не струват — каза той, след като ги огледа отново. — Работата е там, че само преди един-два месеца щях да купя точно това. Гранд Тетон е популярен. Хората не могат да се наситят на тези тинести образувания.

— Какъв е проблемът тогава?

— Този боклук вече напълни пазара. И цената на тези неща пада. Това тук трябва да е… какво? Трето или четвърто поколение контрабанда. Наистина евтини боклуци.

Все пак измъкна още няколко банкноти, но значително по-малко от това, което плати за моите неща.

— Имаш ли още нещо?

Свих рамене.

— Зависи какво търсиш.

— Използвай си въображението. — Подаде един от военните ми филми на своя партньор. По лицето на младежа личаха първите неуверени опити за брада. Той извади касетите, които възпроизвеждаше в момента, и пъхна една от моите, без да повдигне за момент очилата от очите си. — Нещо черно. Мръсночерно. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Имам доста добра представа.

— Тогава или го давай, или си обирай крушите оттук. — Младежът започна да се гърчи на стола до него. — Хей, какво е това?

— Тази каска има ли достатъчна пространствена резолюция, за да стимулира центровете за болка и удоволствие? — попитах аз.

— И какво, ако има?

Приведе се към гърчещия се младеж и го цапардоса здраво по главата, като запрати каската на земята. Разлигавен и все още обзет от конвулсии, юношата се отпусна на стола си, с изцъклен поглед.

— Тогава не е трябвало да гледа неподготвен. Предполагам се е натъкнал на разпит, провеждан от Северната коалиция. Рязали ли са ти някога пръстите?

Мъжът с пенснето се изсмя сухо.

— Гадно. Много гадно. Но за тези неща също си има пазар… както и за черното.

Моментът беше подходящ да видя какво бе качеството на стоката на Вадим. Подадох му един от неговите носители на информация със сребристия мотив, напомнящ ларви на мухи.

— Това ли имаш предвид?

Той ме погледна скептично, но това продължи само докато огледа по-отблизо стоката. За обученото око вероятно съществуваха безброй недоловими за другите начини да различи истинската стока от нескопосаните имитации.

— Това е висококачествена контрабанда, ако изобщо е контрабанда, което значи, че си струва, каквото и да е. Хей, гадости за мозъка, опитай това.

Коленичи, вдигна очуканата възпроизвеждаща каска и я наложи върху главата на момчето, после се приготви да пъхне касетата на Вадим. Младежът тъкмо се бе посъвзел достатъчно, за да види за какво става дума, и размаха ръце във въздуха, опитвайки да го спре, преди да е пъхнал касетата в каската.

— Махай тази гадост оттук…

— Хей — рече мъжът с пенснето. — Щях да ти дам възможност да хвърлиш само един поглед, глупако.

Пъхна носителя на информация обратно в сакото си.

— Защо не го опиташ ти? — попитах аз.

— Поради същата причина, поради която и той не иска тази проклетия да се приближава до черепа му. Не е приятно.

— Нито пък разпитът на Северната коалиция.

— О, в сравнение с това, другото е като посещение в сладкарницата. Все пак там става дума само за болка. — Потупа деликатно вътрешния джоб на сакото си. — Това тук може да е девет милиона пъти по-неприятно.

— Искаш да кажеш, че невинаги е едно и също?

— Разбира се, че не е, иначе няма да има никакъв елемент на риск. А начинът, по който действат симулациите от този вид, никога не създава абсолютно едно и също пътуване. Понякога просто има ларви, друг път ти си тези ларви… понякога е много, много по-лошо… — Но внезапно се ободри. — Хей, важното е, че за това също има пазар; кой съм аз тогава, за да оспорвам?

— Защо би искал някой да изпита подобно нещо? — попитах аз.

Той се усмихна на младежа.

— Хей, какво е това — да не би час по философия? Откъде мога да знам? Такава си е човешката природа — вече е порядъчно извратена.

