Бари Ууд
Смъртоносен дар (28)

Глава девета

Той заспива и се буди през цялата нощ. По едно време стана от леглото и погледна през прозореца, все с мисълта за нея. Тя се намираше през няколко пресечки на парка в центъра. Попита се дали тя изобщо някога си мисли за него, загледана навън по същия начин, както той сега.

Сънищата идваха и си отиваха. Сънува един сън, в който всички бяха там — Гейлстън, Стърн, Чинг и тя. Тя беше покрита с чаршаф и той знаеше, че е гола под чаршафа и търсеше нещо скрито в тялото й. Другите наблюдаваха и даваха инструкции. Първо потърси в очите й. Гейлстън подхвърли, че то трябва да е в някое от очите. После надникна в устата, тя сви назад езика си, за да му помогне и той дръпна една по една бузите й. Виждаше зъбите й, гърлото. Но то не беше там. После разтвориха краката й и той бръкна в нея. Пъхна ръката си колкото можеше, притискаше я, нараняваше я в стремежа си да го открие, но то не беше и там. В друг от сънищата си я убиваше — стреляше в гърлото й насред парка. Навсякъде шурна кръв и тя падна върху кучето. Виждаше как кучето се опитва да изпълзи изпод тежестта на тялото й, облечено в палто от норка. Приличаше на червей, докато се опитваше да се измъкне. След този сън се събуди, облян в студена пот и трябваше да отиде да си наплиска лицето. Най-после, около четири сутринта, когато вече беше готов да се откаже, заспа дълбоко и спа до седем часа.

От осем до десет прекара в кабинета си, правейки копия на всички документи. После спря в един магазин за куфари и си купи дипломатическо куфарче. После Сай и…

— Какви са тези боклуци?

— Просто го пази, това е всичко. — Той подаде на адвоката си голям плик, който беше извадил от куфара, без да му позволи да види какво още има вътре.

— Това е, Сай. Вътре има инструкция — всичко от което ще имаш нужда. Ако нещо се случи с мен, отвори го и направи нещата, за които те моля. От това по-лесно — здраве му кажи.

По едно копие от всеки документ имаше за Кармайкъл и Олгрийн и едно за Уилям Гилбърт. Мислеше, че те са достатъчна заплаха.

— Какво е това нещо, Дейв, което може да ти се случи?

— В случай че умра, Сай. Няма значение по какъв начин. Ако умра.

Саймън Гелър погледна приятеля си. Помисли, че е мръднал, но изглеждаше в същото време млад, по-млад и по-хубав от години насам.

 

 

Отново валеше сняг, много слабо и недостатъчно, за да направи пътищата хлъзгави, така че не бе необходимо да се съсредоточава върху шофирането. Помисли си, че я е спипал… няма път назад. Но докато караше, планът и всичко, което се беше опитал да измисли, започна да му изглежда все по-маловажно, в сравнение с факта, че отива да я види отново. Знаеше, че ако не успее, щеше да е за последен път. Сънят за това, как я вижда мъртва, отново го навести. Той го изтласка, но сънят се върна отново. Беше съвсем реален и ако планът му не успееше, наистина така щеше да свърши всичко. Щеше да се наложи да я убие. Той спря на паркинга, близо до лагуната. Снегът се трупаше, почти закриваше тревата. Чайките кацаха върху тънкия лед, без да обръщат внимание на снега. Той отвори куфарчето, извади револвера и заглушителя. Бяха изстинали, дори в куфарчето. Завинти заглушителя и отново пъхна пистолета в колана си. От притискането на метала бе останал белег под колана му и беше болезнено да го пъхне отново, но щеше да е за последен път.

Той запали колата и подкара на изток през пустия парк.

 

 

Отново стоеше пред двойната врата. Хокинс отвори едното крило. Никакви приветствия, никакви опити да го задържи отвън.

— Ще видя дали е заета.

— Добре, Джордж. Нали нямаш нищо против да почакам в дневната?

Беше против, но не каза нищо.

Ставитски се засмя.

— Мистър Хокинс — обади се отново той, — ако можеш да привикнеш с този поглед, ще си най-добрият прислужник в историята.

Не последва отговор, нито усмивка. Отведоха го тихо в огромната дневна и го оставиха там. Същата стая, само че сега в ъгъла стоеше коледна елха, отрупана с играчки. Но и тя не променяше нещата. Размерът и самотността на мястото изглеждаха непоклатими. Беше много тихо, чуваше се само пукането на огъня и свистенето на вятъра навън.

