Бари Ууд
Смъртоносен дар (24)

Глава пета

Повечето от другите къщи в квартала между Пето авеню и Медисън имаха малки бронзови табелки, съобщаващи, че са посолства или седалища на фондации. Но номер 2 нямаше никакви отличителни знаци. Мястото го порази от пръв поглед и за да се пребори с нарастващото чувство на несигурност, той прекоси към Медисън и тръгна нагоре, докато намери едно кафене, където си купи дъвка и цигари. Планираше да дъвче и да пуши непрекъснато по време на визитата си на номер 2, което се надяваше, че ще отврати мисис Лист.

Прислужникът го заведе нагоре по стълбите в приятно изглеждаща, пълна с книги стая. Мраморната камина гореше и Ставитски застана до нея.

Той извади кутийката с мидата от джоба си и я задържа в дланта си, поглаждайки с пръст гладката й повърхност. Това беше нейната мида — нещо като талисман, осезаема връзка между тях. А сега щеше да види и майка й.

Тя влезе в стаята тихо. Дребна жена със същата гъста, вълниста коса като дъщеря си, само че по-сива, с по-слаб кестеняв оттенък и грижливо фризирана. Имаше сладко лице, както и дъщерята, но лицето на майката беше по-пълно, по-меко, очите и кожата й — по-свежи. Като се изключи посивялата коса, тя изглеждаше на възрастта на дъщеря си, дори и по-млада.

Ставитски стана.

— Добър ден, капитане — капитан, нали?

Ставитски кимна.

— Седнете, моля.

Той седна и остави папката, която държеше, на масата. Тя се отпусна срещу него от другата страна на камината.

— Няма да ви казвам колко странно е за мен да приемам полицай в десет часа сутринта. И по което и да е време, всъщност. Мога ли да ви предложа чай или кафе? — Гласът й беше мек и приятен, макар и не толкова мил като на дъщеря й.

Той се опита да си спомни гласа на Дженифър Гилбърт, докато тя чакаше за отговор. Но също както и лицето й, гласът й му се изплъзваше. Всичко, което си спомняше бе, че той е хубав, най-хубавият глас, който някога беше чувал.

— Бих пийнал малко кафе. — Той не каза „моля“ или „благодаря“.

Когато тя прекоси стаята, за да дръпне звънеца, той си запали цигара. Реши да запази дъвката за след кафето и планираше да остави опаковката й върху голямата, полирана махагонова масичка за кафе, между двата фотьойла, където беше сигурен, че тя ще я забележи.

Прислужникът се появи и тя поръча кафето. После се върна, полата на нейната роба леко се завъртя, подгъвът й стигаше до поостарелия турски килим. Ставитски я гледаше твърдо, докато мина през стаята и се върна да седне. Тя въртеше края на ръкава си между пръстите и се опита да се усмихне, но Ставитски забеляза, че втренченият му поглед я кара да се чувства неудобно.

— Както казвах…

— Да, знам, мисис Лист. Не сте свикнали да виждате ченгета рано сутринта.

— Да. Нямаше ли да е по-обичайно да се обадите първо и да си назначите среща?

— Обикновено, но не задължително. Никой не е толкова зает, че да не се срещне с ченге, мисис Лист. Освен, ако не събираме за нещо. Но това, което казах на вашия прислужник, е истина. Нищо не събирам.

— Разбирам.

Прислужникът влезе с кафето. Тя го наля и го остави сам да се обслужва. Каничката със сметана и захарницата бяха тежки, твърде тежки; той мразеше тяхната солидност и фините им гравюри, които усещаше под пръстите си. Даже лъжичката беше тежка, а порцеланът — твърде лек. Поиска му се да изпусне лъжичката върху нежната чашка, за да изтрака, но се въздържа и внимателно я сложи върху чинийката.

— Е — каза тя, — знам за какво не сте тук, така че може би ще ми кажете…

Той я прекъсна:

— Един мъж е бил убит в дома на дъщеря ви на 29 ноември. Може би тя ви е споменала? — Тонът му беше студен, гаден.

Кейт се размърда в стола си, отпи от кафето, печелейки време и продължаваше да изглежда незаинтересована. Отново я прободе старият страх.

— Да, капитане. — Нейната студенина подхождаше на неговата и тя умееше да показва превъзходството си, за което бяха нужни години практика, и в което той беше аматьор. — Тя ми „спомена“. Знам, че той е умрял, след като нападнал съпруга й, след като е обрал къщата им.

— Правилно, точно така, мисис Лист. Спомена ли ви тя за това как е умрял?

— Каза, че било много мистериозно и подозира, че е някакъв мозъчен кръвоизлив.

— Разбирам. Тя греши, мисис Лист. Човекът е умрял, защото му е бил счупен вратът.

— Наистина? Колко странно… Искате ли още кафе?

Тя се молеше той да каже „не“, защото знаеше, че ако трябва да налее кафето, той щеше да види, че ръцете й треперят. Беше ги стиснала силно в скута си. Можеше да почувства треперенето — малки конвулсии, които притискаха пръстите й един към друг.

— Не. — Все пак „не“. — Благодаря.

— Не разбирам какво общо има с мен смъртта на този мъж, от каквото и да е умрял.

— Мисис Лист, спомняте ли си Марвин Рос?

Това беше краят.

Беше очаквала този момент от четиридесет години и сега той беше настъпил. В известен смисъл това беше облекчение, тя почувства напрежението, много старо напрежение, незабелязано до този момент, да напуска тялото й. Ръцете й лежаха отпуснато в скута, раменете й увиснаха по начин, по който тя беше забравила, че е възможно. Искаше да остави всичко, всичко в нея го искаше. После помисли за детето — едно призрачно дете, което беше пазила толкова решително. И за жената, в която се беше превърнало това дете, и която вече не приличаше на призрак. Старите връзки не можеха да се разхлабят. Тя все още обичаше дъщеря си, сама в пашкула, който никой не беше развил, дължеше й все още закрилата си, доколкото можеше да й я даде. Тя се стегна отново и раменете й се повдигнаха, когато погледна към човека, дошъл да унищожи Дженифър.

Ставитски видя как тя се стяга.

— Да — отвърна тя най-после. — Спомням си Марвин Рос. Той беше приятел на дъщеря ми.

— Просто приятел?

— Точно така.

— Починал е много внезапно.

— Да, беше голям шок.

— Дъщеря ви е била там, когато това се е случило.

Кейт се замисли за много кратко, опитвайки се да прецени колко знае той.

— Когато се е случило, тя не е била там. Въпреки че съквартирантът на Марвин твърди, че е била.

