Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (40)

Трийсет и девет

Спряхме при трима змиепродавци, преди да попаднем на този, който знаеше за кого говорим: някакъв чужденец, очевидно от друг свят, купил достатъчно змии, за да позволи на търговеца да затвори сергията до края на деня. Това бе станало вчера; нашият човек явно бе планирал убийството на Доминика дълго преди да го осъществи.

Според продавача на змии мъжът приличал много на мен. Не напълно, но приликата била силна, ако се вгледаш внимателно. Освен това и двамата сме говорели с подобен акцент, но другият бил далеч по-малко словоохотлив.

Разбира се, че говорехме по подобен начин. Бяхме не само от една планета, а и от един регион.

— А жената, която беше с него? — поинтересувах се аз.

Не беше споменавал жена, но нещо в начина, по който попипа пригладения си мустак, ми подсказа, че съм улучил.

— Отнемате ми доста време — заяви той.

— Има ли нещо или някой в този град, който да не може да бъде купен? — рекох аз и пъхнах в ръката му една банкнота.

— Да — позасмя се тихичко той. — Но не съм сред тях.

— Та какво за жената? — попитах аз, като оглеждах намиращата се в една от клетките змия с цвят на мента. — Опиши я.

— Какъв смисъл има? Не изглеждат ли всичките еднакво?

— Кои всички изглеждат еднакво?

Той се засмя, този път по-силно, сякаш неосведомеността ми му се стори истерична.

— Просяците, разбира се. Ако си видял един, все едно си ги видял всичките.

Изгледах го ужасен.

Обадих се при Просяците един ден след пристигането си в Казъм сити. Опитах да се свържа със сестра Амилия, да я попитам дали знае нещо за Куирънбах. Така и не се добрах до нея, но вместо това разговарях с брат Алексей. Той обаче ми каза, че тя имала същото желание да се свърже с мен, както аз — с нея. Тогава тази забележка не ми бе направила впечатление. Но сега експлодира в черепа ми като осветителен снаряд.

Жената с Танър беше сестра Амилия.

Контактите на Зебра дори не бяха намекнали, че жената е от ордена на Просяците. Змиепродавецът, от друга страна, бе сигурен. Може би не бях прав да предполагам, че тази жена е сестра Амилия. Въпреки това, смятах така. Тя вероятно трябваше да сменя често дегизировката си — или умишлено, или просто защото не беше достатъчно убедителна — за да поддържа дълго новата си самоличност.

Какво бе нейното участие във всичко това?

Доверих й се абсолютно след размразяването си. Позволих й да помогне на ума ми да оздравее след объркващия представите за идентичност престой в криокамера. И през цялото време, което прекарах в приюта на Просяците, нито едно от действията й не ме накара да заподозра нещо.

Но доколко ми вярваше тя самата?

Танър, истинският Танър, може би се бе появил в приют „Айдълуайлд“ след мен. Сигурно е пристигнал със същия кораб от Края на небето и са го размразили малко след мен, така както аз бях размразен малко след Рейвич. Но аз вече бях използвал името Танър Мирабел, което означаваше, че той не е пътувал под своето име. Освен ако не искаше да изглежда луд, със съзнание, разсипано от процеса на замразяване и след това — при размразяването, нямаше да е избързал да съобщи истинското си име. По-добре беше да поддържа лъжата и да остави Просяците да го мислят за някой друг.

Ставаше все по-объркващо. Даже аз се бях объркал. Не смеех да мисля как изглеждаше всичко за Зебра, Шантрел и другите.

Аз не бях Танър Мирабел.

Аз бях… нещо друго. Нещо отвратително, влечугоподобно и древно, от което умът ми се ужасяваше, но на което нямаше как да не обръщам повече внимание. Когато Амилия и другите Просяци ме размразиха, пътувах под името Танър и, както изглежда, носех неговите спомени, умения и, най-важното, знанието за непосредствено предстоящата му мисия. Изобщо не ми минаваше през ума да поставя под съмнение това; то ми се струваше правилно. Детайлите сякаш си идваха по местата.

Но всичко се оказа фалшиво.

 

 

Все още говорехме с търговеца на змии, когато телефонът на Зебра звънна отново, звукът бе почти заглушен от непрестанния шепот на дъжда и съскането на змиите в клетките. Тя извади апарата от якето си и се вгледа в него подозрително, без да отговори.

— От твое име е, Прански — рече тя. — Но ти единствен знаеш този номер и в момента стоиш до мен.

— Мисля, че трябва да бъдеш извънредно предпазлива, преди да отговориш на това повикване — казах аз. — Ако е от този, от когото предполагам.