Внезапно той чу дращещ звук… — лапи върху мрамор. Обърна се и видя малкото кученце да припка през фоайето към изхода от стаята. Подът беше гладък, така че кученцето хем тичаше, хем се плъзгаше. Козината му се вееше, когато стигна до стълбите. После съзря Ставитски и го залая. Ставитски стана и кученцето се претърколи през трите стъпала в стаята. Лапите му се задържаха на килима и то се хвърли към Ставитски, всяка част от него се движеше — крака, глава, опашка, всичко се движеше едновременно, докато лаеше и квичеше.

Хокинс влезе и тръгна към кученцето.

Това му дойде твърде много. То приклекна изведнъж и започна да мокри килима.

— Не! — крещеше Хокинс.

Викът само възбуди кучето още повече. То се изви по гръб, размахвайки лапи, а малката струйка урина се разпръсна във въздуха.

Хокинс, забравил цялото си достойнство, посегна към животинчето, но то продължаваше да го мокри направо върху костюма.

Ставитски се смееше.

Хокинс отдалечи извиващото се телце от себе си и погледна към полицая, но Ставитски не можеше да спре. Беше се хванал за облегалката на стола, превит на две от смях, а по лицето му се стичаха сълзи.

Хокинс опита, безполезно. Лицето му се изкриви един-два пъти и той също започна да се смее.

Тогава Ставитски чу и друг звук. Чист, нежен като звънче, той се надигна над техните гласове, вряза се в тях. Той се обърна. Тя беше застанала на прага, облегната на стената и се смееше с тях.

Ставитски спря. Хокинс също спря.

Тя избърса очите си и ги погледна за секунда. После отново се разсмя. Но Ставитски повече не можеше да се смее.

Той я последва. Докато минаваха по коридора, тя на няколко пъти леко избухваше в смях и той видя как раменете й се разтърсват. Но оставаше с гръб към него. После тя отвори вратата, той я последва вътре и затвори. Останаха сами. Тя се обърна към него. Лицето й вече беше овладяно, но в ъгълчетата на устата се таеше някаква слабост, като че ли още й се искаше да се смее. Той зачака. Най-после тя се успокои и изглеждаше като самата себе си — уморена и самотна.

Той постави дипломатическото куфарче на бюрото й, отвори го и извади оттам един касетофон и няколко ленти.

— Имаме много да говорим. — Видя я как застива. — Мислих за вас, за вас и за нищо друго в продължение на дни и седмици. Бяхте с мен всяка минута, по един или друг начин, в най-интимните моменти от живота ми, така че имаме много за какво да говорим.

После започна да вади книжата от куфарчето.

— Няма смисъл да се занимаваме с доклада за Робъртс, знаете, че го имам. Това е копие. А това — каза той — е докладът на Джон Старбък за смъртта на Хал Киърни. Искате ли да го прочетете? Разбира се, също има копия.

Тя се олюля. Спокойно, искаше да й каже той, спокойно. Няма да отнеме дълго време. Заглушителят на пистолета, все още запазил външния студ, го притискаше, докато се движеше, почти в слабините.

— Предполагам, че знаете какво се казва там, нали?

Тя кимна, но той искаше да чуе гласа й.

— Нали?

— Да — каза тя. — Знам какво има в него.

— Мисля, че най-важни са лентите.

Тя видя неговата голяма ръка да плъзга касетата в касетофона. От светлината в стаята, космите на ръката му изглеждаха златисти. Касетата беше на място. Той натисна копчето и усили звука.

— Имам копие от всички ленти — помнете това.

Отначало беше тихо, после се чу гласът на Кристофър Хейнис, дращещ, но можеше да се разпознае; той разказваше за последната нощ на Марвин Рос.

Извъртя всичките ленти и я наблюдаваше как слуша. Тя стоеше като каменна по време на записа с Хейнис и Чарлз и наведе глава по време на този с Рейнс.

После се чу собственият й глас. Тя слушаше очевидно безстрастна към явните показания, които даваше срещу себе си.

„Колко време агонизира?“ — чу се отдалечено и гласът на Ставитски от лентата.

