Бари Ууд
Смъртоносен дар (10)

Глава трета

Прислужницата на Киърни покани Кейт в просторна слънчева всекидневна, която я накара малко да й завиди. Тя беше „изпипана“, цялата в жълто, мебелите с прави линии, но деликатни, с високи, елегантни, облицовани с жълто лампи върху стъклени масички, отстрани на които имаше жълт диван. Няколко огледала със златни рамки висяха на боядисаните в жълто стени, а завесите бяха в жълто и бяло. Беше извървяла дълъг път от Северен Сконсет под слънцето, което блестеше в белия пясък на пътя, а оттам — в очите й. Тя сякаш бе очаквала да завари и тук хладния сумрак на собствената си къща, с потиснати цветове и тъмни дървени мебели. Но тази стая сияеше в цветове, стъклото и огледалата улавяха отражението на слънчевата светлина. Почувства се, като че ли отново е навън и си сложи тъмните очила, докато стоеше и чакаше в новата блестящо жълта стая.

Според мисис Хъси, мисис Киърни минаваше петдесетте, но Кейт си помисли, че е много по-възрастна — със суха на вид, висяща на кичури, сива коса. Но очите й бяха живи и ясни. Имаше твърде много енергия, за да стои на едно място и обиколи стаята, преди да седне в едно кресло, само за да стане след няколко минути, за да обиколи отново и да седне на друго. Кейт отбеляза, че тя е приветлива жена, с може би малко силен глас, но от този тип, които обикновено обичат да се занимават с пазаруване, да ходят на модни ревюта и балове. Една жена без суетност, обикновено спокойна, щастлива и учтива. Такъв тип жена, каквито Кейт харесваше. Но тревогата превъзхождаше веселата й жизненост и Кейт осъзна, че Хал Киърни сигурно беше казал на майка си какво се е случило, или поне част от него.

Мисис Киърни побъбри на общи теми, поръча чай, после спомена за хора, които познаваха и двете, и продължаваше, опитвайки се да отложи момента, когато Кейт щеше да пристъпи към въпроса.

Кейт я остави да говори. Мисис Киърни продължи да подскача, да сменя столовете и да обикаля, докато на Кейт почти й се зави свят. Най-после прислужницата донесе чая и мисис Киърни беше принудена да седне, поне докато го налее; и замълча достатъчно дълго, за да може Кейт да произнесе:

— Мисис Киърни, синът ви е набил много лошо дъщеря ми вчера — тя е сериозно наранена, той дори й е счупил едно ребро… — Кейт продължи да изброява раните на Дженифър, докато мисис Киърни седеше все по-неподвижно и по-неподвижно и започна да изглежда така, като че ли се свива. Дори светлите й очи помръкнаха.

— Синът ми ми каза за това — наруши тишината най-после тя, — каза ми, че се е промъкнала зад него и толкова го е изплашила, че той се е порязал и я е ударил без да мисли, като реакция, ако разбирате какво искам да кажа. Той казва, че се е уплашил, повече от когато и да било.

— Казал ли ви е за раковините?

— Раковините? Не, не знам нищо за никакви раковини.

— Разбирам. Е, това не е първият им сблъсък, мисис Киърни, нито пък вярвам, първият път, когато синът ви има неприятности с други деца.

— Извинете ме, мисис Лист, но не разбирам какво ви засяга вас това. — Мисис Киърни премина към отбрана.

— Права сте, разбира се, и аз всъщност не съм дошла тук да дискутираме каквито и да било трудности, каквито синът ви може да е имал — само това, което се е случило между него и Дженифър. И по-важното, мисис Киърни, какво ще се случи в бъдеще. — Независимо от всичките си усилия, Кейт звучеше смътно заплашително.

Мисис Киърни се изчерви.

— Наистина не разбирам какво искате да кажете, мисис Лист. Харолд със сигурност не е закачал дъщеря ви. Тя е била тази, която го е изплашила, тя е започнала всичко. Той е бил с приятелите си, с неговите приятели, а дъщеря ви — сама. Не е ли така, мисис Лист? — Напрежението беше нарушено, но някак си Кейт се беше надявала да не беше станало така. Жената беше ядосана, твърде ядосана и се държеше прекалено отбранително, за да се вслуша в каквито и да е недоизказани предположения.

