Бари Ууд
Смъртоносен дар (17)

Глава шеста

Дженифър чакаше в стаята с останалите от групата от понеделник. Наблюдаваше вратата. Елън си беше отишла, тя не искаше да мисли за това. Нямаше да има повече посещения, нито телефонни разговори. И не беше виждала Марвин почти от една седмица. С изключение за някои формалности с другите студенти, тя не беше разговаряла с никого, освен с родителите си и прислужниците от неделя насам.

Най-накрая Марвин влезе и й се усмихна. Няколко от другите жени в стаята — всички изглеждаха по-добре от нея, помисли тя — я погледнаха. Той извика едно име. Един от членовете на групата излезе заедно с него. Зачака отново. След десет минути той се върна. Този път извика нейното име. Тя прекоси стаята — другите жени я гледаха — и точно когато стигна до вратата, той я хвана за ръката.

— Какво ще правим сега? — попита тя, докато вървяха по коридорите.

— Нищо особено, просто ще погледаме кино. И тогава ще сме свършили с всичко.

— Ами самолетът? Ние го накарахме да се приземи, нали?

— Вие, и почти всички други групи, с които го изпробвахме — излъга той, както му беше казал Чинг.

Тя беше разочарована:

— Мислех, че ние сме по-особени.

Той се засмя и стисна ръката й, като че ли искаше да каже, че тя е особена, дори и другите да не са.

След това той й отвори вратата и д-р Чинг стана, за да се ръкува с нея.

— Ще се видим после — прошепна Марвин и я остави насаме с дребния човек.

Кабинетът беше по-скоро като офис на фирма, отколкото академичен и тя осъзна, че д-р Чинг е по-издигнат от другите в Колумбийския университет. Килимът заглушаваше стъпките й, докато премина през стаята към стола, който той й посочи — кожен, с облегалки. На няколко крачки от нея беше поставен киноекран, а отзад почти до най-отдалечената стена стоеше камера, която изглеждаше също толкова скъпа като тази, която използваха миналата седмица. Този път прожектираха.

Чинг стисна ръката й.

— Днес ще се опитаме да запишем вашите психологически реакции, докато гледате филма, който сме заснели преди известно време — излъга той — с друга група, която също успя да изпълни експеримента. Мисля, че няма да имате нищо против техниката?

Тя отговори, че няма.

— Чудесно! Сега, ако обичате, да си навиете ръкава.

Тя изпълни това, за което я беше помолил. После, без да сложи предпазно желе, той прикрепи един електрод към вътрешната част на ръката й. Странно място да се прави такъв запис, помисли Дженифър, но изглежда той знаеше какво върши, така че тя не възрази.

Тя не можеше да знае, че електродът беше свързан с неработещ кабел към празна кутия. Само прожекционния апарат беше истински.

Той изгаси светлините и на екрана затрептя картина, която, тя би могла да се закълне, че е заснета миналия понеделник. Там беше самолетът, който бяха спасили, или поне изглеждаше същият. Той се носеше във въздуха, после зави, също както самолетът от понеделник и долетя обратно до масата. Камерата вярно следеше всяко негово движение. Тя беше разочарована от това, че и друга група го е направила. Когато си мислеше за този случай през изминалата седмица, вярваше, че спасяването на самолета е изключително нейна работа, споделена, разбира се, с останалите единадесет от групата, но само тяхна. Сега знаеше, че има много групи, които са направили същото.

 

 

Марвин беше в съседната стая с истински хартиен самолет и с истинска прашка. Когато Чинг включи прожекционния апарат, светлината, която бяха подготвили от предната нощ дойде в стаята, в която чакаше Марвин. Той имаше точно седемнадесет секунди, докато самолетът на филма се покаже в стаята, където Дженифър гледаше екрана. Тридесет секунди, за да нагласи отново прашката, преди сцената да се повтори. Той и Чинг го бяха репетирали цяла сутрин и съгласуването на времето беше идеално, истинският самолет и този на филма се синхронизираха съвсем точно. Първият член на групата беше тестван без успех — истинските самолети се смачкваха отново и отново в стената или прозореца. Той мислеше, че планът им е наистина смехотворен.