— Той я е обвинил, че е убила Рос, нали?

— Да.

— Вие също сте била там и сте го чула.

— Да. Виждате ли, от полицията се обадиха, за да говорят с нея — всъщност да я разпитат. Тя не беше вкъщи и когато ми казаха какво се е случило, аз се изплаших и бързо отидох там. Беше глупаво от моя страна, предполагам, но разбираемо, при дадените обстоятелства.

— Къде беше тя?

— В Нантъкет. Имаме лятна къща там. — Като всеки непрофесионален лъжец, тя добави твърде много подробности, без да я питат. — Беше позарязала училището, заради отношенията си с Марвин и отиде там в петък, да прекара уикенда в учене. Излиза, че е извадила късмет, че го е направила.

— Защо? Защото не е била там, когато Рос е умрял?

— Не, защото е срещнала съпруга си през този уикенд. Скоро след това се ожениха и са много щастливи и досега. — При последното признание тя видя, че Ставитски не е подготвен за този отговор.

— Значи тя дори не е била в града, когато Марвин Рос е умрял?

— Точно така, намирала се е на около триста мили извън града. Вие сигурно сте говорили с момчето, което я обвини. Не си спомням името му, но явно имаше нещо против дъщеря ми, въпреки че никога не разбрах какво. Той каза няколко много…

— Прекратете преструвките, мисис Лист. — Кейт въздъхна. Ставитски продължи. — Това момче сега е мъж — името му е Хейнис и той много ясно си спомня всичко. Освен това не ми направи впечатление на човек, който би таил злоба в себе си в продължение на двадесет години. Той не промени и с една дума историята, която е разказал онази нощ.

— Откъде знаете? Как изобщо можете да го свържете с дъщеря ми или с този Еймъс Робъртс.

— Той не е връзката с Еймъс Робъртс. Дъщеря ви е единствената връзка между Еймъс Робъртс и Марвин Рос.

— И каква е тази връзка, капитане?

— Това ще ми кажете вие.

— Това е абсурд. Казах ви преди, капитане, че тя дори не е присъствала, когато Марвин Рос е умрял. — Беше започнала да се изпотява. Малки кичурчета сива коса се накъдриха и прилепнаха от потта на челото й. Очите й бяха светли, всяка частица от тях беше жива и Ставитски помисли, че е много хубава.

Той се облегна назад. Време беше да затвори капана.

— И вие знаехте още когато отидохте в апартамента на Рос, че Дженифър е далеч оттам и е заминала още предния ден?

— Да.

— Тогава защо изобщо отидохте?

Кейт си придаде вид на недоволство — правеше го много добре.

— Дъщеря ми беше много привързана към това момче. Помислих, че може да си е измислила отиването в Нантъкет и да е решила да прекара уикенда с него или нещо такова.

— Откъде знаете, че не се е случило така и че тя не е отишла в Нантъкет, след като той е умрял.

— Защото се обадих в Нантъкет, когато се върнах вкъщи същата нощ — излъга Кейт, — и тя беше там.

— Така че вашите съмнения не се оправдаха?

— Глупаво беше да се съмнявам в дъщеря си, капитане. Никога в живота си не ме е лъгала. Казах ви, че полицията се обади посред нощ и аз се уплаших. Ако бях размислила разумно, щях да разбера, че ми е казала истината.

— Тогава защо дадохте на детективите Чарлз и Гордън 200 000$ да не я споменават в доклада и да не препоръчват аутопсия на тялото на Рос?

Тя не помръдна, дори не трепна. Ставитски се възхити на самообладанието й.

Само един леко удължен миг раздели въпроса от отговора.

— Знам, че ви изглежда ужасно странно, капитане…

— Да.

Тя продължи, сякаш той не беше проговарял.

— … но ние имаме известна позиция в обществото, а където има полиция, там са обикновено и репортерите. Не исках името Лист да се появи в „Дейли Нюз“ на другия ден. Каквито и да са фактите, капитане, вестникът може да изкара Дженифър от непорядъчна жена до убийца. Не бих позволила това. Двамата полицаи проявиха голямо разбиране.

— Двеста хиляди долара? Само за да се предотврати намек за скандал?

Кейт учтиво се усмихна.

— Сигурно разбирате, капитане, че ние сме заможни хора. 200 000$ на вас може да ви изглеждат много пари, но за нас… — тя сви рамене.

Изплъзваше му се. Той беше влязъл тук толкова сигурен, че я е пипнал, а сега тя обясняваше всичко, правейки го да изглежда обикновено, вероятно, въпреки че знаеше, че тя лъже. Той се задави от лъжите й и от собствения си гняв.

— По дяволите, не виждате ли, че това е нещо повече от игра! Е, добре, тя ви е дъщеря. Но трябва да имате малко милост. Господи, та вече има трима мъртъвци…

Тогава Кейт захвърли всичко.

— Трима — извика тя. — Как разбрахте…

Всичко спря — той държеше чашата си с кафе, тя държеше нейната — двамата замръзнали, когато осъзнаха какво беше казала.

Тя се опита да се окопити.

— Искам да кажа — какви трима мъже? Кои трима? — Но нямаше полза.

Ставитски се взираше в нея.

— Окей, госпожо, да го чуем.

— Не ми говорете така.

Той дори не я беше чул. Тресна чашката върху чинийката си, после изведнъж се оказа на крака и заобиколи масата. Сграбчи я за ръката и я вдигна от стола, дърпайки я към себе си, докато лицата им почти се допряха.

— Тя е убила и детето, нали? — Гласът му гърмеше.

Тя трепна, опитвайки се да го помоли да пусне ръката й, но хватката му се стегна.

— Нали?

Не последва отговор.

— Аз знам, че тя е убила Рос и Робъртс. — Гласът му беше извън контрол, той крещеше към побелялото лице пред него. — И по дяволите, тя е убила малкото момче също, нали? Нали? — Той я разтърсваше, а главата й се мяташе напред-назад. — Ще ми кажете — сега — продължаваше да я разтърсва той. — Хайде, по дяволите, изплюйте го.

Кейт все още се държеше въпреки сълзите от болка и гняв.

— Какво малко момче? За какво говорите?

Като продължаваше да я държи, той я придърпа към масата, отвори папката и сграбчи листа с телекса.