— Да, била е сама, мисис Киърни.

— И е изплашила него и останалите. Всъщност, изглежда, тя плаши повечето деца — каза мисис Киърни гадно.

Кейт се опитваше да не слуша, но жената не спираше. Продължаваше да изброява недостатъците на Дженифър. Кейт започна да мига зад тъмните си очила, докато гласът на жената ставаше все по-настойчив. Стаята ставаше все по-жълта и по-гореща.

— … разбира се, няма приятели — продължаваше мисис Киърни, — винаги се промъква зад гърба на хората, така каза Хал, промъкнала се е зад тях, като една малка змия. Заради нея той се е порязал. Трябваше да видите крака му.

„Змия“ беше твърде много. Кейт скочи.

— Кракът му! Той й е счупил едно ребро, насинил й е окото. Брадичката й беше толкова лошо разцепена, че…

Мисис Киърни надвика Кейт:

— Той кървеше. — Тя не беше чула това, което Кейт каза. — Беше ужасно. Тя го е направила и напълно си е заслужила онова, което той й е сторил! — Триумфално.

Настъпи момент на тишина. Кейт се възползва от нея и се опита да говори кротко. Знаеше, че е безсмислено да се опитва да вразуми жената — тя се реши да направи нещо друго.

— Мисис Киърни, знаете ли коя съм?

— Разбира се. — Гневът я беше накарал леко да се задъха. — Вие сте мисис Томас Лист.

— Кетрин Комптън Лист, мисис Киърни. — Кейт продължаваше да стои. Тя й даде време да осъзнае имената, после каза: — И доколкото ние не се движим в едни и същи кръгове, мисис Киърни, сигурна съм, че мога да направя нещата много неприятни за вас. Не само тук на Нантъкет, но също и в Ню Йорк.

Това не беше празна заплаха. Мисис Киърни преглътна — Кейт видя движението на гърлото й. Тя продължи:

— Сега вие трябва да се скарате на сина си и да му кажете да стои далеч от дъщеря ми, ако е необходимо дори от Северен Сконсет. — Кейт се опитваше да говори с неутрален тон, с който обикновено даваше нарежданията си, но беше ядосана и гласът й трепереше.

Лицето на Киърни стана яркочервено, смачкано под слънчевата светлина, която струеше през френските прозорци. И без това крехкото й самообладание й се изплъзна напълно.

— Не ме е страх от вас и от вашите приятели сноби! — Тя крещеше и на Кейт й се прииска да си запуши ушите. — И нямам намерение да заключа бедния си син, за да не дразни вашата малка снобарка и досадница. По-добре дръжте дъщеря си далеч от сина ми и от всички други деца, които тя толкова плаши. Това е. Защото следващият път…

Нещо се скъса. Твърде ярката стая, напрежението, викането. Внезапно Кейт се озова в другия край на стаята, надвесена над жената.

— Разбира се, че ги плаши, глупава кучко.

Мисис Киърни зяпна.

— Срещали ли сте я някога? Срещали ли сте я? — Кейт стоеше над жената, гласът й беше дрезгав. — Седяла ли сте в една стая с нея? Наблюдавала ли сте я?

Мисис Киърни се сви в стола.

— Може би, мисис Киърни, може би те имат сериозна причина да се плашат. Да се страхуват много.

Последното тя прошепна в лицето на жената.

— Да се страхуват много.

Жълтите стени поеха думите, върнаха ги обратно.

— Да се страхуват много.

Ефектът беше опустошителен в красивата слънчева лятна стая, където страхът изглеждаше глупаво — в богата, сигурна къща, в най-богатата част от острова, червив от пари. Страхът беше необичаен за двете жени, нов посетител, който тихо се промъкна в просторното помещение и седна като непознат заедно с тях, неудобен, не на място.

Мисис Киърни чакаше Кейт да се засмее и да каже, че се е държала истерично. Но тишината продължаваше и страхът се настани още по-плътно.

Най-после мисис Киърни прошепна:

— Какво искате?

— Искам да го държите далеч от нея, защото ако не го направите, не знам какво ще се случи.

— Защо трябва той да се страхува? — Все още шепнешком. — Защо трябва аз да се страхувам?

