Бари Ууд
Смъртоносен дар (18)

Глава седма

Идеалното прелъстяване — напълно планирано. Той дори беше почистил малко апартамента. После излезе и мина няколко пресечки по Бродуей, докато намери сергия с цветя, където купи смесен букет от есенни цветя. Донесе ги и ги постави в стар, нащърбен шейкър за коктейли, който намери в шкафа под мивката. Сложи го на камината, после отиде в спалнята. Тя беше чиста, дори с чисти чаршафи, но изглеждаше твърде гола. Спомни си една изрисувана с цветя порцеланова купа, която беше зърнал в дъното на един от кухненските шкафове, докато търсеше в какво да сложи цветята. Отиде, извади я и изми праха от нея, който я покриваше. Беше хубава — фин порцелан, покрит с мънички сини цветчета и оформен като яйце с малък отвор. Напълни я с вода, после извади няколко жълти цветчета от голямата ваза и малко зеленина, и ги сложи във вазата. Отнесе я в спалнята и я постави на масата откъм страната на Дженифър, после се огледа още веднъж — доволен от стаята, от плана, от всичко.

Щеше да бъде идеална вечер! Лека вечеря някъде, не прекалено изтънчена и не много далеч от апартамента. Без много пиене или ядене и без много време за пътуване. А когато се върнат той щеше да й налее малко бяло вино — имаше в хладилника. Вече се усещаше леко възбуден. Щеше да бъде нежен с нея, той винаги беше нежен — майстор на лекото докосване. Щяха да започнат на канапето, или по-точно, той щеше да започне. Знаеше, че тя няма опит и след известно време щеше да усети силата му и щеше да е безпомощна — винаги бе най-хубавата част, особено тази вечер, особено с нея.

Когато се обличаше, той осъзна, че наистина с нетърпение очаква това — нещо, което не му се беше случвало от дълго време. Целият процес бе вече толкова рутинен, резултатът — толкова предсказуем, че вече не му носеше истинско удоволствие. Но тази вечер… Той се усмихна на себе си в огледалото, току-що изчистено от парата от душа. Чинг не беше прав — това беше ситуация, с която можеше да се справи.

 

 

Привършиха вечерята към девет. Много преди някой от тях да е уморен. Идеално. После се върнаха в апартамента. Тя не се поколеба.

— Да — беше казала тя, — искам да дойда с теб.

Просто така — без кокетство, без преструвки и без изнервящ разговор, докато вървяха през трите пресечки от ресторанта до квартирата му, без подозрителност, за да я уверява и без глупави смени на настроението.

Тя мълча през по-голямата част от пътя, той също, но това не беше тежка тишина, просто двама души, които вървяха заедно и щяха да си говорят друг път. Тя стъпваше твърдо, в крак с него, докато завиха по 105-а улица и се озоваха пред входа на неговата сграда. Там тя спря. Не се дърпаше и все още не казваше нищо. Просто спря и се усмихна. Той не беше готов за такава усмивка. Не мислеше, че изобщо някой е бил толкова откровено щастлив да бъде с него. Той също й се усмихна и я хвана за ръка.

Горе Марвин я заведе до канапето, подаде й чаша вино, взе и за себе си. После седна до нея. Остави я да отпие и взе чашата от ръката й. Всичко вървеше чудесно, по график, с изключение на това, че той смътно знаеше, че обикновената му усмивка, с леко извити вежди, като актьор, който щеше да произнесе най-хубавата реплика в пиесата, сега липсваше. Целуна я и усети вкуса на вино. Беше приятен от нейната уста. Тя не го целуна съзнателно, както другите жени, не обви ръцете си около него. Нямаше притискане, нямаше сграбчване. Нямаше готовност. Твърде разтърсена от докосването му, за да може да се справи със собствената си страст, тя не се отдръпна, за да го погледне, не изви гърба си и не го притисна с устни. Цялото й тяло потъна в него. Той почувства как ръцете му се стягат около нея. Не беше възнамерявал да я притиска така, но изведнъж му се стори, че не може да я притисне достатъчно близо до себе си. Устата й се отвори заедно с неговата и езикът му докосна нейния.