— Това малко момче — Харолд Киърни, на единадесет години. Премазано на части в Нантъкет преди четиридесет години. Искате ли да прочетете доклада на лекаря? Не? Тогава аз ще ви го прочета. — Той бутна доклада в лицето й. — Откъде бихте искали да започнем? Може би тук. — Той се престори, че чете: — „Черепът счупен на пет места.“ На каша, мисис Лист, ужасна каша — трябва да е имало мозък навсякъде там…

— О, моля ви, о, моля ви — не… — Тя се беше облегнала на него за подкрепа, вместо да се опита да се отскубне. Той я поддържаше, но гласът му продължаваше да шиба в лицето й.

— Слушайте, мисис Лист, аз съм добър, наистина добър и когато свърша, ще искам да бъда информиран дори за всеки път, когато дъщеря ви е отишла в тоалетната от деня, в който се е родила. Вие ще ми кажете това, мисис Лист. — Пръстите му се впиха в плътта й и тя изхлипа. — Защото и да не ми го кажете, аз и без това ще го открия и можете да се обзаложите, че този, който ми каже, няма да бъде толкова внимателен по отношение на всичко това, както вие — и вестниците ще трябва да прогърмят за нещо толкова диво. Разбирате ли ме? — Той отново я разтърси. — Разбирате ли?

Тя кимна. Той пусна ръката й и тя започна да я масажира. Отпусна се отново в стола, тъй като краката й бяха твърде слаби, за да стои. Държеше главата си наведена, отвърната от него.

За момент той остана загледан в нея. Ръцете й се бяха впили в широките ръкави на дрехата и той видя, че единият маншет се е разпрал и че подплатата се е показала. Коприната беше разкъсана на места и роклята беше намачкана на раменете, където той я беше държал.

Той коленичи до нейния стол, почти седнал на пода и се опита да види лицето й.

— Не виждате ли — каза меко той, — че няма значение какво доказателство имам или нямам. Единствено има значение това, което знаем — вие и аз. Вижте, Еймъс Робъртс заслужаваше да умре — казвам ви го. Но Марвин Рос? Ако той беше останал жив, все още щеше да е достатъчно млад мъж. Заслужаваше ли той да умре? Заслужаваше ли?

— Не — прошепна тя, с все още отвърната от него глава.

— А детето. Заслужаваше ли да умре?

— Не — изхлипа Кейт, — той беше просто момче — младо, хубаво момче.

— Защо не ми разкажете за това сега? — Той говореше колкото можеше нежно, потискайки чувството за триумф. — Кажете ми… — Беше сигурен, че тя е победена; сега щеше да го чуе. Той задържа дъха си.

Тогава тя се обърна и го погледна. Лицето й беше изтощено, очите — червени, в него нямаше нищо от гордата надменност и Ставитски си позволи да почувства съжаление към нея, докато не забеляза колко тънки са станали устните й.

— Единственото нещо, което ще ви кажа, капитане, е, че дъщеря ми никога не е знаела, никога не е наранила някого съзнателно в живота си. И това е всичко, което ще ви кажа. — Гласът й беше безизразен и равен. — Запомнете това — запомнете това. Тя никога не е знаела — нито за Киърни, нито за който и да е от тях. Запишете го, капитане — запишете го в папката си, защото това е единственото нещо, което изобщо ще ви кажа. А сега си отивайте.

Той не можеше да повярва.

— Това ще се случи отново. Господи, не разбирате ли това? Ще се случи отново. Вие трябва да ми помогнете или това ще тежи върху вас. — Той отново се облегна на фотьойла. — Не можете да позволите това да продължи — не можете, без значение коя е тя, без значение какво е това за вас — трябва да имате някаква милост.

— Не трябва да правя нищо, капитане. Просто запомнете това, което казах. Тя не е… не знае нищо.

Лицата им бяха много близо и за момент той се уплаши, че ще я удари.

— Кучка такава… как можете…

— Сигурна съм, че не трябва да приемам такъв вид обиди в дома си. Ще ви помоля да напуснете. Ако не го направите, ще трябва да се обадя на някого… или се каните да ме арестувате, капитане?

Те се гледаха един друг. Останалите винаги отстъпваха — той беше полицай. И беше прав, знаеше, че е прав. Но тя го гледаше и гледаше. Не я интересуваше кой е умрял или колко са умрелите. Наистина не я интересуваше. Най-после той отвърна поглед, стана и се върна към масата за папката. Чувстваше краката си схванати от това, че беше коленичил толкова дълго и сега другите мускули протестираха срещу напрежението на цялото му тяло. Той взе папката и погледна към нея. Още стояха следите от сълзите, но лицето й беше толкова уравновесено, овладяно, че той почти не можеше да си спомни как е изглеждала, когато беше изкривено и разплакано.

— Знаете ли, мисис Лист — каза той, — вие сте по-опасна от дъщеря си.

Той излезе от стаята, спусна се по стълбите, излезе от къщата.

 

 

Кейт почака, докато чу предната врата да се затваря, после затвори вратата на кабинета и се обади на Дженифър.

— Дженифър, надявам се, че не преча?

— Не, мамо. Но нямам желание да разговарям — опитните ни животни умряха през нощта.

— Дженифър, знаеш, че не обичам да слушам за тези неща.

— Извинявай, мамо. Какво искаш?

Беше прекарала три месеца над лекарствата. Три загубени месеца. Всичко беше направено толкова добре и тя си позволи да се надява… Но първият опит върху животни се оказа катастрофа. Седемдесет и пет мишки умряха. Бяха умрели през изминалата нощ сами в тъмнината, струпани заедно до стените на сандъците — малките крачка, извити и неподвижни, опашките, оплетени заедно, телата обърнати, разкриващи мънички светлорозови коремчета под нежния мъх. Майка й не искаше да чува за това. Топлокръвните животни отегчаваха Уилям и д-р Ламбърт, асистента й, който още я наричаше д-р Гилбърт, след като десет години бяха работили заедно всеки ден. Нямаше с кого да сподели мъката си за мишките.

— Е, мамо, какво има? — Тя беше нетърпелива и го показа. Беше също уморена и обезкуражена. А най-много от всичко беше изплашена. Всеки път, когато помислеше за капитана, което правеше отново и отново, тя чувстваше страх.

— Не знам как точно да ти кажа…

Дженифър помисли, че майка й никога не е знаела как да каже каквото и да било.

— Защо просто не опиташ да ми го кажеш?

— О, Дженифър, моля те. Не се дръж така. Имах ужасна сутрин. Тук дойде един мъж… полицай.

Полицай…

— Дженифър, чуваш ли ме?

— Какъв полицай, мамо?

— Капитан някой си, не му запомних името и не искам. Той беше невероятно груб. — Груб беше думата, която майка й употребяваше за всичко — от това да вземеш неправилната лъжица, до нападение над човек.