„Само няколко минути — отвърна нейният глас от лентата. — По-малко от пет.“

Лентата и чувството за отдалеченост, което тя създаваше, не можеше да скрие удовлетворението в гласа й. „По-малко от пет.“ Би ги направила десет или двадесет, ако можеше.

Записът свърши. Той изключи касетофона и зачака. Тя не казваше нищо.

Изглеждаше по-самотна от всякога, седнала, загледана в безмълвната машина, подобно на животно, което мисли, че е само и незабелязано в гората. Той бръкна в куфарчето и извади куп книжа. Тя гледаше ръцете му отново — хартията, папките, касетите, всичко от вълшебното куфарче на Ставитски. Наблюдаваше как ръцете му събират малката купчина хартия и я изваждат.

— Това е полицейският докла за Марвин Рос — каза той. Тя гледаше как ръцете му преместват хартиите. — И — продължи той — филмът на д-р Чинг, нали си спомняте хартиения самолет. Той ще ми позволи да го използвам, ако се наложи. И най-накрая, ето го и докладът, в който той съобщава за вас на конференцията през 1954 година. Разбира се, не е цитирано името, той ще го осигури — излъга Ставитски.

— Защо? — попита тя, най-после поглеждайки лицето му. — Какво има против мен?

— Марвин Рос. Чинг още си спомня, все още в известен смисъл, вини себе си.

— Да, разбирам.

Раменете й се свиха зиморничаво и тя отново отвърна поглед от него. Той не можа да проследи очите й, не можа да стане и да се изправи пред нея, но искаше. Проследи посоката на погледа й — нищо особено — килима, библиотеката.

— Как намерихте Чинг?

— Елън Кранстън. — Нямаше видима реакция. — Тя ми спомена за момчето в Нантъкет. Не знаеше нищо друго, освен слухове, но ми разказа каквото знаеше за тях. — Защо не го гледаше тя… — Знаете ли, тя ви мрази.

Най-после тя го погледна.

— Предполагам — отвърна след малко. Като че ли чакаше.

— Тогава, разбира се, Чинг ми каза за Рос и Хейнис.

— Разбира се.

Не можеше да понася тази изтощена жена да го гледа, без да го вижда; като че ли той беше приносител на новини и нямаше никаква роля в това, което щеше да се случи.

— Разбирате — каза той, като повиши глас, — че тези ленти, доклади, всичко е само копия.

— Оригиналите са на сигурно място, нали, капитане?

Най-после гневна искрица. Това беше по-добре от нищо.

— Точно така. И няма начин да ги намерите. Те са на сигурно място. — Той говореше с равен глас, но над горната му устна блестяха капчици пот. Докато тя гледаше, една капка се откъсна и потече по устната му и той я облиза. — Там има инструкции, така че никой няма да го види, докато съм жив. Но ако нещо се случи с мен…

Тя се наведе напред.

— Да? Ако нещо се случи с вас?

— На съпруга ви ще бъде дадено по едно копие от всичко, което чухте и видяхте, а друго копие — сега той притежаваше пълното й внимание — ще бъде дадено на помощника ми и на шефа на детективите на нюйоркския отдел „Убийства“. — Много впечатляващо. Той можеше да си представи как Олгрийн ще реагира на това, което беше в плика. — О, знам, че те няма да повярват, но аз не съм кой да е и ще трябва да проверят. Ще им се наложи да се поровят. Това ще ги отведе до Чинг. А Чинг е вече нещо.

Заплахи. За първи път в живота си той беше насаме с нея и всичко, което можеше да прави, беше да я заплашва.

— Те не могат просто да игнорират Чинг. Дори да решат, че съм полудял, ще трябва поне да изслушат Чинг. — Как беше възможно човек да стои толкова неподвижно? — И дори да решат, че Чинг говори глупости, ще възникнат разговори, ще плъзнат слухове тук-там. Особено в богатата част на града, особено ако аз съм мъртъв. Ще защъкат репортери. Знаете как душат денем и нощем, само да попаднат на следа. Можете да си представите какво ще се случи, нали? — Неподвижна, толкова неподвижна, с очи приковани в него. — Някой ще каже: „Току-що чух нещо много смайващо — разправят, че убили онзи задник Ставитски“, някой ще попита за името, и друг ще им каже и все неща от този сорт. „Гилбърт! — ще каже човекът. — Жената на Уилям Илай Гилбърт. Хей, те са хората, той и тя.“ После ще се заредят други имена — Лист, Комптън. И в края на краищата наистина ще надушат нещо. „Лист, Комптън — те са.“ Тогава знаете ли какво ще направят? Поне един ще го направи, обещавам ви. Ще отиде при Кармайкъл — той е моят помощник. Младши е, но обича пресата и те го знаят. Ужасно му е трудно да си държи устата затворена. И той ще заговори. Защо не? „Момчета — ще каже той, — дяволско нещо, но старият Ставитски вярваше“ — и те ще слушат. Той може да ги насочи дори към доказателствата. И когато свършат, няма да е останала и една цяла спокойна секунда в живота, който ви е останал. Ще стигнат до Чинг и дори до Гейлстън. Домакините от Мидуест ще четат за записите. И, разбира се, съпругът ви. Не проумявате ли? Ще го спират на улицата или в клуба — „Не бяхте ли вие човекът, чиято жена…“