Спокойно, каза си той, опитвайки се да стои отделно, да се владее.

Застави се да отпусне прегръдката, но тя се притисна по-близо, когато усети ръцете му да се отхлабват.

— Спокойно — каза гласно той, — спокойно, бейби, позволи ми…

Той прокара ръка по гърба й, по хълбока и по бедрото й. Започна да я гали и тя отмести крака си, за да му е по-лесно да я докосва. После сложи ръката си върху него, опитвайки се да имитира неговите докосвания, като че ли искаше той да почувства това, което чувстваше тя.

Тя не го гледаше, не гледаше себе си — бяха сами заедно. Той си помисли, че никога не е бил истински сам с жена, без някой от тях да е преценявал поведението си.

Тя искаше да го държи. Посегна към него, както беше направила първия път, когато той я целуна. Той й позволи. Наклони се леко назад, така че тя да може да го направи, гледайки лицето й, когато ръката й намери издутината и се плъзна по нея. Тя леко го притисна. Веждите й леко се сключиха. После намери ципа и започна да го дърпа.

— Чакай — каза той. Беше прекалено рано.

— Моля те, позволи ми.

Той не можеше да направи нищо. Трябваше да й позволи. Откопча колана си и отвори панталона. Възбуденият му член беше свободен, усещаше го гладък като стъкло и той за първи път от години се запита колко дълго ще може да се въздържи. Дъхът му секна, когато тя потърка първо бузата си, а после и устните в него.

— Влажна съм — каза тя.

Той не можеше да повярва, че го е казала.

— Можем ли сега?

— О, господи! — Той я сграбчи за раменете, притискайки я за миг към себе си. — Ти си твърде хубава, прекалено хубава. Да отидем в леглото.

Тя не искаше да се помръдне.

Той се засмя, разтърси я нежно и я отмести.

— Ти, сладка, скъпа моя, ако не престанеш, ще го направя върху тебе и върху цялото канапе. Ще оставя петна по тавана.

Тя също се засмя, но той разбра, че не е сигурна какво има предвид.

— Ще ти покажа — каза той, сякаш тя беше попитала. — О, ще ти покажа!

Той я изправи и я вдигна на крака. После не можа да се въздържи и отново я обви с ръце, прегърна я, целувайки я безразборно по лицето. Искаше да й каже, че я обича, че ако може да бъде насаме с нея поне веднъж на ден през останалата част от живота си, нещо грозно и отровно в него ще бъде унищожено, пресушено. Но той все още не можеше да каже такива неща.

Трябваше да спре в коридора точно пред вратата на Крис, прокарвайки ръцете си по тялото й, през гърдите, по краката. Притисна я до стената, галейки под бельото, плъзгайки пръста си в нея. Планът беше изоставен, обичайното му докосване — също — нямаше го прелъстителното нежно докосване, докато наблюдава ефекта — той дори беше малко изплашен, че може да я нарани.

— Тук ли? — попита тя.

— Не, за бога, да отидем в спалнята.

Тя тръгна с него, но според нея и в коридора щеше да бъде чудесно — на пода или дори облегната на стената — не я беше грижа.

Най-после се озоваха в спалнята. Тя му помогна да я съблече. Пликчетата, бельото, чорапите; той знаеше, че не е хубаво да я оставя гола, без внимание, докато свали собствените си дрехи, но в момента това не го интересуваше. Искаше да я гледа, да я докосва, не можеше повече да чака. Тялото й беше още по-хубаво без дрехи — тънка, бледа кожа, под която прозираше нежната синкава дантела на вените по гърдите и по бедрата. Той докосна вените, прегръщайки я с една ръка през гърба. Вълната на пуловера му сигурно я дращеше — лоша техника, много лоша, но беше безпомощен пред това, което му се случваше.