— Как, по дяволите, ще стане тази работа? — се беше озъбил той на Чинг, докато репетираха. — Защо ще трябва, гледайки проклетото нещо на филм в една стая, той да може да накара истинското да се приземи в другата стая?

„Тъп трик“, това си мислеше Марвин.

— Не съм сигурен дали това ще стане — отговори спокойно Чинг. — Но има смисъл да се очаква от него да е способен да контролира самолета дори от другата стена на стаята. Той ще бъде достатъчно отпуснат, за да повтори какъвто и подсъзнателен процес да е стартирал в него миналата седмица и ние няма да сме длъжни да разкриваме нищо пред него. Да, мисля, че това е отличен шанс. Той няма да осъзнава, че го прави. И най-важното, дори няма да знае, че е подложен на тест.

 

 

Дженифър гледаше самолетчето на екрана. Отначало беше разтревожена, но съдбата му беше запечатана на филма и то се приземяваше безопасно отново и отново. Когато за четвърти път на екрана се разигра тази сцена, тя беше отпусната, почти заспала, фалшивите електроди бяха забравени.

Ръката на Марвин отново отпусна ластика, самолетчето полетя отново, зави, приземи се — пет пъти. Чинг можеше да чуе как щрака прожекционния апарат. Той беше невероятно тих и почти останал без дъх. Шест пъти, започваха седми…

Вратата на кабинета с трясък се отвори и в стаята нахлу светлината от коридора около фигурата на Марвин.

— Дженифър.

Чинг прекоси стаята, все още дишайки по-тежко от нормалното, и светна лампата. Дженифър примигна.

— Дженифър — каза отново Марвин. Той беше побелял.

— Благодаря, мис Лист. — Чинг не обърна внимание на Марвин и откачи електрода. — Това е всичко за днес.

Тя стана. Очите на Марвин следяха всяко нейно движение, той гледаше така, като че ли никога не я беше виждал преди. Стоеше на вратата, препречвайки пътя й и я гледаше, гледаше. После изведнъж погледът му се промени, придоби изражение. Той сграбчи голата й ръка и я стисна почти болезнено. Сега тя виждаше в лицето му възбуда, почувства я в ръцете му. Толкова явна, като че ли той изведнъж беше изгубил контрол над страстта си към нея.

— Дженифър, аз… — Никой не я беше гледал така преди.

— Извинете, мис Лист. Моля да се върнете днес следобед, около два часа. — Тънкият глас на д-р Чинг наруши напрежението.

Марвин я пусна да си отиде и тя мина покрай него през вратата, подчинявайки се на заповедта на дребния човек.

— Затвори вратата — каза остро Чинг.

Марвин го изпълни.

— А сега ми кажи какво стана — точно.

Марвин все още беше блед, без изражение на лицето.

— Тя накара това нещо да се приземи пет пъти. — Гласът му трепереше.

— Успокой се — каза Чинг. — Вземи се в ръце. Трябва да видим и останалите. А сега иди да доведеш следващия от списъка. И не казвай нито дума, нито дума.

— Защо? Какво значение има…

— Прикритие, Марвин. Все още се нуждаем от прикритие.

— От Дженифър?

— По-късно ще говорим, когато свършим с останалите. Тогава ще говоря с нея и ще видим.

— Но…

— Сам. Ще се срещна с нея сам.

— Тя е… — Той се спря.

— Тя е какво?

„Моя — искаше да каже той, — тя е моя.“

— Нищо. — Той си тръгна, остави Чинг и отиде в стаята, където го чакаха другите.