— Какво искаш да кажеш с това, че е бил „груб“? Какво искаше?

— Искам да кажа груб — точно това, което казах.

— За бога, мамо, какво искаше той?

— Какво става с теб, Дженифър? Беше отвратителен човек и ми зададе някои неприятни въпроси, но няма причина да се вълнуваш.

Внезапно на Дженифър й се поиска да затвори телефона, да излезе от кабинета си, да се качи в колата и да отпътува. Тя не искаше да ги види никога повече — нито майка си, нито Уилям, нито Елън. Но съществуваше капитанът.

— Какви неприятни въпроси, мамо? За мъртвия човек в апартамента ли? Това ли за теб е неприятно?

— Дженифър, знаеш какво имам предвид. Работата е там, че с него човек трудно може да се справи и той…

— Той какво?

— Той се държа така, като че ли ние сме направили нещо лошо.

— Ние? — каза Дженифър, но Кейт веднага продължи, като че ли не беше чула.

— И ти се обаждам, защото искам да си подготвена. Мисля, че той може да дойде да се срещне с теб. Той… той е ужасен човек. — Дженифър си помисли как изглеждаше той последния път, когато го беше видяла. Блед, борещ се с прилошаването… — Той разполага с някакви документи за Хал Киърни. Спомняш ли си малкото момче…

— Да, мамо, спомням си. — Тя стискаше телефона толкова силно, че ръката й започна да се схваща. Разпери пръстите си, за да го отпусне, но стягането продължи и дланта й започна да се поти.

— И за Марвин — каза Кейт. — Марвин Рос.

Наистина ли майка й се чудеше дали го е забравила?

— Разбирам. Да, това трябва да е било много неприятно. И какво му каза ти?

— Да му кажа ли? Какво има тук за казване?

— Сигурно е мислил, че има нещо за казване, нали? Защо иначе ще идва при теб?

— Да, сигурно — но сгреши. И когато откри, че няма нищо, което мога да му кажа, започна да се държи като полудял, викаше ми, обиждаше ме. Беше ужасно. Но най-после се наложи да си отиде.

— И ти не му каза нищо?

— Защо продължаваш да ме питаш все това? — извика остро Кейт, после замълча и произнесе много отчетливо: — Няма значение какво мислите ти и този човек — сега тя говореше бавно, като че ли закодирано, — аз нямам какво да кажа. Никога не е имало нищо за казване. Но той не ми повярва и аз… аз съм сигурна, че ще се опита да се види с теб. Разбираш ли ме? Ще дойде при теб и — Кейт отново спря. После набързо избълва думите: — Дженифър, той не действа като никой от полицаите, които съм виждала. Не го е грижа за човека, който е умрял. Това е нещо друго.

Дженифър седна с телефона в ръка, заслушана в дишането на майка си. Най-после каза:

— Майко, защо просто не му каза и не приключи с това?

— Не знам за какво говориш.

— Истината, мамо. Можеше да му кажеш истината. Защо не — след толкова време, след всичко…?

— Аз му казах истината, Дженифър.

— Така ли, мамо? Каза ли му за Хал и Марвин? Казали му за всички неща, които знаеш, каза ли?

— Спри! Не можеш да ми говориш по този начин.

— Кажи на мен, мамо. Кажи на мен истината. Моля те. Просто ми я кажи. Нищо няма да стане. Кажи: „Дженифър, има нещо нередно. Нещо, което трябваше да ти кажа много отдавна, но все още не е твърде късно“. Кажи го, мамо. Кажи „Дженифър“…

— О, господи, ти си по-лоша и от него. — Гласът на Кейт прекъсваше. — Няма никаква „истина“, няма за какво да говорим. Чуваш ли ме? Нищо. Просто мислех, че трябва да знаеш, че той е идвал и че може да дойде при теб. И, Дженифър, направи така, че да има някой с теб, когато той дойде.

Кой? — искаше да попита тя. — Кой трябва да бъде с мен? Но не каза нищо.

— Дженифър?

— Да, мамо, чух.

Дженифър затвори, без да каже нищо повече. Отвори най-долното чекмедже и бръкна за папката. Отначало не можа да повярва, че я няма. Провери и останалите чекмеджета, накрая извади всичко от тях — шишенцата, списанията, хартията, дори картона с мидите, докато чекмеджетата се изпразниха. Но дълго преди да свърши, тя знаеше, че папката не е там. Той я беше взел, сега той я притежаваше.

Тя седна, лицето й беше покрито с пот, косата — влажна; погледна през прозореца. Това беше само един доклад за аутопсия — и нищо друго; и някакви странни рентгенови снимки.

Питаше се дали вече е на път да се срещне с нея, или ще почака. Може би довечера или утре следобед? Надяваше се, че той няма да чака твърде дълго.

Тя стана и отиде до вратата. Отвън нямаше никой. После погледна към вратата, към коридора, който водеше към лабораторията с мъртвите мишки. Той можеше да дойде веднага. Просто можеше да натисне бравата и да отвори вратата. Тя почти го виждаше как застава на прага.

 

 

Това беше най-дългият следобед в живота му. Беше говорил по телефона, попълвал формуляри, но не беше мислил за друго, освен за това, което мисис Лист каза за дъщеря си. Че тя не знае. Не беше нормално. Ами ако е истина? През целия следобед чуваше хладния глас, сух след бурята от викове. Тя не знаеше, никога не е знаела…

Най-после нещата се изясниха достатъчно и той можеше да си отиде вкъщи, но първо трябваше да откара Кармайкъл до Пен Стейшън. Движението по Западната магистрала ги притискаше, беше много натоварено по Осемдесета и Двадесет и трета улица. Навсякъде около него изгорелите газове се събираха в безветрения студ. Тя не е знаела, каза майка й, не е знаела. Той се облегна на клаксона и това сложи началото на хор навсякъде около него. Пълзяха едва-едва по Двадесет и трета улица, колите се бяха наредили, опитвайки се да се включат в движението. Той не им даде път, придържайки се плътно към колата пред него. Как може тя да не знае? Това беше ненормално. А всъщност, така ли беше? Чинг никога не беше заставал срещу нея. И господ беше свидетел, че жената от Седемдесет и осма улица не би признала, че дъщеря й — член на едно от най-изисканите семейства и т.н. и т.н. може да не е точно като другите дъщери от изискани семейства. Той опита отново с клаксона. Бяха почти на Двадесет и осма улица.

— По-спокойно, Дейвид — каза Кармайкъл, — това няма да помогне.