Зебра отвори телефона. Пандора сигурно бе отворила кутията си по същия начин, изпълнена със страх от това, което може би се намираше вътре. Екранчето бе осеяно с дъждовни капчици, наподобяващи миниатюрни стъклени скакалци. Зебра вдигна телефона до лицето си и тихо произнесе нещо.

Отговориха й. Тя отвърна доста несигурно и обърна лице към мен.

— Беше прав, Танър. За теб е.

Взех телефона; не можех да разбера как нещо толкова невинно е в състояние да съдържа толкова зло. Погледът ми падна върху лице, което приличаше поразително на моето собствено.

— Танър — промълвих аз.

Мъжът не отговори веднага, а когато го направи, гласът му прозвуча развеселено.

— Питаш или казваш?

— Много смешно.

— Имам да ти кажа нещо. — Гласът бе слаб, звучеше на фона на шум от машини. — Не знам дали вече си успял да подредиш всичко по местата.

— Започвам да го правя.

Последва още една пауза. Разбрах, че Танър не е на повърхността на Йелоустоун, а някъде близо до него, на частици от светлинната секунда от ниската орбита, достатъчно на брой, за да бъдат доловени от човешкия слух като забавяне; може би близо до пояса от населени места, където се намираше и селището на Просяците.

— Добре. Няма да те обиждам, като използвам истинското ти име, поне засега. Но повече от това няма да ти кажа.

Усетих, че замръзвам.

— Дойдох, за да направя това, което прави Танър Мирабел, т.е. да довърша започнатото от него. Дойдох да те убия, така, както ти си дошъл да убиеш Рейвич. Симетрия, не мислиш ли?

— Ако си в Космоса, значи се движиш в неправилна посока. Знам, че вече си бил тук. Открих визитната ти картичка при Доминика.

— Това със змиите беше хубав щрих, нали? Или още не си си изяснил тази част?

— Старая се с всички сили.

— Ще ми се да си побъбрим, наистина ми се ще. — Лицето насреща ми се усмихна. — И може би пак ще ни се удаде такава възможност.

Знаех, че е уловка, и въпреки това се хванах.

— Къде си?

— На път за среща с един близък до сърцето ти човек.

— Рейвич — промълви Куирънбах и аз кимнах, спомнил си как Куирънбах бе обяснил, че ще ни откара в открито пространство за среща с Рейвич, преди Шантрел да ни спаси.

В едно от високо разположените населени места, наречено „Подслона“.

— Не намесвай Рейвич в това — отвърнах аз. — Той не е нищо повече от второстепенна фигура. Това е между теб и мен. И не е необходимо да го правим повече.

— Впечатляваща промяна за човек, който само допреди няколко часа бе твърдо решен да убие Рейвич — каза Танър.

— Може би не съм човекът, за когото се мислех. Но защо си се захванал с Рейвич?

— Защото е невинен.

— Какво значи това?

— Означава, че той ще те доведе при мен. — Усмивката му изпълни екрана, предизвиквайки ме да намеря недостатък в логиката му. — Прав съм, нали? Ти дойде тук да го убиеш, но би предпочел да го спасиш, отколкото да позволиш аз да свърша тази работа вместо теб.

Нямах представа как се чувствам, наистина нямах. Танър ме принуждаваше да си задавам въпроси, които досега избягвах, докато се занимавах с разкола в спомените си. Но този разкол бе отворил пукнатина, която бе изтръгнала моето минало и бе оставила на негово място нещо отровно. Ако аз бях Кауела, а сега всичко сочеше натам, тогава се мразех до дън душа.

Но не можех да мразя по-малко Танър. Той беше убил Гита.

Не. Ние я бяхме убили.

Истината, смазващата й логика, улучи целта си. Сега вече имахме общи спомени, цели върволици от миналото ни бяха преплетени помежду си. Спомените на Танър не бяха истински мои, но сега, след като ги бях носил в главата си, никога вече нямаше да се освободя напълно от тяхното влияние. Той беше убил Гита; сега носех спомена, че съм го направил аз; спомена, че съм убил най-важното същество в моя свят. Но истината беше по-лоша, много по-лоша. Престъпленията на Танър бяха нищожни в сравнение с тези, които бях потиснал, погребал под неговите спомени, и сега те изплуваха и измъчваха съвестта ми. Все още се чувствах Танър, все още ми се струваше, че неговото минало е и моето; бях зърнал обаче достатъчно от истината, за да разбера, че илюзията ще става все по-неубедителна с времето, че в действителност на това тяло принадлежаха спомените и миналото на Кауела. Но дори това не беше всичко, тъй като самият Кауела беше само нещо като черупка, под която се криеше още по-дълбок пласт от спомени.

Не исках да разсъждавам, но виждах накъде водят нещата.

