Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Killing Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Бари Ууд

Заглавие: Смъртоносен дар

Преводач: Невяна Рашкова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Коала“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-031-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18906

История

  1. — Добавяне

Глава втора

30 януари, 1931

Напълно нормално.

Кейт прегледа всеки инч от мъничкото тяло на дъщеря си.

— Даже нокътчета!

Том се засмя. Тя растеше нормално. Малкото телце се закръгли, тънката руса косичка се сгъсти, стана червеникава и Кейт тъжно наблюдаваше как с всеки ден сините очи потъмняваха и се превръщаха в лешникови.

Кейт проследяваше всяка промяна в бебешката книжка на Дженифър — нещо като дневник, изпълнен с отпечатъци от пръсти и кичурчета от косата й.

Тя беше необичайно привързана към нея и прекарваше по-голяма част от деня в детската стая. Обществените задължения бяха изоставени, докато майката на Кейт не се видя принудена да прояви твърдост.

— Е, мила, всички имат деца, не можеш да позволиш на едно бебе да промени целия ти живот.

— Но, мамо, то вече го промени.

— Разбира се, че го промени — мисис Комптън обичаше да си противоречи сама, — но няма смисъл да го превръщаш във фетиш. Казах на Лий Фийлдс, че ще отидем на обяд и повече не мога да измисля извинение за теб. Бебето ще бъде съвсем добре. Имаш Марджъри, мисис Солтър…

Кейт се предаде и започна да прекарва следобедите отделно от Дженифър. Но винаги си беше вкъщи в четири часа, за да е с нея вечерта в детската стая.

В известен смисъл майка й беше права. След като бе далече от детето, връщането у дома беше още по-сладко. Тя нямаше търпение дори да свали палтото си, преди да изтича по стълбите към детската стая, където Дженифър явно я очакваше, пляскайки с ръчички и гукайки, щом съзреше Кейт на вратата.

После, един ден тя проговори. Но когато Кейт каза на Том „мами“ с вече съвсем чисто, а не смешното, пискливо „маа“, лицето му придоби затворен израз, какъвто тя виждаше все по-често, когато говореше за детето.

— Не е ли чудесно?

— Предполагам, че да.

— Предполагаш!

— Съжалявам. Разбира се, че е чудесно.

— Не го мислиш наистина.

Не го мислеше; не го беше грижа.

— По дяволите, Кейт, казах, че е чудесно. Добре, чудесно е. А сега може ли просто да престанеш с това? Омръзна ми да хуквам към къщи при всяко оригване, при всяко подмокряне…

Тя беше твърде стъписана, за да каже нещо.

— Забрави го, Кейт. Просто съм уморен.

Уморен, разбира се, той беше уморен — тя се опита да го забрави. После, един съботен следобед, когато Марджъри доведе Дженифър в библиотеката, Кейт видя Том да я гледа как си играе на одеялцето. Имаше нещо в израза на лицето му, което я разтърси. Това беше хладен поглед, преценяващ, като че ли Дженифър не беше дете, а човек, с когото се налагаше да свърши някаква работа, от когото се очакваше да бъде по-добър.

Тя сподели с майка си.

— Но, скъпа — укори я мисис Комптън, — мъжете никога не реагират на бебетата, така както ние си мислим, че трябва. Те ревнуват, защото бебето иска толкова много внимание. Това е абсолютно нормално, уверявам те.

Ревнив, разбира се, и уморен. Кейт се чувстваше като глупачка. Тази вечер тя реши да промени програмата си. Купи си няколко нови вечерни рокли, опитваше се да не говори за Дженифър. Слушаше внимателно това, което той говореше за работата си. Организира няколко вечери, на които покани хора, за които знаеше, че Том харесва и с които си почиваше.

Видя, че той се радва на новото внимание, прекарва по-малко вечери в клуба, започна да й купува малки подаръци в петъците — навик, който беше изоставен след раждането на бебето. Но държанието му към Дженифър не се промени. Дори в известен смисъл ставаше по-лошо, колкото по-голяма ставаше тя.