— Защото… защото аз се страхувам.

Двете жени дълго се взираха една в друга в тихата стая, после мисис Киърни отмести поглед. Тя стана и позвъни на прислужницата.

— Вкъщи ли си е Харолд?

— Да, ма’ам, тъкмо си дойде за обяд — каза жената.

— Моля те, кажи му, че искам да го видя веднага.

Прислужницата излезе и двете жени зачакаха, слънцето беше точно в зенита си, стаята беше гореща и Кейт усети как над горната й устна се събират капчици пот, започна да тече от мишниците й надолу по ребрата. Жълтата стая вече не беше красива — сиянието й нараняваше очите, дори през очилата. Мисис Киърни изглеждаше помръкнала, твърде изтощена, за да започне разговор и Кейт беше благодарна, че не е нужно да говори. Тишината беше почти уютна.

После вратата се отвори и в стаята влезе Харолд Киърни. Кейт си го беше представяла огромен, какъвто беше за възрастта си, много по-висок от майка си, по-висок дори от Кейт. Беше си представяла безцветно като тесто лице, безчувствено, жестоко — но чертите му бяха чисти и деликатни, с малко раздалечени сини очи, права тежка руса коса, чиста и блестяща. Той беше красиво, здраво на вид момче. Кейт можеше да си представи удивлението, което тази суха рошава жена трябваше да чувства всеки път, когато погледнеше или докоснеше сина си. Веднага щом видя момчето, Кейт разбра защо майка му го обичаше така безумно, защо жестокостите му оставаха незабелязани и ненаказани.

— Какво има, мамо?

— Скъпи, това е мисис Лист. Тя е майка на малкото момиче, което те е уплашило вчера.

Кейт видя, че той е изненадан — може би това беше първото мъмрене, което му се случваше. Поведението му веднага се смени, сърдитият му вид изчезна.

— Здравейте, мисис Лист. — Той стоеше като джентълмен, чакайки тя да покаже дали ще му подаде ръка или не. Тя държеше ръцете си в скута.

— Здравей, Харолд. — Тя нямаше повече какво да му каже.

— Много съжалявам за дъщеря ви, мисис Лист. — Говореше любезно и явно искрено съжаляваше.

Кейт кимна.

— Харолд, мисис Лист помоли да стоиш далеч от дъщеря й — тя е лошо наранена, и аз й казах, че ще го направиш. Искам да обещаеш на двете ни, Харолд, че няма вече да се доближаваш до Дженифър Лист. — Тя говореше на пресекулки, думите изглеждаха трудни за изговаряне.

Харолд гледаше, като че ли го е ударила.

— Защо трябва да стоя настрани от нея? Тя да се грижи за себе си. Искате да стоя като в килия ли?

Сладкото му изражение си беше отишло. Кейт видя, че е бесен от това, че майка му се опитва да му се скара. Мисис Киърни изглеждаше нещастна и Кейт съжали жената, заклещена между гнева на нейния прекалено любим син и зловещата полузаплаха от една непозната, която не означаваше нищо за нея.

Страхът от неизвестното победи.

— Държа на това, което казах, Харолд. Не искам да се приближаваш до Лист, нито дори до тази част на града. Разбираш ли ме?

Той погледна Кейт.

Тя също го погледна, оставяйки лицето си безизразно, но изпита съчувствие към хубавото дете заради очевидния му срам и удивление. Слънцето проблесна в златните косъмчета на ръката му. Кейт видя, че те са гъсти, че той е близко до пубертета. Какъв хубав мъж ще стане — помисли тя.

— Но вината не е моя — обади се той. — Тя ме уплаши, накара ме да се порежа и аз си загуби ума. Нямах намерение да я наранявам.

— Искам да обещаеш, Харолд.

Момчето нагло отметна глава.

— Ще говоря с татко.

Мисис Киърни погледна към Кейт, но от там не дойде помощ. После тя отиде до сина си и като че ли бяха сами, каза, почти мъркайки:

— Хал, направи го заради мен, само едно малко обещание. Мисис Лист е толкова разстроена, а момиченцето е наранено. Просто заради мен, миличък. — Тя беше взела лицето му в грубите си жилести ръце. — Само тази дреболия и може би ще поговорим с татко да те научи да караш кола.