Безпомощен.

Той се опита да отблъсне това чувство, но не успя.

Безпомощен.

Тя притежаваше всичко — силата беше затворена вътре в нея и той никога не би могъл да я достигне. Тя беше поела контрола, който друг път беше у него — над всяка жена, която бе познавал. Тялото върху леглото изобщо не беше негов инструмент. Той се опита да се хване за нежността, за възбудата. Но те си бяха отишли, бяха пресушени, изстискани от него, защото тя лежеше там и го гледаше, чакайки да направи това, което тя искаше, което винаги беше искала.

Той започна да се съблича. Сваляше дрехите, като че ли всичко беше нормално. Пуловерът, панталонът, бяха махнати. Издърпа тениската си през главата. Но изобщо не беше нормално — ерекцията си беше отишла. Пенисът му беше сгънат до тялото под бельото, без намек от възбуда.

Но той предприе както обикновено следващата стъпка. Предишната прелъстителност се беше върнала в ръцете му, но връхчетата на пръстите му бяха безчувствени.

Вече гол, той започна да се търка в нея, но нищо не се получи — никаква възбуда, никакво усещане, с изключение на чувството на ужас, което се разпростираше, докато той го усети в треперенето на пръстите си. Продължи да опитва. Започна да се движи до нея — нищо. Опита се да влезе в нея — невъзможно.

Започна да се поти, ужасът премина в паника и той чувстваше как нейната възбуда намалява, когато тя започна да осъзнава какво става. Все пак той не се предаде и продължи да движи тялото си по един или друг начин, докато се покри с пот и мускулите на краката му болезнено се сгърчиха.

Накрая тя се претърколи по-далеч от него, после стана от леглото. Гледаха се един друг. Тя се опита да се усмихне, да каже, че всичко е наред, че има време, че разбира, че вината е нейна, но шията й беше напрегнато извита, а тя стоеше над него, което правеше усмивката й да изглежда арогантна.

— На какво, по дяволите, се хилиш?

Гласът му беше дрезгав от гняв и това я плашеше, но усмивката й беше като тик, върху който тя нямаше контрол.

— Моля те — каза тя, — не съм искала…

Тя се опита да го докосне, той беше толкова хубав, кожата му беше по-бледа и по-нежна от нейната, черните му косъмчета блестяха от потта. Той отблъсна ръката й и стана, извисявайки се над нея. Тя отстъпи тревожно назад и докато се движеше, той погледна покрай нея към тъмната баня. Двете врати бяха отворени. Крис сигурно се беше върнал, докато те бяха на вечеря и Марвин знаеше, че той е от другата страна на втората врата — наблюдавайки — бил е там по време на цялата сцена.

— О, господи — почти изхлипа той. Каква подигравка. Не са били сами нито за секунда.

Тя не можа да разбере и се опита да го докосне отново. Той отскочи от нея, като че ли докосването й го изгаряше.

— Остави ме, проклета вещице!

— Недей. — Тя сложи ръка пред лицето си. — О, моля те, недей.

— Махай се от тук, чудовище! Вън! — крещеше той.

Тя искаше той да спре да й вика, трябваше да го спре.

— Моля те — каза тя, — моля!

Тя отстъпваше от него към банята. Отиваше си, но това не беше достатъчно, той искаше да я нарани. Сграбчи малката ваза на цветчета, в която беше сложил цветята за нея — толкова фин порцелан, че едва не се счупи в ръцете му — и я хвърли по нея. Тя инстинктивно се отдръпна, вазата прелетя покрай нея, падна и се счупи на пода на банята.

Вазата беше от фин порцелан; звукът при счупването й се поде и усили от облицованите с плочки стени на банята, докато този звук остана единственото, което тя чуваше.

Внезапно тя отново бе дете. Въздухът беше изпълнен с цветя, вода и стъкло. Можеше да го види, стъклото, което улавяше и отразяваше светлината в капчиците вода, докато въздухът заблестя от вода, блестящо стъкло като опашка на фойерверк.

