Бари Ууд
Смъртоносен дар (15)

Глава четвърта

Чинг ги гледаше как идват и се настаняват. Нямаше нищо забележително в който и да е от тях, никога не бе имало, но той не преставаше да се надява, че като индивидуалност или като група, можеха да бъдат нещо…

— Първо позволете да ви уверя, че това, което се опитваме да докажем тук, не е невъзможно — напротив, вече знаем, че то не само е възможно, но и се е случвало. Така че това, което искаме да направим тук, е да потвърдим доказателствата.

Той продължи същата уморителна реч, повтаряйки данните, които трябваше да ги отпуснат, да ги увери, че други вече са правили това, което той иска от тях. Те слушаха. Нищо в начина му на говорене не предполагаше неговото собствено недоверие, неговата умора от тази работа.

Отначало си мислеше, че вярва в това, поне знаеше, че иска да повярва. Но сега беше уморен. Вече не беше сигурен защо искаше това да бъде истина, защо искаше той да е човекът, който го е доказал. Може би, помисли той, просто защото хората винаги искат да вярват в подобни неща, защото мистерията прави живота по-поносим? Може би. Но сега той считаше целият проект за необорима грешка и нямаше търпение да премине към следващия.

Той въздъхна.

Толкова беше свикнал с успеха. После се съсредоточи върху хората пред себе си.

— Сега, задачата е много проста. Това е точно каквото виждате. Хартиено самолетче на прашка. — Той отстъпи настрани, за да позволи на присъстващите да видят масата зад него.

Когато Дженифър зърна късчето сгъната хартия върху дървената прашка с гумичка, като детска ракета, тя се почувства смутена заради Марвин. Цялата работа изглеждаше доста жалка.

— Когато мистър Рос — той кимна към Марвин, който стоеше до масата като асистент в магическо шоу — отпусне гумичката, самолетчето ще излети. То ще лети в посоката, в която е насочено и ако нещо не промени курса му, ще се удари в стената или прозореца и ще падне. Вие трябва да се съсредоточите върху това да предпазите самолетчето от това да се удари в нещо. Гледайте го, докато лети, опитайте се да си представите как то сменя курса си. — Той се усмихна. — Хартиените самолетчета са много податливи, така че трябва да е доста просто да го задържите далеч от стената. Но това ще изисква от всички вас да се концентрирате напълно и да не мислите за нищо друго.

Чинг остави Марвин със смешното му приспособление и отиде в задната част на стаята.

Дженифър чу нещо да се размърдва зад нея. Ивица светлина беше насочена над главите им, за да освети самолетчето и прашката. Тя се обърна назад. Светлината идваше от подвижна камера, поставена върху триножник. Беше прецизна вещ, очевидно скъпа и изглеждаше достатъчно професионална, за да компенсира хартиеното самолетче и прашката.

Марвин почака, докато те всички погледнаха към камерата, спряха да мърдат и да кашлят. Скоро стаята стана съвсем тиха.

Той отпусна самолетчето.

То полетя през стаята, удари се в стената и падна.

Той зареди ново самолетче, докато всички промениха позата си. Отново почака, докато тишината стана удовлетворителна за него, после пусна новото самолетче. То прелетя близо до Дженифър, удари се в прозореца и падна на няколко крачки от нея. Тя го видя как се удари, носът му се смачка в стъклото. Падна, въртейки се, наранено и Дженифър почувства съжаление към него.

Тя гледаше как Марвин нагласява прашката. Малкото самолетче не беше просто късче хартия. С прегънатите си крилца и деликатно насочен нос, то изглеждаше уязвимо и тя не искаше да го види отново смачкано в стената, нагънато и изхвърлено.

Той беше готов. Изчака отново за тишина и го пусна. Този път не беше просто тишина, а някакъв вид неподвижност, практически невъзможна в стая с четиринадесет човека. Той помисли, че не можеха да бъдат по-тихи, даже ако се бяха вкаменили. Беше странно усещане — дори нормалните, обикновено незабележими движения на въздуха, леките помръдвания, като че ли бяха изчезнали.

Той пусна самолетчето в мъртвия въздух.

То полетя отново към прозореца. Но много преди да го достигне, самолетчето грациозно се изви, полетя стабилно и се насочи отново към масата.

Докосна ръба й, после гладко се плъзна по нея, докато стигна на няколко инча от прашката.

Там то спря, наклони се на една страна и остана да лежи неподвижно.

Настъпи раздвижване, докато всички от групата се наведоха да видят къде всъщност се е приземило, няколко възбудени прошепвания, един-двама нервно се засмяха.

Суматохата започна да замира. Марвин вдигна ръка за тишина и движенията и гласовете също спряха. Въздухът отново стана тежък, без звук или движение.

Той нагласи отново самолетчето, опитвайки се да изглежда колкото е възможно по-безпристрастно, а движенията му — по-твърди.

Той спря за момент и задържа дъха си. Никога не беше усещал такава неподвижност.

Отпусна гумичката.

Самолетчето се плъзна във вакуума, полетя по-високо и по-далече отпреди.

На няколко крачки от стената направи завой, насочи се обратно през неподвижния въздух, приземи се на масата, плъзна се и спря.

 

 

— Е, докторе, какво стана?

Чинг свали очилата си, потърка очите и носа си. За първи път Марвин го видя да се държи по друг начин. Беше единственият признак, че се е поддал на чувствата си.

