Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (13)

Дванайсет

— Какво искаше да кажеш с това?

— С кое, Танър?

— С тази хвърлена ей така забележка, че Глитър Банд не съществувал. Да не би да възнамеряваш да я оставиш да си виси така загадъчно във въздуха?

Движехме се с Куирънбах из коридорите на „Стрелников“ към убежището на Вадим; затруднявах се поради факта, че носех куфара си. Бяхме сами; заключих Вадим в моята стаичка, след като ни съобщи местонахождението на своята кабина. Смятах, че като я претърсим, ще открием онова, което бе откраднал от другите пасажери. Засега се бях обзавел с палтото му и не възнамерявах да му го върна.

— Да кажем, че настъпиха известни промени, Танър.

Куирънбах се провираше несръчно зад мен, напомняше куче, което се опитва да хване завряло се в дупка животно.

— Не съм чул нищо.

— И няма как да си чул. Промените настъпиха неотдавна, докато си пътувал насам. Това е опасността на междузвездните пътувания.

— Една от многото — отвърнах аз, сетил се за насиненото си лице. — Е, за какви промени става въпрос?

— Доста драстични, страхувам се. — Направи пауза; дишаше тежко, като стържене на трион. — Виж, съжалявам, че ще трябва да разбия всичките ти представи наведнъж, но за теб самия е най-добре са осъзнаеш, че Йелоустоун вече съвсем не е онова, което беше. Меко казано.

Спомних си къде ми беше казала Амилия, че ще мога да намеря Рейвич.

— Казъм сити съществува ли все още?

— Да… да. Е, нещата не са чак толкова драстични. Той все още е на мястото си, все още е населен, все още разумно просперира според стандартите на тази система.

— Предполагам, че ще разясниш точно какво означава последното.

Погледнах напред и видях коридорът да се разширява, а от едната му страна се появиха овални врати. Но беше все така тъмно и клаустрофобично; изобщо, цялото това преживяване ми се струваше смущаващо познато.

— Да… за съжаление. Градът се промени коренно. Почти неузнаваем е и предполагам, че в голяма степен същото се отнася и за Глитър Банд. Преди на него имаше десет хиляди населени места, разхвърляни около Йелоустоун като — и тук ще си позволя безсрамно смесване на метафори — гирлянда от приказно редки и изкусно шлифовани скъпоценни камъни, всеки със свой специфичен блясък. — Куирънбах спря и известно време се чуваше само свистенето на гърдите му. — А сега са останали само стотина, които все още осигуряват достатъчно налягане, за да поддържат живота. Останалите са изоставени, изпълнени с вакуум шушулки, неми и мъртви като носещи се по реката клони, съпровождани от обширни и фатални пасажи от всевъзможни отломки. Наричат го „Ръждивия пояс“.

Трябваше ми малко време да възприема казаното, преди да попитам:

— Но какво се е случило? Война ли? Да не би някой да е обидил вкуса към селищния дизайн на някой друг?

— Не, причината не беше война. С нея може би щеше да е по-добре. Все пак човек винаги може да се окопити след една война. Войната не е чак толкова лошо нещо, колкото се опитват да ни я…

— Куирънбах…

Търпението ми започваше да се изчерпва.

— Беше чума — отвърна припряно той. — Изключително тежка форма, но все пак — чума. Преди обаче да започнеш да задаваш дълбокомислени въпроси, държа да ти припомня, че не знам кой знае колко повече от теб — и аз самият пристигам току-що.

— Но си много по-добре информиран от мен. — Отминах две врати и спрях пред третата, за да сравня номера й с този на ключа, който ми бе дал Вадим. — И как една чума е съумяла да направи такива поразии?

— Не е била каква да е чума. А чума с безкрайно въображение, струва ми се. Артистична. Но по един дяволски начин. Ъъъ, стигнахме ли?

— Да, мисля, че е неговата кабина.

— Внимателно, Танър. Възможно е да има капани или нещо друго от този род.

— Съмнявам се; Вадим не прилича на хората, отдаващи се на дългосрочно планиране.

Пъхнах ключа на Вадим в ключалката и усетих облекчение, когато вратата се отвори. Слаби светлинки запремигваха и разкриха пред погледа ми цилиндрично, три-четири пъти по-голямо помещение от това, което ми бе отредено. Куирънбах ме последва и се застопори в единия край; напомняше ми човек, който не може да събере сили да слезе в канализационната шахта.

И не можех да го виня.

Вътре миришеше на събирани в продължение на месеци отпадъчни вещества, отделяни от тялото, всяка пожълтяла пластмасова повърхност бе покрита с мазен слой мъртви кожни клетки. Порнографските холограми по стените се бяха оживили при нашето влизане — дванайсет голи жени заемаха всевъзможни, невероятни от анатомична гледна точка пози. Освен това заговориха: една дузина почти еднакви контраалти, хвалещи ентусиазирано сексуалните достойнства на Вадим. Представих си го, вързан и със запушена уста в моята кабина, неспособен да чуе тези ласкателства. Жените не спираха да говорят, но след време и жестовете, и приказките им започнаха да се повтарят достатъчно често, за да не им обръщаме внимание.

— Струва ми се, че не сме сгрешили стаята — обади се Куирънбах.

Кимнах.

— Няма да спечели никаква награда, нали?

— О, не знам — някои от петната са аранжирани доста интересно. Жалко, че е отдал предпочитанията си на вида, получен от размазването на екскременти — прекалено в духа на миналото столетие. — Той дръпна встрани плъзгащия се капак от неговия край на стаята, като го докосна само с връхчетата на пръстите си; откри се мърляво, като че ли направено от микрометеорит прозорче. — О, той значи имал стая с изглед. Но не съм сигурен, че това е някакво предимство.

Аз се загледах навън. Виждаше се част от корпуса на кораба, през който от време на време преминаваха ярковиолетови линии. Макар да се движехме, цял взвод работници продължаваше да се труди върху „Стрелников“.

— Е, да не се бавим тук повече от необходимото. Аз ще претърся този край, ти действай в твоя, да видим дали ще се натъкнем на нещо полезно.

— Добра идея — съгласи се Куирънбах.

Започнах да претърсвам; стаята, чиито стени представляваха всъщност вградени шкафчета, някога трябва да е била склад. Те бяха прекалено много, за да бъдат претърсени методично, но аз пълнех куфара си и бездънните джобове на палтото на Вадим с всичко, което ми се стореше донякъде ценно. Прибрах множество бижута, информационни монокли, холокамери и брошки-преводачи. Точно такива неща бях очаквал Вадим да открадне от не много по-богатите от него самия пасажери на „Стрелников“. Трябваше да търся доста, докато се натъкна на часовник — хората обикновено не ги вземаха, когато пътуваха между различни системи. Най-накрая намерих един, който беше разграфен за измерването на Йелоустоунско време. Представляваше няколко концентрични циферблата, около които цъкаха миниатюрни смарагдови планети, отмерващи времето.

Сложих го на китката си, стори ми се приятно тежък.

— Не може просто така да му откраднеш вещите — обади се кротко Куирънбах.

— Вадим може да напише оплакване.