 

 

След един час Чинг седеше срещу Дженифър. Лицето й е с фини кости, помисли той. И очите й са хубави. След няколко години тя щеше да стане красива жена. Но това предстоеше. Засега, въпреки че беше достатъчно привлекателна, дори наистина доста хубава, тя не беше от отбора на Марвин. Трябва да беше заради парите — цяла къща на Седемдесет и осма улица, както му беше казал Марвин. Разбира се, сега имаше много какво да се види в нея, но Марвин току-що го беше открил. Той трябваше да погледне на тази връзка много внимателно.

Те разговаряха на общи теми няколко минути. Той спомена за другите от групата, които трябваше също да бъдат интервюирани, въпреки че нямаше намерение да се среща с никой от тях. После малък разговор за Марвин. Тя беше увлечена по него, това беше ясно, държеше очи върху ръцете си, дори се изчерви, когато Чинг го спомена. Да, той трябваше да бъде много внимателен по отношение на Марвин.

Той реши, че това е достатъчно предисловие.

— Имало ли е някога нещо особено необичайно в живота ви?

— Какво имате предвид?

— Просто нещо странно. Например, имало ли е нещо, което не може лесно да се обясни, което да се е случило с вас, или около вас, когато сте била дете? Спомняте ли си нещо да се е счупило, когато не е имало никой наблизо или някакви предмети, които да са се движили? Маса или лампа, да кажем — нещо такова?

Чувството за нещо познато, което беше усетила в ресторанта с Марвин се приближи. Тя се поколеба, но то отново беше само усещане, нищо конкретно.

— Не… Не знам. Не съм сигурна.

— Искате да кажете, че е възможно да е имало?

— Да, възможно е. Имах странна натрапчива идея преди известно време и като че ли имаше нещо общо с един предмет — нещо блестящо.

— Но не можете да си спомните какво е било или кога се е случило?

— Не, не мога. Въпреки че съм опитвала, наистина. Може би ще се сетя някой ден.

— Мислите ли, че е важно?

Тя искаше да отрече. „О, не наистина“, искаше да каже — тогава всичко щеше да си остане обикновено и тя щеше да продължи да отклонява въпросите му, докато стане време да си тръгне. Непокътната, без да е разкрила нищо. Но тежестта започваше да й става твърде много, годините се трупаха и напоследък се беше появила някаква горчива студенина, която избутваше винаги готовото й съчувствие, което изпитваше, докато беше млада, дори към непознатите, дори към щипалките.

— Мисля, че това е най-важното нещо в живота ми. — Тя говореше меко, почти сънено.

Чинг изведнъж усети безпокойство.

— Защо мислите, че това е толкова важно? — попита той. Трябваше да се насили, за да гледа към нея.

— Не знам.

— Разбирам. Има ли нещо друго? Нещо, което се е случило и нещо, което никой не може да разбере или да обясни?

— Да, мисля, че има. Едно малко момче, което познавах, беше убито, след като аз го бях ударила. И изглежда никой не разбра какво го е убило.

Чинг се размърда в стола си. Той свали очилата си, извади внимателно изгладена и сгъната кърпичка от горното си джобче. Той я смачка и изтри брадичката си.

— Той беше ли наранен — искам да кажа, от раните си ли умря, или от нещо друго?

— Рани? Помислиха, че го е ударил камион или нещо подобно, защото беше начупен на парчета.

— Вие бяхте ли с него, когато умря?

— Не. Просто го блъснах в стената и избягах.

Чинг се почувства зле. Кърпичката в ръката му беше влажна.

— На колко години бяхте, когато се случи това?

— Това беше първото ни лято в Нантъкет, трябва да съм била на седем или на осем години.

Чинг трябваше да положи усилие, за да остане на стола си.

— Знаете ли как се чувствам сега? — попита той.

— Да — каза тя, — искате да се махнете от мен.

— Точно така. Знаете ли защо?

— Страхувате се от мен.