Кейт не спомена втори път за това пред майка си. Но съзнаваше, че това не е нормалната ревност, беше нещо друго. Тя реши да не обръща внимание на глупавите си мисли, като се убеждаваше, че някой ден Дженифър ще направи нещо толкова хубаво, че татко й най-после ще бъде очарован от нея.

И тогава, в деня, когато Дженифър счупи порцелановото конче, Кейт откри, че Том не е единственият човек, който се чувства странно в присъствието на малкото момиченце.

 

 

Дженифър беше почти на три години, беше късна зима, най-спокойният час от деня. Сутрешните грижи бяха приключени, камериерките слязоха долу, а Дженифър беше в детската стая, както си мислеше Кейт. Ако беше по-късно, или по-рано през деня, тя можеше и да не чуе звука от счупено стъкло.

Когато отвори вратата на библиотеката, видя Дженифър да стои сама на мрамора — останките от коня лежаха в краката й, а ръката й все още беше извита, както беше държала статуетката.

Беше синьо порцеланово конче, което Кейт пазеше още от детството си, едно от малкото неща, които взе със себе си от родния дом, когато тя и Том се преместиха на Седемдесет и осма улица.

Кончето се беше счупило на четири парчета. Двата крака и опашката лежаха на пода. Дженифър коленичи до парчетата и леко започна да търкаля с пръст един от отчупените крака.

— О, Дженифър, какво си направила? — Тя никога досега не беше повишавала тон на детето, но сега беше близко до сълзи заради загубата на статуетката.

Дженифър погледна нагоре към майка си, после отново надолу към счупеното конче. Тя се опита да нагласи крака към тялото на кончето, веждите й се сключиха, докато се мъчеше да върне крака на мястото му, но усилията й оставаха напразни и тя се разплака.

Кейт въздъхна, коленичи до нея и събра парчетата. Гневът й си беше отишъл.

— О, Дженифър — каза тя. — Можем да ги залепим отново, виждаш ли?

Дженифър спря да плаче, загледана в сръчните ръце на Кейт, която се опитваше да нагласи счупените парчета, така че Дженифър да види как кончето може да бъде поправено.

— Какво е направила пък сега? — каза Марджъри, когато влезе в стаята.

Кейт стана и погледна камериерката.

— Ти, отвратително момиче! — Марджъри се закани с пръст на Дженифър, която погледна първо майка си, после бавачката, после отново майка си.

— Къде беше, Марджъри? Защо си я оставила сама тук?

— Мислех, че е в детската стая… Не предполагах, че ще намери сама пътя дотук… Но тя просто се пъха навсякъде.

— Разбира се, че се пъха навсякъде, тя е само на три години, затова трябва да я гледаш.

Поведението на Марджъри безпокоеше Кейт от известно време. Тя беше добра жена и отначало изглеждаше доста привързана към бебето, но напоследък й се струваше, че Марджъри направо избягва детето.

— Съжалявам — каза Марджъри. Изобщо не личеше да съжалява.

— Марджъри, какво има? Не искаш ли вече да работиш тук?

Марджъри погледна в пода, после в Кейт.

— Не, ма’ам. Не искам. Бих искала да напусна.

Кейт беше шокирана. Повече от двадесет момичета бяха кандидатствали за работата преди три години и Марджъри беше ужасно благодарна, когато я наеха. Кейт не вярваше нещо да е станало по-лесно за момичета като Марджъри да си намерят работа.

— Имаш ли къде да отидеш?

Дженифър си тананикаше фалшиво и високо и Кейт искаше да й каже да престане, но се възпря.

— Е? — повтори тя, когато Марджъри не отговори.

— Не, ма’ам. Но ще намеря нещо рано или късно.

Дженифър продължаваше да си тананика. Кейт видя, че звукът дразни и Марджъри. Двете жени започнаха да разговарят по-високо заради шума.

— Марджъри — Кейт се опитваше да звучи учтиво, — какво се е случило? Ти изглеждаше доста щастлива тук.