Тогава тя си спомни сърцето на маймуната резус. Светлата точка, която подскачаше ярка на екрана, подобно на капчица вода на слънцето. Сърцето, потреперващо в гръдната кухина, опитващо се да бие. Виждаше го толкова ясно — светлата точица и самото сърце — толкова безпомощно, треперещо. Видя как то набъбва отново, неговият последен опит, и как после застива. Представата остана в съзнанието й, докато тя се навеждаше и наклони напред главата и раменете си колкото можеше.

Най-после кръвта отново нахлу в главата й. Илюзията си беше отишла, тя нямаше да припадне и отново знаеше къде се намира. Изправи се внимателно и отново отвори очи.

Тялото на Марвин беше проснато напряко на леглото, наполовина извън него. Докато гледаше, издърпа тялото и то се плъзна бавно от леглото и се строполи на пода.

 

 

Том беше заспал, когато интеркомът иззвъня. Кейт вдигна преди да е иззвънял отново. Минаваше полунощ, а прислугата беше инструктирана да не звъни след десет и половина, освен ако не е нещо важно.

— Мадам, обажда се един човек за мис Лист.

— Тогава защо звъните на мен? Щом Дженифър не е вкъщи…

— Не е вкъщи, проверих в стаята й. — Албърт, който беше идеалният прислужник, направо я беше прекъснал.

Кейт разбра, че се е случило нещо.

— Добре, приеми съобщението, Албърт. Сигурна съм, че скоро ще се прибере. — Тя говореше тихо, за да не смущава Том.

— Да, ма’ам, но човекът е полицай и казва, че трябва да говори с мис Лист.

Полиция! — но щом искат да говорят с Дженифър, значи тя трябва да е добре. Може би колата, може би някой е откраднал колата. Дженифър винаги паркираше на улицата и колата й сигурно беше съблазнила някого. Да, това трябва да е.

— Албърт, ще говоря с офицера. Свържи ме, моля.

— Мис Лист? Мис Дженифър Лист ли е?

— Не, бихте ли почакали малко. — Кейт не затвори, а изтича в празната стая на Майкъл. После отново се обади.

— Здравейте — каза тя, — аз съм мисис Лист. Дъщеря ми не е вкъщи. — За нея беше облекчение да престане да шепне. — Мога ли да ви помогна, мистър…

— Мистър Чарлз, ма’ам. Аз съм от детективското бюро на Нюйоркската полиция, Двадесет и трети полицейски окръг. Искате ли номера на значката ми?

— Не е необходимо, детектив Чарлз. — Тя винаги назоваваше хората с титлата им, ако имаха такава. — Какво мога да направя за вас?

— Трябва да говорим с дъщеря ви. Знаете ли къде е?

— Не точно, но ще се върне скоро. Бихте ли ми казали за какво е всичко това? Вече е късно, а не сме свикнали да ни се обаждат от полицията.

Беше късно, почти един часа. Учтивостта на Кейт започна да избледнява. Къде беше Дженифър?

— Наистина трябва да говорим с дъщеря ви.

Робот ли беше този човек?

— Казах ви, че не е тук и трябва да ви попитам защо искате да говорите с нея.

По мъртвата тишина в телефона тя разбра, че той е закрил слушалката — очевидно, за да се консултира с някого. Консултацията продължи дълго и Кейт осъзна, че ръката, с която държи слушалката, беше започнала да се поти.

— Мисис Лист? — Беше същият човек.

— Да, още съм тук.

— Познавате ли човек на име Марвин Рос?

— Да. Той е приятел на дъщеря ми.

— Ами, тук стана един инцидент. — Кейт се оглеждаше наоколо за цигара. Имаше един стар пакет в чекмеджето на бюрото на Майкъл, върху което беше телефонът. Тя успя да извади една цигара и да я запали. Беше останала там отдавна и част от тютюна беше изпаднал от края, така че крайчето пламна ярко. Имаше ужасен вкус.