Бях откраднал спомените на Танър, бях се накарал да мисля, макар и временно, че наистина съм Танър. После започнах да се освобождавам от тази дегизировка, а заразяването с индоктриналния вирус катализира изплуването на дори още по-дълбоки пластове от спомени; проблясъци на скритата ми история, от която ме деляха столетия.

История от времето на Скай Осман.

Нещо в мен се пречупи под бремето на това осъзнаване. Коленете ми се подгънаха, паднах на хлъзгавата от дъжда земя, обзет от непреодолими позиви за повръщане. Изтървах телефона; сега той се валяше на земята до мен, обърнат така, че все още виждах лицето на Танър и загадъчното му изражение.

— Какво има? — попита той.

— Амилия — произнесох аз; първоначално от устата ми излезе само шепот, затова повторих името по-ясно. — Тя е с теб, нали? Измамил си я.

— Нека кажем само, че ми беше от голяма полза.

— Тя не знае какво възнамеряваш да направиш, нали?

Предположението явно му се стори забавно.

— Много доверчива душа е. Имала е своите съмнения за теб, знаеш ли. Очевидно, след като си напуснал приюта на Просяците, е узнала за някои особени моменти в генетичния ти код, доказателство за това, което е сметнала за твое вродено заболяване. Опитала да се свърже с теб, но ти си се превърнал в неуловим клиент. — Танър се усмихна отново. — По това време аз вече бях размразен. Спомних си кой съм и защо съм на този полет от Края на небето. Че те преследвам, защото ми открадна спомените и самоличността. Разбира се, не съм казвал на Амилия нищо за това. Казах й само, че сме братя и че просто си малко объркан. Дребна безвредна измама. Не можеш да ме виниш за нея.

Така беше. И аз бях излъгал Амилия, с надеждата да ме заведе до Рейвич.

— Пусни я — рекох аз. — Тя не означава нищо за теб.

— О, напротив. Тя е другата причина, благодарение на която ще те докарам тук. Още една причина да се срещнем, Кауела.

Лицето му замръзна за момент, след това връзката прекъсна. Всички стояхме неподвижно под дъжда. Подадох телефона на Зебра.

 

 

— А другата рана? — попита тя, докато пътувахме из града с колата й. — Каза, че Танър си изгубил стъпалото и сега нямало и следа от подобно нещо. Но това не бе единственото, което искаше да търси Миксмастърът. — Тя разтърси глава. — Знаеш ли, предпочитам да те наричам „Танър“. Никак не е лесно да разговаряш с човек, който изведнъж отрича собственото си име.

— Повярвай ми, не е лесно и от моята страна на барикадата.

— Та разкажи за другата рана.

Поех си дълбоко въздух. Това бе най-трудното от всичко.

— Танър простреля един човек. Човека, за когото работеше. Името му беше Кауела.

— Много мило от негова страна — обади се Шантрел.

— Не, не беше така. Танър всъщност му правеше услуга, като го простреля. Беше много сложна ситуация, със заложници. Танър трябваше да стреля през човека, за да… — Гласът ми секна за момент. — … за да убие един от нападателите на лагера, тъй като той заплашваше да заколи съпругата на Кауела. Кауела нямаше да бъде убит. Танър знаеше, че при този ъгъл лъчът няма да го нарани сериозно.

— И?

— Танър стреля.

— А получи ли се? — попита Зебра.

С вътрешното си зрение видях отново как Гита се свлича на земята, поразена не от ножа, а от изстрела на Танър.

— Похитителят остана жив — отвърнах след кратко мълчание аз. — Познанията на Танър по анатомия бяха безупречни. Професионален убиец, какво искате. Учат ги кои органи трябва да улучат, за да подсигурят убийството. Но познанията могат да се използват и с коренно обратна цел: да намериш най-безопасния път за преминаване на лъч през човешкото тяло.

— Като те слуша човек, ще рече, че става дума за хирургическа операция — отсъди Шантрел.

— Точно това и беше.

Съобщих им, че при сканирането Миксмастърът откри заздравяла дълга рана, пресичаща тялото ми, точно като от лъчево оръжие, започваща от гърба и завършваща в корема ми. При сканирането раната изглеждаше като изчезваща диря на самолет.

— Но това означава… — започна Зебра.

— Буква по буква ли трябва да ви го напиша. Това означава, че аз съм човекът, за когото е работел Танър Мирабел. Кауела.

— Става все по-лошо — обади се Куирънбах.

— Нека го изслушаме — намеси се Зебра. — Бях с него, когато отиде при Миксмастъра, не забравяйте. Той не си измисля всички тези неща.

Обърнах се към Шантрел.