— Не знам. Но възможностите са ясни. Или всички тези дванадесет души имат някаква предсказваща мощ, която може да контролира пътя на движение на предметите, или един от тях е психокинетик. Невероятен късмет — по-малко от две седмици до конференцията, ние вече имаме нещо, което да им покажем — нещо, което никога не са виждали. Което може би никой не е виждал преди. — Гласът му звучеше спокойно, но той търкаше с пръст устните си.

Марвин изпъшка.

— Спокойно, Марвин. Още не знаем с какво имаме работа. За разлика от Карп аз не вярвам в колективната сила — мисля, че това е индивидуално и трябва да открием кой е човекът.

— Как ще го направим? Като попитаме кой може да повдига хартиени самолетчета? — Марвин беше гневен, но не знаеше защо.

— Можем да ги питаме, разбира се — каза бавно Чинг, — но не мисля, че ще има голяма полза, защото този, който го е направил, вероятно не знае, че именно той го е направил.

— Защо? Изглежда невероятно да можеш да го правиш, без да знаеш.

— Защото, ако човек знае, че може да прави такива неща, няма да се разкрие толкова лесно.

— Защо не? Да си психокинетик не е противозаконно.

— Марвин, какво би чувствал към такъв човек? Към човека, който накара самолетчето да се приземи.

Марвин погледна Чинг, без да отговори. После стана и прекоси стаята към прозореца, с изглед към пътеки и трева. Беше почти тъмно.

— Отговори ми. Истината, Марвин. Какво чувстваш към него.

— Аз… аз му завиждам.

— И това е всичко?

Марвин се обърна.

— Не.

— Кажи ми и останалото. Важно е.

— Не съм сигурен.

— Мразиш ли го?

Нямаше отговор.

— Може би малко се страхуваш от него?

Отново без отговор.

— Разбирам — каза Чинг, — защото аз чувствам същите неща — завист, омраза, страх. Така ще се чувстват повечето хора. Той го знае, нали? Щом аз знам, то той също би го знаел, нали?

— Е, той го знае и какво?

— Направи следващата стъпка, Марвин. Гняв. Да, ти си разгневен. Защо?

— Може би защото… — Чинг изчака, докато Марвин се замисли над реакциите си, — може би защото не мога…

— Точно така, Марвин, ти не можеш. А има някой, който може. Изцяло нова дефиниция на „мога“. И разбира се, това те ядосва — погледни се, свил си юмруци. Сега още една стъпка и ти ще видиш защо той вероятно не съзнава какъв е и защо трябва да се опитаме да открием кой е, без да му казваме.

Игричките на Чинг. Марвин усети болка в челюстта си. Той мразеше Чинг, мразеше непознатият, който беше превърнал Марвин Рос в никой. Искаше да го открие, да се изправи срещу него, да…

— И какво ще правиш с него, ако го откриеш? — попита Чинг, като че ли беше прочел мислите на Марвин. — Да предположим, че сме в състояние изобщо да му направим нещо.

— Не знам.

— Мисли, Марвин, мисли. Ако имаш контрол над него — контрол над човек с такава сила? Би ли го използвал?

— Не знам.

— Но ти ще направиш нещо, нали? Не можеш просто да забравиш за него, нали? А сега — какво би направил? Ако можеше, Марвин, ако можеше. Би ли го убил?

— Може би, може би бих.

— Разбира се, че би! Повечето хора биха го направили — да убият странния човек. — Чинг звучеше доволен, като че ли Марвин беше разрешил загадка. — А щом аз го знам, значи той също го знае. Което значи, че той ще предприеме следващата стъпка — ще се уплаши.

— Значи е уплашен. И какво? — На Марвин му хареса мисълта, че който и да е той, е уплашен.

— Марвин, Марвин — поклати глава Чинг. — Не мислиш. Е добре, уплашили сме го. Така че можеш да бъдеш сигурен, че ако човекът знае, че притежава тази сила, няма да се разкрие в психологически експеримент.

— Е добре, той не знае. И какво?

— Има още нещо, Марвин. Трябва да бъдем много внимателни с това. Ако той открие каква опасност представляваме за него, нали разбираш? Това, което мислиш, че можеш да му направиш? На някого с този вид сила? Разбира се, всичко може да започне и да свърши с хартиени самолетчета, но докато го разберем, ние трябва да вземем най-смешните предпазни мерки. Защото това може да се окаже непредвидимо, извън всичко, което можем да си представим. И ако това е така и той го осъзнава, тогава какво? От какво има да се страхува той?

Марвин гледаше Чинг без да мига, докато осъзна какво намеква. Опасност. В застлания с килим кабинет на шефа на психологическия факултет на Колумбийския университет, те разговаряха за опасност. Марви искаше да се засмее, но си спомни, че в същата стая те бяха говорили за убиване.

— Виждаш сега, нали? — каза Чинг. — Че в крайна сметка той няма от какво да се страхува. Докато ти…

Чинг замълча и вдигна ръце с дланите навън. Той се усмихваше.

Това е то, помисли Марвин. Малкото копеле е щастливо заради цялото това нещо. Имаше някой със зловеща сила, който се разхождаше наоколо и който можеше да преобърне всичко наопаки, който може би имаше по-голяма сила, отколкото човек можеше да си представи — и този тук се радва на това!