— Не става дума за това. Но не правиш нищо по-добро от…

— Слушай, сериозно ли смяташ, че той е купил някое от тези неща тук? Всичко е откраднато; вероятно от пасажери, които не са вече на борда.

— Но някои неща може да са откраднати наскоро. Трябва да се постараем да ги върнем на собствениците им. Не си ли съгласен?

— На някое далечно теоретично ниво — да, възможно е. — Продължавах да тършувам. — Но няма как да разберем кои са тези собственици. Не забелязах някой да признае, че Вадим му е откраднал нещо, когато попитах. Освен това, теб какво те интересува?

— Нарича се „последни останки на съвест“, Танър.

— След като онзи разбойник едва не те уби?

— Принципът си остава.

— Е, ако смяташ, че това ще ти помогне да спиш нощем, можеш спокойно да ме оставиш да претърсвам сам вещите му. Между другото, даже не съм сигурен, дали те помолих да ме последваш тук.

— Не точно… — Лицето му се изкриви от мъчителна нерешителност, докато оглеждаше съдържанието на едно отворено чекмедже. Измъкна оттам един чорап и го изучава тъжно още известно време. — По дяволите, Танър. Надявам се, че той наистина няма влиятелни приятели, както твърдиш.

— О, не мисля, че си заслужава да се тревожим заради това.

— Сигурен ли си?

— Имам доста добра представа за негодници като него, повярвай ми.

— Да-а… Може и да си прав. — И в началото бавно, но с нарастващ ентусиазъм, Куирънбах започна да обръща един след друг чорапите на Вадим, пълни с пачки банкноти, предимно стоунърска валута.

Протегнах се и взех две пачки, преди всичко да бе изчезнало в джобовете на Куирънбах.

— Благодаря. Ще свършат добра работа.

— Мислех да ти дам част от тях.

— Разбира се, че си мислел — поразгледах банкнотите. — Дали все още имат някаква стойност?

— Да — промълви замислено той. — Поне в Канъпи. Нямам представа каква трябва да е валутата в Мълч, но се съмнявам, че ще ни навреди, а, как смяташ?

Аз награбих още от парите.

— По-добре е да се вземат всички предпазни мерки, отколкото после да съжаляваш, такава е моята философия.

Продължих да тършувам; общо взето попадах на все същите евтини бижута и дрънкулки, но накрая се натъкнах на нещо, което приличаше на експериментално възпроизвеждащо устройство. Беше по-тънко от всичко, което бях виждал на Края на небето, така направено, че да не бъде по-голямо от Библия.

Намерих празен джоб и го пъхнах там заедно с няколко от дисковете — информацията може би щеше да се окаже полезна.

— Онази чума, за която говорехме — подех аз.

— И какво?

— Не разбирам как е причинила такива щети.

— Защото не е била биологична… искам да кажа, не по начина, по който разбираме тези неща. — За момент спря. — Машините също станаха нейна жертва — над определено ниво на сложност всички или престават да работят или започват да работят по нехарактерен начин.

Свих рамене.

— Не звучи чак толкова зле.

— Ако машините са просто роботи или заобикалящи ни системи, както в този кораб. Но ние говорим за Йелоустоун. Повечето машини са микроскопични съоръжения вътре в човешките същества, неразривно свързани с ума и плътта. Станалото в Глитър Банд е просто симптоматично за нещо далеч по-ужасно, което ще се случи в голям мащаб, по същия начин както да речем изгасването на светлината в цяла Европа в края на четиринайсети век е индикация за идването на Черната смърт.

— Нужно ми е да знам повече.

— Тогава провери системата в твоята стая. Или на Вадим, ако искаш.

— Или пък просто ти би могъл да ми кажеш за какво става дума.

Той поклати глава.

— Не, Танър. Аз знам съвсем малко повече от теб. Не забравяй, че и двамата дойдохме по едно и също време. Да, с различни кораби, но и двамата сме прекосявали Космоса, когато се е случило това. Аз имах малко повече време от теб, за да приема станалото.

— А ти откъде идваш? — попитах тихо и спокойно аз.

— Гран Тетон.

Неговият свят бе друга от първоначално американските колонии, като Йелоустоун, Йосемити, Гласиър и още две-три, които не можех да си спомня. Бяха населени от роботи преди четири столетия. Самовъзпроизвеждащите се машини носеха шаблони, посредством които да конструират живи човешки същества след своето пристигане. Нито една от тези колонии не бе успяла; всички се бяха проваляли след едно-две поколения. Много малко хора може би бяха в състояние да проследят родословното си дърво чак до първите заселници; повечето обитатели на тези светове бяха потомци на следващите колонизаторски вълни, пристигнали с лайтхъгъри. Държавите бяха демаршистки, като Йелоустоун.

Краят на небето, разбира се, бе съвсем друг случай. Това бе единственият свят, заселен някога от кораб, пътувал в продължение на няколко поколения.

Има грешки, които никой никога не повтаря.

— Чувал съм, че Гран Тетон е едно от най-хубавите места за живеене — рекох аз.

— Да. И сигурно се питаш какво ме е довело тук.

— Не, не е моя работа.

Куирънбах започна да рови по-бавно из плячката на Вадим. Липсата на любопитство от моя страна очевидно бе нещо ново за него. Продължавах изследването на багажа на Вадим, като броях наум секундите, преди Куирънбах да наруши мълчанието.

— Аз съм човек на изкуството — обясни той. — По-точно — композитор. Работя върху симфоничен цикъл — творбата на живота ми. Това ме доведе тук.

— Музиката?

— Да, музиката. Макар тази малка дума да не може да предаде онова, което имам предвид. Следващата ми симфония ще бъде вдъхновена от Казъм сити. — Усмихна се. — Ще бъде величествена, обнадеждаваща творба, прославяща града в цялото му великолепие в стила на Бел епок, една преливаща от жизненост и енергия композиция. Сега обаче ми се струва, че в действителност ще излезе доста по-мрачна, сериозно-тържествена а ла Шостакович; натежала от осъзнаването на факта, че колелото на историята се е завъртяло и е смачкало на прах преходните ни мечти. Чумна симфония.

— И за това си дошъл чак дотук? За да надраскаш няколко ноти?

— Да надраскам няколко ноти, точно така. И защо не? Все пак някой трябва да го направи.

— Но за да се върнеш обратно на твоята планета ще ти бъдат нужни десетилетия.