— Върви по дяволите — каза той и натисна отново клаксона.

Най-после стигнаха Четиридесет и втора улица. Той отклони от пътя, зави и мина през трафика, водещ надолу към центъра, докато спря на улицата срещу гарата, на Тридесет и четвърта улица. Кармайкъл излезе, но се обърна, задържа вратата отворена и погледна в колата.

— Дейв, нещо не е наред ли?

Ставитски не искаше да го погледне. Той разпозна загрижеността в гласа му и се уплаши, че ще се поддаде, че ще каже „да“, има нещо ужасно нередно, че той повече изобщо не може да престане да мисли за нея. Че сега всяка минута от живота му беше толкова нейна, колкото и негова. И че търсеше нещо, което не разбира и което се страхува да открие.

— Дейв? — каза Кармайкъл.

— Остави ме, по дяволите. Ще си изпуснеш влака.

— Виж, Дейвид, ако имаш нужда от нещо, ако мога да направя нещо…

Той се обърна към Кармайкъл с безизразно лице.

— Заминавай, глупако — аз съм добре.

Кармайкъл се усмихна.

— Така е по-добре — каза той. — Ще се видим утре.

Ставитски кимна и Кармайкъл затвори вратата, прекоси улицата и мина през тълпата на входа на гарата. Добре, помисли той като зави на запад, после на север, докато стигна до Десето авеню. Много добре. Това беше лош момент и той се беше справил. Поддържаше твърдо 35, за да не го хващат светофарите. Покрай пътя имаше малки фабрики, после се заредиха паркинги, голяма бензиностанция, отрупана от таксита. Нарочно се стараеше да гледа всичко, покрай което минаваше, представяйки си, че ще трябва да си спомни всеки детайл по-късно. Премина този светофар, справи се и със следващия. Премина през Уестсайд Терминал — пуст и изоставен, и все още му вървеше на светофарите. Колата бръмчеше и потрепваше и продължаваше да поддържа стабилно 35. После той не успя на един светофар и се наложи да спре.

Беше шест часа. Тя трябваше да си е вече вкъщи, беше рано за вечеря. Беше чел някъде, че в източната част на Ню Йорк никога не вечерят преди осем. Какво прави преди вечеря тя? Сигурно пие шери — звучеше добре — пият шери и разговарят с Гилбърт. Искаше му се да е там. Щяха да отпиват от шерито и той щеше да казва съвсем обикновено „О, между другото, Чарлз Рейнс си е прерязал гърлото вчера. И китките. Навсякъде беше в кръв“ — щеше да им казва той, отпивайки от шерито. Кръвта пълзи по пода на стаята, докато се разпростре колкото е възможно, после се съсирва по краищата, там където е най-малко. Можеше да си ги представи как слушат мрачно, докато той описва тялото. И онази част за чистата стая — най-хубавото от всичко. Пердета на цветя на прозорците, покривка на леглото в тон с тях… Те щяха да налеят още шери, щяха да кажат, че след няколко минути ще вечерят и той щеше да продължи да им разказва как повечето самоубийци се колебаят. О, да, само няколко експериментални нарези, преди да могат да съберат сили за истинския. Но не и Рейнс — той е бил сигурен какво иска. Но тогава той е бил човек с по-специални инстинкти, особено що се отнася до наркоман.

Най-после светлината се смени и той тръгна, но продължаваше да си фантазира, минавайки светофар след светофар, като поддържаше една и съща скорост, докато Десето авеню стигна до Амстердам. Специални инстинкти? Нейният приятен глас, кристални чаши… какви инстинкти? Рядка деликатност, щеше да обясни той. Две чисти ризи — копелето имаше две чисти ризи. Не просто изпрани в пералня, а наистина изгладени. Износени, разбира се, но изгладени и сгънати.

По дяволите — той удари с длан по волана, по дяволите, тя трябва да е знаела. Как би могла да заплаши Рейнс, ако не е знаела? Разбира се, майката лъже, лъже, лъже.

Но може би — не. Мислите на Ставитски отново се отклониха. Рейнс беше наркоман — достатъчна причина, за да иска да умре. Освен това той може да не е разбрал правилно заплахата на една богата жена, която не е искала ченгетата и вестникарите да се тълпят у тях. Може би заплахата не е имала нищо общо с Робъртс. Възможно беше. Но тогава той осъзна, че незнанието й я прави още по-опасна. Тя би могла да го направи отново по всяко време, ако не знае. Но може също и да я оневини. И тогава няма да е убийца. Провери това — каза си той, — провери го с Чинг. Може би това беше истина. Може би тя не знае. Не му се искаше тя да знае.

На Амстердам той намали скоростта и не го хвана друг светофар чак до дома му.

 

 

Ставитски се опита да убеди Чинг, че това е възможно, но Чинг не вярваше на мисис Лист.

— Тогава защо е взела медицинската експертиза на Робъртс, ако не е знаела, че го е направила? — Тънкият глас, който се чуваше по телефона отряза надеждите на Ставитски. Той се замисли за минута.

— Може би защото аз съм я уплашил.

— Как?

— В деня, в който докладът беше откраднат, аз обядвах с нея. На практика я обвиних, че е убила Робъртс, след като обсъдихме медицинската експертиза и тя узна факта, че Гейлстън я е гледал. Казвам ти, че я изплаших. Може би е трябвало да открие какво наистина се е случило с Робъртс. Не разбираш ли? — Той трябваше да разбере. — Тя може да го е взела, дори без да знае какво е направила на Робъртс. Освен това видях, че майката лъже за всичко друго, но не и за това. Тя наистина вярва, че дъщеря й не знае.

— Но, капитане, майката може да не знае истината. Повечето майки знаят много малко за децата си.

— Но Дженифър е повикала полицията, когато Рос е умрял — обадила се е и е оставила името си. Щеше ли да постъпи така, ако знаеше, че тя го е убила?

— Обадила ли се е на полицията, когато Робъртс е умрял?

— Не — каза той след малко. — Не се е обадила.

— И какво ти говори това?

Нямаше отговор.

— И не забравяй, капитане, че докато стигне до Робъртс, вече е имало двама мъртви — двама души, които не са направили нищо друго на този свят, освен да се изпречат на пътя й. Те не са били стари или болни. Нищо, което да доведе до тяхната смърт, освен че по един или друг начин тя е пожелала те да са мъртви. Дори това желание да е било повече или по-малко несъзнателно. Тя трябва да поиска тези неща да се случат. Трябва да поиска хартиеният самолет да се приземи. И дори и да не е помислила наистина да убива Киърни, тя трябва да е поискала да го види смачкан на парчета. Така ми каза тя — „премазан на парчета“.