— Не. — Той мислено се изучаваше. — Не, не просто страх — това е нещо по-дълбоко. Много дълбоко. Мисля, че това усещане на безпокойство е генетично обусловено. Вероятно нещо подобно на това, каквото чувства котката към змията.

Тя просто го гледаше. Потта течеше на вади по челото му, една капка се търкулна покрай окото. Той примигна.

— Казвате, че винаги сте била сама. Всичките ви познати ли се чувстват така с вас?

Тя го мразеше, но го прикри.

— Повечето хора. Семейството ми не. Също и приятелката ми Елън, а предполагам, че и Марвин.

— Но всички останали?

— Да — всички останали. С изключение на мисис Хъси, жената, която ни готвеше в Нантъкет. Но тя е мъртва. — Мисис Хъси не беше толкова възрастна, когато почина — на шестдесет и пет. Дженифър мислеше, че би могла да поживее още няколко години. Сега и Елън я нямаше и кой ли й оставаше? Кого си имаше тя? Паузата беше продължила прекалено дълго. Д-р Чинг чакаше, гледаше я. Тя каза рязко: — Всички останали се чувстват като вас.

Омразата беше показана. Чинг осъзна, че трябваше да бъде по-внимателен с това, което й казва. Той трябваше да я направи свой приятел.

— Какво общо имат хората, които са край вас? — попита той, колкото можеше по-внимателно.

Дженифър се замисли за малко.

Чинг употреби кърпичката, за да избърше челото си.

— Семейството ми не можеше да направи нищо, те трябваше да ме понасят. Мисис Хъси — не знам, тя просто ме харесваше, винаги ме е харесвала. Мисля, че по-скоро съжаляваше за мен, отколкото да се страхува. Елън просто като че ли не забелязваше каква съм, нито пък я беше грижа. Освен това, тя е красива, наистина красива, така че винаги е имала мъже, но не много приятели. Всъщност нямаше други приятели, освен мен. Така че, предполагам, тя и аз сме в едно и също положение.

— А Марвин? — попита меко той.

— Не знам. Може би той просто е различен. — В гласа й звучеше надежда.

Веднага щом тя си тръгна, Марвин влезе в кабинета на Чинг.

— Чу ли всичко?

Марвин кимна и седна. Самотна жена, най-самотната жена в света, помисли той. Момчето от Нантъкет го безпокоеше, но това беше глупаво. Тя е била дете. Той се питаше дали Чинг мисли, че тя е убила това дете.

Чинг отвори куфарчето си и сложи опакования филм и бележките си вътре. Конференцията започваше на другия ден сутринта и Чинг щеше да приготви доклада им.

— Ще им кажеш ли за детето от Нантъкет?

— Не. Не искам тя да изглежда като убиец. Ще кажа само, че „обектът“ потвърждава, че феноменът се е появявал и по време на детството, нещо подобно.

— Тогава мислиш, че тя наистина го е убила?

Чинг затвори куфарчето и се изправи.

— Може би. Във всеки случай сигурен съм, че сега виждаш колко неразумна е връзката ти с нея, колко е опасна.

— Защо, докторе? Дори да го е направила, то е било инцидент.

— Дали? Откъде си сигурен?

— Защото, ако не е било, тя никога нямаше да ни каже. Тя дори не е знаела какво се е случило.

— Марвин, направих те мой асистент, защото си изключително интелигентен човек. А сега се държиш като глупак. Защо се приземи хартиеното самолетче?

— Защото тя го накара…

— Не. Тя и тогава не знаеше какво прави. Но хартиеното самолетче все пак се приземи, защото тя искаше то да се приземи. Не забравяй това.

— Няма да ме накараш да не се срещам с нея, докторе, и не ме е грижа какво ще кажеш. Заложил съм твърде много.

— Какво искаш да кажеш с това, че си заложил? Пари? Има много други богати жени.

— Не — каза Марвин, — не са само парите.

— Ти не я обичаш.

— Откъде знаеш?