— Какъв инцидент? — попита тя.

— Не съм сигурен, ма’ам, но мистър Рос, той… ъ-ъ, до колко го познавахте?

— Срещала съм го.

— Значи не сте били близки?

— Не би могло да се каже. — Говорѝ по същество. По дяволите, говорѝ по същество.

— Е, ма’ам, той е мъртъв. Очевидно дъщеря ви е била с него, когато той е умрял.

Кейт се отпусна на колене. Телефонният шнур се опъна.

— Дъщеря ми… тя… моля ви, тя добре ли е?

— Добре е. Искам да кажа, че когато си е тръгнала оттук е била добре.

— Къде е това?

— Сега сме в апартамента на мистър Рос. Според съквартиранта му, дъщеря ви си е тръгнала оттук преди по-малко от час, скоро след като мистър Рос е починал.

— Разбирам… значи, съквартирантът е присъствал?

— Да, ма’ам и той разказва една невероятна история.

— Капитан Чарлз…

— Не съм капитан, ма’ам. Само лейтенант.

— Лейтенант Чарлз — поправи се Кейт, — къде точно се намирате сега? Какъв е адресът?

Последва нова консултация.

— Мисис Лист, намираме се на Западна 105-та улица, номер 212, точно след Бродуей. Ние тъкмо…

— Тялото още ли е там?

— Не, ма’ам. Откараха го в центъра. Известихме роднините му и те вече са на път за насам.

— Лейтенант — Кейт се изправи, — аз съм Кетрин Комптън Лист. Съпругът ми и аз притежаваме къща на Източна 78 улица. Съпругът ми е член на Нюйоркската стокова борса и е президент и главен съдружник на Керъл Лист Къмпъни — третата по големина брокерска къща в света, лейтенант. Разбирате ли ме?

Този път нямаше консултация.

— Да, ма’ам, разбирам.

— Значи, ще бъда в апартамента на мистър Рос след около половин час. Искам вие и който още е с вас да останете там, докато пристигна. Няма да правите нищо повече от онова, което сте направили вече. Ясна ли съм?

— Да, но…

— Ако направите това, което казах, лейтенант, мога да ви обещая, че няма да има проблеми.

Тя затвори преди да му е дала възможност да отговори.

 

 

Дженифър беше опитала — тя и Крис се трудиха над тялото половин час, докато и двамата плувнаха в пот. Най-после тя седна с подвити крака и каза на Крис, че няма смисъл. Тогава той направо полудя, започна да бута тялото на Марвин и да й крещи да направи нещо. Нищо не можеше да се направи, той беше мъртъв и това беше окончателно. Тя започна да се облича, докато Крис продължаваше да натиска върху неподвижния гръден кош. Най-после и той се отказа. Просто остана коленичил до тялото, гледайки я как се облича. Тя се приготви за няколко минути, после излезе от спалнята и позвъни на полицията от другата стая. Когато се върна, Крис все още стоеше на колене и я гледаше. Нямаше какво да каже. Тя погледна за последен път към това, което беше останало от Марвин. Но това съвсем не беше той.

Крис беше затворил клепачите върху мъртвите очи и даже прекрасното синьо вече го нямаше. Мъртвото лице изобщо не напомняше на него.

Дженифър шофираше по празните пътища край залива, през малки градчета, тихи и неосветени, после край Провидънс, край реки, надолу по черни улици и отново към главния път с жълтата си линия, опънала се напред в нощта. От всички страни светът тънеше в мрак, напред и назад нямаше нищо освен линията на пътя. Последва Ню Бедфорд и колата се понесе през спящото селище, най-после стигна моста на канала на Бъзард Бей и тя беше на Кейп. Не остана нищо освен дългия прав път, обграден от борова гора, от Фолмаут към Уудс Хол. Кракът й стоеше твърдо на педала на газта и колата й поглъщаше милите. Край нея бързо преминаваха малки градчета и се плъзваха назад. Дойде утрото, стана светло.