— На мен ли го казваш — отвърнах аз.

 

 

В центъра на базара, като минаре, се издигаше богато украсена кула с по един часовник от четирите си страни, настроен на времето на Казъм сити. Скоро бе настъпил седемнайсетият от общо двайсет и шестте часа от Йелоустоунското денонощие. Изпод циферблата оживяха фигурки със скафандри и се заеха с осъществяването на нещо като религиозен ритуал. Погледнах часовника на Вадим… всъщност вече си налагах да мисля за него като за мой, след като го бях отвоювал на два пъти — и открих, че двата бяха горе-долу единодушни по въпроса за времето. Ако предположенията на Доминика бяха точни, тя все още се занимаваше с Куирънбах.

Херметиците най-сетне бяха успели да преминат, другите очевидно богати хора също се бяха разотишли, но се виждаха мнозина с леко замаяния вид на наскоро обеднели. Може би преди седем години са били умерено богати, с недостатъчно солидни връзки, за да се предпазят от последствията от чумата. Съмнявам се, че тогава в Казъм сити е имало истински бедни люде, но несъмнено са съществували множество степени на заможност. Въпреки горещината, хората носеха тежки, тъмни дрехи, често с достатъчно бижута, за да могат да им послужат като баласт. В много от случаите жените носеха ръкавици и шапки с широки периферии и воалетки, под които просто нямаше как да не се потят. Мъжете бяха с тежки балтони с вдигнати яки, с полузакрити под панамени шапки или безформени барети лица. По вратовете на доста от тях висяха стъклени кутийчици; човек можеше да помисли, че в тях има религиозни реликви, но всъщност това бяха импланти, извадени от някогашните си собственици и носени сега като символ на останало в миналото богатство. Макар да имаше хора на всякаква възраст, така и не видях никой, който да изглежда наистина стар. Може би старците бяха прекалено крехки, за да рискуват да ходят на базара, но не бях забравил и думите на Орканя за напредъка на методите за удължаване на живота в другите светове. Напълно възможно бе някои от хората, които виждах тук, да бяха по на двеста-триста години, натежали от спомени, достигащи чак до Марко Ферис и ерата, останала в историята под името „Американо“. Вероятно бяха преживели невероятно странни неща… но надали нещо по-странно от неотдавнашното преобразяване на града или колапса на едно общество, чийто разкош и дълговечност са изглеждали гарантирани. Нищо чудно, че толкова много хора имаха тъжен вид; явно си даваха сметка, че колкото и да се подобряваше положението, старото време никога повече нямаше да се върне. Нямаше как да не те обземе известна емпатия при вида на цялата тази, проникваща във всичко меланхолия.

Започнах да си проправям път обратно към палатката на Доминика, после се запитах защо изобщо си правех труда.

Исках да задам няколко въпроса на Доминика, но можех да ги задам със същия успех и на някой от нейните съперници. В крайна сметка може би щеше да ми се наложи да разговарям с всички тях. Единственото, което ме свързваше с Доминика, беше Куирънбах… и макар да бях започнал да търпя присъствието му, знаех, че рано или късно ще ми се наложи да го зарежа. Можех да го направя още сега и най-вероятно пътищата ни никога повече нямаше да се пресекат.

Продължих, докато стигнах другия край на базара.

Вместо стена там имаше само отверстие, през което се виждаха по-ниските нива на града, зад вечния екран на мръсния дъжд, изтичащ от страната на гарата. Там в редица чакаха рикши: високи кутии, балансиращи между две широки колела. Някои от рикшите имаха парни двигатели или работещи с метан мотори. Шофьорите им стояха отпуснато в очакване на клиенти. Други от рикшите се задвижваха с педали, а неколцина изглежда бяха наследници на някогашни носилки. Зад редицата от рикши се виждаше втора — от летящи машини, напомнящи много воланторите, които познавах от Края на небето; имаше и три летателни апарата, приличащи на хеликоптери. Група работници вкарваха в единия от тях носилка, килната недостойно, за да премине през входа. Не бях сигурен дали ставам свидетел на качване в такси или на отвличане.