Ставитски не каза нищо.

— Същото е с Марвин — продължи Чинг, — тя трябва да е поискала той да е мъртъв. Не просто наранен или осакатен, а мъртъв. Иначе щеше да е още жив.

— Тя може още да вярва, че Рос е получил сърдечен удар, или нещо подобно — настоя Ставитски. — Може дори да е повярвала, че Киърни е бил блъснат от кола и че другите две момчета са лъгали за това, което му се е случило. Възможно е.

— На повърхностно ниво, на съзнателно ниво, може би, но спомни си — всичко това, всичко трябва да е било нейно желание. И Робъртс… Счупен врат, капитане! Това не е резултат от смътно желание. Прецизна работа — каза Гейлстън. Прецизността не е подсъзнателна.

Ставитски продължаваше да се опитва да я изкара невинна.

— Добре, тя може да е искала това да се случи. Не мога да я обвинявам, че е пожелала да счупи на Робъртс врата. Това не означава, че тя е знаела, че то ще се случи.

Внезапно Чинг се ядоса.

— Казвам ти това, което мисля, капитане. Защо продължаваш да се инатиш? Времето минава и е малко късно да се търсят извинения.

— Какво искаш да кажеш? За какво говориш?

— Не си играй игрички с мен, капитане. А сега, ако ме извиниш — в гласа му звучеше гняв и още нещо, — вече дискутирахме това, колкото беше необходимо.

Изплашен. Чинг беше изплашен.

— Какво време? — попита Ставитски.

Но телефонът щракна. Чинг беше прекъснал връзката.

Ставитски помисли да му се обади пак. Но човекът беше твърде ядосан, твърде изплашен. И какви бяха тези глупости за времето?

Гейлстън. Опита се да му се обади, но той не си беше вкъщи. Наближаваше седем и Ставитски се запита къде ли е старият човек.

Стърн. Той беше обещал копие от доклада за днес, но не се бяха чували.

Телефонът иззвъня, после още веднъж. Мисис Стърн вдигна.

— О, капитане, току-що ги изпуснахте.

— Кои?

— Айра и д-р Гейлстън, току-що излязоха.

— Гейлстън? Гейлстън е бил с него?

— Да, те тъкмо излязоха.

Той не разбираше.

— Тук ли идват?

— Не мисля. Занимаваха се с някакъв доклад, после д-р Гейлстън се обади на някого — мисля, че на друг доктор. Не можах да чуя името, а сега излязоха.

— Мисис Стърн — „спокойно“, каза си той, — имате ли представа къде са отишли?

— Не, всичко стана много набързо. Те спираха да говорят всеки път, когато влезех в стаята.

— Взеха ли нещо с тях?

— Айра носеше голям кафяв плик.

Докладът.

Той тресна телефона и изтича в спалнята, където държеше стария си револвер под чистите дрехи. Той нямаше кобур, така че го сложи в джоба на сакото си и се насочи към вратата, вземайки по пътя палтото от гардероба.

Керъл чу да се хлопва вратата.

— Дейвид? — Тя изтича от кухнята в коридора. Отвори вратата точно в момента, когато той влизаше в асансьора.

— Дейвид!

Той не отговори. Вратата на асансьора се хлопна след него.

 

 

Достигна 60, минавайки през градинката. Ако тя беше взела доклада от тях, той нямаше нищо, освен някакви странни записи и показанията на Гейлстън и Чинг. Гейлстън щеше да го пази. Но защо изобщо беше позволил на Айра да го вземе? Какво, по дяволите, правеха те? Гейлстън… Гейлстън никога нямаше да се предаде, освен… освен, ако тя не го накара. Той взе завоя на Пето авеню на две колелета, натискайки с пълна сила клаксона, докато прелетя покрай ъгъла, минавайки под носа на един автобус. Колата изви наляво, хората зяпаха, другите коли се отдръпнаха от пътя му, шофьорите мърмореха и надуваха клаксони след него. Стигна до Седемдесет и седма улица. Спря пред постройката, точно под навеса. Портиерът му махна, но Ставитски прелетя покрай него, без да му обръща внимание и влезе в асансьора. Операторът погледна значката му, без да каже нищо и те тръгнаха нагоре, оставяйки другите след тях да викат и да ръкомахат във фоайето.

Асансьорът се движеше равномерно, мина 19, 20… Той искаше да накара оператора да побърза, да изкрещи, да направи нещо, за да накара асансьора да се движи по-бързо. Най-после вратата на асансьора се плъзна и той се оказа пред двойната врата. Звънецът се чу отново и отново. После чу звука от тичащи крака, вратата се отвори на няколко инча и се показа лицето на Хокинс.

— Отвори.

Човекът не мръдна.

— Отвори, кучи сине.

— Имаш ли разрешение, полицай?

— Отвори тази проклета врата или ще ти отнеса главата.

В продължение на един дълъг миг не се случи нищо. Ставитски посегна към пистолета, питайки се дали ще трябва да го застреля. Но Хокинс видя и отвори.

— Къде са те? Бързо, мърдай.

Хокинс го преведе през антрето, през хиляда стъпки дълга дневна, после в галерията, която беше с прозорци по едната страна и гледаше на изток. Промениха посоката. Апартаментът заемаше цялата горна част на сградата. Имаше изглед на четири страни.

Хокинс се поколеба, после се обърна към Ставитски.

— Правиш голяма грешка, човече.

Ставитски го побутна.

— Давай.

Те стояха до нейното бюро и сякаш го чакаха. Стърн се изправи. Гейлстън само вдигна поглед от бюрото, все още облегнат на него. И Дженифър! Стоеше между тях и го гледаше. Той прекоси стаята и отиде към тях, към нея. Чувстваше се така, като че ли бяха любовници, крито се срещат след дълга раздяла. Искаше му се да я вземе в ръцете си.

Тя изглеждаше така крехка, както я помнеше, само дето беше по-уморена. Кръговете под очите й бяха по-тъмни, кожата й — по-бледа, но той се удиви, че не бе забелязал преди колко красива е тя.

Тя му се усмихна, много широко, сериозно, като че ли също беше очаквала да го види. После хвърли поглед към плика на бюрото. Той беше голям и имаше надпис „Манхатън Дженеръл Хоспитал, Отделение по Патология“ в горния ляв ъгъл.

— Д-р Гейлстън и д-р Стърн току-що ми върнаха това.