— Спрете! — Гласът й пресече неговия, тя клатеше глава и гледаше надолу, клатеше я напред-назад, като че ли късаше нещо със зъби. Косата се беше спуснала върху лицето й. — Разбирам… не мога да ви убия — няма да ви убия — никога не съм помисляла да ви убивам. А сега ще ме оставите ли сама?

— Не!

Той откопча сакото си. Светлината проблесна в дръжката на пистолета.

— Чинг и Гейлстън смятат, че трябва да ви убия.

Главата й спря да се движи, косата падаше объркана върху челото и бузите. Тя погледна към пистолета, притискащ твърдата плът над колана му. Приличаше на животно, наблюдаващо и чакащо. Без никакво изражение. Ставитски усети, че го побиват тръпки.

Най-после:

— И Чинг също? И той ли иска да ме убиете?

— Повече отколкото Гейлстън.

— Защо? Не съм наранила никого от тях.

— Защото са изплашени, ревниви, малки изнудвачи. Защото мислят, че това е единственото логично нещо, което трябва да направя. Това твърдят и двамата — единственото логично нещо.

— Не бихте го направили. — Тя продължаваше да гледа пистолета.

— Не казвайте това. О, не казвайте това. Бих го направил, ще го сторя.

Той извади пистолета от колана си.

— Вижте — каза той, — има заглушител и всичко е готово.

Пистолетът блестеше към нея и тя не можеше да вижда нищо друго.

— Но аз не бих ги наранила, не бих наранила вас.

— Така мислех и аз. До снощи.

— До снощи… — Тя почти шепнеше, но той я чуваше, защото стаята беше абсолютно тиха. — Какво искате да кажете с това „снощи“?

— Хората от Седемдесет и осма улица, партито и трикът с лампата.

— Следили сте ме. Наблюдавали сте. — Самотният израз си беше отишъл. Тя вече не беше сама и го знаеше. Изглеждаше като подгонена. — Проследили сте ме, като че съм…

— Убиец. Като че ли сте убиец. Така каза Гейлстън — убиец, чудовище…

— Не ме наричайте така. — Тя се държеше за ръба на бюрото.

— Без гадни имена, така ли? Независимо какво се е случило… какво всъщност става. — Гласът му звучеше твърде високо в тишината около тях. — Какво мислите, че ще направя? Ще забравя? Ще си изляза оттук и ще забравя? Този случай е пълен с мъртъвци — всичките ваше дело. А Чинг каза, че ще продължава, ще нагноява, каза той, вътре във вас. Че не може да сте такава, каквато сте и просто да не правите нищо. Отначало не му вярвах. Не исках да вярвам, защото, по дяволите, не исках да ви наранявам. — Той си помисли за нея, легнала мъртва в парка и кучето, борещо се да изпълзи изпод тялото й. — Но снощи…

— Не. Спрете.

— Защо? Защо снощи? Защо онези хора? От колко време ги наблюдавате? Година, шест месеца?

Не последва отговор.

— От дълго време, нали? Отдавна установен навик — да наблюдавате Паркърс. — Тя трепна, когато той произнесе името им. — После изведнъж ви идва твърде много. Парти, на което не можете да отидете. И какво, по дяволите, правите? Рушите, чупите. Защо? Трябва да са имали и други партита? Защо сега?

Нямаше отговор.

— Защото сега знаете, че можете. Така ли? За първи път знаете, че можете. Така ли е?

— Не знам. Оставете ме. Не съм им направила нищо.

