Бари Ууд
Смъртоносен дар (27)

Глава осма

Беше паркирал на ъгъла на Седемдесет и седма и Петдесета, когато изгря слънцето. Не се беше бръснал, нито мил, дори не беше сигурен дали е понеделник или вторник. Със сигурност не знаеше коя дата е. Виждаше двата входа на нейния блок и пътя към гаража.

Денят беше делничен, поне това знаеше, така че тя трябваше да отиде в Университета. Ако излезеше от главния вход, лесно можеше да я види; ако пък решеше да използва кола, нямаше начин да изпусне черния ягуар.

Питаше се дали вече се е събудила. Вероятно наближаваше седем. Може би закусваше, а Хокинс прислужваше. Може би лъскаше обувките на Гилбърт или гладеше панталоните или ризата му.

Беше много студено, миналата вечер снегът беше замръзнал и сега вече сивееше от сажди. Но слънцето беше ярко и сянката на сградата падаше върху улицата, искреше върху все още неопетнената белота на парка. Очите му горяха и той трябваше да ги притвори заради блясъка на слънцето и снега. Не се чувстваше уморен. Не се чувстваше никак.

Няколко души пресякоха Седемдесет и седма улица. Три момчета се прехвърлиха през оградата и изчезнаха в парка. После спря автобус и остави един човек, който бързо се изгуби от поглед зад каменния блок. Две черни жени — може би камериерки — влязоха през служебния вход на сградата, в която живееше тя.

Времето минаваше, броят на хората се увеличаваше, мина още един автобус. Стана седем и половина. Заглушителят на пистолета го притискаше в корема и той леко го отмести.

Оставаха няколко минути до осем, когато тя се появи от предния вход. Носеше стандартно тъмно палто от норка и ботуши, но той разпозна косата й — червено и сребърно — в сутрешната светлина.

Водеше със себе си малко кученце, облечено в пуловер. То излая, когато видя снега, и започна да подскача, опъвайки каишката. Ставитски излезе от колата и остави вратата отворена, в случай че тя тръгне към него и се наложи да се скрие от погледа й. Сега кученцето стоеше на задни крака, положило предните си лапички върху ботушите й. Тя се наведе надолу и коженото й палто се потопи в мръсотията на тротоара; вдигна кученцето, после се отправи към Седемдесет и девета улица.

Той затвори вратата и я последва.

Кученцето може би беше коледен подарък, може би то трябваше да заеме мястото на убитото. Дали беше от Гилбърт? А може би от майка й?

На Седемдесет и девета улица оградата на парка свърши. Тя пресече бързо и пое по една алея с високи дървета.

Той се върна в колата и зачака. Не мина много и тя отново се появи. Прибра се, а той продължи да чака. В девет и десет черното й палто го накара отново да трепне. Този път портиерът й спря такси. Ставитски запали колата и излезе на улицата. Тя се качи в таксито и се насочи на юг, той ги последва. На изток, към Шестдесет и девета, после пресече целия град, докато слънцето вече се виждаше върху реката, после към центъра на Йорк и към Шестдесет и шеста. В района на Университета тя освободи таксито. Той спря на паркинга, излезе на пътеката точно навреме, за да я види как влиза в сградата, където се намираше кабинетът й. Стигна дотам и неловко запристъпва от крак на крак. После се върна към Йорк, купи вестник и хлътна в кафене, където си взе закуска. Заведението беше почти празно и много тихо. Той седеше там, опитваше се да чете и пиеше кафе след кафе. Към единадесет и тридесет двете сервитьорки започнаха нервно да го поглеждат. Обедната навалица щеше да започне скоро, а той заемаше място. Но неговият ръст и четината по брадата му ги безпокояха. В единадесет и четиридесет и пет той стана, плати и се върна към Университета.

Наоколо се суетяха хора, някои вече излизаха от сградата. Той мина покрай входа, после се обърна и застана точно край пътеката, изчаквайки. Служителите излизаха на двойки и тройки. Някои бяха с палта и се насочваха към Йорк авеню, други — само по престилки — притичваха към кафето или стола на факултета. Тя не се виждаше. Момчета за поръчки крачеха надолу-нагоре по пътеките с обяда на тези, които си бяха поръчали вътре. Изникваха все нови и нови физиономии, по едно време преминаха група мъже в официални костюми, бързайки в студа да стигнат до следващата сграда. Секретарки в палта и ботуши; после още престилки. Никаква Дженифър Гилбърт.