— Искаш да кажеш, че ще мога да карам, ако обещая? Мога ли, мамо?

— Е, може да се застъпя за това, може, но, скъпи, ти трябва също да ми помогнеш. — Тя му гукаше и го целуна влажно по бузата. — Хайде сега, просто кажи на мисис Лист, че всичко ще бъде наред. Ти няма да се приближаваш до момичето и никога повече няма да споменаваме за това — то ще си бъде само между нас.

Той погледна покрай майка си към Кейт и изви очи. „Виждате ли — като че ли казваше той, — каква глупачка е тя.“

— Обещавам! — каза той.

Мисис Киърни беше доволна, целуна го отново по двете бузи. Кейт видя, че той изтри бузите си там, където го беше целунала.

 

 

Първата седмица Дженифър остана в леглото. В петък докторът й каза, че може да става по малко всеки ден. Той й свали шевовете и каза на Кейт, че брадичката й зараства добре и че белезите с цветовете на дъгата ще избледнеят, реброто ще зарасне и ще се чувства съвсем нормално, още преди лятото да е свършило.

Първият ден, в който стана, всичко беше наред — тя надникна навсякъде из къщата, почете на верандата и мислеше за щипалките само от време на време. На втория ден хладната мъгла се отдръпна и слънцето изгря. Поляната и плажът бяха приканващи, слънцето блестеше в морето и пращаше отблясъци от пясъка. Тя стигна до френския прозорец, откъдето се излизаше на поляната и отвори широко вратата. Слънцето нахлу вътре, шумът от вълните долетя по-ясно и топлият мирис на море леко полъхна в стаята. Но тя не можа да отиде по-далеч. Той беше там, навън, тя знаеше, че е някъде там и не можеше да се застави да пристъпи през вратата. Беше твърде изплашена. От този момент тя осъзна, че е негов затворник и ще се превърне в малък нещастен призрак в къщата.

Само мисис Хъси като че ли разбираше. Тя остави Дженифър да стои в кухнята колкото иска и от време на време й позволяваше да помага в домашните задължения. Отначало това запълваше времето й, но слънцето блестеше през прозорците над кухненската градина, примамвайки малката затворничка и след два дена Дженифър се почувства отново безпомощна и дори достъпът до кухненските мистерии не я успокояваше.

До следващия четвъртък Дженифър беше прекарала вкъщи шест дни и беше яла шоколадови сладки три пъти. Кейт беше говорила с мисис Хъси след като обядваха в четвъртък.

— Мисис Хъси, Дженифър наистина е на оздравяване и мисля, че се справя добре — няма нужда да ни затрупате всички с шоколадови сладки. Не че не са вкусни, но тя не е единственият човек в къщата.

— Мисис Лист — тонът на мисис Хъси беше твърд, — ако мислите, че детето е добре, значи нямате очи.

Това беше много дръзко, дори за мисис Хъси.

— Не мога да си представя защо казваш това — докторът каза, че тя се поправя много добре, и аз мога да видя, че се движи с по-голяма лекота, а белезите избледняват.

— О, тя оздравява добре, но е толкова измъчена, колкото може едно малко момиченце да бъде. Знаете ли, че не е излизала от тази къща, откакто онова момче я наби? Гледа през прозореца, отива до вратата и застава там, но се страхува да отиде по-нататък — просто стои там с лице, обърнато към слънцето. Това е тъжна гледка, мисис Лист, ужасна гледка. Детето не е направило нищо лошо. Защо трябва да страда толкова много заради онзи нехранимайко?

— Мисис Хъси, тя няма от какво да се плаши. Ходих при майката на Харолд Киърни тия дни и тя го накара да стои настрани от Дженифър и от тази къща, даже от тази част на града.

— Тя го е накарала да обещае? — Мисис Хъси беше много изненадана.

— Точно така, мисис Хъси. Така че няма причина Дженифър да се страхува.

— Но как накарахте тази луда, ограничена жена да признае, че синът й е такава плюнка? Е, няма значение, добра работа сте свършила. Тогава малката няма от какво да се страхува. Е, тогава, благословена да сте, мисис Лист. — Тя наистина го мислеше и Кейт беше трогната. И виновна. Никога не й беше хрумвало, че Дженифър може да се плаши от момчето. Но разбира се, че беше изплашена — тя не знаеше нищо за сцената между нея и мисис Киърни. Кейт не си направи труда да й каже.

