Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Killing Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Бари Ууд

Заглавие: Смъртоносен дар

Преводач: Невяна Рашкова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Коала“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-031-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18906

История

  1. — Добавяне

Част пета

Глава първа

5 декември — 22 декември, 1976

Четиримата мъже се здрависаха. Беше тържествено, почти ритуално. Ставитски си помисли, че те като че ли сключваха някакъв договор, въпреки че не знаеше какво ще правят. Но останалите трима изглеждаха така, като че ли разбираха мислите на другите и включваха и него, не подозирайки, че той се чувства отделен от тях.

Когато най-после си тръгнаха от Чинг, беше само няколко минути след полунощ, но навън беше мъртвешки предутринен студ. Ставитски все още нищо не забелязваше, освен че беше изтощен, измръзнал и уплашен. Направи маневра да излезе от паркинга и се насочи към Ривърсайд. Отляво имаше постройки, а отдясно парк, пътят отзад — студената черна река, устремена към залива.

Той погледна в огледалото за обратно виждане. Гейлстън седеше изправен и неподвижен, и се взираше между Ставитски и Стърн през стъклото, сам с мислите си. Ивиците светлина от уличните лампи, под които преминаваха, осветяваха лицето му, но между лампите той стоеше в тъмнина.

„Като стар индианец — помисли Ставитски. — Като индианеца Куикуиг, очакващ да умре.“

— Какво казваш? — попита Айра.

— Казвам, че Уилбър изглежда като Куикуиг, очакващ да умре.

Ставитски чакаше, но Гейлстън не казваше нищо. Изведнъж му се прииска да чуе гласа на стария човек.

— Хей, Уилбър, виждаш ли костите на смъртта?

Гейлстън се усмихна. Ставитски видя набръчканата му усмивка под ивицата светлина.

— Може би, може би виждам. — Дълбокият глас изпълни колата. Спокоен, силен, напълно уравновесен.

Ставитски пое дълбоко дъх. Да, така беше добре, много по-добре.

— Е, капитане — попита Гейлстън, — какво ще правим сега?

Въпросът изглеждаше обикновен.

Стърн обърна бледото си, изплашено лице към Ставитски, очаквайки отговора му.

Какво ще правим сега? — питаше се той. Рутинен въпрос. Той отказваше да действа рутинно — имена, дати, това можеше да разбере, това беше правил с години. Той беше полицай, всичко, което му беше донесло успех беше рутинно. Провери — казваше му навикът — провери това. Рутина, навик. Това беше всичко, което притежаваше.

— Утре ще започна проверка на всичко, което Чинг ми каза — всяка дума. И ако има някакви факти, които да потвърждават думите му, тогава ще решаваме. — „Ще решаваме какво“, попита сам себе си. Чинг не беше лъгал. Как би могъл човек да съчини такава история. Той само бе потвърдил онова, което Ставитски вече знаеше.

Стърн кимна, Гейлстън продължи да се усмихва.

— Още ли мислиш, че това е медицински проблем? — попита Ставитски, поглеждайки в огледалцето към Гейлстън.

— Не, капитане. Не бих искал аз да съм човекът, който да носи отговорността за него.

 

 

Керъл беше в леглото и четеше, когато той се прибра.

— Оставила съм ти малко сладкиш в кухнята на масата, скъпи. Хапни си и изпий чаша мляко с него.

Той стоеше и я гледаше — сладкиш и мляко.

След като не отговори, тя вдигна поглед от книгата си.

— Дейвид, случило ли се е нещо? Не се чувстваш зле отново, нали?

— Не, добре съм.

Той отклони поглед и започна да се съблича. Но когато стигна до бельото, изведнъж изпита нежелание да бъде гол в една и съща стая с нея. Никога не се беше чувствал така преди, но нищо не можеше да направи. Отиде в банята, затвори вратата и там довърши събличането си.

Когато се съблече, взе долнището на пижамата си от закачалката зад вратата и застана пред голямото огледало. Ръстът му изпълни блестящата повърхност и трябваше да отстъпи назад, за да се види целият. Не се беше оглеждал по този начин от години — русите косми по тялото му бяха изпъстрени със сиво, тук-там се забелязваха тлъстинки, но като цяло не беше зле. Гениталиите му изглеждаха тежки, той ги гледа, докато пенисът му започна да се раздвижва, да се удебелява. Отиде по-близко, докато се опря в повърхността на огледалото. После отстъпи назад — не искаше Керъл сега, изобщо не я искаше.