В два и тридесет той се отказа и се върна в колата. Запали мотора и пусна парното, докато се стопли, после го изключи и остана да чака.

След малко извади кутийката със захарин от джоба си и я отвори. Разви мидата. Спомняше си картона, откъдето я беше взел, сухите точици от лепило, старателните детски надписи — детски, невинни. Преди колко години беше намерила мидата? Тридесет? Четиридесет? И какво се беше случило с момиченцето, което я беше намерило? На мидата видя пукнатина. Запита се дали тя си е била там през цялото време, или се беше счупила, откакто той я взе. Докосна разчупения край и черупката се раздели на две. Потъркаля двете късчета в дланта си, после нагласи парчетата заедно и внимателно ги сложи в кутията.

Около три и половина слънцето бе прекосило небосвода, към четири беше почти тъмно. В четири и тридесет тя прекоси паркинга и се насочи към улицата. Той запали колата и я проследи. Мислеше, че ще си хване такси на Йорк, но тя не го направи. Зави надясно и продължи да върви. Той паркира колата до крана на един водопровод. Излезе и тръгна след нея.

Тя вървеше равномерно, бързо, без да се оглежда, като човек, който знае точно къде отива. Той се питаше дали минава по същия път всяка вечер. Крачеха все по-нататък и по-нататък, минаха няколко магазина, но тя не спря дори да погледне витрините.

На Седемдесет и осма тя прекоси Йорк и се насочи на запад. Тук нямаше нищо освен жилищни блокове, стари, добре поддържани апартаменти под наем, от които излизаха пожарни изходи. Преминаха Първо и Второ авеню все със същата стегната походка. Заредиха се къщи и дървета. Снегът се беше натрупал в канавките, но тротоарите бяха чисти. Тя пресече Трето авеню и после, някъде към средата на един блок, той я видя да спира и да се придвижва в сянката до една от къщите. Той също спря и отстъпи от светлината на уличната лампа. Тя не се движеше и той не можеше да си обясни какво я задържа. Затова се измъкна от сянката и надникна. Къщата, до която тя стоеше, беше тъмна. Но тя беше още там, той виждаше палтото да се откроява като по-тъмно върху стената. Тя просто стоеше. Малко пламъче — беше си запалила цигара. Той направи същото. Погледна през улицата — там имаше само къщи. Повечето — като тази. Помисли си, че хората в отсрещната къща трябва да си сложат завеси — цялата им стая се виждаше от улицата. Стори му се толкаво необичайно тя да върши това, трябваха му няколко минути, за да осъзнае, че тя стои и ги наблюдава. Дженифър Комптън Лист Гилбърт стоеше сама на улицата, в тъмното, и надничаше в чуждите прозорци.

Изведнъж цялата ситуация му се стори толкова абсурдна, че се уплаши да не се засмее на глас. Той беше тук, неспал, немит, с този проклет пистолет със заглушител, който пренесе през целия град, за да разбере сам дали те са прави, и дали трябва да я убие. Цял ден наблюдава всяко нейно движение, отчасти като убиец, но на моменти и като любовник. Цял ден беше на ръба на сълзите, по петите на тази жена, което не бе правил никога, и отгоре на всичко се оказваше, че тя наднича през чуждите прозорци. А те искаха да я убие — да насочи пистолета към тази луда, червено-сива глава и да натисне спусъка. Сега по лицето му се стичаха сълзи, бузите му се издуха от беззвучен смях. Неговият диамант, неговото най-специално нещо в целия свят… а тя гледаше в нечии прозорци, надявайки се вероятно да съзре нещо пикантно. Това му дойде твърде много…

Той спря. Това не можеше да бъде. Никой не прави секс в стая с голи прозорци и със светнати лампи. Не и ако не са побъркани да показват шоу всяка вечер.

Тя се помръдна, излезе от сенките и той погледна часовника си. Бяха минали около десет минути. Отново я проследи. Нямаше нужда да се крие. Повечето хора не очакваха, че някой може да ги следи и единствената трудност се състоеше в това, да не ги загубиш на светофарите или в тълпите, и да се опитваш да не налетиш върху им. Тя отново тръгна на запад през Лексингтън. Тук спря такси. Той обаче не направи същото. Просто изгледа задните светлини на таксито, което зави надясно към Седемдесет и седма улица. Отиваше си вкъщи, вероятно твърде измръзнала, за да премине останалия път пеша.