— О, аз бях. Не е нещо, което вие сте направила, мисис Лист, вие бяхте чудесна… — Марджъри спря. Кейт видя, че тя наистина не знае какво да каже.

— Тогава защо? — подкани я Кейт.

Очите на Марджъри се преместиха към все още тананикащата Дженифър, после се извърнаха настрани. Много бързо. Беше странен поглед, неочакван, недобър поглед. Кейт се обърна и също погледна детето. Дженифър седеше на турския килим, главата й беше наведена над късчетата от кончето, кестенявите къдрици блестяха на зимното слънце.

— Твърде много ли ти идва тя, Марджъри? Трудно ти е да се справяш с нея?

Кейт очакваше момичето да се хване за това извинение. Тя винаги даваше на хората възможност да се оттеглят с достойнство, когато можеше. Но Марджъри не се възползва от възможността.

— Не. Не е точно това. Гледала съм много деца в живота си. Имам седем братя и сестри и всички са по-малки от мен. Не, аз харесвам децата — последва пауза, — обикновено.

— Обикновено? Искаш да кажеш, Марджъри, че ти не харесваш Дженифър?

Нямаше отговор. Кейт усети леко раздвижване в стомаха си.

— Опитваш се да ми кажеш, че не харесваш Дженифър?

— Не че не я харесвам, мисис Лист. Просто мисля, че е по-добре да напусна. Мисля, че не мога да се грижа за нея, и е по-добре да потърсите някой друг.

Дженифър усети напрежението. Тя най-накрая спря да тананика и безмълвно погледна възрастните.

— Не можеш да се грижиш за нея? Можеш ли да се грижиш за друго дете? — Кейт все още говореше разумно.

— Не искам да кажа нищо повече, ма’ам. Ще напусна. Ще си отида тази вечер, ако от ваша страна всичко е наред.

— Изобщо нищо не е наред.

Това не беше нещо изключително. Кейт много пъти се беше грижила сама за Дженифър. Тя я къпеше, дори сменяше памперсите й. Обичаше да облича малкото розово-бяло телце, докато сериозните лешникови очи я гледаха как закопчава надиплената й блузка или да завързва меките й обувчици. О, Дженифър, помисли си тя и в очите й бликнаха сълзи.

Бавачката ги видя и отмести поглед.

— Съжалявам, ма’ам — каза тя.

— Но ти не обясни нищо. — Кейт се опитваше да звучи строго, но гласът й се прекърши.

Детето чу. Майка й плачеше, наранена, не беше заради Марджъри — тя не беше направила нищо освен да говори. Беше заради кончето — тя беше счупила кончето и бе накарала майка си да плаче. Сви цялото си телце върху счупената статуетка.

— Съжалявам — упорито повтаряше Марджъри. Без да каже нито дума повече, тя остави майка и дъщеря сами, заедно в слънчевата стая, и се качи да си опакова багажа.

Кейт се обърна. Дженифър все още седеше на килима, наведена покровителствено над счупените късчета от кончето.

— Мамо? — Тя искаше да каже на майка си, че никога повече няма да счупи нищо, но не й стигаха думите.

— Да, скъпа, ще го поправим.

Кейт се наведе и започна да събира късчетата.

 

 

Том се прибра около четири и половина. Кейт го намери в кабинета и без да дочака да отпие глътка от чая си, му разказа за напускането на Марджъри.

— Е — каза той, без ни най-малко да личи, че е разстроен. — Ти не беше много доволна от нея напоследък, нали?

— Но не е в това работата. Тя просто си отива без да каже нищо, отива си от нас — отива си от Дженифър!

— Отива си или вече си отиде?

— Не си е тръгнала още, но е горе и си стяга багажа. Том, не че имам нещо против да се грижа за Дженифър, докато намерим друга бавачка, наистина. Просто начинът по който напуска — без да ми каже някаква причина. Като че ли има някаква тайна, нещо, което би наранило чувствата ми, нещо за Дженифър.

— Дженифър? — Той се опита да прозвучи изненадано, но тонът му беше фалшив.