— По дяволите, престанете да повтаряте това. Няма да ви оставя. Не мога. Няма да ви оставя сама, освен ако не ви убия. Не ми казвайте повече да ви оставя.

Очите й се отправиха към вратата, но той стоеше между нея и вратата.

— Не го ли разбирате още? — казваше той. — Направихте го снощи, защото това, което казват Чинг и Гейлстън, е истина. Направихте го, защото тези добри и нормални хора ви оставяха навън, нощ след нощ, сама на тротоара. Защото и всички други добри, обикновени хора правят същото. И ще продължават да го правят, оставяйки ви там вън. Така ли е? — С изключение на мен, искаше да каже той, с изключение на мен. — Така ли е?

— Не, не — крещеше тя. — Не е. Аз съм като тях. Аз…

Той продължи. Гласът му звучеше много високо.

— Вие не сте като никой и нищо в този свят. И ако не проумеете това, то наистина ще се случи. Наистина ще го направите. Гейлстън, Стърн, Чинг, мен. Може би още по-лошо, може би съпруга си. — Тя беше много бледа. — Да, защо не? Скъпият съпруг. Погледнете ни, седим тук сами през цялото време. Къде е той? Сега е събота вечер. Защо не пазарувате с него, не се срещате с приятели, не се обличате за вечеря? Къде, по дяволите, е съпругът ви? — Той не можеше да спре. — Колко години още мислите, че можете да продължавате така? Да седите сама в тази стая. Да се движите сама по улиците. Чужденка. Колко хора още ще ви оставят отвън всеки ден? А защо не и тях също? Защо да не убиете и тях? Кой ви харесва, кой търси компанията ви…

— Излезте. — Тя трябваше да го спре. Не можеше да слуша повече.

— И какво мислите, че ще ви направят, ако узнаят? Ако направите грешка, извършите малък, погрешен трик на неправилно място някой ден? Защото няма да бъдете в състояние да се съпротивлявате, знаете. Какво мислите, че ще направят хората, ако узнаят каква сте?

— Моля ви. О, моля ви, спрете.

Той не можеше.

— Ще ви разкъсат на парчета. Ще…

Тя посягаше през бюрото.

— Не. — Той сграбчи ръката й. Погледът на преследвано животно сега беше много явен, дланта й беше влажна. На лицето и на шията й също имаше пот. — Не викайте Хокинс. — Той насочи пистолета. — Ще убия и двама ви, ако трябва. Няма да има проблем да обясня смъртта на един бивш наркоман. Той ще е подходящ заподозрян, ако се наложи да ви убия. Но не ме карайте. Не ме карайте…

Той не можеше да чуе гласа си. Тя отстъпваше от него, извън килима, но той не можеше да чуе стъпките й върху голия под. Твърде далеч, беше отишъл твърде далеч. Огънят гореше, сенките им подскачаха по стената, но той не можеше да чуе пращенето, което чуваше преди секунда. Господи! Тя се канеше да го убие. Наистина щеше да го направи. Палецът му беше на предпазителя на пистолета, той дърпаше, пръстите му се бяха превърнали в огромни, лишени от нерви цилиндри, потяха се. Той губеше ориентация. Отвори уста, опитвайки се да си поеме въздух. Дробовете му горяха, разпъваха се и се свиваха за въздух. Всичко беше мъртво, безшумно. Предпазителят се помръдна и той обви един, приличен на кренвирш пръст около спусъка. Почти не я виждаше, нищо освен очертанията на слаба жена, а те избледняваха, издигаха се, докато той потъваше, превиваше колене, докосвайки килима. Тя беше пред прозореца — едно неясно очертание на светлината, която разпръскваше блестящо сиво върху рамките на прозореца, върху стените, все по-светло и по-светло, докато сенките се смекчиха и отстъпиха. Той успя да свие пръста си върху метала още и още, колкото можеше, докато усети, че спусъкът се движи много, много бавно.

Пистолетът го ритна.

Той беше на колене, с увиснала глава. Не виждаше нищо друго, освен червени, жълти и сини геометрични фигури. После съзря края на килима, пода, стените, прозорците, които отново събираха светлината. Можеше да диша. Чуваше огъня. Нещо го докосна, хвана го. Тя беше коленичила до него, ръката й беше обвила раменете му, опитвайки се да му помогне да седне. Още червено. На бузата й имаше кръв. Тя течеше по лицето й към челюстта. Имаше и в ъгълчето на устата. Тя отсъстващо я облиза, после докосна бузата си и погледна ръката си.