— Факт, който, изненадващо връхлетя съвестта ми преди ти да го засегнеш толкова мило. Пътуването ми дотук е обаче просто прелюдия, отнемащо незначително кратък период от време в сравнение с вековете, които очаквам да изминат, преди творбата ми да се доближи до своя завършек. Дотогава аз самият вероятно ще наближа стотака, а това ще се равнява на два-три творчески живота на който и да е от великите композитори. Ще посетя десетки системи, разбира се, като с времето ще се добавят и нови, придобили междувременно по-голямо значение. Несъмнено ще има и други войни, и други чумни епидемии, и други мракобеснически периоди. Както и време на чудеса. И всичко това ще бъде вода във воденицата на моето творение. И когато го ошлайфам, така че да не ме отвращава особено, най-вероятно вече ще бъда към края на годините си. Просто няма да имам време да се възползвам пълноценно от техниките за удължаване на живота; ще отдавам енергията си на творчеството. Ще използвам просто по-достъпното и ще се надявам да живея достатъчно дълго, за да довърша великия си опус. И когато шлифовам произведението, когато постигна известно примирие между драсканиците, които нахвърлям сега, и несъмнения шедьовър, който ще създам в края на дните си, ще взема кораб, който да ме върне в Гран Тетон, ако той все още съществува, където ще бъде представена великата творба. Самата премиера ще се състои след още около петдесетина години, в зависимост от това докъде ще е стигнал човешкият род по това време. Така вестта ще може да се разпространи и до най-отдалечените колонии и хората ще започнат да се събират в Гран Тетон за голямото събитие. Аз ще спя, докато се строи залата — вече имам една невероятна идея — и докато бъде събран достоен за подобно събитие оркестър, или създаден, или клониран. И след петдесетата година ще се събудя, ще застана в светлината на прожекторите, ще дирижирам изпълнението на моята творба и през малкото оставащо ми време ще се къпя в слава, каквато никой композитор не е познавал и няма да познае. Имената на великите композитори ще избледнеят, подобно на едва мъждукащи звездни зародиши на фона на ослепителния блясък на моето светило. Името ми ще звучи хармонично през вековете като незамиращ акорд.

Мълчах дълго, преди да отговоря.

— Е, явно имаш цел, към която се стремиш.

— Сигурно си ме помислил за чудовищно тщеславен.

— Не смятам, че подобна мисъл изобщо ми е минала през ума, Куирънбах. — В този момент напипах нещо в задния край на чекмеджето, в което ровех. Надявах се да открия някакво оръжие, нещо малко по-мощно от моя пистолет с часовников механизъм, но Вадим явно бе успявал да се справя без оръжие. Натъкнах се обаче на нещо по-особено. — Интересно, какво ли ще да е това.

— Какво намери?

Измъкнах черна кутия с размерите на кутия за пури, отворих и я видях шест аленочервени стъкленици, всяка пъхната в отделно джобче. Край тях бе поставено и нещо като орнаментирана метална спринцовка с пистолетоподобна дръжка, инкрустирана с деликатно оцветен барелеф на хамадриада.

— Не знам. Някакви предположения?

— Нищо определено, не… — Той оглеждаше шишенцата с искрено любопитство. — Но ще ти кажа едно. Не изглежда законно, каквото и да е то.

— Горе-долу това, което мислех и аз.

Щом посегнах отново към кутийката, Куирънбах попита:

— Защо това те интересува толкова?

Спомних си спринцовката, която се бе изплъзнала от джоба на монаха в пещерата на Амилия. Нямаше как да съм сигурен заради мъждивата светлина в пещерата, но веществото в онази спринцовка приличаше много на съдържанието в тайната кутия на Вадим. Спомних си и какво ми бе отговорила Амилия за спринцовката: че било нещо, което един монах в „Айдълуайлд“ не би трябвало да има. Явно ставаше въпрос за някакъв наркотик… и може би забранен не само в приюта на Просяците, а и в цялата система.

— Предполагам, че с негова помощ ще успея да отворя някоя и друга врата.

— Нищо чудно и много повече. Портите на ада, като начало. Сетих се нещо. Чух го на паркинга за лайтхъгъри. За някакви отвратителни вещества, които циркулирали из тези места. — Кимна към редичката от аленочервени шишенца. — Едното от тях наричаха „Гориво-мечта“.

— И това тук може да е някое от тях ли?

— Нямам представа, но точно с този род неща бих очаквал да търгува скъпият ни приятел Вадим.

— Откъде се е снабдил с него?

— Не съм казал, че съм експерт по въпроса, Танър. Знам само, че имало неприятни странични ефекти и не може да се каже, че властите на тази система насърчават неговата употреба… или притежание.

— Но все пак явно се използва по някакъв начин.

— Да… но какво точно правят с него, не ми е ясно. А това съоръжение, по някаква случайност, е венчален пистолет. — Явно забеляза озадаченото ми изражение, защото добави: — Според местния обичай, в деня на сватбата младоженците си разменят невронен материал, получен от мозъка на другия.

— Не го ли правят вече?

— Не и след чумата. — Погледна ме тъжно. — Като си помисля само колко неща не правят вече заради чумата.

 

 

Куирънбах си тръгна със своите придобивки, вероятно за да размишлява върху следващата творба от симфоничния си цикъл, а аз се насочих към конзолата на Вадим. За първи път, откакто бяхме потеглили, имах отново тегло, тъй като „Стрелников“ за момент увеличи рязко мощност, за да коригира посоката на падане към Ръждивия пояс. Отнякъде се чуваха нискочестотни стенания, израз на протеста на машинарията; нямаше как да не се запитам дали не бях попаднал на пътуване, което щеше да завърши с превръщането на кораба в призрак. След малко обаче пъшканията и скърцанията отстъпиха място на нормалния звуков фон на кораба и аз успях да се съсредоточа върху работата си.

Конзолата имаше много древен вид — приличаше на нещо, на което децата биха се изсмели, ако го видят изложено в някой музей. Плоският екран беше заобиколен от бутони с изтъркани от пипане иконки и азбучно-цифрова клавиатура. Не знаех какво е състоянието на тези неща на Йелоустоун, но дори на Края на небето стандартите бяха по-високи.

Трябваше да свърши работа.

Включих конзолата; на екрана премина поредица от загряващи съобщения и реклами, преди да се появи сложна графика с опции: информационни услуги на кораба; мрежи в реално време — мрежата от факти изтичаше за около светлинна секунда от „Стрелников“, така че беше възможно воденето на нормални разговори; дълбоки системни мрежи, с типични времеви разлики от няколко секунди до десетки часове, в зависимост от сложността на запитването. Не беше обозначена възможност за достъп в мрежата с по-дълго време за реакция и това изглеждаше логично: на всяко запитване, изпратено до населените места на системата Куипър Белт например, щеше да се получи отговор дълго след края на пътуването и след като изпратилият го бе напуснал „Стрелников“.

Избрах опцията дълбоки системни мрежи и изчаках няколко секунди, през които на екрана продължаваха да се появяват рекламни материали. Появиха се подменюта. Новини за пристигащи и заминаващи космически кораби, в това число и за „Орвието“. Системата Йелоустоун все още беше междузвезден транспортен център и в това също имаше логика. Ако чумата я бе поразила през последното десетилетие, значи много от корабите вече са били на път към нея. Щяха да бъдат нужни десетилетия, докато вестта за нея се разпространи до по-голямата част от заселените от човечеството светове.

Прегледах опциите.

Дълбоката системна мрежа осъществяваше връзка с населените места в орбитата около газовите гиганти на системата: предимно миньорски станции и предни постове на най-изолираните фракции. Там имаше конджоинърски гнезда, анклави на похитители на космически кораби и полуавтоматизирана военна или експериментална апаратура. Напразно търсех нещо за чумата. От време на време се споменаваше за криза в управлението или за мерки срещу едно или друго вредно влияние; очевидно чумата — или последствията от нея — се бе превърнала в дотолкова неизменна част от живота, че нямаше нужда изобщо да се споменава.