Вероятно можех да си позволя да наема волантор, но рикшите ми се сториха по-обещаващи за незабавно потегляне. Така най-малкото щях да добия представа за тази част на града, дори да нямах определена цел.

Тръгнах натам, забил решително поглед право пред себе си.

Но когато изминах половината разстояние спрях, обърнах се и се върнах в палатката на Доминика.

— Приключиха ли с мистър Куирънбах, Том? — попитах аз.

Той спря да друса рамене под звуците на цитрата, явно изненадан, че някой влиза в палатката на Доминика, без да се е налагало да бъде примамван и почти теглен дотам.

— Мистър, то не готов… десет минути. Има пари?

Нямах представа колко щеше да струва изрязването на имплантите на Куирънбах, но предполагах, че парите, които бе получил за записите от Гран Тетон, в най-добрия случай щяха да му стигнат точно. Отделих неговите банкноти от моите и ги поставих върху масата.

— Не достатъчно, мистър. Мадам Доминика иска още една.

Неохотно извадих една от моите банкноти с по-нисък номинал и я прибавих към купчинката на Куирънбах.

— По-добре това да е достатъчно — изръмжах аз. — Мистър Куирънбах ми е приятел, затова, ако разбера, че сте искали от него още пари, когато излезе, ще се върна.

— Достатъчно е, мистър. Достатъчно.

Детето побърза да влезе в стаята зад преградата и аз зърнах за момент надвисналата форма на Доминика и дългата кушетка, над която си вършеше работата. Куирънбах беше легнал по очи, гол до кръста, а около главата му бе издигната масичка с деликатни сондички. Косата му беше избръсната напълно. Доминика правеше странни жестове с пръсти, като кукловод, опъващ невидимите нишки на своите марионетки. В отговор сондичките танцуваха около черепа на Куирънбах. Нямаше кръв, нямаше дори видими следи от разрези по кожата му.

Може би Доминика бе по-добра, отколкото изглеждаше.

— Добре — казах аз, когато Том се появи отново. — Имам една молба към теб и тя струва колкото една от тези. — Показах му най-дребната банкнота, която имах. — И не казвай, че те обиждам, тъй като не знаеш какво мисля да те помоля.

— Казвай, голям човеко.

Посочих към рикшите.

— Тези неща из целия град ли се движат?

— Из по-голямата част на Мълч.

— Мълч районът, в който се намираме, ли е?

Не получих отговор, затова просто излязох от палатката, последван от хлапето.

— Трябва да се измъкна оттук — където и да е това „тук“ — до определен квартал на града. Не знам дали е далеч, но не искам да ме измамят. Сигурен съм, че ще можеш да го уредиш за мен, нали? Особено като се има предвид, че знам къде живееш.

— Ще намери добра цена, не тревожи. — Тогава явно му дойде нова идея. — Не чака твой приятел?

— Не… страхувам се, че ме чака работа другаде, мистър Куирънбах също е зает. Няма да се виждаме известно време.

Искрено се надявах това да се окаже истина.

Някакъв космат примат осигуряваше живата сила за задвижването на повечето рикши; добавянето на човешки ген към неговата ДНК правеше краката му по-дълги и по-прави, отколкото бе характерно за маймунския род. На неразбираемо бърз каназиански Том се споразумя с друго хлапе. Двамата бяха почти идентични; може би единствената разлика беше, че другото дете бе с по-къса коса и около година по-голямо. Том ми го представи като Хуан; нещо в поведението им показваше, че са отдавнашни бизнес партньори. Хуан се ръкува с мен и ме придружи до най-близката рикша. Погледнах напрегнато назад; надявах се, че Куирънбах все още не е станал от кушетката. Не ми се искаше да трябва да се оправдавам пред него, ако излезеше, преди да съм тръгнал. Някои хапове в живота просто нямаше как да бъдат преглътнати и да бъдеш зарязан от човека, който си приел за новия си спътник и приятел, бе един от тях.

