Бари Ууд
Смъртоносен дар (16)

Глава пета

Твърде много от всичко. Цялата маса блестеше ярко. Твърде много ястия — риба, месо, салата. Твърде много различни вина — по едно за всяко блюдо. От всичко това Марвин леко се замая. Кой прибор да вземе? Коя чаша?

Елън не отместваше очи от него, устните й бяха блестящи, леко разтворени. Майката също го гледаше с присвити очи, преценяващо. А Дженифър го съзерцаваше с някакво учудване, като че ли той беше нещо рядко и чудесно, което тя не можеше да повярва, че е уловила.

Мистър Лист и Джон разговаряха, докато се хранеха и като че ли те бяха единствените, които имат какво да правят, освен да го зяпат.

Той си помисли, че се справя доста добре, поддържайки лекия разговор, постоянно в движение и знаеше, че никой не забелязва напрежението му. Но те му лазеха по нервите и той започваше да се дразни. Най-после свършиха. После, в другата стая — той не знаеше как я наричаха — бяха поднесени още питиета, този път от огромни, издути бутилки от тънко стъкло. Беше донесен сребърен сервиз за кафе, Кейт наля и той взе чашата, която му подадоха. После пура. Започна да му става тежко.

Най-после Том Лист направи онова, което вършеше най-добре — пристъпи към деловата част.

— Е, Марвин. — Студените сини очи го погледнаха също така преценяващо като жена му, но много по-проницателно. Той реши да не губи времето си с предисловия. — Семейството ти от дълго време ли е тук?

Марвин нямаше намерение да играе по свирката му. Той щеше да има Дженифър, независимо от това, което направи или мисли мистър Лист. Това трябваше да се изясни от самото начало.

— Не много — около петдесет години.

Мистър Лист не беше много доволен от отговора. Той опита друга тактика:

— Рос? Има един Грейсън Рос, семейство, което живее на острова. Всеки…

Марвин го прекъсна:

— Сигурен съм, че нямаме роднинска връзка. Семейството на баща ми е дошло тук от Русия в началото на века.

— От Русия? — Лицето на Том беше подпухнало, и започваше да става червено. Елън се усмихваше. Марвин не виждаше другите.

— Да. — Марвин за първи път тази вечер се наслаждаваше на себе си. — От Русия. По това време нещата в Русия не са били много здравословни за евреите и баба ми и дядо ми…

— Евреи!

Марвин помисли, че по-възрастният мъж ще получи удар.

— Точно така — каза той. — Ние сме евреи.

Тишината беше абсолютна.

После някой започна да се смее. Чист, сладък, смехът прозвъня към него. Приятният глас изпълни стаята, мек, изпълнен с непокорство, смехът се уви около него. Дженифър почти изтича до него, докато другите гледаха и все още смеейки се, се наклони, докато бузите им се докоснаха. Сега смехът беше само между тях двамата, само тяхна шега. На този звук не можеше да се устои. Кейт започна да се усмихва, Джон захихика и Марвин погледна нагоре и видя устата на Том да се извива, после да се разтяга, докато той, винаги доволен от непокорството на дъщеря си, вече се смееше с тях.

Марвин и Дженифър усетиха сълзи в очите си, докато се смееха, гледайки се един друг. Под сълзите той видя копнежа й и знаеше, че тя би направила всичко, за да го има, а тя на свой ред видя, че той е едновременно щастлив и изненадан от това колко е доволен от приза, който току-що беше спечелил.

Само Елън стоеше мрачна и не се усмихваше.

 

 

Когато го закараха, Елън запомни адреса. Той се обърна да им махне и под светлината на лампите косата му изглеждаше синя. Докато се отдалечаваше от колата, тя осъзна отново колко едър и добре сложен беше той.

Трябваше да планира всичко много внимателно.

По необясними причини това не беше най-хубавата нощ. Всичко си беше протекло по обичайния начин. Когато си тръгнаха от Лист, след няколко минути, през които мис Симп се пулеше срещу него в коридора, докато Елън помисли, че ще повърне, той беше разгорещен и щастлив, къщата на Седемдесет и осма улица вече беше негово владение. И най-лошото от всичко беше начинът, по който той се отнасяше към Дженифър — той я харесваше! Елън го видя, той наистина я харесваше. И може би, след тази вечер, той дори малко я желаеше — заедно с къщата и парите.

Вечерта беше започнала по-добре, отколкото беше свършила. Тя си мислеше, че Марвин ще увърта, ще ласкае себе си. Но той не го направи. Беше твърде сигурен в Дженифър, за да ближе задниците на Лист. И тя си помисли, че точно тогава пътят се отвори за него. Вървеше чудесно. Том щеше да го изхвърли от къщата, докато Кейт щеше да успокоява малкото си детенце Дженифър, което кърши ръце. Всичко вървеше така, готово да се случи.

И накрая тази малка кучка се засмя и всичко се промени.

Тя още можеше да чуе смеха — весел, самоуверен, той се издигаше като песен над насъбраната омраза и завист в онази стая.