— Ти видя генетичните промени, направени на очите ми. Кауела плати на ултрите, за да му свършат тази работа. Хобито му беше да ходи на лов. Но това не бе всичко, нали? Кауела искаше да вижда в тъмното, защото мразеше мрака, мразеше спомена, в който бе малък, самотен и забравен, очаквайки някой да отиде при него в детската стая.

— Продължаваш да говориш за Кауела в трето лице — рече Зебра. — Защо? Не си ли сигурен, че си Кауела?

— Косвено така се получава. Но и неговите спомени са фрагментарни, не по-ясни от спомените на Танър.

— Нека да изясним този въпрос — обади се Куирънбах. — Значи нямаш никаква шибана представа кой си, така ли?

— Не — отвърнах аз, възхитен от собственото си спокойствие. — Аз съм Кауела. Вече съм абсолютно сигурен.

 

 

— Танър иска смъртта ти? — възкликна Зебра, след като оставихме автомобила на Шантрел близо до гарата. — Макар някога да сте били близки?

Картини от едно бяло помещение, от клекнал на пода му гол мъж, пробягаха в съзнанието ми като проблясъци на стробоскопна лампа, ставайки мъничко по-ясни с всяко следващо повторение.

— Случи се нещо много лошо — промълвих аз. — Човекът, който съм аз… Кауела, стори нещо много лошо на Танър. Не съм сигурен, че го виня задето иска да си отмъсти.

— Аз не обвинявам нито него, нито теб, нито когото и да било — заяви Шантрел. — Не и ако ти… Танър… го е прострелял.

Тя сбърчи чело, не можех да виня и нея за объркването. Много трудно беше да не се оплетеш сред тези непрекъснато движещи се пластове на спомените.

— Танър не улучи — продължих аз. — Изстрелът му трябваше да спаси съпругата на Кауела, но стана така, че я уби. Това може би е първата и последна грешка в кариерата му. Не е зле, като се замислиш. При това обстановката бе изключително натегната.

— Като те слуша човек ще реши, че не го обвиняваш задето е тръгнал след теб — каза Зебра.

Групата ни вече се движеше из базара, който бе доста по-оживен в сравнение с последното ни посещение, само преди няколко часа. Нищо, напомнящо представители на реда, все още не се бе появило край палатката на Доминика, но в близост не се виждаха и клиенти. Подозирах, че тялото й е още живо, все така плуващо над кушетката, върху която се извършваха актовете на невронен екзорцизъм, все така „декорирано“ със змиите. Вестта за смъртта й несъмнено вече се бе разнесла из Мълч, но цялата незаконност на станалото, пренебрегваща грубо и неписаните закони за това кой може и кой не може да бъде докосван, осигуряваше недостъпността на зоната около палатката.

— Не мисля, че някой би го обвинил — рекох аз. — Защото това, което направих с него…

Бялата стая се върна в ума ми… само че този път я видях от перспективата на коленичилия мъж; усетих голотата и непоносимия му ужас — ужас, който отваряше вратите за неподозирани до този момент емоции; все едно бе зърнал халюциногенни нови цветове.

Перспективата на Танър.

Съществото в нишата се размърда и се разви с морно търпение. В някаква елементарна гънка на миниатюрното си мозъче разбираше, че жертвата му няма къде да отиде.

Беше млада, не особено голяма хамадриада, вероятно бе родена от своето дърво-майка през последните пет години, ако се съдеше по розовия оттенък на фотоволтажната й качулка, навита около главата й като криле на спящ прилеп. Хамадриадите губеха този цвят с наближаването на зрелостта; само напълно порасналите змии бяха достатъчно дълги, за да достигат върховете на дърветата и да развият качулките си. Ако на това същество му се удадеше да порасне, след една-две години розовият нюанс щеше да потъмнее до лъскаво черно; тъмна кувертюра, осеяна с подобни на пайети, фотоволтажни клетки.

Хамадриадата се спусна на земята като навито твърдо въже, хвърлено от кораба към кея. За момент остана неподвижна; качулката й се отваряше и затваряше бавно, като хриле на риба. Сега я виждаше по-ясно и се увери, че е наистина много голяма.

Беше наблюдавал десетки хамадриади в джунглата, но никога отблизо и никога в цялата им дължина, просто ги зърваше измежду дърветата от безопасно разстояние. И макар винаги да носеше оръжие, което лесно би могло да убие змията, винаги изпитваше известен страх. И това бе съвсем нормално: естествена проява на човешкия страх от змиите, фобия, записана в гените от милиони години на предпазлива еволюция. Но хамадриадата всъщност не беше змия и нейните предшественици не напомняха ни най-малко нито едно от обитавалите някога Земята живи същества. Но изглеждаше като змия и се движеше като змия. Това единствено имаше значение.

Той изкрещя.