Местните осведомителни мрежи не ми казаха много повече. На едно-две места кризата бе назована по име, така разбрах, че й бяха дали конкретно, смразяващо кръвта име: Смесената чума. Но очевидно се смяташе, че всички са напълно запознати с фактите около нея. Споменаваше се за херметици, за Канъпи, за Мълч и понякога за нещо, наречено „Играта“, но нито един от тези термини не беше обяснен.

Аз обаче бях чувал за Канъпи. Там според Амилия имах най-голям шанс да открия Рейвич. Беше район на Казъм сити.

Но дали не ми беше казала по-малко, отколкото си мислех?

Избрах режим за изпращане и формулирах въпрос за чумата; молба за обща информация за новопристигнали. Не можех да повярвам, че съм първият, пожелал подобна информация, преди да навлезе в Ръждивия пояс, но пък бе напълно възможно никой да не си направи труда да ми отговори или нито една автоматична система за предаване на информацията да не функционира.

Изпратих запитването си и останах загледан в конзолата в продължение на няколко секунди. Екранът се взираше на свой ред в мен, без да се променя.

Нищо не се появи.

Разочарован и все така без да се приближа до истината, извадих от джоба на палтото на Вадим възпроизвеждащото устройство. То се сглобяваше почти само, тънките му черни части се плъзгаха по местата си с приятната точност на оръжейни компоненти. Получи се каска, снабдена с портативен генератор и входове, украсена със светещи червени и зелени хамадриади. В предната й част имаше стереоскопични очила, рамките бяха изработени от материя, която автоматично прилепваше плътно по кожата около очите. В ушите се поставяха слушалки и действаха по същия начин, имаше дори входове и за ноздрите, за да се осигури възприемане на нивото на колкото се може повече сетива.

Подържах каската в дланта си, сякаш да изпробвам тежестта й, после я наместих върху главата си.

Тя обхвана плътно черепа ми, като някакво средство за мъчение. Очилата заеха местата си, буквално залепвайки по костите около очите. Те имаха система с висока резолюция и в момента ми показваха същата картина, която виждах и без тях, с изключение на очевидно умишлено леко зърнестия строеж. За по-добри резултати беше нужен невронен имплант и по-съвършена възпроизвеждаща система, способна да разпознава и настройва мозъчните сигнали с много по-голяма точност.

Отворих куфарчето си.

Измъкнах прозрачния найлонов плик и се вгледах в шестте, подобни на химикалки пръчици, но на тях не пишеше нищо, което да ме ориентира какво съдържат. Дали беше просто стока за търгуване или послания до мен от миналия ми живот преди амнезията?

В челото на каската имаше вход; пъхнах в него металния край на едната пръчка, която остана да стърчи като тънък рог.

Появи се меню, даващо опции за влизане в симулациите в различни точки и с различно художествено оформление. Избрах една от тях наслуки, като определях избора си с жестове на ръката. Каската генерираше електрическо поле със слаба мощност, а тялото ми го модифицираше, за да даде възможност на системата да разчита всяко по-мащабно движение.

Стаята на Вадим потъна равномерно в сива мъгла, в ушите ми зазвуча неопределен лек шум. Той избледня до почти пълна тишина, на каквато досега не бях ставал свидетел на борда на „Стрелников“. Сивото просветля, от мъглата като призраци се появиха форми и цветове.

На поляна сред джунглата стреляха неприятелски войници.

Бях гол до кръста, с внушителна мускулатура даже за войник. Гърдите ми бяха изрисувани с боя, в едната си ръка стисках старомодна лъчева пушка, а в другата държах по-малка картечница. Имах опит с подобно оръжие и знаех, че е невъзможно да се стреля с него само с едната ръка, камо ли да се държи почти на една ръка разстояние от тялото. С двете оръжия поразявах несекващите вражески редици, очевидно нямащи нищо против да тичат, крещейки, срещу мен, вместо да си останат зад храсталаците, иззад които всеки един от тях можеше да ме свали само с един-единствен изстрел. Аз също крещях. Може би заради усилието, което се изисква, за да държиш едновременно две такива оръжия.

Всичко това бе смехотворно-абсурдно, но не се съмнявах, че и то не е лишено от своя пазар. На Края на небето имаше пазар за тези неща… може би защото там бушуваше истинска война.

Опитах следващото.

Този път препусках сред някаква кал с едноместен джип, а десетина други джипа се опитваха да се промъкнат покрай мен. Карах така няколко минути, все така начело на групата, но прецених зле ъгъла на една пясъчна плитчина и изгубих контрол над колата. Друга кола се блъсна в моята. След миг на безболезнено кръвопролитие се озовах отново на стартовата линия и включих с пълна мощ двигателя. Трудно ми беше да кажа с какво тази реклама може да привлече купувач. Може би като уникален продукт на Края на небето или като нещо безнадеждно остаряло.

Прегледах останалите четири източника на информация и резултатите се оказаха също толкова разочароващи. Два от тях показваха художествено филмирани епизоди от миналото на моята планета: мелодрама за живота на Скай Осман на борда на „Сантяго“ — последното, от което се нуждаех — и любовна история по време на затворничеството, съдебния процес и екзекутирането на Скай, но в нея той присъстваше само като едва загатнат персонаж. Другите два източника бяха от авантюри по време на лов за змии, но сценаристът им очевидно имаше съвсем бегло понятие от биологията на хамадриадите.

Бях очаквал нещо повече: някакво конкретно послание от моето минало. Макар вече да си спомнях много повече, отколкото при първото си събуждане в „Айдълуайлд“, някои аспекти от него все още бяха неясни; те просто не се поддаваха на фокусиране, така да се каже. Щях да се справя с тези липси, ако преследвах Рейвич на позната територия, но дори познанията ми за града, в който отивах, бяха неточни.

Обърнах се към кутията с информационни единици, която бях взел от Вадим. Единственото обозначение беше някакъв миниатюрен сребрист мотив в горната им част. Явно нямаше да науча нищо за себе си, но поне щях да разбера какво смятаха за забавно в Казъм сити. Пъхнах едната от тях.

Това се оказа грешка.

Очаквах порнография или безсмислена жестокост, нещо от крайностите, до които достигаше човешката дейност, макар все пак да можеше да бъде разпозната като човешка. Резултатът беше толкова странен, че ми беше трудно да определя какво усещам; дори започнах да се питам дали няма някаква несъвместимост между информационните елементи и каската и затова да се стимулират неподходящи части от мозъка ми. И двете обаче бяха взети от едно и също място — стаята на Вадим.

Ето как е трябвало да бъде.