Тя намери Дженифър на верандата. Да, тенът й съвсем беше избледнял и тя имаше потаен вид, вид на преследвана, което нарани майка й, когато я видя.

— Скъпа, мисис Хъси ми каза, че не си излизала цяла седмица. Тя подхвърли, че те е страх от Харолд Киърни. Така ли е?

— Предполагам. Той може да е навън. Какво ще стане, ако налетя на него? Той ще ме убие следващия път, зная, че ще го направи — каза го със съвсем обикновен тон.

— Но, скъпа. Ходих при майка му и тя го накара да обещае, че ще стои настрана от теб.

— Откъде знаеш? Той може просто така да е казал.

— Знам, защото бях там и го чух да обещава.

— Дали наистина го е мислел? — В гласа й звучеше съмнение.

— Ами, тя му каза, че ще му позволи да кара кола, ако обещае, така че той обеща. Но ако наруши обещанието си, ако се приближи до теб или къщата, дори до тази част на града, няма да му дадат да кара, а мисля, че това е много важно за него. Той ще удържи обещанието си и ти можеш да ходиш където си искаш. Дженифър?

Дженифър гледаше в краката си.

— Дженифър, погледни ме. — Кейт започваше да се ядосва. Дъщеря й не й вярваше. — Мислиш ли, че искам ти да пострадаш? Мислиш, че това, което ти казвам не е истина?

— Не! — Много сърдито.

— Тогава защо се държиш като че ли не ми вярваш?

— Защото не го познаваш. Той може да каже всичко. — Сърдитостта й премина в открито неподчинение. — Той изобщо не е имал намерение да го изпълни. Ще ме намери, ако изляза. Сигурно и сега ме чака.

— О, за бога, Дженифър, той е голямо, хубаво момче. — Тя се спомни хубостта му, която не можеше да се въздържи да не сравни с обикновеното упорито дребно личице пред себе си. — Защо изобщо да го е грижа за теб?

— Защото другите се страхуват от мен и той го знае. Иска да им докаже, че трябва да се страхуват от него повече.

Кейт беше удивена от нейната проницателност — не само от преценката й за Харолд Киърни, но и от осъзнаването, че другите се плашат от нея. Изведнъж, без наистина да е възнамерявала, тя попита:

— Дженифър, знаеш ли защо те се страхуват от теб?

— Защото съм особена, нещо не е наред с мен. Но не знам какво. Мамо, ти знаеш ли?

Тя щеше да повярва каквото и да кажеше Кейт и чакаше отговор. Лицето й беше в сянка, слънцето грееше в очите на майка й. Кейт щеше да излъже направо в доверчивото й лице, макар че никога не беше лъгала дъщеря си преди.

— Дженифър, няма нищо нередно с тебе и другите деца не се плашат, така че няма причина Харолд Киърни да иска да те нарани повече, отколкото иска да кара кола. Разбираш ли ме, Дженифър?

Гласът на Кейт беше дрезгав и Дженифър кимна, но очите отново се върнаха към краката й. Беше се надявала, че майка й ще й каже — че преструването, като че ли тя е също като другите деца, щеше да свърши.

— Дженифър, отговори ми! — Ръката на Кейт посегна да я разтърси, но си спомни превързаните ребра.

— Да, мамо. Той е обещал, вярвам ти.

— Искам да се престрашиш и да излезеш. Не ми се ще да се мотаеш тук повече и да безпокоиш мисис Хъси.

— Тя ли каза, че я безпокоя?

— Не, разбира се, че не е. Но, скъпа, на всички ни омръзнаха шоколадовите сладки.

Дженифър немощно се усмихна.

— А сега — навън.

— Не сега, не днес. Моля те, мамо, моля. Ще изляза утре. Ще изляза — но не днес. — Тя се беше задъхала.

Кейт погледна към избледняващите белези, прочете молбата в очите на дъщеря си.

— Добре, Дженифър. Но утре — без никакви спорове. Ще излезеш.

— Обещавам.