— Не знаех, че сте ме улучили. Дори не почувствах.

Той се опита да погледне по-отблизо. Тя му позволи. После се облегна на една ръка и докосна бузата й, изтри кръвта.

Опита се да намери кърпичката си. Но пръстите му бяха все още безчувствени и не можеше да пъхне ръка в джоба си. Кръвта й изцапа дрехите му и той поклати глава.

— Само ожулване — прошепна й той. — Просто драскотина. Няма да остане белег. Обещавам ти, Джени, само драскотина.

— Пистолетът е тук — обади се тя.

Пистолетът почти докосваше коляното му. Ставитски го отблъсна.

— А сега какво? — попита тя. — Какво ще направиш? Аз почти те убих. Те може би са прави. Може би трябва да направиш това, което искат.

— Не.

Най-после успя да намери кърпичката си, извади я от джоба и я притисна към лицето й. Сега тя беше много близо до него. Той се изправи на колене, все още с кърпичката до лицето й и я обгърна с другата ръка, докато дланта му обхвана рамото й. Тя го остави да я държи, да я притиска към себе си, докато избърсва бузата й. Чувстваше дишането й. Затвори очи и лекичко се залюля, притискайки тялото й към своето. Тя се залюля с него.

— Какво ще правиш? — попита тя след малко.

Той можеше да усети как устата й се движи до бузата му.

— Въпросът е какво ще правим ние, Джени? — Той махна кърпичката от лицето й. Кръвта беше намаляла до малка вадичка. — Ние двамата.

Тя не помръдна.

— Там в куфара е. Още съм нестабилен, позволи ми да остана още една минута тук. Ти ще ми го дадеш. Всичко, което е останало там — шестнадесет папки. Това са мъже, шестнадесет мъже. Робъртс беше един от тях. Ти се отърва от него, вместо мен. — Ръцете му се върнаха към бузата й, попивайки я. — За което никога не съм ти благодарил. Те всички са като него, всички са като Робъртс. — Тя още не се движеше. — И ти ще ми помогнеш с тях. — Кокалчетата на ръката му бръснаха косата й, пръстите му докоснаха челюстта й. — Никой никога ли не идва тук?

— Не.

— Шестнадесет — каза й той, — всичките в известен смисъл особени. Като Робъртс — някои от тях дори по-лоши. Всичко е там, Джени, всичко е в онези папки — кои са те, къде са били, какво са правили и с какво се занимават сега.

Тя погледна куфарчето, после отново лицето му.

— Пазя тези досиета от години, Джени. Понякога стават повече, понякога намаляват — такива хора не доживяват до дълбока старост. Ти ще ми ги донесеш и аз ще ти покажа какво имам предвид.

— Как мога да ти помогна?

— Ще ги убиеш заради мен.

Тя се раздвижи, бързо се дръпна, но той я притисна към себе си.

— Слушай ме, Джени, това е единственият начин…

— Не… — Дърпаше се по-силно.

— Нищо не ти е останало, Джени. — Гласът му беше много мек. — Сега вече не можеш да се върнеш назад, не и когато си усетила вкуса на това — вкуса на силата. — Той си помисли, че никога не е гледал някого толкова отблизо, никога не е държал друго тяло толкова близо до своето.

— Не мога…

— Трябва, защото, ако не го направиш, ако това продължи да те яде, това ще е краят ти. Аз няма да го понеса, каквото и да означава. — Той шепнеше. Не знаеше дори дали тя го слуша. — Аз съм всичко, което имаш — продължи шепнешком той. — А сега и ти си всичко, което имам аз. Никой друг няма значение и ще бъдем заедно. Няма да има повече празни стаи, Джени, няма повече гледане през прозорците в тъмното. Направи го. — Гласът му беше много мек. — Използвай силата… убий ги заради мен, заради двамата. Никога вече няма да бъдеш сама.

Той спря да говори. После дълго я държа, без да казва нищо, преди да я пусне да се отдалечи от него.

Тя остана където си беше, с вперени в него очи. Той сгъна кървавата кърпичка и я сложи обратно в джоба си. После зачака. Най-после тя се изправи, отиде до куфарчето и му донесе папките. Коленичи отново, близо до него, почти докосвайки го и сложи папките на пода.

— Кой е първият, когото трябва да погледна?