Беше тъмно, усойно, мръсно, съпроводено с усещане за ужасяваща, смазваща клаустрофобия; усещането беше невероятно силно и ми се струваше все по-отчетливо, че черепът ми започва да стиска мозъка. Положението с тялото ми не беше наред: беше някак си издължено и лишено от крайници, бледо и меко, и безкрайно уязвимо. Нямах представа как се пораждаше този ефект, може би съоръжението стимулираше някоя древна част на мозъка, която помнеше все още какво е да пълзиш или да плуваш, вместо да ходиш. И същевременно не бях сам, нито пък тъмнината беше така пълна, както ми се бе сторило в началото. Тялото ми се намираше в някаква влажна, топла кухина в пространство, цялото насечено от лабиринтоподобни тунели и камери. С мен имаше и други; други бледи, издължени присъствия. Не можех да ги видя — вероятно се намираха в съседни кухини — но вкусвах близостта им, асимилирах подобния на супа химикал на техните емоции и мисли. И в известен смисъл те бяха също така част от мен, отделни прояви на мен самия. Движеха се и потрепваха по моя воля и аз усещах онова, което усещаха и те.

Клаустрофобията беше пълна и смазваща, но същевременно успокояваща. Отвъд обхваналия ни от всички страни твърд, скалоподобен обем, се намираше абсолютна празнина, от която мислите ми отскачаха. Тази празнота беше по-лоша от клаустрофобията, но най-лошото от всичко всъщност беше фактът, че не беше напълно празна; в нея се намираха ужасни, безмълвни, безкрайно търпеливи врагове.

Които идваха все по-близо.

Изпитах такъв всепоглъщащ ужас, че изкрещях и свалих каската. За момент се носих из кабината на Вадим, дишах тежко и се мъчех да си обясня какво бях изживял току-що. Не успях да се освободя веднага от чувството за клаустрофобия, придружено от дори още по-лоша агорафобия; усещането напомняше продължителното ечене на ужасна камбана.

С треперещи ръце, макар да започвах да възстановявам поне отчасти самоконтрола си, извадих записоносителя и го огледах по-задълбочено, като този път обърнах подобаващо внимание на дребния мотив в горната му част.

Приличаше на ларва на муха.

 

 

През прозореца в кабината на Вадим наблюдавах как приближаваме към Ръждивия пояс. Знаех нещичко за това, което ни очакваше. Малко след като бях пуснал смущаващия запис, всъщност докато все още се борех с неприятния ефект от него, конзолата звънна — знак за пристигането на отговор на моето запитване. Изненадах се. Досегашният ми опит показваше, че такива неща се случват веднага, или изобщо не се случват, а забавянето само подчертаваше плачевното състояние на информационната мрежа на системата.

Оказа се, че посланието е стандартен документ, а не лично съставен отговор. Някакъв автоматизиран механизъм трябва да бе решил, че той ще отговори на повечето ми въпроси, и мнението му се оказа доста точно.

Аз зачетох:

„Скъпи новопристигнал посетителю,

Добре дошъл в системата Епсилон Еридани.

Надяваме се, че въпреки всичко, което се случи, престоят ти тук ще бъде приятен. Създадохме този документ за твоя информация, за да обясним някои от ключовите събития в най-новата ни история. Целта на тази информация е да улесни преминаването ти сред една култура, която може би се различава значително от това, което си очаквал да намериш, когато си потеглил от родното си място. Много важно е да осъзнаеш, че преди теб са идвали и други…“

Документът беше дълъг, но аз го изчетох бързо, после го препрочетох внимателно, като отделях онези моменти, които щяха да ми помогнат при търсенето на Рейвич. Вече ме бяха предупредили за повсеместните поражения от чумата, затова документът не ме шокира така, както би шокирал един току-що размразен човек. Но студеното описание пак действаше смразяващо и не беше трудно да си представя какъв щеше да бъде ефектът му върху онзи, който бе дошъл да търси тук не отмъщение, а богатство. Очевидно Просяците бяха предпочели да не разкриват истината прекалено бързо на своите питомци и ако бях останал още малко в „Айдълуайлд“, щяха да започнат да ме осведомяват постепенно за случилото се. Но може би авторът на документа беше прав: има истини, с които е най-добре да се сблъскаш колкото се може по-бързо, дори да са невероятно отвратителни.

Чудех се колко време щеше да ми бъде нужно, за да се приспособя, или щях да се окажа един от малкото нещастници, които така и не успяват да осъществят необходимия преход.

Може би всъщност това именно бяха нормалните хора.

От другата страна на прозореца по-големите населени места на Ръждивия пояс започваха да придобиват определени очертания и вече не бяха просто една от многото неопределени премигващи точици. Опитвах да си представя каква трябва да е била гледката от същото място преди седем години, в последните дни преди избухването на чумната епидемия.

Тогава в Глитър Банд е имало десет хиляди селища, всяко от тях — пищно и искрящо с хиляди светлинки като полилей, се е отличавало от останалите с някакво архитектурно въплъщение на полета на човешката фантазия — не толкова практично, колкото свързано с естетиката и престижа. Те бяха образували кръг в ниската орбита на Йелоустоун, близо едно до друго, но без да се сливат. Разцветът на търговията помежду им бе причина за непрестанния трафик и отдалеч селищата изглеждали сякаш омотани със светещи гирлянди. В зависимост от непрекъснато променящия се спектър на вярност и вражда, те или общували чрез кодирана лазерна светлина, или поддържали мъртвешко мълчание. Подобно мълчание не е било нещо необичайно, защото съществувало дълбоко съперничество даже между членовете на това, което представляваше всъщност самият модел на обединеното демаршистко общество.

В тези десет хиляди населени места съществувала всякакъв тип човешка специализация, която може да ти дойде наум: всички възможни експертизи, всички възможни идеологии, всички възможни перверзии. Демаршистите позволяваха всичко, дори експериментите с политически модели, които противоречаха на лежащата в основата на тяхната политика парадигма за абсолютна, нейерархична демокрация. Стига да останеха на ниво експеримент, тези опити се толерираха, дори активно се насърчаваха. Единствено разработването и складирането на оръжие беше забранено, но не и в случай, че щяха да се използват за художественотворчески цели. И именно тук, в Глитър Банд, най-известният клан на системата — семейство Силвест, бе осъществил голяма част от работата, която в крайна сметка го бе прославила. Калвин Силвест бе осъществил първото невронно прехвърляне на информация от Транспросвещението на Глитър Банд. Дан Силвест бе събрал цялата известна информация за шраудърите — труд, който в крайна сметка го бе отвел на съдбоносната експедиция до Шрауд на Ласкай.

Но всичко бе останало в миналото. Историята бе превърнала славата на Глитър Банд в… това.

Когато Смесената чума връхлетяла системата, Глитър Банд устоял по-дълго от Казъм сити, защото повечето от неговите селища вече разполагали с ефикасни карантинни протоколи. Някои от тях били толкова тайнствени и самодостатъчни, че и без това никой не влизал в тях вече от десетилетия.

Но в крайна сметка се оказа, че и те не са били ваксинирани срещу чумата.

Било достатъчно само едно от тях да стане нейна жертва. За няколко дни повечето хора там измрели, а почти всички самокопиращи се системи буквално полудели по подозрително еднакъв начин. Екосистемата на селището изпаднала във фатален колапс. Излязло от контрол, то се отделило от орбиталното си място като откъснало се парче от айсберг. При нормални обстоятелства вероятността от сблъсък била минимална… но нищо на Глитър Банд вече не било нормално.