Но се надявах да се справи с агонията от изоставянето благодарение на някой от Meisterwerks^[1], които щеше да напише.

— Накъде, мистър?

Хуан имаше абсолютно същия акцент като Том. Вероятно беше някакво арго от периода след чумата, опростен вариант на русиански, каназиански, нортски и десетината други езици, известни тук по времето на Бел епок.

— Заведи ме в Канъпи — реших аз. — Знаеш къде е, нали?

— Разбира се — отвърна хлапето. — Знам къде е, така както знам къде е Мълч. За идиот като Том ли ме мислиш?

— Значи можеш да ме заведеш там.

— Не, мистър. Аз не мога те заведа там.

Започнах да вадя друга банкнота, но осъзнах, че затрудненията ни в общуването произлизат от нещо по-основно, а не от недостига на средства и проблемът почти сигурно идваше от мен.

— Канъпи район на града ли е?

Последва многострадално кимване.

— Ти си нов тук, нали?

— Да, нов съм. Защо не ми направиш услугата да разясниш поради каква причина Канъпи излиза извън твоя район на действие?

Банкнотата изчезна от ръката ми, преди да успея да я разгъна напълно, после Хуан ми посочи задната седалка на рикшата, сякаш беше тапициран с плюш трон.

— Ще ти покажа. Но няма да те закарам там, разбираш ли? За това ще ти трябва нещо повече от рикша.

Скочи на съседното място, приведе се напред и прошепна нещо в ухото на шофьора. Приматът започна да върти педалите, мърморейки нещо, вероятно в знак на дълбоко възмущение от това, в което бяха превърнали генетичното му наследство.

По-късно научих, че биоинженерството с животни е сред малкото процъфтяващи индустрии след чумата. То експлоатираше нишата, отворила се след причинената от нея масова разруха при по-съвършените машини.

Както бе казал съвсем неотдавна Куирънбах, никога едно събитие не беше абсолютно лошо за всички.

Това се отнасяше и за чумата.

Липсващата стена осигуряваше място за влизане и излизане на воланторите (и вероятно на другите летателни апарати), но рикшите се измъкваха от района по един полегат, бетонен тунел. По влажните стени и тавана се стичаха гъсти, слузести течности. Тук поне беше по-прохладно и шумът от гарата скоро бе заместен от лекото поскърцване на зъбците и веригите, които предаваха въртенето от педалите на колелата.

— Ти си нов тук — заговори Хуан. — Не си от Ферисвил, нито от Ръждивия пояс. Нито пък от останала част на системата.

Нима невежеството ми беше толкова явно, че дори едно хлапе можеше да го усети?

— Както виждам, напоследък нямате кой знае колко туристи.

— Не и след лошите времена.

— Какво беше да живееш тогава?

— Не знам, мистър. Бях само на две.

Разбира се. Въпросното събитие се бе случило преди седем години — почти целият живот на едно дете. Хуан, Том и останалите хлапета из улиците нямаше как да си спомнят какъв е бил животът в Казъм сити преди чумата. Единственото, което знаеха, единственото, което помнеха наистина, бе градът такъв, какъвто го виждах и аз сега: безбрежен и тъмен, изпълнен отново с възможности… само дето сега възможностите се намираха в опасностите, престъпленията и беззаконието; град на крадците и просяците и на онези, които успяваха да се оправят благодарение на ума, а не на кредитния си рейтинг.

Просто за мен беше шок да се озова на такова място.

Разминавахме се с движещите се в противоположна на нашата посока рикши, мокри и лъскави от дъжда. Съвсем малко от тях возеха пасажери, сгушени мрачно в палтата си. Ако се съдеше по вида им, те биха предпочели да се намират във всяка друга точка на Вселената, само не и в Казъм сити. Разбирах ги прекрасно. Бях изморен, беше ми горещо, потях се под дрехите, кожата ме сърбеше; имах истинска нужда да се измия и усещах ясно миризмата на тялото си.