Той се върна по пътя, от който бяха дошли, намери стълбите, които я бяха прикривали и застана там, вперил очи в прозореца през улицата, опитвайки се да види какво я беше довело тук.

Всичко, което видя, беше една двойка — не много млада и не особено добре изглеждаща. Помисли, че жената е твърде обикновена в сравнение с нея. Те не правеха нищо особено — отпиваха от високи чаши, после тя стана и се върна с купа, пълна с нещо — „пържени картофи“, помисли си той. Не се прегръщаха, нито се целуваха — нищо. Разговаряха — той можеше да види как се движат устните им. После мъжът посочи нещо, вероятно телевизора, и жената се засмя. Смехът беше хубав, непринуден, щастлив. Виждаше го. Те просто седяха там. Стаята не беше голяма, не от тези, с които тя беше свикнала. „Достатъчно хубаво — помисли той, — много весело, добре направено, истински декор на интериор от Ийст Сайд.“ Със сигурност имаха пари — кварталът беше богат. Той прекоси улицата, за да разгледа звънците, за да разбере имената им и откри, както беше направила и тя, че те са единствените, които живееха тук — в цялата къща! Не беше лошо. Върна се през улицата и погледа още малко. Но всичко беше същото. Пиха още, хрупаха снакс или каквото беше там. После мъжът стана и мина през стаята, наклони се над нещо, вероятно да изгаси телевизора. Още няколко минути непринуден разговор, после мъжът протегна ръка, тя я пое, стана и заедно излязоха от стаята. Вероятно отиваха в трапезарията да вечерят. Той огледа къщата отпред. На горния етаж светеше — може би имаха деца? Или пък вечеряха на втория етаж. Нямаше как да разбере.

Той взе автобус, за да се върне при колата си.

Беше напълно сигурен, че тя ги наблюдава всяка вечер. Трудно беше да си представи човек как стои там сама в тъмното, изпитваща желание да наблюдава толкова обикновена сцена, като тази, на която той току-що беше станал свидетел. Каква самота, питаше се той, би могла да я тласне към това?

Проследи я в продължение на три вечери. Напускаше кабинета в три и четиридесет и пет, обикаляше по улиците, за да не попадне на задръстване на Ийст Сайд Драйв и пристигаше там с около десет спестени минути. Ставаше все по-смел и започваше да я чака на пътеката, точно до сградата, така че можеше да я види като излиза. Забеляза, че другите мъже и жени обикновено излизаха по двойки или на групи, тя — винаги сама. Те разговаряха, смееха се, малък изблик на добри чувства в края на деня. Отиваха да вечерят или да сготвят, може би да пазаруват или на кино. Но тя винаги беше безмълвна, винаги сама. Проследяваше я всяка вечер, стоеше там в тъмното с нея, гледаше това, което тя гледаше, питаше се дали така ще прекарат останалата част от живота си, в такъв вид близост, за която тя и не подозираше. Мъчеше се да си отговори дали тя някога истински е докосвала нечий живот, освен за да убива. Никога не обядваше с друг. Никой не й казваше: „Това изглежда добро, аз също ще си взема“, никой не си купуваше дреха, защото тя я е харесала. Тя се грижеше за гардероба на Гилбърт, но той си помисли, че това беше като да обличаш кукла. Можеше да си представи как Гилбърт казва „Щом така мислиш, скъпа“. И толкова.

В петък обаче хората, които те наблюдаваха — Паркърс — даваха парти и всичко се промени. Беше коктейл за около двадесет и пет човека, нещо на което идваш към четири и трябва да си тръгнеш към осем. Пристигнаха добре облечени хора от горната част на Ийст Сайд, Второ и Трето авеню, нямаше никой от Юниън клъб или Пето авеню. Хубаво, весело парти. Докато стояха и гледаха, някои вече се бяха качили и Ставитски видя дълга и украсена маса, отрупана с ястия. Имаше много за пиене, впечатляващи блюда… Домакинът и домакинята изглеждаха много щастливи, като че ли се наслаждаваха на себе си. Беше доста топла вечер, ръмеше леко и един от големите прозорци от пода до тавана беше частично отворен, така че те, той и Дженифър — можеха да чуят звуците отвътре, смеха, разговорите.