— Защото те познавам.

Това подразни Марвин и той започна да се ядосва. Може би я обичаше, възможно беше да я обича.

— Ако не са парите и ако не е любовта — попита Чинг, — тогава какво е? Какво те спира да не признаеш най-очевидната опасност?

— Не приписвай страховете си на мен, Чинг.

— Те са истински.

— Разбира се. — Ръцете на Марвин увиснаха от облегалките на стола, пръстите му се опъваха и свиваха от вълнение, което той се опитваше да скрие в гласа си. — Но това е твой страх, не мой. Ти си този, който не може да разбере. Най-после има нещо истинско. Нещо, което съм чакал от години, господ знае защо, и изведнъж — ето го. И какво ще направиш ти? Ще направиш някои снимки, ще събереш някои данни и ще докладваш на тези с този сух жаргон, на тези кариеристи, които наричаш психолози, това, което си видял — ти видя другата страна на проклетата луна и се надриска от страх. И какво? Дори и да ти повярват какво ще направят тези мозъкоядци? Ще го запишат в някой архив, който никой няма да прочете и ще го оставят да събира прах в библиотеката, докато ти се опитваш да забравиш цялото това нещо, но не и аз. То е тук и аз ще го имам.

— И какво — попита спокойно Чинг — ще правиш с него? Какво ще правиш с тази сила, Марвин?

Ръцете на Марвин спряха да се свиват. Той стоеше много тихо.

— Е? — попита Чинг.

— Ще я контролирам — каза тихо Марвин.

— Ти си глупак. — Чинг заключи куфарчето и го взе. Той беше свършил спора. — Ще трябва да ме извиниш, но имам да хващам влак.

После той се спря и като че ли се смекчи. Марвин беше най-близо до нея сега, защото тя го искаше.

Но Чинг я беше търсил от години и, ако се съди по времето и похарчените пари, тя му принадлежеше. Той не искаше Марвин да бъде срещу него — срещу момичето — да, но срещу него — още не. Опита да възвърне приятелския тон.

— Нека да мине малко време, Марвин. Ще се върна в понеделник и ще поговорим още. Може би съм се държал малко като стара жена. Но нека поработим още с нея и да видим колко далеч отиват нещата. Това може все пак да бъде и случайност — някакво странно съвпадение от време, място, психология, което никога няма да се случи отново.

— Ти не вярваш наистина на това.

— Не. Мисля, че Дженифър Лист е базов генетичен вариант, толкова различен от нас, колкото сме ние от неандерталците — той обичаше такива фрази, — но все още не знаем. Да почакаме и да разберем.

Марвин не каза нищо повече, а Чинг закъсняваше. Чакаха го в Уестчъстър, Карп и останалите. Стандартна конференция на учените с голф, ако не вали и много пиене, ако вали. А утре Чинг щеше да покаже филма и да им каже нещо, което никога не бяха чували преди. Нямаше търпение да види лицата им.

Той направи още един опит.

— Запомни, Марвин, силата е това, с което имаш работа. А във всички случаи тя принадлежи на нея, а не на теб. И винаги ще й принадлежи. — Не последва отговор. Той трябваше да се съгласи с последната дума.

Стар глупак, помисли Марвин, когато Чинг си отиде. Лицемерен стар глупак. Той беше сигурен, че независимо колко се страхува Чинг, той я искаше за себе си, без Марвин да се намесва или да упражнява някакъв контрол над нея. И Марвин знаеше, че колкото по-сговорчив изглеждаше той, толкова по-сигурен щеше да се чувства Чинг, докато Чинг загубеше играта напълно.

Утре вечер щеше да уреди нещата си с Дженифър, но не и с нейното семейство. Той нямаше време да печели одобрението им и не искаше да опитва. Но една бременна дъщеря щеше да накара семейство Лист да погледнат на нещата много по-различно. А когато веднъж те с Дженифър се оженят…

Момичето, парите… силата.