— То не е тяхно, за да го връщат. Ако „Манхатън Дженерал“ не го иска повече, то Нюйоркският отдел „Убийства“ го иска. Във всеки случай то не е ваше. — Тонът му беше почти обикновен, като че ли лесно можеха да се разберат кой е притежателят на плика.

— Разбирам ви — каза тя. — Но дори отдел „Убийства“ да се интересува, в известен смисъл, то е мое — моя работа, която ми дава известни права над него.

— Ваша работа! — Той се взираше в нея. — Ваша работа. — Устата му пресъхна. — Значи вие сте знаела, знаела сте точно какво извършвате! — Той разбра, че сигурно останалите са доловили тъгата в тона му.

Тя се засмя.

— Разбира се, че знаех. — Гейлстън вдигна ръце, като че ли да я предупреди, да я спре. Но тя или не видя жеста, или не я интересуваше. — Не може наистина да мислите, че мога да прекъсна гръбначния стълб на човек и да прекъсна гръбначния му мозък, без да знам какво върша? Освен това, беше чиста работа. Попитайте д-р Гейлстън и той ще ви покаже на рентгеновите снимки. Наистина забележително прецизно, нали, докторе?

— Забележително прецизно. — Гласът на Гейлстън беше беззвучен.

Ставитски не погледна към него, гледаше само нея. И тя го гледаше, но с ъгълчето на окото си видя, че ръката й се помръдна — посегна към плика.

Тогава той измъкна бавно револвера от джоба си и го насочи очевидно съвсем хладнокръвно точно между гърдите й.

— Дейвид, недей — молеше го Стърн.

Ставитски не му обърна внимание. Отиде към бюрото, по-близо до нея, по-близо, отколкото бяха в деня, когато за пръв път се срещнаха. Той взе плика. Пистолетът оставаше насочен, без да трепва. Тя не помръдна, нито погледна към него.

— Капитане… — Този път беше Гейлстън. Ставитски никога не го беше чувал да говори толкова кротко. — Този доклад няма да ти помогне. Дори Робъртс да беше наръган или застрелян, нямаше да можеш да предявиш обвинение. И, капитане, при дадените обстоятелства…

— За какво, по дяволите, говориш? Сам каза, че това не е могло да се случи — невъзможни наранявания, каза ти. И това няма никакво значение за обвиненията, за съда, или за други такива глупости — има значение, че то е направено, че тя го е направила. С този доклад и… — Лентите, той се канеше да им каже за лентите, но Гейлстън го прекъсна.

— Всичко, което показва този доклад е, че в „Манхатън Дженеръл“ на 29 ноември са докарали човек с твърде прецизно прекъснат врат.

— Но без други наранявания, ти го каза. — Какво, по дяволите, ставаше тук? Какво се опитва да направи Гейлстън? — Не каза ли, че на него не е имало друг белег? Не беше ли така? Никакъв друг белег.

Гейлстън седна на един голям, зелен, кожен стол до бюрото. Той я погледна за момент, после се обърна към Ставитски. Нагънатите като акордеон бръчки на лицето му се извиха, когато се усмихна.

— Капитане, разделени C1 и C2 и никакви други наранявания? Това е невъзможно. Мисля, че още отначало ти казах, че това е невъзможно, нали, капитане? Не, не — каза Гейлстън и погледна към тавана. — Трябва да е било грешка — вероятно са объркали папките.

Ставитски само го гледаше, докато гласът му боботеше.

— Да, някакво объркване. Мисля, че си спомням за един ужасен инцидент от същата нощ. Някой е паднал или е скочил от прозорец, а може да е било автомобилна катастрофа — челен удар в парапета на моста или в друга кола. Пиян, вероятно. Сигурен съм, че е имало нещо от тази нощ, на което да съответстват тези рентгенови снимки. „Манхатън“ е голяма болница. Всички сме претоварени. Какво по-естествено от това, рентгеновите снимки да са подменени и бедният Айра да се обърка? Имало е някакви рентгенови снимки и тяло без никакви наранявания… и, разбира се, той е бил уморен. — Той се обърна към Стърн. — Колко експертизи трябваше да изготвиш този ден, Айра?

— Седем — промърмори той, без да вдига поглед.

— Виждаш ли, капитане. Разбира се, ние си имаме система. Но дори и в най-съвършената система се появяват пукнатини, а след седем аутопсии…

— Защо правиш това, Гейлстън?

Човекът стоеше безмълвен.

— Защо? — попита Ставитски.

Гейлстън вече не се усмихваше. На лицето му нямаше никакво изражение. С изключение на ситните капчици пот, блестящи между почти затворените му клепачи, в лицето му нямаше никакъв живот.

— Това няма значение сега, нали? — каза той. После отвори очи и се обърна към нея. — Знаете ли, не трябваше да го казвате. Не трябваше да му казвате нищо. А без моята дума този доклад е без никакво значение. Той никога нямаше да знае със сигурност, д-р Гилбърт, никога.

— Но аз ще му кажа — каза тя. Тя се подпря на бюрото и се наведе към тях. Стърн отстъпи. — Ще му кажа това, което иска да знае. Дойдохте тук, за да разберете, нали, капитане? — Тя гледаше Ставитски отново и той не искаше да я спре. — Отишли сте при майка ми и сте чули стандартната четиридесетгодишна поредица от лъжи на мисис Лист: „Дъщеря ми? Имате предвид сладката, съвсем обикновена Дженифър? Е, може би децата са я избягвали? Може би не е имала приятелите, които е могла да има, но това е обикновена ревност. Все пак знаете кои сме, нали така? О, онзи случай в Нантъкет? Да, ужасно беше, но нали знаете, инцидент — автомобил или камион. Никога не разбраха със сигурност. И разбира се, случаят с Рос беше истинско нещастие, но все пак той не беше от нашия тип, нали? И ние изпратихме пълна кошница с плодове, както е прието. Тогава разбрах, че евреите не изпращат цветя на погребенията, капитане. Майката ми каза. Искаше да направи всичко както трябва“. — Изведнъж очите й се отместиха от неговите. Той видя, че се насочват към косата му, проследи ги по бузата и врата си, през рамото и по гърдите и най-после към ръката, която държеше пистолета, все още насочен. Но сега той представляваше ненужна вещ, която стърчеше от ръката му. Той нямаше да стреля.

— Вие сте евреин, нали, капитане?

— Да. — Гласът му беше много мек.

Най-после очите й се отместиха от пистолета и тя го погледна така, като че ли бяха сами. Наведе се още по-близо към него. Фината плетена материя на дрехата й се опъна и той видя извивката на ключицата й.