Споменът за смеха помогна за решението й — трябваше да стане тази вечер. Все не й се искаше да го признае пред себе си, но знаеше, че има нещо хубаво в Дженифър Лист. Нещо, което другите не можеха да видят, защото я изоставяха твърде бързо, нещо, което Марвин не след дълго щеше да открие и то може би щеше да прерасне в любов… ако тя им дадеше време. Освен това той щеше да спи с нея, може би утре, може би в понеделник, веднага щом му се удадеше възможност да затегне хватката, която вече държеше върху нея. А когато това се случеше, останалото беше неизбежно. Тя го разбра веднага щом като любовта и желанието на Дженифър се фокусираха върху Марвин, знаеше, че тя би простила всичко друго, освен изневяра с Елън.

Тя се освободи от Джон:

— Сигурно съм яла нещо — каза тя, — от което се чувствам наистина зле, струва ми се, че ще ми прилошее.

Той беше самото съчувствие.

— Може би сьомгата. Тя може да се развали за нула време, особено като я приготвят по такъв префърцунен начин. Може би утре?

Тя чу молбата със задоволство.

— Разбира се, скъпи. Обади ми се утре сутринта и ще измислим нещо за вечерта. Може би Дженифър ще ни даде колата си за още един ден.

Бяха пред нейната къща и той трябваше да я пусне да си отиде.

Тя изчака във входа, махайки му през стъклената врата, докато той потегли. Излезе на тротоара точно когато колата на Дженифър зави зад ъгъла. Колата на Дженифър. За секунда почувства съжаление към нея, дори помисли да се върне, да позволи на Дженифър да получи късчето си щастие. Но зад тази вечер стояха десет години на пренебрежително отношение, десет години, в които тя беше член на това, което Томас Лист наричаше „богатите от западната страна“, през които тя не получаваше нужните покани, през които беше не съвсем приемливата приятелка на Дженифър Лист.

Тя махна на едно такси и даде адреса на Марвин.

Той се бе съблякъл, тъкмо си лягаше, когато на вратата се позвъни.

— Какво правиш тук?

Елън мина покрай него и влезе в стаята. Той я последва. Тя носеше същата сива копринена рокля, която се спускаше по раменете й, прилепваше по гърдите и бедрата, очертавайки краката й, докато се движеше.

Той виждаше, че косъмчетата на ръцете й са тъмни и твърди, можеше да си представи черните косъмчета, които се таяха под бледия й, плосък корем. Беше най-красивата жена, която изобщо беше виждал.

Тя почака, докато той застана неподвижно, после просто го погледна с огромните си тъмни очи, засенчени, без изражение. Тя вдигна ръце и спусна сивата коприна от раменете си. Материята се плъзна до кръста й. Гърдите й бяха малки, с бледа кожа като лицето, щръкнали. Светлобежовите ореоли имаха в центъра си дълги, твърди зърна.

Няколко стъпки по време на които коприната се движеше заедно с нея и тя беше пред него. Взе ръцете му, хвана палците и очерта с тях кръгчета около зърната си. После пусна едната ръка и започна леко да подрасква бедрото му през тънката памучна пижама. Прокара ръката си надолу, докато стигна пениса му.

— Елън… о, бейби. — Той не можа да се въздържи. Наклони се над нея, сега използвайки пръстите си без нейната помощ и взе зърното в устата си.

След това й се искаше да отиде направо при Дженифър и да й направи „признание“. Но минаваше два часа, а тя държеше Дженифър да бъде будна, да осъзнава. Телефонът нямаше да свърши работа, трябваше да види лицето й. Налагаше се да почака до сутринта.

 

 

Дженифър беше сама в стаята си, прекалено щастлива за да учи, да прави каквото и да било друго, освен да гледа подгизналата от дъжда задна градина, когато Албърт обяви, че е дошла Елън. Беше малко след десет.

— Кажи й да се качи.

Тя беше много доволна, че Елън е тук. Нужен й беше някой, с когото да сподели. Майка й и баща й бяха много тихи на закуска. Очевидно преоценяваха толерантността си от миналата вечер и сега сигурно по някакъв начин щяха да опитат да прекъснат по-нататъшните й отношения с Марвин.

Но тя беше решила и мислеше, че Марвин също е решил и сега знаеше, че ще се омъжи за него. Снощи за първи път беше видяла, че той също я желае, освен парите. Беше сигурна в това — той истински я желаеше.

Елън почука.

— О, Ели. — Тя обгърна с ръце приятелката си и я целуна. — Видя ли го как се изправи срещу тях? Той се бореше за мен, нали? Не е ли чудесен?

Изражението на Елън казваше, че нищо не е чудесно.

— Елън, какво има? Да не си се скарала с Джон?

— Не, не, нищо такова… просто ти си толкова щастлива — пауза, въздишка, — не знам как да ти го кажа.

— Какво да ми кажеш? — Нервите й се опънаха. — Нещо се е случило с Марвин?

