Бари Ууд
Смъртоносен дар (26)

Глава седма

Дълго време никой не каза нищо, след като заглъхна и последната й дума. После Ставитски попита:

— Колко време агонизира?

— Всъщност само няколко минути, няма и пет.

— И хората отдолу извикаха полиция?

— Точно така. Шумът, който вдигаше беше невероятен. Никога преди не съм чувала такива звуци. — Тя се усмихваше. — Мислех, че ларинксът му ще откаже, но не стана така. До самия край.

— Как се чувствахте? — попита той.

— Чудесно. — Нейният глас също беше мек.

Гейлстън стана. После Стърн, сякаш изпълзя от фотьойла си и се изправи на крака. Ставитски не помръдна.

— Смятам да задържа това — каза той, докосвайки доклада.

— Не мисля, че те ще променят решението си.

— Нима? Вчера бяха готови да ми помогнат. Днес… — сви рамене той.

— Капитанът иска да ни изкара съвсем несериозни — намеси се Гейлстън с равен глас.

Те се гледаха един друг. Ставитски се беше изчервил и стискаше плика, взирайки се в нея, докато Гейлстън говореше. Вълнението от разказа беше изтощително — тя беше уморена.

— Всичко, което искам, е да ме оставите сама — произнесе тя.

— Така ли? Искате от мен да си изляза оттук, загърбил четири трупа и да забравя всичко.

— Казах ви защо. Казах ви какво се случи. Сега не можете ли просто да ме оставите?

— Не.

— Капитане, мисля, че е по-добре да си вървим. — Гейлстън беше при вратата.

Дженифър и Ставитски се гледаха през бюрото.

— Капитане — извика Гейлстън нетърпеливо. Стърн също беше там. — Капитане! — Хокинс чакаше в коридора.

Най-после той се откъсна от нея и се насочи към вратата.

— Няма ли да промените решението си? — извика след него тя.

Стърн и Гейлстън вече бяха в коридора и Хокинс стоеше край тях, посягайки към дръжката на вратата, когато Ставитски мина, и затвори вратата.

Ставитски се обърна, опитвайки се да я види още веднъж, но вратата към кабинета й се затваряше, отрязваше го от нея. Той продължи да гледа, докато процепът напълно изчезна, и той се оказа лице срещу лице с Хокинс. Обърна се и последва другите през дневната. Там имаше мраморна поставка и ваза… на килима се забелязваше разрошено петно, откъдето сигурно бяха почиствали кръвта на Гилбърт. Минаха по стълбите към фоайето и излязоха. Хокинс им отвори вратата и я затвори. Разделяха ги две врати. После се качиха в асансьора, по пътя надолу никой не продума нищо, и излязоха на улицата. Сега тя беше тридесет етажа далече от него.

 

 

Не можеше и дума да става да се прибират вкъщи; трябваше да се разберат. Минаха по Медисън авеню, през снега и студа, и хлътнаха в първия бар, който им се изпречи. Столчетата бяха заети от жени със силно гримирани клепачи, а в дъното масите стояха празни. Всички си поръчаха бърбън и седнаха умърлушени и безмълвни пред поставената в стъклена поставка свещ. Покрай тях минаха няколко жени, погледнаха ги любопитно и продължиха.

Ставитски сложи плика на масата, но ръката му остана да лежи върху него.

Сервитьорката донесе питиетата.

Ставитски не можа да чака повече.

— Е, Уилбър?

Гейлстън се облегна назад.

— О, мисля, че вече знаеш. Това нещо — посочи той към плика, — е безполезно. И ще си остане така.

— Изплашихте се?

— Можеш да го наречеш и така.

— Но от какво? Вие я чухте. Чухте какво е направило копелето. Е добре, тя го е убила, но бог е свидетел, че той си го е заслужавал. Това не означава, че тя ще убие вас или мен.

— Така ли? Още ли не си го разбрал, капитане? Тази жена е убиец. Тя е използвала силата си три пъти — да убива. — Той се усмихваше на Ставитски. — Да, тя е убиец. — После леко се засмя. Звукът се вряза в главата на Ставитски.

— Но ти не искаш да кажеш, че тя съзнателно ще убие всичките нас — и тримата! За бога, Гейлстън, тя не е чудовище.

Гейлстън престана да се усмихва. Той се наклони през масата към Ставитски.

— Ти, дебелоглав евреино — изръмжа той, — с какво си мислиш, че си играеш? Разбира се, че е чудовище. По-опасна от каквото и да е живо същество. Още ли не си вдянал за какво стана дума тази вечер? Още ли не проумяваш какво представлява тя?

Ставитски беше твърде стъписан от атаката на Гейлстън, за да може да каже нещо.