— Какво искате да знаете, капитане? Майка ми беше толкова разстроена. Мислеше, че сте луд. Попитайте ме това, което сте питали нея и аз ще ви кажа. — Тя разпери ръце, изпъна ги и се наклони още малко. Под дрехата ребрата й се очертаха, и тя се опъна на гърдите.

Той гледаше безпомощно към слабото й тяло.

— Искам да знам какво се е случило с Еймъс Робъртс — всичко. Какво сте направили, защо. Какво знаете? — Той искаше да знае всичко. Как се е чувствала, когато го е направила. Какво означава да притежаваш и да използваш тази сила, да убиваш, истински да убиваш.

— Разбира се, че искате. — Тя звучеше, като че ли одобрява желанието му да знае. — Но първо искам да ви кажа, че до онази нощ, докато онзи човек направи това нещо, аз не знаех.

Отвън вятърът се усилваше. Гласът й отново стана мек и той искаше да се наведе напред към нея, за да чува по-добре. Но тогава щяха да бъдат много близо и между тях нямаше да има нищо, освен пистолета.

— Трябва да сте поискали те да са мъртви. — Думите на Чинг. — Вие трябва да сте поискали.

— Но само по начина, по който всички ние понякога искаме някой да е мъртъв. Мислех, че момчето Киърни ще ме убие. Бях наранена и уплашена и исках той да умре… Това е истината. И Марвин. Беше ужасно. Той ме нарече вещица, чудовище. — Тя отмести поглед.

„Погледни ме отново — помисли той. — Моля те, погледни ме отново.“

Тя го погледна.

— Истина е, нали? Някой друг също ме беше нарекъл с тези имена, много отдавна. Не мога да си спомня кой. Така че го мразех за този миг, мразех го и исках да умре. Но, капитане, без значение какво съм искала, аз не знаех. Единствената разлика между мен и всеки друг е — вятърът вече беше навсякъде, разклащайки големите прозорци, — че, когато исках някой да умре…

Тя спря. Стърн беше потънал във фотьойла си, с ръце върху лицето. Гейлстън затвори очи. Само Ставитски не помръдна. Знаеше, че може да остане така завинаги, гледайки я, че никога няма да поиска да погледне към някой друг или нещо друго, освен към лицето й. После, също толкова съзнателно както го беше извадил, той сложи револвера обратно в джоба си. Чу се леко изтракване, когато той докосна касетофона. Ставитски включи машинката и намери копчето за нивото на звука, докато се правеше, че нагласява пистолета и го усили докрай.

— Не трябва да го правите. — Гейлстън й говореше отново. Ставитски искаше да му затъкне устата. — Не трябва да ни казвате нищо повече. — Отново нямаше извивки в гласа му. — Докато не го чуем от вас, това е само предположение, разбирате ли? Нищо, освен предположение. Признахте достатъчно, повече, отколкото трябваше. Спрете сега. Изгонете ни.

— Не. Ще ви кажа. — Тя замълча за момент. — Разбира се, не сте длъжен да слушате, докторе. Никой не ви задържа тук. Можете да излезете вън от тази стая, вън от тази къща. Никой няма да ви спре. Но аз свърших с лъжите.

Гейлстън не помръдна.

— Четиридесет години лъжи. Това е дълго време, почти целият ми живот — каза тя, — и сега той иска да чуе. — Тя отново погледна към Ставитски. — Той трябва да го чуе. Нали, капитане?

— Да.

— И какво ще направите, след като го чуете?

— Не знам.

Тя му се усмихна. Той също й се усмихна.

— Те ще ви предадат, капитане. Знаете го. Те няма да ви помогнат, изобщо.

— Така изглежда, нали?

— Без неговата помощ — тя посочи към Гейлстън, — вие ще сте съвсем безпомощен, нали?

— Може би. — Той още й се усмихваше. — Но ще се опитам да променя решението им.

— Но няма да можете. А без тях наистина няма начин да ми навредите. Хокинс няма да каже нищо. Рейнс, знаете, също ще мълчи.

— Не, Рейнс няма да каже нищо. — Усмивката беше изчезнала. — Той е мъртъв.

Тя пребледня и се отпусна в стола до бюрото. Не можеше да го погледне. Държеше главата си изправена, но избягваше очите му.

— Как…

— Самоубил се е. — Без подробности. — Бил е уплашен, защото сте го заплашили и не е могъл да понесе онова, което е мислел, че ще направите с него.

— Но аз нямаше… трябва да ми повярвате, нямаше да му направя нищо. Нямах предвид това. — Тя спря, после продължи тихо. — Стават четирима, нали?

— Да.

— Но останалите — вярвате ми за тях, нали? Вярвате, че не съм…

— Не знам какво да вярвам. Те са мъртви, убити от вас.

— Само един път съм убила умишлено. Един човек. Не Киърни, не Марвин. И ако Еймъс Робъртс беше какъвто и да е друг тип човек, какъвто и да е, все още нямаше да знам. Така можеше и да не разбера. — Тя замълча. После: — Не знаете какъв беше Робъртс. Не можете да си представите.

— Какъв беше? — попита Ставитски.

— Робъртс беше… — Тя замълча.

Ставитски също не знаеше как би могъл да го опише. Но тя го направи най-после.

— Той беше абсолютен — каза тя.

Ставитски кимна.

— Робъртс ме накара да си спомня. Той беше ключът. Това, което направи, това, което беше. Аз никога нямаше да го видя, ако не се бях върнала вкъщи толкова скоро.

Хокинс й беше разказал за своето участие в това, на следващия ден, след като Робъртс умря, в деня, в който започна да работи за нея. Известно време те седяха и разговаряха като приятели, които споделят тайна. После той официално прие предложението й за работа. За известно време щеше да е в доста лоша форма, каза й той, но те щяха да му дават лекарства, а също и консултации — два пъти седмично в център за лечение. Не след дълго, той беше сигурен, че ще се справи… ако тя все още го иска. Тя го искаше. Тогава той й разказа всичко. Разказа й за Робъртс и Рейнс, как са влезли и какво се е случило, преди тя да се върне вкъщи. Той се разприказва, думите валяха, защото щеше да работи за нея, в къщата й и искаше те да си вярват.

— Историята — каза тя на Ставитски, — неговата и моята част заедно е чудесна, вълнуваща, дори красива… защото в края Робъртс беше мъртъв.

Ставитски видя как тя се отпусна, когато започна да разказва. Изтощеният поглед изчезна и лицето изглеждаше все по-меко и по-гладко.

— Срещнали са се при един бял човек — казваше тя…