Правило номер едно при сблъсъка между две орбитални тела е, че това действително е голяма рядкост… докато се случи за първи път. Тогава парчетата от разрушените тела се разхвърчават в различни посоки, увеличавайки значително вероятността от нов удар. А когато се стигне до нов сблъсък, летящите парчета нарастват още повече… и в резултат следващата катастрофа става практически неизбежна…

Само за няколко седмици повечето селища на Глитър Банд били разбити от парчета от предишни сблъсъци… и дори когато отломките сами по себе си не били достатъчни да избият всички жители, заразата от чума, която пренасяли от първото населено място, свършвала тази работа. И така те се превърнали в обикалящи в орбитата празни шушулки, тъмни и безжизнени като носещи се по течението на реката клони. В края на годината оцелелите селища били едва двеста — по принцип най-старите и устойчиви структури, защитени от камъни и лед срещу радиационните бури. Благодарение на батареите от противосблъсъчни лазери, разположени около корпусите им, те успели да отблъснат почти всички по-големи парчета.

 

 

Тези събития бяха станали преди шест години. Междувременно, както ми беше обяснил Куирънбах, Ръждивият пояс бил стабилизиран, повечето отломки били събрани във вид на огромни буци и запратени към огненото лице на Епсилон Еридани. Сега поне Поясът беше престанал да се разпада. Роботи прочистваха опустелите анклави. Но само една малка част се заселваше. Разбира се по цялата система се разпространяваха всевъзможни слухове за зловещите обитатели на изоставените станции.

Това беше. Наистина, по-добре да видиш, отколкото сто пъти да чуеш.

Жълто-ръждивата грамада Йелоустоун вече заслоняваше небето. Сега вече много повече напомняше напуснатия от мен свят, отколкото плоския бледен диск, който плуваше на звездния фон преди няколко часа. „Стрелников“ се понесе към най-близката станция, където щеше да кацне. Аз гледах уродливите силуети на изгорените изкорубени станции по лика на Йелоустоун, кратери от чудовищни сблъсъци. Кръвта беше повече от достатъчно Блестящия пояс да хване ръжда. Когато започнаха сблъсъците, в повечето селища се евакуираха, но да се спасят милиони за толкова кратко време бе невъзможно.

Анклавът, към който се движехме, имаше форма на цигара и се въртеше около оста си, както и „Айдълуайлд“, в резултат на което се създаваше изкуствена гравитация. Сестра Амелия нарече това място Ню-Ванкувърска Въртележка. На мръсносивата ледена броня ярко присветваха петна — следи от скорошни сблъсъци. От невидимите отвори беззвучно се откъсваха лениви облаци пара, придавайки прилика на хибрид между осминог и спирална галактика. Открая прилепна огромен космолет, подобно на скат множество блестящи илюминатори по обиколката на крилата. „Стрелников“ се устреми към най-близкия край на „цигарата“, и срещу нас гостоприемно се разтвори змийска паст с три челюсти. Ние се гмурнахме в камерата, чиито стени бяха плетеница от тръбопроводи и горивни резервоари. Аз видях още няколко совалки, набутани в доковете: два аеродинамични катера, напомнящи на бутилково-зелени накрайници на стрели, и двойка близки роднини на нашия тихоход — същите загладени ъгли и стърчащи навън механизми. Наоколо се суетяха фигури в скафандри с ремонтни куфарчета. Сред тях забелязах няколко робота, но основно с ремонта на корпуса се занимаваха хора или животни киборги.

Като че ли, моите предишни опасения се оправдаваха. Аз очаквах, че ще се окажа в свят, който е изпреварил моята планета почти във всяко едно отношение с няколко века, и ще примигвам, съвсем като селски глупак, попаднал в столицата. Това, което виждах сега, можеше да се случи в далечното минало на моята планета… когато излиташе Флотилията.

Разтърси ни — „Стрелников“ се блъсна в дока. Аз си взех богатствата — и тези, които конфискувах от Вадим, — се закатерих нагоре, към изхода.

— Е, да се сбогуваме промълви Куирънбах, изпреварвайки опашката от очакващите кацането на Ню-Ванкувър.

— Разбира се.

Ако очакваше друг отговор, то не му провървя.

— Аз… дойдох за Вадим.

— Такъв гад може да се грижи за себе си. Трябваше да го изхвърля от въздушния шлюз, докато имах тази възможност, — усмихнах се криво. — Той се обяви за местна знаменитост. Не бих искал да съм последният, който го е видял.

— За дълго ли сте тук? В НВ?

Не можах веднага да се досетя, че говори за Ню Ванкувър.

— Не.

— Значи веднага отлитате към планетата?

— Вероятно.

Погледнах през рамо, там, където тълпата се процеждаше през изхода. От илюминатора се виждаше, как работниците слагат ново парче обшивка на „Стрелников“, на мястото на отпраното при кацането.

— Да, аз смятам колкото се може по-скоро да съм на планетата. — Куирънбах почука по куфарчето, което притискаше към гърдите си като дете. — Колкото по-скоро се захвана с „чумавата“ си симфония, толкова по-добре.

— Сигурен съм, че ще пожъне огромен успех.

— Благодаря. Ами ти? Стига да не съм прекалено любопитен. Имаш ли някакви определени планове за после, като стигнеш на повърхността?

— Да, намислил съм едно-две неща.

Несъмнено щеше да продължи да ме разпитва — естествено, без да стигне доникъде — но в този момент точно пред нас тълпата малко се разреди и аз се възползвах от възможността да се провра по-напред. След секунди се отдалечих от Куирънбах толкова, че разговорът помежду ни стана невъзможен.

Отвътре Ню Ванкувър нямаше нищо общо с „Айдълуайлд“. Нямаше нито изкуствено слънце, нито празно пространство, изпълнено само с въздух. Цялата структура приличаше на плътно натъпкана от много по-малки затворени пространства пчелна пита и всичко бе сбутано като компоненти на древно радио. Не мислех, че има надежда Рейвич да е все още тук. Всеки ден поне три совалки заминаваха за Казъм сити; бях убеден, че той бе тръгнал още с първата, на която бе намерил място.

Но бях непрестанно нащрек.

Предвижданията на Амилия се оказаха абсолютно верни: стоунърската валута, която носех, щеше да покрие точно разходите ми за пътя до Казъм сити. Вече бях похарчил половината за „Стрелников“; останалото ми стигаше точно да сляза на повърхността. А взетото от Вадим се оказа колкото дребните, които ми върнаха, след като си купих и втория билет. Неговите жертви, очевидно новопристигнали, не носеха много местна валута.

Погледнах за часа.

Часовникът на Вадим имаше два концентрични циферблата — за двайсет и шестчасовото денонощие на Йелоустоун и за двайсет и четиричасовото системно време. Оставаха ми два часа до моя полет. Смятах да убия времето с разходка из НВ, да потърся местни информационни източници, но открих, че големи части от населеното място не бяха достъпни за пристигналите с нещо на толкова ниско ниво като „Стрелников“. Дошлите дотук с мощни совалки бяха отделени от утайка като нас със стени от армирано стъкло. Намерих къде да седна, за да изпия чаша лошо кафе (изглежда то се предлагаше в цялата Вселена), и наблюдавах двата отделни човешки потока. Намирах се на нещо като мръсна улица, където столовете и масите се бореха за място с дебелите метър индустриални тръби, заемащи цялото пространство от пода до тавана. От тях се разклоняваха по-малки тръби, виещи се във въздуха като ръждясали черва. Те пулсираха изнервящо, сякаш тънките им стени едва удържаха титаничното налягане. Виждаха се известни усилия за облагородяване на обстановката — около тръбите бе вплетена зеленина, но очевидно не бяха много успешни.