Какво, по дяволите, правех тук?

Преследвах някакъв човек през повече от петнайсет светлинни години разстояние и така се бях озовал в град, превърнал се в болна перверзия на самия себе си. Този човек не беше дори истински лош, даже аз бях в състояние да видя това. Мразех Рейвич заради постъпката му, но на негово място аз бих направил горе-долу същото. Той беше аристократ, а не човек на оръжието и при други условия, ако историята на нашата планета бе позволила друго развитие на нещата, можехме да сме дори приятели. Вече изпитвах уважение към него, предизвикано от напълно неочакваната му за мен реакция, когато унищожи моста при Нуева Валпрайсо. Нямаше как да не се възхитя на подобна непринудена бруталност. Всеки щеше да получи моето уважение, ако го бях преценил толкова неправилно.

И въпреки всичко знаех, че няма да изпитам никакви задръжки и щях да го убия при първа възможност.

— Мисля, че има нужда от урок по история, мистър — обади се Хуан.

На борда на „Стрелников“ не успях да науча кой знае колко, но точно сега нямах желание да навлизам по-дълбоко в историята на тази планета.

— Ако мислиш, че не знам за чумата…

Тъмнината в тунела пред нас постепенно изсветляваше. Не рязко, но достатъчно, за да разберем, че скоро наистина ще влезем в града. Светлината имаше същия карамеленокафяв оттенък, който бях видял от совалката: цвят на мръсна светлина, процеждаща се през още мръсотия.

— Чума удари, от нея сградите се побъркаха — обясни Хуан.

— Това вече ми го казаха.

— Не са казали достатъчно, мистър. — Синтаксисът му беше в зачатъчна форма, но подозирах, че е за предпочитане пред способностите на шофьора на рикшата. — Сградите се промениха, наистина бързо. — Правеше експанзивни жестове. — Много хора умря, смазани между стените.

— Не звучи особено приятно.

— Ще покажа хора в стени, мистър. Тогава вече няма да шегувате. Ще си измокри панталоните. — Направихме остър завой, за да избегнем удар с носещата се право срещу нас рикша. — Но чуйте, те, сгради, се променят по-бързо на върха.

— Нещо не проумявам.

— Строили ги като дървета. Имат големи корени в земята.

— За да смучат материали от скалите и земята, които да използват за растеж и поправки?

— Да. Като големи дървета, както казах. Но като големи дървета и във всяко друго отношение. Разбира?

Нова вълна от бурни жестове, с които изобрази нещо като гъбоподобен облак.

Може би все пак бях разбрал.

— Искаш да кажеш, че системите за растежа са били концентрирани в горната част на сградите?

— Да.

Кимнах.

— Разбира се. Тези структури са били замислени така, че да могат както да се демонтират, така и да растат на височина. Независимо дали искаш да добавиш, или да отнемеш материал, го правиш от върха. Следователно нервният център на самовъзпроизвеждащата се машина винаги се издига заедно със самата структура. По-ниските нива се нуждаят от по-малко системи; минимумът, необходим за съществуване и ремонт, както и за периодичните промени в схемата.

Трудно можеше да се разбере дали усмивката на Хуан ме приветстваше, задето се бях досетил сам, или изразяваше симпатия, защото ми бе нужно толкова време, докато достигна до този извод.

— Чума отиде първо до върха, пренесена от корена. Първо побърка връх на сграда. По-долната й част остана същата като преди. Когато чума стигна там, хора отрязаха корен, умориха от глад сграда. Няма вече промяна.

— Но по това време горните част вече се бяха променили до неузнаваемост. — Поклатих глава. — Трябва да са били ужасни времена.

— И още как, мистър.

Излязохме на дневна светлина и най-после разбрах какво имаше предвид Хуан.