Обу си пижамата и се върна в спалнята. Тя беше изгасила лампата.

— Лека нощ, скъпи. Не забравяй сладкиша.

Той излезе без да й отговори, но тя не забеляза.

Остави лампите изгасени и премина през тъмните стаи до дневната. От улицата идваше достатъчно светлина, за да може да намери пътя. Седна до масата, облегна лактите си на нея и се загледа през прозореца.

Какво беше чул? Какво, по дяволите, беше чул. Невероятно.

„О, да — беше казал Чинг, — невероятно. Ние разговаряхме за това с Карп — преди да я открия, разбира се. Никога не съм споменавал за това по-късно. Съзнанието има, всъщност е, енергия. Можем да видим мислите, импулсите, да ги отчитаме на екрана. Така че вече знаем, че мисълта има физическа сила от някакъв вид. Но как тази енергия може да въздейства върху предметите, да има поведение на маса…“ — Чинг беше спрял, беше погледнал покрай тях към стената. Погледът му беше толкова съсредоточен, че за момент Ставитски се беше запитал дали някой не е влязъл в стаята и не стои зад тях. Нейната сила, беше им казал Ставитски, все още взирайки се зад тях. Толкова удивително! Спомнете си, беше казал той, когато най-после върна погледа, тя не просто беше отклонила хартиения самолет, не просто го беше предпазила да не се удари в стената. Тя го беше контролирала, беше го накарала да завие, да полети обратно и да се приземи там, където тя искаше. Да, невероятно. И всичко това, без да знае, че го върши.

Отначало Ставитски беше опитал да спори, също и Стърн. Но не и Гейлстън. Чинг не отвърна на възраженията им — беше им казал това, което знае и те трябваше да го приемат или не, както изберат. Ставитски видя, че той не е свикнал да го разпитват. Само Гейлстън не беше казал нищо, не беше задал въпроси. Беше гледал ту към един, ту към друг от разговарящите, докато най-после Ставитски отсече, че това е немислимо.

„Не — беше произнесъл Гейстън тогава, — съвсем не е немислимо. Аз нямам никакъв проблем да мисля за това.“

После той стана. Прекалено скоро. Ставитски искаше да пита повече, да разбере повече. Искаше да си запише нещо, освен двете имена, които Чинг им беше дал, нещо написано, което да отнесе със себе си. Но неочаквано за самия него, те вече се ръкуваха за довиждане. Другите трима мъже бяха сключили техния пакт, а Ставитски стоеше отстрани, без да разбира, въпреки че те го включваха, правеха го част от това.

Част от какво? Светлините от колите, които идваха през парка към 96 улица, обливаха масата с ивици светлина. Би предпочел тъмнината тази нощ. Това също беше необичайно. Изобщо не му харесваше начина, по който се чувстваше. Ръцете му се потяха и въпреки че беше почти един часа след полунощ, не се чувстваше ни най-малко изморен. Погледна през прозореца — тя беше през парка само на няколко пресечки към центъра. Много ясно си спомни лицето й, точно както изглеждаше, когато нещо се беше случило и той се почувства зле. Но сега, мислейки за нея, той изобщо не се чувстваше некомфортно. Това също не му харесваше. Тя би трябвало да го кара да се чувства зле и неспокоен.

Той стана от масата, отиде в кухнята и светна лампата. Сладкишът беше обвит с найлон и го чакаше. Отряза си едно парче, сложи го в чиния и си наля мляко. Сложи вилицата до чинията и чашата на мушамата. Трябваше да оплете мрежа от информация, започвайки от утре — нямаше търпение да започне — мрежа, с която да я хване в капан и да я задържи. Такава, от която тя никога да не може да излезе. Факти, всичко, което може да открие за Дженифър Гилбърт. Той произнесе името й на глас в осветената стая. То не му звучеше зловещо, звучеше приятно.

Застави се да седне до масата, взе вилицата и хапна. Всяка хапка имаше вкус на подсладен памук и трябваше да преглъща силно и да отпива мляко, за да я прокара. Но това беше нормално, рутинно действие — яденето на сладкиша, който жена му беше направила и пиенето на мляко — и той си помисли, че е важно да изяде всяка хапка. Дори обра остатъците от чинията и ги преглътна.