Не всички, които се влачеха из тази част, изглеждаха бедни, но повечето имаха вид на хора, желаещи да са някъде другаде. Разпознах няколко лица от „Стрелников“ и може би двама-трима от приюта „Айдълуайлд“, но определено не бях виждал преди по-голямата част от хората. Съмнявах се, че всички бяха новодошли в системата Епсилон Еридани; най-вероятно НВ беше място за транспортна връзка и за вътрешните пътници на системата. Видях дори няколко ултри, които се движеха, парадирайки със своите химерични модификации; те бяха приблизително толкова и от другата страна на стъклото.

Спомних си, че съм имал вземане-даване с тях: екипажът на капитан Орканя на борда на „Орвието“; изпратената да ни посрещне жена с дупка в корема. Замислих се за устроената от Рейвич засада и се запитах дали все пак капитан Орканя не ни беше предал. Нищо чудно дори да беше уредил моята „амнезия“ при размразяването, за да ме забави.

Или просто започваше да ме обзема параноя.

Зад стъклото видях нещо дори още по-странно от облечените в черно привидения-киборги, от които се състояха екипажите на лайтхъгърите: изправени кутии се плъзгаха с мрачна грация сред тълпите. Тълпата като че ли не виждаше кутиите… само дето гледаше да отстъпи по-встрани, когато някоя кутия минеше наблизо. Отпих от кафето и тогава забелязах, че към предните части на някои — но не и на повечето — от кутиите бяха прикачени непохватни механични ръце, а почти всички имаха тъмни прозорчета отпред.

— Това са носилки, струва ми се.

Въздъхнах, защото познах гласа на Куирънбах, който се настани на съседния стол.

— Добре. Приключи ли вече симфонията?

Той майсторски се престори, че не ме е чул.

— Чух за тези носилки. Наричат хората в тях „херметици“. Те са все още с импланти и не искат да ги махат. Кутиите са като малки пътуващи микрокосмоси. Смяташ ли, че все още е чак толкова опасно?

Оставих раздразнено чашата с кафе.

— Откъде да знам?

— Извинявай, Танър… просто опитах да водя разговор. — Погледна към празните места край нас. — Не може да се каже, че те е натоварила нечия компания.

— Може би и не съм имал желание за компания.

— О, хайде де. — Куирънбах щракна с пръсти и мръсният, раздаващ кафе слуга, се появи почти веднага. — И двамата сме заедно, Танър. Обещавам, че няма да те следвам, щом стигнем Казъм сити. Но дотогава толкова ли ще ти бъде трудно да бъдеш малко по-любезен с мен? Кой знае, може би дори ще съумея да ти помогна. Може и да не знам кой знае какво за тези места, но определено знам мъничко повече от теб.

— Добре избра думата — „мъничко“.

Той си взе кафе от машината и предложи да напълни отново чашата ми. Отклоних, както се надявах, с неохотна любезност.

— Боже, каква гадост! — възкликна той, след като го опита.

— Е, поне за нещо сме единодушни — пошегувах се хапливо аз. — Мисля, че вече знам какво има в тези тръби.

— В тези тръби ли? — Куирънбах се огледа. — А-а, разбирам. Това са тръби за пара, Танър; при това — много важни.

— Пара ли?

— Използват леда си, за да предпазят НВ от прегряване. Обясни ми го един човек на „Стрелников“. От другия край на външния корпус ледът е като киша; изпомпват го, прекарват го през селището, през всички пролуки между главните населени райони — сега се намираме в една от тези празнини — така кишата попива излишната топлина, постепенно се разтапя напълно и завира, докато най-накрая тръбите се изпълнят с прегрята пара. Тогава я изпускат в Космоса.

Сетих се за гейзерите, които бях забелязал по повърхността на НВ при нашето приближаване.

— Действат доста разточително.

— Невинаги са използвали лед. Някога са имали огромни радиатори, като криле на молци, всеки по стотици километри. Но ги изгубили при разрушаването на Глитър Банд. Използването на леда е било спешна мярка. Сега трябва да го осигуряват постоянно или това селище ще се превърне в голяма фурна за печене на месо. Вземат го от Окото на Марко, луната. В близост до полюсите й има кратери, тънещи във вечен мрак. Биха могли да използват и метановия лед от Йелоустоун, но няма как да го докарат достатъчно евтино дотук.

— Доста си осведомен.

Той засия и потупа куфарчето в скута си.

— Подробности, Танър. Подробности. Не можеш да напишеш симфония за дадено място, без да го познаваш в детайли. Знаеш ли, вече имам планове за първата част. В началото ще звучат мрачни, жални дървени духови инструменти и постепенно ще заглъхнат и ще преминат в нещо по-ритмично. — Размаха пръст във въздуха, сякаш го прокарваше по топографията на невидим пейзаж. — Adagio — allegro energico. Разрушаването на Глитър Банд. Знаеш ли, почти ми се струва, че само това събитие заслужава цяла отделна симфония… ти как мислиш?

— Не знам, Куирънбах. Музиката наистина не е силната ми страна.

— Но все пак си образован човек, нали така? Говориш пестеливо, но в думите ти има доста мисъл. Кой беше казал, че мъдрият говори, когато има какво да каже, а глупакът говори, защото трябва?

— Не знам, но сигурно не си е падал по разговорите.

Погледнах часовника си — вече го чувствах като собствен — с желанието зелените скъпоценни камъчета да заемат незабавно позицията, възвестяваща времето за нашето потегляне. Не бяха се отместили видимо от последния път, когато ги гледах.

— С какво се занимаваше на Края на небето, Танър?

— Бях войник.

— О! Но това не е нещо необичайно, нали?

От скука — както и защото знаех, че така не губех нищо — отговорих малко по-подробно:

— Войната присъстваше осезаемо в живота ни. Не беше нещо, от което може да се избяга. Дори в родния ми край.

— А той е?

— Нуева Икике. Едно заспало крайбрежно градче, далеч от главните центрове на военните действия. Но всеки познаваше някой, убит от другата страна. Всеки имаше някаква теоретична причина да я мрази.

— Ти мразеше ли врага?

— Не точно. Целта на пропагандата беше да ни накара да се мразим едни други… но беше достатъчно да поспреш и да се замислиш, за да разбереш, че и те говореха същите лъжи за нас. Разбира се, част от нещата вероятно бяха верни. По същия начин не беше нужно да имаш кой знае какво въображение, за да заподозреш, че и ние бяхме извършили някоя и друга жестокост.

— Наистина ли войната бе резултат от случилото се на флотилията?

— В основата си — да.

— В такъв случай причината е била по-скоро териториална, отколкото идеологическа, така ли е?