Фериботът в девет часа тъкмо се канеше да отплава, когато тя пристигна. Качи се на рампата в полумрака и паркира колата.

В мъглата се чу сирената и фериботът отплава от пристанището, като го остави зад себе си.

Представата за помътнелите сини очи и бледото, отпуснато тяло я преследваше през залива. Нямаше скръб, нищо освен ужас, докато пръстите й помнеха усещането за мъртвата кожа и безжизнените крайници, които се мятаха, докато тя и Крис местеха тялото. И устата му — отпуснатите устни, езикът, който се клатеше, докато тялото започна да изстива и той се вкочани към горната част на устата. Тя изтича към дългата тясна дамска тоалетна на втората палуба и повръща, докато пристъпите започнаха да разкъсват гърлото й.

Остана на колене в кабинката, преглъщайки, опитвайки се да диша равно, докато гаденето се успокои. После отиде при чешмите и плиска лицето си със студена вода, докато го почувства вкочанено. Избърса се.

Не можа да познае лицето, което гледаше към нея. Бледа, с очи, обградени от тъмни сенки, разрошена коса, червена на морската светлина, която идваше от прозорчетата. Нито следа от Дженифър. Само една бледа, красива непозната, която знае нещо, което другите не знаят.

„Какво? — попита тя отражението. — Какво стана с него? Какво направих аз?“

Отражението се сгърчи, когато нейното лице трепна. Още студена вода, и пак — пред огледалото. Непознатата отново я погледна.

„Нищо — каза тя на отражението. — Нищо. Аз дори не съм го докоснала.“

Това беше ужасно студено лице. Тя се обърна бързо и излезе навън на мъглата и вятъра, усещайки се много лека, сякаш беше изгубила голяма част от теглото си. През останалата част от пътуването остана на палубата, докато влагата се просмука в дрехите й.

Фериботът пристигна и тя откара колата си по рампата към мокрия асфалтиран паркинг. После подкара по празните улица на Нантъкет, излезе на пътя за Сконсет. Премина покрай старата къща на мисис Хъси. След още осем мили чу океана, после го видя зад сивите къщи на Сконсет Вилидж. Ето го и фонтанът, където Хал Киърни и другите я бяха причакали. Малкото пространство, което го заобикаляше, сега беше незасадено, с изключение на няколко прогизнали върби, обрулени от вятъра. Подкара към края на селото, към стената, която обграждаше имението на Евъртс. Спря колата до стената и излезе.

Мислеше, че това е мястото, но не беше сигурна. Спомни си, че се опитваше да достигне до прашния път, да премине чакъла, но той беше махнат отдавна и целият път беше павиран. Нима беше изминала целия този път, за да погледне стената? Камъкът беше мокър и покрай стената беше обрасло с трева. Тя погледна от горе до долу стената и направи няколко крачки. Това тук май повече приличаше на мястото, или може би беше още малко по-нататък. Но какво ако е тук? Какво щеше да стане, ако го види? Какво щеше да й каже то? Поклати глава. Вятърът беше студен и тя се върна в колата.

Къщата също беше студена, мебелите бяха покрити с прах, а електричеството — изключено за през зимата. Имаше течаща вода, но само студена и тя знаеше, че сигурно се намира малко чай и захар в кухнята, но беше твърде уморена, за да ги търси. Качи се на горния етаж в стаята си и разви дюшеците. После намери в гардероба одеяло, уви се в него, без да сваля дрехите си и се отпусна на голия дюшек.

Киърни и Рос… Марвин.

„Съжалявам“ — каза тя на вкочаненото пусто тяло — всичко, което можеше да си спомни от него. „Толкова съжалявам.“ Тя плака за него, докато дюшекът се намокри и докато изплака всичките си сълзи. После потъна в сън с буза, притисната върху влажния дюшек.