Той забеляза, че тя не стои толкова далече, както обикновено и че не пуши. Тя излезе от сянката, почти до бордюра, с вдигнато нагоре лице, така че лампите от прозорците го осветяваха. Какво правеше? По-близо, слезе от бордюра в канавката. Сега той я виждаше напълно — цялото й тяло беше застинало и напрегнато. Не му харесваше начина, по който стоеше, не му харесваше всичко това. Звуците от стаята се чуваха все по-слабо. Тя се приближи още… още две стъпки.

О, по дяволите, помисли той, какво ще направи тя? Той разтвори палтото си, сграбчи пистолета. Звукът от пистолета щеше да я спре, после си спомни, че все още има заглушител. Извади го и започна да развива заглушителя в тъмното. Не се канеше да я застреля… Нямаше да я застреля… тя се придвижи отново. Той се опита да свали заглушителя, но той не се освобождаваше.

Огледа се отчаяно. Може би трябваше да извика. Това означаваше да се разкрие, но… След миг чу някой да вика, отчетлив вик! Той погледна през прозореца и замръзна.

Един огромен, бронзов, китайски гравиран полилей, нежно плуваше през стаята на Паркър. Той не удари никого, не докосна нищо, просто се движеше леко, после по-бързо и все по-бързо през стаята. Идваше към прозореца. Колкото повече приближаваше, толкова по-бързо се движеше, докато с ужасен трясък премина през стъклото. Навсякъде се посипа стъкло, лампата плуваше, докато се приземи на асфалта, почти в краката й.

Тя побягна. Той хвърли поглед към бъркотията, която настана вътре, после затича след нея. От къщата сега навсякъде се чуваха викове. Хората се бяха показали по прозорците, някои надничаха през вратите. Тя продължаваше да тича, а той се носеше по петите й.

На Лексингтън тя спря и се огледа по улицата. Беше объркана и му се стори, че вижда сълзи върху лицето й. После тя закрачи много бързо към центъра. След няколко крачки се облегна на тухлената стена. Хората я поглеждаха, после бързаха да видят какво е предизвикало шума. Той стоеше на ъгъла, желаеше повече от всичко на света да може да я вземе в ръцете си. Стояха там на няколко крачки един от друг, докато накрая тя се отблъсна от стената и уморено тръгна към Седемдесет и седма улица.

Той се прибра вкъщи.

Чинг беше прав. Това нагнояваше, приближаваше. Тази вечер тя се държа като дете, развали партито, счупи един прозорец. Безвредна пакост, въпреки че той съжаляваше много за Паркърс — много приятни хора, приятно парти. Но в какво можеше да се обърне това? Някое дете ще се опита да й вземе чантата в парка, друг ще я обиди или… каквото и да е. Може би следващия път Паркърс или някой друг нямаше да имат такъв късмет. Това беше най-отровната комбинация в света. Той го знаеше. Сила и отчужденост от всичко.

Той се просна на дивана и се загледа в тъмнината към тавана, на който се кръстосваха светлините от аквариума и от улицата. Керъл щеше да влезе всеки момент и да замърмори, че той всеки път стои на тъмно. Щеше да светне лампите и да пусне телевизора. Той затвори очи. Те бяха прави. Тази вечер тя мразеше всички тези хора, не толкова, за да убие или да ги нарани, но все пак достатъчно, за да ги смути. А утре, а вдругиден?

Той се обърна на дивана и загърби уюта на стаята. Робъртс. Никой в този свят не заслужаваше да умре повече от Робъртс, но историята нямаше да свърши с него. Чинг беше казал: „Не можеш да разбереш нещо такова и после да го оставиш“. Да, така беше. Той сви рамене. Наистина, защо мислеше, че тя ще спре с Робъртс?

Той се обърна отново и седна.

Защо да спре с Робъртс?

Обади се на Сай Гелър.

— Трябва да те видя утре сутринта.

— Утре е събота.

— Точно така. Утре сутринта в твоя кабинет, в единадесет часа.

— Какво има, Дейв?

— Услуга, Сай. Няма да го забравя.

— Добре, добре.