— Не знам, нито ме интересува. Всичко това е станало толкова отдавна, Куирънбах.

— Какво знаеш за Скай Осман? Чувал съм, че на вашата планета все още има хора, които го боготворят.

— Знам нещичко за Скай Осман.

Куирънбах бе видимо заинтригуван. Почти дочух, как си отбеляза наум, че това може да се превърне в тема за нова симфония.

— Искаш да кажеш, че това е неизменна част от вашата култура?

— Не напълно. — Знаех, че няма какво да изгубя, ако му покажа. Позволих му да види раната в средата на дланта ми. — Това е знак. Означава, че Църквата на Скай е достигнала и до мен. Заразили са ме с индоктринален вирус. И той ме кара да сънувам Скай Осман независимо от своето желание. Ще мине известно време, докато го изхвърля от организма си, но дотогава ще трябва да живея с проклетия вирус. Сънувам Скай всеки път щом затворя очи.

— Това е ужасно — промълви моят събеседник, но не успя да скрие, че е запленен от историята. — Но предполагам, че когато си буден, си приемливо…

— Нормален? Да, напълно.

Една от близките тръби изпусна пара с пронизително, изгарящо издишване.

— Не мисля, че ще бъдем заедно още дълго.

Той ме изгледа като паднал от небето.

— Наистина ли?

— Съжалявам, Куирънбах… Работя най-добре сам. — Търсех начин да омекотя отхвърлянето. — А и ти имаш нужда да оставаш сам, за да работиш върху твоите симфонии…

— Да, да… по-късно. Но не и засега. Налага се да се справим с много неща, Танър. Чумата все още ме притеснява. Как смяташ, рисковано ли е да се остане тук?

— Ами, казват, че все още съществувала тук-там. Имаш ли импланти, Куирънбах? — Той ме погледна неразбиращо, затова продължих: — Сестра Амилия, жената, която се грижеше за мен в приюта, ми каза, че понякога махали имплантите на имигрантите, но тогава не разбрах какво има предвид.

— По дяволите! — изруга той. — Трябваше да ги оставя да ми ги махнат още докато бяхме на паркинга. Знаех си. Но се поколебах — не ми хареса видът на нито един от тези, които се занимаваха с въпросната манипулация. И сега ще трябва да намеря някой опръскан с кръв касапин в Казъм сити, за да го направи.

— Убеден съм, че ще има предостатъчно желаещи да ти помогнат. Както изглежда и аз ще трябва да говоря със същите тези хора.

Набитият човечец почеса едва-едва наболите косми по скалпа си.

— О, ти също ли? В такъв случай наистина е най-разумно да пътуваме заедно.

Готвех се да отговоря, по-точно — да опитам да се измъкна някак си от компанията му, когато някаква ръка ме стисна за гърлото.

Дръпнаха ме назад, извън стола, и аз се строполих болезнено на земята. Въздухът излетя от белите ми дробове като ято стреснати птици. Бях на границата между съзнателното и безсъзнателното състояние, прекалено безсилен, за да помръдна, макар инстинктите ми да крещяха, че това ще е най-доброто, което мога да направя.

Но Вадим вече се бе надвесил над мен, притиснал коляно в гръдния ми кош.

— Не очакваше да видиш отново Вадим, нали, Мийра-бел? Сега сигурно съжаляваш, че не уби Вадим.

— Не съм…

Не успях да завърша мисълта си, защото в белите ми дробове не бе останал въздух. Вадим огледа ноктите на пръстите си, преструвайки се забележително добре на отегчен. Периферното ми зрение бе потъмняло значително, но все пак видях, че някой друг държеше Куирънбах като заложник, опънал силно ръцете му отзад зад гърба. И всичко това ставаше на фона на несекващото множество, преминаващо безразлично покрай нас. Никой не обръщаше ни най-малко внимание на ставащото.

Вадим поразхлаби натиска си върху мен. Поех си въздух.

— Какво не си? — попита той. — Казвай, целият съм в слух.

— Задължен си ми, задето не те убих, Вадим. И ти го знаеш също. Но негодник като теб изобщо не си прави труда за такива неща.

Той се усмихна престорено и отново се отпусна с цялата си тежест върху гърдите ми. Започваха да ме обземат съмнения. Като видях, че има съучастник — човекът, който държеше Куирънбах — историята му за съществуването на голяма мрежа от сътрудници започна да ми се струва по-вероятна.

— Негодник, значи? Както виждам и ти не си чак толкова възвишен, за какъвто се представяш, щом си ми отмъкнал часовника, гаден крадец такъв. — Разкопча каишката на китката ми и измъкна триумфиращо часовника. След това го вдигна пред едното си око, като часовникар, потънал в професионално изследване на някакъв рядък екземпляр. — Не е надраскан, надявам се…

— Добре дошъл си да си го вземеш. Това всъщност не бе мое дело.

Вадим си сложи часовника на ръката, после завъртя неколкократно китка насам-натам, за да се наслади на гледката на възвърнатото си съкровище.

— Така. Да искаш да декларираш нещо друго?

— Да, едно нещо.

Тъй като не бях опитал да го блъсна с другата си ръка, той бе забравил напълно за нея. Дори не я бях извадил от джоба, където я пъхнах, когато паднах назад от стола. Вадим може и да имаше контакти, но това не го правеше по-добър професионалист, отколкото по времето, когато се бяхме счепкали на борда на совалката.

Сега извадих ръката си. С бързо, плавно движение, като нападаща хамадриада. Вадим не беше подготвен за такова нещо.

В юмрука си стисках един от неговите черни записоносители. Той изигра своята роля безупречно — отклони едва забележимо погледа му, когато измъкнах ръка, но достатъчно, за да доближи на една ръка разстояние от мен другото си око. То беше широко отворено от изненада и това го правеше лесна мишена; Вадим почти се бе превърнал в съучастник на това, което щях да му причиня.

Забих записоносителя в окото му.

Помня как се бях питал дали единственото му виждащо око не беше стъклено, но когато острият предмет потъна в него, разбрах, че само бе изглеждало такова.

Вадим отскочи от мен и закрещя, от окото му бликна кръв като последната останала на небето червена ивица при залез. Той подскачаше като пощръклял насам-натам, но очевидно не намираше сили да вдигне ръка и да измъкне стърчащия от очната му кухина предмет.

— По дяволите! — възкликна другият мъж, когато се изправих с усилие.

След кратка борба с него, Куирънбах също се освободи и побърза да си плюе на петите.

Вадим се бе превил на две над нашата маса и стенеше. Другарят му го поддържаше и му шепнеше трескаво нещо в ухото. Очевидно му казваше, че е време да си обират крушите оттук.

Аз също имах какво да му кажа.

— Сигурен съм, че боли дяволски силно, Вадим, но искам да знаеш нещо. Можех да забия това нещо право в мозъка ти. Нямаше да ми бъде по-трудно от това, което ти сторих. Знаеш какво означава, нали?

Вече напълно сляп, с приличащо на кървава маска лице, той все пак успя да се обърне към мен.

— … какво?

— Означава, че си ми задължен за втори път, Вадим.

После внимателно свалих часовника от китката му и го върнах на моята ръка.