— Тя е съвсем нов вид същество — чудовище, капитане. Това, което е направила на Еймъс Робъртс изисква невероятна сила и най-прецизен умствен контрол. Тя не просто е счупила врата му, нищо така грубо като счупване или преместване. Тя е проникнала — със съзнанието си! — проникнала е под кожата му, под мускулната обвивка, през мускулите, без по някакъв начин да нарушава целостта им, капитане. Без най-малкия възможен прорез. Забележително! Имаш ли представа за каква прецизност става дума? Или каква сила се иска, за да се разделят тези две вертебрали? И като че ли това не е било достатъчно, тя е разкъсала, не отрязала — разкъсала гръбначния мозък на две. Има стотици начини да бъде убит един човек, капитане, може би хиляди, и аз съм виждал повечето от тях. А тя е избрала най-бруталния. И капитане, ти видя лицето й, когато ни разказваше. Видя същото, което видях и аз. Какво беше то, капитане? Какво видя?

Ставитски не отговори.

— Радост, капитане. Радостна възбуда. Не е ли така?

— Значи на нея й е харесало да го убие, тя се е наслаждавала на това. Аз също бих се наслаждавал. Това не означава, че тя ще убие някой друг.

— Но щом вярваш в това — попита Гейлстън, — тогава защо толкова искаш да я спреш?

Ставитски не можа да отговори — той нямаше отговор.

— Защо, капитане? И всъщност това ли е истината — наистина ли се опитваш да я спреш?

Отново без отговор.

— Може би мислиш, че можеш да се справиш с това, да го контролираш, да го използваш по някакъв начин, така ли е? Още не си признал пред себе си, че няма начин да се контролира онова същество там горе, няма начин да се използва такава сила. Не си осъзнал това, защото веднага щом го осъзнаеш, ще трябва да се изправиш и пред останалото, нали?

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Това означава, че не се каниш да затвориш Дженифър Гилбърт в затвора, или да я отстраниш, или да я опитомиш като в история от Джек Лондон, или някакви други такива глупости.

— Окей, Гейлстън, ти ми кажи. Какво смятам да правя?

— Смяташ да я убиеш, капитане.

Нищо не помръдна. Сякаш светът беше спрял.

Ставитски погледна към Стърн. Стърн беше забил очи в масата.

Гейлстън продължаваше да говори. Ставитски трябваше да се насили да го слуша.

— Може би сме имали шанс, много малък, но шанс. Мисля, че можехме да я убедим, че сме безвредни. Затова отидохме там. Да й кажем, че сме сигурни, че е станала грешка, че ще убедим и теб, че тези снимки не може да са на Еймъс Робъртс. Щяхме да ги оставим при нея, за да се чувства тя в безопасност, да види колко безвредни сме и тримата. Тя ни вярваше, знаех, че ни вярва. Можехме да го направим. После се изтърси ти и взе да се правиш на голям полицай и да размахваш проклетия си пистолет.

Гейлстън се наведе напред и погледна Ставитски.

— Сега, разбира се, нашата версия е умряла работа, капитане. Не че всъщност има значение, защото мисля, че все някога щеше да се стигне до същото. Да, сега, когато мисля за това, смятам, че ти вероятно във всички случаи трябваше да я убиеш. Това е единственият логичен край. Знаеш сам какъв човек си — обсебен си от това, нали? Не можеш да го оставиш. Докато тя е жива, ти ще я притискаш и притискаш. А какво прави тя, когато е притисната, капитане? Убива. Просто е. Ако беше само ти… но не си. Освен теб са Айра, аз и Чинг. Аз съм стар, но не копнея да умра, още не, не и като Еймъс Робъртс… Хайде, капитане, изглеждаш толкова шокиран, възможно ли е това никога да не ти е хрумвало?

— Не — каза Ставитски, — никога не ми е хрумвало.

— Ще стигнеш и до това. Само се надявам да не чакаш, докато не стане твърде късно.

— Твърде късно… какво значи това „твърде късно“, по дяволите?

— Ако съм прав, а аз съм, живеем под наем, и това е от момента, в който тя ни призна за убийството на Робъртс. Сега си мисли, мисли за това, което ни е казала, вече започва да осъзнава какво е разкрила. Екзалтацията си е отишла, заедно с радостта и вълнението. Вече не се чувства като на сцената. Сега си седи там и мисли какво знаем за нея.

— Ти искаш от мен да убия жената, която току-що напуснахме.

— Точно така. Все пак, капитане, ти започна това — за всички нас. Сигурен съм, че можеш и да го завършиш.

Ставитски погледна към Стърн.

— И ти ли искаш точно това?

Стърн гледаше в масата.

— Погледни ме, по дяволите!

Стърн се подчини. Лицето му беше безизразно.

— Така ли е, Айра, искаш ли тя да умре?