Кейт се опита да прочете изражението на лицето му, но той извърна глава.

— Искаш ли да поговоря с нея?

— Да. О, не се опитвай да я накараш да остане. Сега вече не искам да остане. Просто се помъчи да разбереш защо напуска.

— Добре, скъпа. Ще я видя преди да тръгне.

— И, Том, ще ми кажеш какво ти е казала — каквото и да е то.

— Разбира се.

 

 

— Има нещо странно у нея, мистър Лист. Знам, че ви е дъщеря и господ ми е свидетел, че нямам намерение да бъда груба, сър.

Марджъри го погледна в малката си стая, вече облечена с дрехи и принадлежности, приготвени да бъдат прибрани в големия куфар, отворен върху леглото.

— Марджъри — каза той, — това е добра работа, не е тежък труд. Мисля, че плащаме добре…

— О, да, сър, заплатата е страшно хубава. Печеля повече от всичките си сестри.

— И тя наистина е сладко дете. Знам, че изглежда малко странна, но ще свикнеш…

— Не — прекъсна го тя, — няма да свикна с нея. Знам, че изглежда сладка, никога не е жестока, като някои други деца — поне аз не мога да кажа. И е умна, знаете, наистина е хубава. Но има нещо… Не мога да го кажа с толкова много думи, просто нещо, което ме кара да се чувствам неспокойна и не искам… Не, не мога да остана при нея повече. Това е всичко.

— Имаш ли къде да отидеш?

— Ще си отида вкъщи, докато намеря нещо друго. Предполагам, че няма да ми дадете препоръка. — Тя говореше меко.

— Остави ми адреса си, Марджъри. Ще ти изпратим писмото следващата седмица. И, Марджъри, моля те вземи това — нещо като компенсация. Ще ти помогне, докато си намериш работа.

Той извади пари от портфейла си, докато тя го гледаше, и й ги подаде. Тя взе банкнотите, опитвайки се да не гледа към тях.

— И аз не знам какво е това, Марджъри. А бих искал да знам — произнесе той почти на себе се и направи няколко крачки назад. — Късмет! — И вратата хлопна след него.

 

 

— Е? — попита Кейт веднага, щом той се върна. Мъжът й изглеждаше странно, лицето му беше помръкнало.

— Не каза кой знае какво — гласът му звучеше неестествено, — просто не се чувства удобно тук.

— Но, Том, правя всичко, за да й е добре.

— Знам. Тя няма нищо против теб.

— Тогава предполагам, че има нещо против Дженифър. Против едно дете! — Гласът на Кейт беше рязък.

— Не. Кейт, моля те, скъпа, тя няма нищо против Дженифър. Просто… тя каза… — Кейт чакаше. — Какво значение има, Кейт? Самата Марджъри е още почти дете.

— Просто какво, Том? Кажи ми какво каза Марджъри.

— Тя просто каза, че Дженифър я кара да се чувства малко неуютно, това е всичко. Това е всичко, което каза — „неспокойна“. Дженифър нищо не е направила. Стават такива неща. — Той говореше много бързо, с очи вперени в пода, после ги изви настрани, само да не срещне погледа на жена си.

— Какво значи „неспокойна“?

— Не знам.

— Мисля, че знаеш. И че разбираш прекрасно. Ти също я отбягваш, нали? Собствената си дъщеря — всеки път, когато тя влезе в стаята, ти излизаш. Никога не играеш с нея, не говориш за нея. Дори не я снимаш. Защо?

— Кейт, измъчваш се за нищо. Обичам Дженифър, но нали знаеш как е — винаги изглежда, че бащата не го е грижа достатъчно. — Той се опита да смекчи нещата. — Майка ми обвиняваше татко по същия начин, когато бяхме деца, наистина го правеше, Кейт. Кейт?

Той отиде при нея, опитвайки се да я прегърне.

— О, Кейт…

Тя плачеше.

— Защо, Том? — хлипаше тя. — Какво не е наред с нея?

Той не знаеше какво да каже. Просто я държеше и я остави да плаче.