— О, той е добре. За теб се безпокоя. — Беше по-истинско, отколкото го беше замислила. Досега никога не беше виждала Дженифър да изглежда така щастлива, така хубава. Елън отново усети да я пронизва нежелано съжаление. Тя го потисна. — Дженифър, трябва да разбереш това. — Правеше го за доброто на Дженифър. Все пак, той я начука снощи. — Ти не знаеш нищо за него.

— Разбира се, че не — е, не съвсем нищо. — Тя се засмя със същия смях от снощи.

Елън застина.

— Открих, че е руски евреин — продължи Дженифър, — и предполагам, че винаги съм знаела, че няма пари. Така че виждаш, че знам две неща за него. А сега… — Тя хвана Елън за ръцете и я поведе към канапето близо до камината, която гореше заради дъжда. — Какво не знаеш как да ми кажеш?

— Дженифър, толкова е трудно… — Елън седна, позволявайки на Дженифър да продължи да държи ръцете й, желаейки да може да изкара сълзи от очите си. Сцената беше съвършена за нейното признание. Само ако можеше да заплаче. Може би горещината от огъня щеше да навлажни очите й. Но да гледа към огъня означаваше да гледа към Дженифър, с което тя не можеше съвсем да се справи, така че остави очите си забити в килима, отказвайки се от опита да се просълзи.

— Знаеш, че Джон и Крис Хейнис са много добри приятели и Крис е казвал много неща за Марвин. Ами, той е твърде голям женкар. Искам да кажа, че едва ли си единствената.

— По дяволите — каза Дженифър, ругаейки на глас за втори път в живота си. — Той ми каза всичко за това.

— Но ти не разбираш. — Елън почти захлипа от вълнение. — Това не са просто срещи, той… той… — Като че ли казването на това щеше да обиди чувствителността й. — Той спи с тях.

Дженифър помисли за нещата, които Елън й беше казала, че прави с Джон и се засмя отново — още смях. Мускулите в стомаха на Елън се стегнаха, тя се подготви. Нямаше да има повече смях за мис Лист — поне за дълго време.

— Разбира се, че го прави — каза Дженифър. — Никога не ми е хрумвало, че е правил нещо друго.

— И това не те безпокои? — Очите й бяха широки, невинни. Тя ги беше насочила идеално.

— Разбира се, че ме безпокои. Но това е било преди той да ме срещне, преди снощи.

Време беше. Елън трябваше съзнателно да отпусне устата си, за да не се засмее. Когато проговори, гласът й беше гладък и мек.

— Говоря за снощи. За след като си тръгнахме оттук.

Тя най-после отклони поглед от килима. Разкай се, каза си тя, дай вид, че съжаляваш. Само ако можеше да изстиска една сълза! Погледна към Дженифър. Останалото спря в гърлото й.

Дженифър все още държеше едната й ръка, стискайки я, но Елън не почувства нищо освен внезапна, абсолютна неподвижност в стаята. Огънят подскачаше в стаята, дъждът удряше по прозореца в безмълвния вакуум. Тя не виждаше нищо от Дженифър Лист в сухото бяло лице, опънато върху фините кости, в огромните очи, отразяващи безшумния огън, които се оглеждаха в огледалото на стената. Устните, като черта, нарисувана с мастило, се раздвижиха.

— Не говори. — Устните й оформиха думите, но Елън не чу нищо. — Не казвай нищо.

Елън въздишаше, сълзите най-после потекоха по бузите й. Тя се опита да освободи ръката си.

— Дженифър, о, господи, Дженифър, моля…

Тряс!

Огънят отново беше жив.

Тя издърпа ръката си, после се спусна на колене на килима.

— Дженифър.

Двете жени дълго се гледаха една друга. После Дженифър протегна ръка. Елън се стегна, за да не трепне. Много нежно Дженифър погали красивото лице на Елън, изтривайки сълзите й.

— Не ми го казвай и аз никога няма да узная — каза меко тя. — Дори не споменавай за това отново. Обещай ми.

Елън кимна.

— О, Ели, ти си единствената приятелка, която съм имала.

Дженифър нямаше предвид това, което се беше случило, Елън го разбираше. Тя дори не знаеше. Болката в ръката, която стискаше Дженифър стана пулсираща, но Елън успя да вземе ръката, която докосваше бузата й също толкова нежно.

— Обещавам, Дженифър.

 

 

До следобед ръката й беше толкова отекла и болезнена, че Елън отиде на лекар, преди майка й да я е видяла. Той я прегледа, зацъка и направи снимка.

— Ще трябва да сложим гипс, мис Оливиери. Два от пръстите ви са счупени и четири от костите отгоре. Какво, по дяволите, сте й направили?

— Затиснах я с вратата.

Тази вечер, с гипса на ръката, Елън се сгоди с Джон Кранстън. Родителите и на двете страни дадоха благословията си. В края на следващата седмица вече бяха в Орегон. Тя не видя Дженифър в продължение на почти десет години.

Никога не видя Марвин отново.