Стърн се опита да каже нещо. Устните му помръднаха, но не можа да издаде звук.

Ставитски се изправи с доклада в ръка.

Гейлстън погледна плика, после него.

— Това, което тя мисли в момента, капитане, има значение. Тя знае също толкова добре, колкото и аз, че ти няма да я оставиш. Защо да спира с Еймъс Робъртс? Аз не бих.

„Защо да спре с Еймъс Робъртс? Защо да спре.“ Фразата означаваше нещо за него, но той не можеше да си спомни. Трябваше да си спомни. Защо да спре с Еймъс Робъртс?

— Колко време — казваше Гейлстън — ще й отнеме да убеди себе си, че ние сме също такава заплаха за нея, както той? Колко време би ти отнело на теб?

— Копеле. — Ставитски се задави. — Аз не съм проклет наемен убиец, от когото очакваш да ти спаси задника.

Жените в бара се бяха обърнали, за да видят какво е предизвикало сътресението.

— Ти ревниво, проклето, старо копеле.

— Ревнив? Ето ти сега — каза хладно Гейлстън. — Ревнив от кого? Не изглежда тя да те намира особено привлекателен, капитане.

Ставитски профуча покрай зяпащите жени и излезе от бара под снега.

 

 

— Гейлстън иска да я убия.

Чинг седеше в сянката на тясната си гостна. Носеше копринен халат, отдолу се показваха пижама и кожени чехли на бос крак. Ставитски не можеше да види очите му зад дебелите стъкла на очилата, но от неясната светлина торбичките под очите му изглеждаха още по-големи.

— Изглеждаш изненадан, капитане?

— Ти не си ли?

— Не. Мисля, че това всички имахме наум от самото начало.

— Да я убием?

— Разбира се.

Ставитски си спомни как те всички си стискаха ръцете онази първа нощ — чувството за някакъв ритуал. Той беше аутсайдер тогава, невключен в рационалността, която изглеждаше толкова ясна на останалите, че нямаше нужда да говорят за това. Да убият — единственото логично решение.

— Може да се направят и други неща с тази сила, освен да се разрушава.

— Например?

— Да се използва.

— Наистина. За какво би я използвал?

Без отговор.

— Знаеш ли капитане, напомняш ми Марвин Рос. — Чинг замълча, после продължи. — Виждаш ли, капитане, убийството на Дженифър Лист е най-логичното заключение на твоето… приключение.

Ставитски избухна.

— Исусе, вие сте двойка безполови стари копелета, не е ли така? Всичко, което можете да измислите, е убийство. Сами си го направете.

— А ти какво ще правиш?

Толкова хладно, логично.

— Не чувстваш ли нищо? — попита Ставитски. — Тя е жена…

— О, да. Преди всичко. Така ли, капитане? Кажи ми капитане, как изглежда сега?

— Изглежда… много добре.

— Мислех си, че ще бъде красива жена някой ден. Така ли е?

— Ами, да.

Ставитски знаеше, че не може да стои неподвижно повече.

— Твърде хубава, представям си. Такъв тип красота, която не забелязваш от пръв поглед, капитане. Много изтънчено крехко лице. Нищо наистина ярко в нея. Приглушена, нежна красота. И страст. О, да, тя беше там. Трябваше да я видиш, когато й говорих за Рос. О, как го искаше тя. Той беше едър, хубав мъж, капитане. Подобно на теб — но по-хубав. Има обаче прилика. Трябваше да видиш лицето й, когато споменах Рос. И разбира се, силата. Това е най-важното, нали? Представи си себе си, капитане, и нея. Помисли за това. Просто едно женско тяло… Слаба ли е сега, или е дебела.

— Слаба — прошепна Ставитски.

— Да, слаба. Представи си нежно тяло, а вътре в него… О, помисли си какво се таи вътре в него. Само ако можеш да го докоснеш. — Чинг се наведе към него. — Но забрави за това, то не е там. Не можеш да го докоснеш, не можеш да го притежаваш. Когато осъзнаеш това… тогава, разбира се, ще я убиеш. Какво друго може да направи човек като теб с една хубава жена, която може да го разкъса на парчета, само ако си помисли за това? И повярвай ми, капитане, това е реална възможност.

— Господи, та ти си стар, нали? Ти си дяволски стар. Толкова ли те е страх да умреш. За това ли трябва да я убиваме, да спасим проклетите часове или дни, които са останали на двама старци, за това ли? Отговори.

— Не, мистър Ставитски — каза най-после той, — не се страхувам да умра. Не ме интересува смъртта — моята или чиято и да е. Става въпрос за силата. Можеш ли да си представиш такава сила да се насъбира година след година непроверена? Това не може да не те плаши. И заради това именно се налага да я убиеш.